Category Archives: Богословие

Сега е съд над тоя свят (2/2)

Архим. Захария Захару

Първа част

Как можем ние, като свещеници, да предложим на нашите братя непорочната утеха на Новия Израил, която не е нищо друго освен Самия Христос?

Апостол Павел пише в посланието си до Римляни, че „отхвърлянето“ на евреите заради липсата им на вяра станало причина за „помирението“ на света (Рим. 11:15). Тогава може ли и сега по същия начин съкрушителната картина на отчуждението на света от Бога да стане причина за възраждането му във вярата? И ако това вече е станало с някои индивиди и групи, то не може ли тогава да се изведе в общ план и да доведе до пренареждането на целия свят? Силата за това принадлежи на Господ, но в това се изисква съработничеството на нашето смирение.

В нашата епоха, която е време на страдания, бедност, отчаяние и големи премеждия, хората се нуждаят от утешение. Както казахме, Христос е непороочната утеха и спасението на света. Християните и по-специално свещениците Божии са Неговите смирени инструменти, които предлагат на света това утешение. Христос се отнася милостиво към болните, към тези, които са дълбоко пречупени. По Своята природа Той е Бог на милостта и на всяка утеха. Ние трябва да научим верните да пристъпват към Него със смирен дух и покайно сърце, и тогава със сигурност, те ще могат да открият общението с Него и покоя, струящ с благодатта от спасението Му.

Църквата е предоставила на своите духовници много силни средства, с които можем да утешаваме народа Божи.

Първо, можем да насърчаваме хората да се молят в Неговото Име, защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (вж. Деян. 4:12). Чрез призоваването на Името Господне ние навлизаме в Неговото Присъствие, защото Неговото Име е неотделимо от Личността Му и тогава силата на Присъствието Му се подновява. Името Господне се превръща в източник на утеха и възобновление. Особено в днешно време, когато християните не могат да намерят време за църковните служби, Името превръща сърцето в храм неръкотворен, в който Христос подава сили и мир.

Второ, можем да насърчаваме верните да изучават Божието слово. Така те ще научат езика на Господа, на който Той ни говори, и те ще Му говорят със същите, вдъхновени от Светия Дух думи. Така Духът ще се моли вътре в тях. Както чрез Божието слово са се създали всички неща, така и сега чрез силата на Неговото слово верните ще се преродят. Нещо повече, Божието слово не е дадено с цел да плаши човека, а да му вдъхне кураж и да обнови душата му. На този, който подхожда към него с вяра, то дава неизразима утеха и мир, както и силното убеждение, че „Господ е победил света“ (Ин 16:33) и е с нас „през всички дни до свършека на света“ (Мт 28:20). Неговото слово нивга няма да премине. Затова Той се обръща към нас с думите, адресирани към избрания Му народ: „Ти си Мой раб, Аз те избрах и не ще те отхвърля.…

Светите отци – истинският път към християнството

Йеромонах Серафим (Роуз)

доклад на йеромонах Серафим (Роуз)

Помнете Вашите наставници, Които Ви са проповядвали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им… Не се увличайте от разни и чужди учения… (Евр. 13:7-9)

Никога не са се появявали толкова много лъжеучители както в нашия нещастен 20-ти век, толкова богат на технически дреболийки и толкова беден откъм дух и мисъл. Днес всяко мнение, дори най-безумното и съзнателно отхвърлено от всички цивилизовани хора, има своята идеология и своя учител“. Някои учители идват, обещавайки или проявявайки „духовна сила“ и извършват лъжливи чудеса, като например окултистите и харизматиците (т.е. петдесятниците), но болшинството съвременни учители ен са способни да предложат нищо освен лошо сварена каша от идеи, взети някъде от тавана или от някакъв днешен самозван „мъдрец“, който знае повече от всички древни, просто, защото живее в нашите „просветени“ времена. В резултат на това съществуват хиляди различни философски направления, а в „християнството“ – хиляди секти. Как да намерим истината във всичко това, ако въобще е възможно да я намерим в нашите най-объркани времена?

