Category Archives: Богословие

Чудото на мироточивите мощи

Автор: Петър Стоилов

„Ти си Бог, Който прави чудеса“ (Пс. 76:15)

Чудесата обикновено се дефинират като необикновени свръхестествени действия или събития, непосредствено осъществени от Силата Божия за постигане на религиозните цели.1)Срв. Святая Русь. Большая Енциклопедия Русского Народа. Русское мировоззрение. М., 2003, с. 942. По своята същност „чудото се проявява във видимата природа и има своята причина извън нейните естествени сили и закони. То свидетелства за действието на висша свръхестествена Сила и доказва Божията власт над природата“.2)С. Р-в. Трябва ли да вярваме в чудеса? – Духовна култура, кн. 48-49, 1932, с. 114. Така например старозаветните чудеса са имали за цел да възпитат еврейския народ като народ Божи и да се съхрани и разпространи истинското богопознание, преданията, очакванията и надеждите. В Новия завет чудесата на Иисус Христос се интерпретират от повечето богослови с помощта на понятията сила (δύναμις) и знак (σημαία). Те са средство за откриване на неочаквани събития, предизвикващи у човека учудване и удивление.3)Срв. Каспер, В. Иисус Христос. С., 2005, с. 146 На места в Библията чудесата се наричат дивни дела (вж. Ис. 25:1; Пс. 144:5), а на друго място пръст Божий (вж. Изх. 8:19). Чудесата на Спасителя са израз на голяма сила и хармония между думите и делата Му (срв. Мат. 4:23). Чудесата са знаци за пратеничеството и пълномощничеството Му. Той не е само Месия на словото, но и на делото, но никога не демонстрира месианското Си достойнство посредством чудесата. Иисус Христос е творил малко чудеса там, където е оскъдна вярата в Него, защото по този начин се изгубва нравственият смисъл и значението им за хората: „И не извърши там много чудеса поради неверието им“ (Мат. 13:58). Чудесата на Иисус Христос трябва да подтикват към вяра в Него, защото са знак на вярата и предполагат вяра. Те имат христологично, сотирологично и есхатологично значение (вж. Йоан 2:11), 4:53; Мат. 14:22-33; Марк 6:47-56).

Тогава възниква въпросът: нарушава ли чудото естествения ход на природните закони и има ли чудеса и днес?

На първо място трябва да се изясни, че тази Сила, която може да промени нормалния ход на човешкото или природно естество, произхожда от Бога.

Ученият фарисеин Никодим изповядва: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог.“ (Йоан 3:2), а в Стария завет четем: „Кой е като Тебе, величествен със светост, многопочитан с похвали, творец на чудеса?“ (Изх. 15:11). И наистина, дори и в наши дни няма как да се обясни превръщането на вода във вино, ходенето по вода, възкресяването на мъртви без намесата на свръхестественото и Божественото.…

За „последствията” от причастяването

Автор: Ивайло Маринов

„За да бъдат Даровете за тези, които се причастяват, за бодрост на душата, за прошка на греховете, за приобщаване със Светия Дух, за изпълнение на Царството небесно, за дръзновение към Тебе, а не за съд или осъждане.“1

Тъй като през последните години отново се активизираха разискванията относно св. Евхаристия, а именно – подготовката за св. Причастие, честотата на причастяване, същността на Тайнството, неговото място и роля в съвременния секуларизиран, глобализиран и сепаратизиран християнски бит изобщо, а и в конкретните етапи от живота на дадената личност, то редно е да се актуализира и темата за последствията от причастяването. И понеже всяко действие има причина и следствие, мотив и резултат, то и всяко съединяване с новото естество в Христа, нашия Господ, предопределя и предполага общи и конкретни следствия, които по правило оказва най-дълбоко въздействие върху личността и нейната социална и житейска позиция. Затова в следващите редове ще се спрем на някои от антропологичните и еклисиологичните перспективи, породени от участието в сложния литургиен процес.2

Зародилото се преди столетие на Запад литургично движение доведе до подобно възраждане и на Изток.3 Могат да бъдат изброени имената на цяла плеяда световноизвестни богослови и свещенослужители, върху които това движение оказва влияние: Н. Арсениев, С. Булгаков, Г. Флоровски, Н. Афанасиев, Б. Сове и много други. Вторият етап на движението започва отново на Запад с решенията на Втория ватикански събор (1962 – 1965 г.), когато се разгръщат на научна основа дискусиите в световен мащаб. Основното, което предизвиква литургичното движение, е актуализацията и конкретизацията на всички въпроси, свързани с централното тайнство на Църквата, историческите тенденции и светоотеческите интерпретации. А насъщните последици от причастяването стоят в пряка връзка с цялостното разбиране и са отражение от степента на преживяване на тайнството на тайнствата“Както на личностно, така и на общностно ниво трихотомният човек повече от всичко, както е известно, се нуждае от причастност към Христовата пълнота, към Словото… пълно с благодат и истина“ (πλήρης χάριτος και αλήθειας) (Иоан 1:14), защото от Неговата пълнота всички ние приехме“ (Иоан 1:16).4

Въпросът за мястото и ролята на тайнството Евхаристия в богословието и богослужението като цяло е първостепенен и в този смисъл е обусловен от всички предхождащи го въпроси и неотменни еклисиологични и антропологични постановки и етапи. И този въпрос не е решен докрай.< 5 Причастяването е белег и кулминация на един пирамидален градеж, който включва в разгръщането си цялостното преживяване на определена подготовка за яркото микрокосмическо преображение на пристъпващите към това тайнство. Защото „блажените последствия“ са производни както на правилното ръководство „в пътя Христов“, така и на правилното му извървяване. Действителността на Божественото присъствие е функция на единителните процеси, на качественото усвояване на проявленията на Божественото водителство в живота на християнина. В този контекст се разбира и сложността на понятието „причастие“ (съединение, приобщаване, свързване), тъй като тази причастност се явява многопосочна и многоизмерна и кореспондира с възможностите на личността за богоединение и богопознание.…