Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | Напред

Творчеството на игумения Валентина Друмева

Творчеството на игумения Валентина (Друмева) от Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично“

(доклад изнесен от Галя Тодорова на международната богословска конференция „Свето-Йоанови четения“ в София, юни 2017 г.)

Майка Валентина е истинско явление в съвременния духовен живот в Българската Църква. Тя е известна като автор на много книги, но малцина са запознати с цялостното ѝ творчество, което досега не е било обект на специално изследване. Някои от книгите на монахиня Валентина са ставали особено популярни през годините, за тях е говорено, правени са екранизации, но досега не е правен пълен преглед на нейните издания и цялостно творчество. Всъщност, и тя самата не знаеше броя на своите книги и когато в хода на настоящото изследване я помолих да направи списък на всичките си книги, ми каза учудено: „Мислех че са около 40, но те излязоха 60″.

Целта на настоящото изложение е да се запознаем накратко с нейните книги и с главните акценти от дейността ѝ на християнски писател.

Монахиня Валентина, в света – Стойка Стоева Друмева, е родена на 18 август 1934 година. Тя произхожда от вярващо семейство, което поколения преди да се роди тя, е водело духовен и въцърковен живот. Дядо ѝ е бил настоятел на храма в село Войводино, Варненско, в което е родена. От малка е възпитана във вярата, била е дете, привързано към книгите и размишленията, но не е била особено затворена в себе си. Като дете и ученичка никога не е писала и не е имала влечение към литературно творчество. Насочва се към математиката, макар че е обичала и литературата, но по време на социализма литературата е обременена с атеистична идеология. Самата тя казва : „Чрез математиката исках да се съхраня духовно. Аз бях възпитана във вярата и си пазех съвестта.“ Но през цялото време на своето детство и юношество тя има вътрешна, неосъзната наклонност към литературата, вероятно в наследство от майка си, която е била поетична натура. От нея са останали 110 записани песни. След като завършва Полувисшия институт за прогимназиални учители във Варна, със специалност математика, известно време е учителка в прогимназията във Вълчи дол. След две години, поради липса на достатъчно кадри, я назначават за редовен учител по математика в гимназиалния курс, където учат по 8 паралелки на випуск. Задочно записва да следва висше образование по математика в Софийския университет.

Но по-късно тя почувствала повика на Бог в сърцето си и осъзнала своето монашеско призвание.

В памет на светия мъченик Анастасий (Спас) Струмишки

Този Христов мъченик, който се именувал по български Спас, а по гръцки Анастасий, бил родом от България, от Струмишка епархия, която в старо време се наричала Тивериополска, от село Радовиш. Бил млад, на възраст около 20-годишен, красив наглед. Дошъл в Солун при един оръжейник, който бил негов майстор, имал някакви турски носии и търсел начин да ги изнесе вън от Солунската крепост, без да плати мито. Затова майсторът уговарял своя ученик да облече една от тези носии и да мине през портите на крепостта уж като турчин (в който случай нямало обмитяване). Момъкът се противил, като казвал, че това е опасна работа, обаче майсторът го насърчил с много думи и го убедил, та той най-после облякъл една от турските носии и така тръгнал да мине през градските порти. Но хората на митничаря го запитали дали има документ (за платен данък), а той отговорил, че е турчин (и не подлежи на обмитяване). Тогава те му казали да направи “салават” (кратка изповед на мохамеданската вяра), за да се уверят, че е мюсюлманин, и да го пуснат. Но момъкът, като чул неочаквано това, останал безгласен, защото нито знаел що е това, нито искал да направи тази мюсюлманска вероизповед. Тогава започнали да го бият и да го блъскат, задето презира мохамеданството, и го завели в конака на митничаря и първом го представили на неговия кехая-секретар, като разказвали с крясъци и в преувеличена форма всичко гореказано. Този го разследвал подробно, но като видял, че въпреки упражненото върху него достатъчно насилие той не склонил да се потурчи, завел го при агата, началник на митничарите (същият бил син на един големец и първенец сред агите, на име Мустафа бей, който по-късно станал и беглербей – бей на бейовете). Той го разпитвал с по-големи подробности и първо употребил разни хитрости, като му правил блестящи и големи обещания, за да го привлече. Но след като видял, че обещанията не го смекчават, сменил маската си и започнал да му отправя ужасни заплахи. Но момъкът си останал твърд и само едно се мъчел да поправи – грешката, която направил първия път, като изповядвал сега и казвал, че е християнин и няма да промени вярата си, каквото и да го правят.