Има едно единствено място, Където можем да намерим извора на истинското учение, произлизащо от Самия Бог. Избор, Който не е отслабнал през изминалите Векове, а е вечно актуален и общовалиден за всички, които учат истината за Бога и Който сочи пътя на всички, които пият от него. Това място е Православната Хрустова църква. Изворът е благодатта на Светия Дух, а истинските учители са проповедниците на Божието учение, произлизащо от този източник – Светите Отци на Православната Църква.

Но уви колко малко на брой православни християни знаят това и пият от този извор. Колко много съвременни архипастири Водят своето паство не към злачните пасбища от духовна храна – към Светите Отци, а по пагубния път на съвременните мъдреци, които обещават нещо ново“, за да заставят хрустияните да забравят устинското учение на Светите Отци, чието учение – и това е абсолютно вярно – е напълно несъвместимо със заблужденията, които господстват днес в света.

Православното учение на Светите Отци не принадлежи на някакъв определен период от време, на древността или съвременността. То се е предавало чрез непрекъснатата верига на приемствеността от времената Апостолски до ден днешен и никога не се е случвало отново да се преоткрива забравено“ православно учение. Даже когато много православни християни са го пренебрегвали (колко е присъщо това за нашето време) то истинските негови пазители продължавали да го препредават на онези, които очаквали да го получат. В миналото е имало епохи на Великите Отци, като например зашеметяващата епоха на IV век, но е имало и периоди, когато са преставали да разбират Светите отци. Но от времето на основаването на Църквата Христова на земята не е имало и един миг, когато светоотеческото предание да не е ръководило Църквата.…

Истината е живот

Отец Джеймс Гиргис

В съвременното ни общество се полагат старателни и организирани усилия да се компрометира представата за абсолютна или обективна истина и това започва още от университета. Обаче в живота на християнина не съществува нещо по-важно от абсолютната истина. Истината ние не разглеждаме като понятие, философия или идеология, а казваме, че е Човек. Господ Иисус Христос казва: „Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Йоан 14:6).

Днес отбелязваме паметта на светите отци от Първия вселенски събор, свикан в Никея през 325 г. сл. Р. Хр. под егидата на Византийския император св. Константин Велики. Този събор се провежда, за да се занимае с един определен спор, разтърсил Римската империя, породен от учението на свещеник на име Арий. Последният оспорил действителната личност на Иисус Христос. Днес ние спорим и разгорещено се разграничаваме един от друг по политически въпроси и по неща, които в крайна сметка са без значение обаче тогава този въпрос наистина е бил от колосална важност… и също от такава важност е и отговор на този въпрос. Истината имала значение, независимо дали е била удобна или неудобна, дали е била сама или подкрепена от тълпата.

В литургийното Евангелие за Неделя на св. Отци от Първи Вселенски събор, Господ Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан 17:3). По думите на нашия Господ, познанието за Бога е най-важната цел в живота на човек. Познаването на Бога е до голяма степен това, към което сме призвани, за което сме създадени. Познавайки Бога, ние познаваме Този, който Е, Вечно съществуващия, ние придобиваме нещо от Неговото съществуване, откриваме безсмъртието.

Познанието за Бога предполага, че човек разбира Бога истинно, и по правилен начин; иначе човек вреди жестоко на себе си и на хората около себе си. В този ред на мисли ние разбираме, че трудът, извършен от отците от Първия вселенски събор е изключително важен. Говорим, поучаваме и се прекланяме пред Иисуса Христа, защото Светите отци ни научиха на това и ни откриха този живот. Библията не е просто един документ, който подлежи на всякакви тълкувания, които на човек може да му хрумнат. Това е един от проблемите на протестантското движение; всеки внася собствената си и лична интерпретация на даден текст и счита това си тълкуване за достоверно и правилно. Проблемът е, че не може собственото и лично тълкувание на всеки един от нас да бъде правилно. Това е невъзможно.

Църквата Христова разполага със свои „механизми“, които ѝ позволяват да преодолява подобни „тенденции“ в тълкуванието. Най-напред, ние не разчитаме единствено и само на библейския текст. Нашата вяра представлява нещо повече от дадените думи, написани на страницата. Вярата на Църквата Христова има своите корени във вярата, която проповядват и ни предават Апостолите и която вяра те приели непосредствено от Христос.…

Обяснение на 28-мо правило на Пето-шести вселенски събор от св. Никодим Светогорец

Василиос Тулумдзис, богослов

В тези дни на всеобщо напрежение заради разпространението на вируса SARS-Covid-19 в нашата страна Гърция (а също и в България – бел. пр.) бяха предизвикани множество реакции по въпроса дали църковната йерархия следва да изрази конкретна позиция за начина на причастяване на вярващите с Пречистите Тяло и Кръв Господни.

Чуха се различни мнения, които сега няма да анализираме. Със сигурност нямам чувството, че разсъжденията и предложенията, произлизащи от широкия кръг на журналистите и политиците оказват някакво въздействие. Разбира се дори предложения, основаващи се върху богословски доводи, е факт, че са „скалъпени“ с цел безплодно тиражиране на информацията за вътрешна консумация, с нищожно влияние върху Тялото на Църквата.

Бих искал да цитирам конкретно материала на Панагиотис Андриопулос, публикуван в два варианта, относно обяснение на св. Никодим Светогорец към 28-мо правило на Пето-шестия вселенски събор.

Най-напред нека отбележим, че обясненията на св. Никодим трябва да се четат без да изключваме пряката им връзка с конкретното историческо време и духа на правилата, в противен случай има опасност от погрешно тълкуване. Смятам, че с отделянето на части от обяснението от целостта на тълкуваното правило се стига до погрешно разбиране на словото и духа на св. Никодим. Налага се идеята на автора (П. Андриопулос – бел. пр.), че св. Никодим препоръчва на архиереите и на свещениците да причастяват болните от чума с отделен Свети Потир. След причастяването светия съсъд заедно с употребената лъжичка трябва да бъдат измивани с оцет, който се излива в олтарния умивалник. Следователно с тези данни, извлечени от църковното предание, по подмолен начин се внушава възможността за предаване на болестотворни организми чрез Светото Причастие, факт, уж накарал св. Никодим да преправи литургическата практика и да предложи мерки за хигиена и дезинфекция на светите съсъди.

Цитирам и заключителния откъс от посочения материал: „С други думи болните от чума не се причастяват от едната Света Чаша, а от отделен съд, от където свещеникът не потребисва останалите Свети Дарове, а просто измива с оцет. Каква може да бъде тази практика, ако ли не превенция и предотвратяване?“

Такъв извод можем да направим, прочитайки сам по себе си отделения от цялостния текст откъс. Бих искал да представя една друга гледна точка в целостта и взаимовръзката на съответните правила.

28-мото правило на Петошестият Събор повтаря съдържанието на 3-то и 4-то Апостолски правила. Тези правила се отнасят до забраната при принасяне на безкръвната Божествена Евхаристия да се употребяват други вещества освен установените.

„Ако епископ или презвитер, противно на Господнята заповед за Жертвата, принесе нещо друго на Жертвеника, или мед, или мляко, или вместо вино вземе нарочно сикер, или някакви птици или животни, или семена, противно на нареденото, да се низвергне; също и нови зърна* от класове или грозде, в отреденото им време. Не подобава да се донася на Жертвеника нещо друго, нито елей в светилника, нито тамян по време на Светото Приношение.“ (3-то Апостолско правило) [1]

Всичко останало, било то начатъци на плодове (първи плодове) или принесен дар да не бъдат поставяни върху Светия Жертвеник, а на друго място и там да се благославят.

Личният кръст като средство за живот в Христа

Анула ХРИСТОВА

В неведомите пътища на промислителната премъдрост Божия, тварната природа на човека се подготвя за вечния живот и непоклатното безстрастие посредством личния кръст, който въздигнат в духовно кръстоносене, става едно с Кръста Христов. Накратко сега ще разгледаме три начина, по които Бог използва личния кръст, за да направи от човека участник в Своя живот. Целта ни е да стане ясно какво следва да бъде отношението на човека към личния му житейски кръст, за да го превърне в свое мощно оръжие за спасение.