Като видял и чул това, митничарят изпратил човек при градския мюфтия да му изясни въпроса и да попита какво трябва да се прави с такъв един неверен хулител. Мюфтията отговорил: “Ти държиш с едната си ръка меча, а с другата – книгата. Което от двете искаш, него употреби!” С това искал да каже: “Ако си ревнител на нашата вяра, накажи нейния хулител с меча си; ако си сребролюбив и безразличен, тогава употреби книгата!” Като получил такъв отговор, митничарят го изпратил при моллата, което значи съдия. Изпратил и петима души турци да свидетелстват против него, че подиграва и хули тяхната вяра. Съдията опитал с различни начини да промени убеждението му, и като не успял, първо му наложил голям бой, а след това го затворил в тъмница, окован в железни вериги. Извикал го втори път и пак го намерил непроменен, и отново го бил безпощадно с тояги, и го затворил в тъмницата с още по-тежки вериги. А храбрият момък всичко понасял великодушно: и побоища, и вериги, и най-безутешна тъмница, несъмнено подкрепен от всесилната благодат на Иисуса Христа.

Житие на св. мъченик и архидякон Лаврентий

Паметта му се чества на 10 август.

Свети Сикст (1), папа Римски, бил заловен, заедно със своя клир, и затворен в тъмницата от римския управител Валериан в същото време, когато император Деций (2) тържествено се връщал в Рим след победата си над персите.

Свети Сикст се родил в гръцкия град Атина. Отначало той бил философ, а после станал Христов ученик. Когато пристигнал в Рим, той се проявил като мъдър и благочестив човек и като твърде полезен член на Христовата Църква. Тук той, в продължение на известно време, преминал различните йерархически степени.

След убийството па светия папа Стефан (3) , заради изповядването на Христовото име, неговото място, обричайки се на сигурна смърт, заел свети Сикст. В това време нямало папа, когото чашата на страданията да била отминала.

Докато светият папа Сикст, заедно с клириците и другите християни, се намирали в тъмницата, в Рим заради Христа били подложени на мъчения двама персийски князе – Авдон и Сенис. Те били доведени от Деций, оковани като пленници. След тяхната мъченическа смърт (4), цар Деций и Валериан заповядали да доведат през нощта светия папа Сикст, в храма, известен под името Телюда.

Когато техните пратеници дошли в тъмницата, за да отведат папата, той казал на християните, които споделяли с него оковите:

– Братя и съмишленици мои! Не се страхувайте от временните мъки, като помните големите страдания, които претърпяха живелите преди нас светии, за да получат венеца на вечния живот. Сам Христос пострада заради нашето спасение, като ни остави пример за подражание (срв. 1 Петр. 2:21). Не се бойте да пострадате за Христа, за да се възцарите след това заедно с Него.

Заедно с папата били отведени и двама дякони – Фелецисим и Агапит. Те били представени пред Деций и Валериан.

– Знаеш ли – обърнал се Деций към папата – по каква причина си доведен и си представен пред нас?

– На мен това ми е твъде добре известно – отвърнал папата.

– Ако знаеш това – казал царят, – то постъпвай така, както постъпват другите на твое място. Така ще запазиш живота си и ще увеличиш числото на твоите клирици.

– Действително – потвърдил папата, – аз постоянно се грижа за увеличаването на клира.

– Тогава принеси жертва на боговете и ще получиш началството над всички жреци – предложил царят.

На това свети Сикст възразил:

– Аз всякога принасям чиста и непорочна жертва на всесилния Бог Отец, на Неговия Син, нашия Господ Иисус Христос, и на Светия Дух.

– Ние щадим твоята старост – продължавал царят да увещава папата. – Пожали и ти самия себе си и своя клир и го избави от смърт.

– Досега – отвърнал свети Сикст – аз съм се грижил и сега се грижа за себе си и за моя клир, та всички, заедно със себе си, да изтръгна и да избавя от вечната смърт.

– Заведете го – заповядал на войниците Деций – в храма на Марс, нека да принесе там жертва. Ако не направи това, го хвърлете в Мамертиновата тъмница.

Отвели светия папа и двамата дякони в храма на Марс и започнали да ги убеждават да принесат жертва. Но папата казал на войниците:

– О, ослепени от дявола и достойни за всякакво съжаление хора! Защо се покланяте на немите и глухи идоли, които не могат да окажат никаква помощ както на себе си, така и на другите? Послушайте ме, деца мои, покайте се и така избавете душите си от вечните мъки.