Личният кръст като средство за духовна бодрост

Великата сила на делото на покаянието, което се осъществява през целия съзнателен земен живот на християнина, се крие не само в това, че то е неотменима предпоставка за приемане на Божията благодат, но и в неговата абсолютна необходимост за запазване на тази благодат. Свети Григорий Палама казва, че покаянието е „начало, средина и завършек на гражданството в Христос“. То е необходимо, за да може не само външно, фарисейски, да сме в преклон пред Кръста, а мистагогично да бъде преживяна струящата от него нетварна енергия, т.е. да се усвява очистващата, просвещаваща и обожествяваща сила Божия. И именно за да не може човек да се отклони от този спасителен път на живот в покаяние, тук идва на помощ страданието на личния кръст, използван сега от Божия промисъл като средство за бодрост, което да ни държи в трезвост и будност на ума.

Когато под влиянието на болката от кръста душата започне да се покайва и изповядва пред Бога, настъпва и нейното радостно пробуждане, чрез което тя придобива решимостта да се остави напълно на Божията воля. Човек, докато е в греха, изцяло живее само с външните неща, т.е. външно и повърхностно. Затова се и нарича повърхностен, външен, плътски човек. Но с помощта на Божията благодат той започва да насочва взора си навътре към себе си и току-що благодатно пробудил се, той съзира един напълно нов свят – света на безплътните умове, невидим с просто око, а само с душевно. Посредством усещанията, които предизвиква в душата му това ново обозрение, той се освобождава от материалния свят и бива отвеждан към невидимия Божи свят, където свободно взема решението да стане верен раб Божи (св. Теофан Затворник, Път към спасние, изд. Полиграф, с. 206).

Това състояние всъщност е етественото за ума състояние. Но за да се поддъжа умът в това си състояние, е нужно душата да се задържа фокусирана (събрана) навътре в себе си и да се вглежда в открития там невидим свят, опазвайки така онова първоначално усещане, което я е отвело до Бога. Фокусирането (събирането) в себе си е условието за истинската свобода и благоразумие (мъдрост), понеже така душата открива своя Божи образ, който се храни от божествената благодат: „понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21). Затова и човекът – този, който е тръгнал по кръстния път на спасението, се нарича задълбочен, вътрешен, духовен човек.…

Църковно и пастирско служение по време на епидемии

Доц. д-р Иво Янев

През изминалите хилядолетия на човешката история са известни голям брой епидемии от различни опасни болести. В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет са описани многобройни заразни заболявания като проказа, чума, дизентерия, туберкулоза и други. Вследствие на негативно им влияние върху живота на древния човек, лекарите от това време са се опитвали да намерят подходящо лечение и затова има много запазени писания от древността с конкретни указания за лечението на различните заболявания. Навсякъде обаче, освен за чисто физическото, материално лечение на болестта, намираме конкретни сведения за духовното обгрижване на болния от страна на Църквата и нейните духовници.

В историята на Църквата са описани голям брой такива епидемии. По времето на император Константин Велики (274-337) се появила епидемия от проказа и за да запази новата столица на Източната Римска империя – Византион-Константинопол, императорът нарежда всички болни да бъдат изхвърлени в морето. Св. Зотик Сиропитател (IV в.), който е от знатен константинополски род, със завидно за времето си светско образование и с голямо богатство, решава да извърши нещо нечувано – да се противопостави на заповедта на императора и да откупи болните от палачите им, като по-късно да организира болница за тях. Виждайки, че това действие е продиктувано от християнска любов към ближния, св. Константин не извършва никакви действия срещу св. Зотик, даже напротив, запазени са сведения, че подпомага дейността му и дарява големи средства за болницата му и другите му благотворителни дейности.[1]

В такава ситуация извършва своето служение и св. Василий Велики (330-379), архиепископ на Кесария Кападокийска, който създава т. нар. Василиада, известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение, в което освен болници, приюти, сиропиталище и старопиталище, имало няколко лепрозории[2], в които живеели и се лекували хора, страдащи от проказа, а и от други тежки заразни болести. Запазени са сведения, че сам св. Василий и неговите помощници редовно са утешавали, беседвали, изповядвали и причастявали тези страдащи хора.[3]

Един от най-известните с грижата си за стари, болни и сираци на Изток е св. Сампсон Страноприимец (+505). Св. Сампсон, като млад лекар изцерил бъдещия император Юстиниан I (527-565) от тежка болест. За благодарност, по молба на св. Сампсон, богатия аристократ Юстиниан, по-късно и като византийски император, построил редица социални учреждения в Константинопол, част от които са болници и приюти за хора, страдащи от често разпространените заразни заболявания от това време. В тях редовно се извършвало богослужение и св. Литургия, на която се причастявали болните, както и духовници редовно извършвали индивидуално душегрижие за всеки от тях.[4] Благотворителната и болнична дейност на св. Сампсон, а и на император Юстиниан е изключително важна. Това е периодът на известната в историческата наука „Юстинианова чума“, една от първите пандемии, засегнала цяла Източна Европа и унищожила близо 40 % от населението, голяма част от земеделието и икономиката на империята.[5]

Св. Равулас, епископ на Едеса (5 в.), построил болница в града си и сам се грижел тя да е в отличен порядък.…

Установяване на висша видима власт в църквата от Господ Иисус Христос. Духовно-нравствената и съборна нейна същност, характер и орган на нейното действие

Проф. д-р протопр. Радко Поптодоров

Основател, Учредител и Крайъгълен Камък на Църквата е Господ Иисус Христос. Неин вечен и единствен Глава е също Той. Неин върховен Началник и Управител през всички времена е само Той и никой друг. Пребъдвайки според обещанието Си вечно в нея, Той я ръководи и пасе като добър Пастир, Който предава Себе си за своето стадо. Неговата божествена воля е основният неин и неизменен закон.

В своя земен аспект Църквата е едно видимо земно учреждение, имащо да осъществява високите си задачи в царството на човешкото несъвършенство и греховност. Това вече налагало нейният божествен глава и Ръководител не само да бъде постоянно с нея невидимо и да я ръководи по същия начин Сам през всички дни до свършека на света, н ода установи в нея и видима външна власт, да я снабди с основни и неизменни начала на устройство и организация, даде принципите на нейното земно управление. С оглед на това Господ, Сам притежавайки всяка власт на небето и земята, избрал между Своите последователи дванадесет души и като им разкрил истините на своето спасително за човеците учение и скритите за обикновения човешки разум тайни на небесното царство и на вечния живот, облякъл ги с пълномощия от Негово и в Негово име да упражняват също така всякаква власт в Неговата църква: да свещенодействуват, да учат, да бъдат пастири в нея – да управляват и да съдят, за да се изпълни волята Божия към людете – да бъдат те осветени и спасени от най-страшното зло – смъртта и да станат участници във вечния Божествен Живот и наследници на Божието Небесно царство. Тази власт обаче се различавала от светската. Тя се състояла не в господарствено владичествуване над ръководимите и не в сляпа покорност и послушание на подчинените, постигнати по пътя на страха, принудата и насилието. Нейна същност била божествената сила и божествено санкционираната духовно-нравствена авторитетност на ръководителите на Църквата, призната им свободно от ръководимите по силата на Господнето призоваване да указват преданост и послушание на Неговите пратеници и на техните приемници, и доброволното и синовно послушание на ръководимите към техните ръководители-пастири по силата на служението, което те им извършват, на подвига на любовта към тях и на жертвената готовност душата си да положат за тяхното спасение. Такава по своята същност, тази власт според Господнето поръчение трябвало да се упражнява не само от един Негов избранник и не по начин, както в обикновените човешки общества. Тя била дадена на всички негови избранници-апсотоли, и то в еднаква мяра. На всички апостоли бил обещан Утешител, Който да пребъдва винаги с тях и да ги упътва „на всяка истина“; всички апостоли получили Дух Светий на Петдесетница в еднаква степен; всички апостоли в еднакъв обем получили правото и същевременно и задължението да проповядват Евангелието, да участ, да кръщават „в името на Отца и Сина и Светаго Духа“, да „връзват и развръзват“, т.е.…