Но те, изпълнявайки нареждането на царя, отвели папата и дяконите в Мамертинската тъмница.
Свети архидякон Лаврентий (5), като видял, че отвеждат папата в тъмницата, се обърнал с възклицание към него:

– Къде отиваш, отче мой, без своя син? За къде бързаш, свети архиерее, без своя архидякон? Ти никога не си принасял безкръвната Жертва без моето съслужение, а сега с какво прогневих твоето милосърдие? Нима вече не съм достоен да бъда заедно с теб? Нима ти не ме познаваш като винаги покорен на тебе служител? И ако аз участвах заедно с тебе при принасянето на Божествените Тайни, защо да не участвам заедно с теб и в проливането на своята кръв заради Христа? Вземи, отче мой, своя син със себе си; не оставяй, учителю, своя ученик. Принеси ме в жертва на Бога, както Авраам принесе своя син Исаак (Бит. 22 гл.) и както върховният апостол Петър – първия архидякон Стефан (Деян. гл. 6, 7.). И само след като видиш, че съм приел мъченически венец, тогава и ти самият пристъпи към него.

Свети Сикст му отговорил:

За порочността на сърцето

Автор Св. Нектарий Егински

Порочността е нравствена безчувственост на сърцето, която се нарича още и морална порочност. Когато човек се намира в това състояние, той върши зло без да се срамува и даже се гордее със своите грехове. По причина на това, че сърцето му е станало безчувствено, съвестта му мълчи. Това мълчание е мълчанието на нравствената умъртвеност. При нея спасение няма. Порочното сърце не го разчувства никакъв глас, никакъв призив, никакви молби, увещания или предупреждения. Ни откровения, ни чудеса ще могат да го съвземат от неговата летаргия. Нищо не го впечатлява, нищо не го отвежда до покаяние. Онзи, който се е опорочил, ще загине в греха си, защото Божията благодат го е изоставила.

Човек стига до сърдечно опорочение, защото без страх върши грехове. А прегрешава без страх от момента, в който отхвърли духовния живот от живота на сетивата. Според апостол Павел съществува постоянна битка между духовния живот и живота на сетивата. „Защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта; те се противят един другиму“ (Гал. 5:17) По причина на леност към борбата и нерадение у човека, в повечето случаи победител е плътта. Тя побеждава още и защото има за верен свой съпоборник сетивния свят, страстите и желанията на човешкото сърце. И доколкото човек внимава, бодърства, бори се и призовава Бога и Неговата помощ и подкрепа, той подсигурява духовната си природа и я извежда победителка в борбата срещу плътта, като я подчинява и я принуждава да слуша и да следва изискванията на духа, което означава да се ръководи съгласно изискванията на нравствения закон. Но веднага щом спре да внимава, да бодърства, да се бори и да призовава Бога, природата, която е подвластна на сетивата, запова да се противопоставя на духа и накрая въстава, издигайки множество щения.

Духът, мързелувал поради нерадение (нехайство, бел. пр.), е спрял да търси Божията помощ и започва да се чувства слаб в борбата срещу сетивата, а с началото на оттеглянето си се предава на исканията им.

Чудото на мироточивите мощи

Автор: Петър Стоилов

„Ти си Бог, Който прави чудеса“ (Пс. 76:15)

Чудесата обикновено се дефинират като необикновени свръхестествени действия или събития, непосредствено осъществени от Силата Божия за постигане на религиозните цели.1)Срв. Святая Русь. Большая Енциклопедия Русского Народа. Русское мировоззрение. М., 2003, с. 942. По своята същност „чудото се проявява във видимата природа и има своята причина извън нейните естествени сили и закони. То свидетелства за действието на висша свръхестествена Сила и доказва Божията власт над природата“.2)С. Р-в. Трябва ли да вярваме в чудеса? – Духовна култура, кн. 48-49, 1932, с. 114. Така например старозаветните чудеса са имали за цел да възпитат еврейския народ като народ Божи и да се съхрани и разпространи истинското богопознание, преданията, очакванията и надеждите. В Новия завет чудесата на Иисус Христос се интерпретират от повечето богослови с помощта на понятията сила (δύναμις) и знак (σημαία). Те са средство за откриване на неочаквани събития, предизвикващи у човека учудване и удивление.3)Срв. Каспер, В. Иисус Христос. С., 2005, с. 146 На места в Библията чудесата се наричат дивни дела (вж. Ис. 25:1; Пс. 144:5), а на друго място пръст Божий (вж. Изх. 8:19). Чудесата на Спасителя са израз на голяма сила и хармония между думите и делата Му (срв. Мат. 4:23). Чудесата са знаци за пратеничеството и пълномощничеството Му. Той не е само Месия на словото, но и на делото, но никога не демонстрира месианското Си достойнство посредством чудесата. Иисус Христос е творил малко чудеса там, където е оскъдна вярата в Него, защото по този начин се изгубва нравственият смисъл и значението им за хората: „И не извърши там много чудеса поради неверието им“ (Мат. 13:58). Чудесата на Иисус Христос трябва да подтикват към вяра в Него, защото са знак на вярата и предполагат вяра. Те имат христологично, сотирологично и есхатологично значение (вж. Йоан 2:11), 4:53; Мат. 14:22-33; Марк 6:47-56).

Тогава възниква въпросът: нарушава ли чудото естествения ход на природните закони и има ли чудеса и днес?

На първо място трябва да се изясни, че тази Сила, която може да промени нормалния ход на човешкото или природно естество, произхожда от Бога.


Светият Синод включи св. Райко Шуменски, св. Лука Симферополски и св. Силуан Атонски в църковния календар

На заседанието си на 9 юни Св. Синод е решил да включи в църковния календар на БПЦ трима светци, като посочва и датите на тяхното богослужебно почитане: св. Райко Шуменски (14 май), св. Лука Симферополски (11 юни) и св. Силуан Атонски (24 септември).

И тримата светци не са новоканонизирани, а се почитат от дълги години в Православната църква. С решението на Св. Синод те се вписват в официалния църковен календар на БПЦ за почитане в диоцеза и на нашата Църква.

Св. Райко Шуменски е пострадал заради православната си вяра на 14 май 1802 г. в родния си град. Житието му е записано от йеромонах Никифор Хиоски. В Шумен той се чества с особена почит.

Въплъщение и Изкупление

Автор: прот. Георги Флоровски

„Словото стана плът“: в това се заключава висшата радост на християнската вяра. В това е пълнотата на Откровението. Същият Въплътил Се Господ е съвършен Бог и съвършен човек. Истинското значение и основната цел на човешкото съществуване се откриват и осъществяват във и чрез Въплъщението. Господ снизхожда от Небесата, за да изкупи света, за да съедини човека с Бога вовеки. „И стана човек“. Положено е началото на нова ера. От този момент изчисляваме anni Domini.Както пише св. Ириней: „Синът Божи стана Син човешки, за да може човекът да стане син Божи.“ Във Въплъщението не само се възражда и възстановява първоначалната пълнота на човешката природа. Не само човешката природа се връща към нейното, някога изгубено, общение с Бога. Въплъщението е също така ново Откровение, нова и по-нататъшна стъпка. Първият Адам бил жива душа. Но последният Адам е Господ от Небесата (1 Кор. 15:47). И чрез Въплъщението на Словото човешката природа не просто възприема помазание от преизобилния Източник на благодатта, но и встъпва в съкровено и ипостасно единство със самото Божество. В това въздигане на човешката природа към вечно общение с Божествения живот св. Отци на ранната Църква единодушно виждат самата същност на спасението, началото на цялото изкупително дело на Христос. „Само това се спасява, което се съединява с Бога“, казва св. Григорий Богослов. И това, което не се съедини, никак не може да бъде спасено. Това е неговият главен аргумент, с който, против Аполинарий, той набляга върху пълнотата на човешката природа, възприета от Единородния при Въплъщението. Това е основният мотив в цялото ранно богословие – при св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики, отците-кападокийци, св. Кирил Александрийски и св. Максим Изповедник. Цялата история на христологичния догмат се определя от това фундаментално разбиране: Въплъщението на Словото като Изкупление. Във Въплъщението завършва човешката история. Осъществява се Божията вечна воля, „тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му“. Дните на очакванията са приключили. Обещаният и Очакваният е дошъл. И от сега нататък – да си послужим с израза на св. ап. Павел – животът на човека е „скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3).

Житие на светия наш отец Ефрем, патриарх Антиохийски

Свети Ефрем първоначално бил военначалник на Изток, по време на управлението на императорите Анастасий и Иустин. След това бил поставен за Антиохийски патриарх, тъй като бил човек благочестив, водещ добродетелен и богоугоден живот, изключително милостив към бедните и състрадателен към всички, които се намират в скърби и беди. А самото му избиране за патриарх станало според Божието благоволение и по откровението, което било дадено за него на един епископ, който живял по времето, когато Антиохия била възстановена след разрушението.

В това време в Антиохия, поради умножаването на различните ереси и еретици – несториани, евтихиани и други, се произнасяли хули против божеството но Христа и се потъпквала честта на Пресвета Богородица. Поради това над Антиохия се разразил Божият гняв. В двадесет и деветия ден на месец май, на обяд, в петък, тук станало страшно земетресение, а заедно с това целият град бил обхванат от огън. Земетресението разрушавало каменните здания и градските стени, а огънят унищожавал всичко останало. Това трябвало да яви на всички големия Божи гняв, предизвикан от човешките грехове. Антиохия едва не се уподобила на Содом и Гомор, защото голяма част от града била разрушена, и заедно с това загинали и безчислено множество граждани, едни от тях, като били затрупани под сриващите се сгради, а други от пожара. Така намерил смъртта си, затрупан от падаща колона, Антиохийският патриарх Евфрасий. Тогава сред останалите живи хора настанал голям плач и горчиво ридание. А жителите на всички околни градове и области, като узнали за станалото, се изпълнили с голям страх и ужас. Този Божий гняв, който яростно се стоварил върху Антиохия, видели с духовните си очи някои от светите отци, които се намирали на доста голямо разстояние от града (преподобни Теодосий Велики, който бил в Палестина, и преподобни Зосима, който бил в Кесария Палестинска).8 9 Поради това те със сълзи започнали да молят Бога да не погуби докрай града, срещу който Той справедливо се прогневил.

Въоръжете се със свещен гняв и не грешете.
Проповед на Петдесетница

Автор: Св. Лука Симферополски

Настъпи големият празник, празникът на великата радост за християните: Светият Дух слезе върху апостолите и не само върху тях – Светият Дух дойде в света, за да изпълни обещанието на нашия Господ Иисус Христос: няма да ви оставя сираци, ще ви изпратя Светия Дух, Утешителя. И Светият Дух освети земята и ще води християнския род по пътя на спасението до края на вековете.

Светият Дух най-напред слезе върху апостолите. Но как слезе? Видимо, във вид на огнени езици. Никога повече Светият Дух не слязъл по подобен начин върху никого. Какво значи това? Защо е било небходимо да слезе върху светите апостоли във формата на огнени езици, видимо и осезаемо за всички? Защото апостолите били светци; защото чрез тях, чрез тяхната проповед Светото Евангелие се утвърди по целия свят. Те са първите проповедници на евангелието, първите, които доесоха светлината Христова в света. Затова Светият Дух ги обозначава по този начин, слизайки върху тях във вид на огнени езици. Той направил огнени и сърцата, и умовете им, осветил ги и ги просветил, направил така, че да си припомнят всичко, което са чули по-рано от Господа Иисуса Христа, и им дал сили, така че да могат да приведат целия свят до Христа.

Но не слиза ли Светият Дух върху всички, които са достойни да го приемат? Не бе ли св. Серафим Саровски изпълнен със Светия Дух? Светият Дух слезе върху него не във вид на огнени езици, но по такъв начин, че придоби всичките му мисли, желания, чувства и стремления. Изпълни св. Серафим. По същия начин слязъл Светият Дух върху много и много светци, по този начин изпълва всички нас, недостойните християни от днешния век, защото в тайнството Миропомазание и в тайнството Кръщение ние получаваме благодатта на Св. Дух.


Тъга по Батак

По повод 5 години от канонизацията на св. новомъченици Батакски

През февруари 1822 г. в гръцкия град Науса избухва възстание срещу турските поробители. След като разбиват 4000-на турска армия и освобождават Науса и околните села, възстаниците, вдъхновени от успеха си, се отправят към по-големия град Верия. Срещу тях обаче е изпратена 20000-на редовна турска войска и башибозук под командването на Мехмед Емин паша. Възстаническата армия е разбита. На 18 април турците превземат Науса. Започва масово клане, в което са избити почти всички мъже, а жените и децата са отведени в робство. Потърсилите убежище в църквата Св. Николайсе взривяват в нея. Тридесет млади жени с децата си доброволно се хвърлят във водопада на р. Арапица, за да не бъдат обезчестени или продадени в робство. Днес жертвите от клането в Науса са прославени в лика на светите гръцки новомъченици, чиято памет се чества на 11 май.

В началото на май 1876 г. един малък български градец – Батак, – възстанал срещу поробителя, споделя съдбата на Науса. С масово клане е потушено и баташкото въстание. Днес жертвите от него също са прославени в лика на светите български новомъченици. Те са и най-силната връзка между двата града.

Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | Напред

References   [ + ]

1. Срв. Святая Русь. Большая Енциклопедия Русского Народа. Русское мировоззрение. М., 2003, с. 942.
2. С. Р-в. Трябва ли да вярваме в чудеса? – Духовна култура, кн. 48-49, 1932, с. 114.
3. Срв. Каспер, В. Иисус Христос. С., 2005, с. 146