Левски между светостта и светкостта

Ставр. ик. Павел Гърбов

Човечеството има нужда от светостта, и независимо дали го осъзнава или не, инстинктивно я търси. Но твърде често, прегръщайки като норма това, „що е в света похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска (1 Ин. 1:16), „душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух (1 Кор. 2:14). И затова не разпознава светостта, истинската светост, изливаща се от Осветителя Дух Свети, „Когото светът не може да приеме“ (Ин. 14:17). Защото в Неговата светлина вижда ясно, че делата му са лоши, а той не иска да ги остави и да върви през „тесните врата“ по „скръбния път“ нагоре – към единственото, което може да осмисли и оправдае съществуването му.

Отхвърляйки истинската святост като неприемлива, нечовешка, невъзможна, светът си изфабрикува нейни отровни двойници и, за да ги легитимира, започва да им се покланя, да ги издига на пиедестали, да ги величае. Понякога в това дело се стига до пълни абсурди. Например императорът-иконоборец Михаил Травлос считал за светец Иуда Искариот. Епископалната църква на САЩ пък е канонизирала Мартин Лутър Кинг, който се оказа (съгласно неотдавна разсекретените доклади на ФБР за него) сексманиак с поне 45 извънбрачни връзки! В Русия някои надигат гласове за канонизацията на Сталин…

Повод за написването на настоящото изложение стана подобен почин- отправения на 12.02.т.г. от ПП „НФСБ“, към Св.Синод на БПЦ, „Призив-обръщение“, относно това – „да бъде спешно разгледан въпросът с канонизацията като светец на йеродякон Игнатий, познат със светското си име Васил Иванов Кунчев и тачен в паметта на народа като Васил Левски“.

Поредният извисил глас в общественото пространство „призив“ по този въпрос. Дай Бог и да е последният! Именно за да допринесем за това, се заехме с този малък труд.

Защото макар от НФСБ да „напомнят“ (за миналогодишното си такова обръщение) и да го наричат „Молба“, но в края на писмото си заявяват, че „имат право“ да настояват „да бъде разгледано предложението за процедура по канонизацията на Васил Иванов Кунчев“. Преди всичко не става ясно откъде произлиза това тяхно „право“ от Хартата за правата на човека, от законодателството на Република България или от Църковното право? Първите две очевидно никога не са се занимавали и не се занимават с въпросите, касаещи канонизацията на светци, а в последното отсъстват правила (канони), които да позволяват на политически партии да предявяват подобни претенции към Църквата.

Нещо повече, в повтарящото се „напомняне“ на НФСБ има и нещо обидно като че БПЦ не може да разпознае светостта на просиялите в нея Божии угодници, или още по-лошо (и абсурдно!) не желае да ги прославя, та се налага политически партии да настояват за това, което във всички времена на своето съществуване, тя с радост е правила. А всъщност, по въпросите, засягащи светостта, както отделни хора, така и съставените от тях политически партии, могат само да се допитват до Църквата – като деца към Майка си и като ученици – към своята Учителка.

Божията педагогика и външният кръст

В памет на Николай (+ 11.05.2019 г.)

Външната форма на личния кръст в пътя на спасението действа чрез множество „случайни“ страдания и скръбни обстоятелства, които формират така наречените външни кръстове. Външните кръстове в човешкия живот са твърде много, сложни и разнообразни (Св. Теофан Затворник, Три слова за носене на кръста, Русе, 1994, с. 4). Те никнат почти на всяка човешка крачка и обикновено са възприемани като отсъствие на Бога. И това е така поради болезненото усещане, което те причиняват чрез връхлитащите човека неволи и злополуки.

Конкретната причина за тези външни кръстове могат да бъдат различни хора, демони или дори самият човек чрез обещанията, които е полагал, и своите помисли (Св. Инокентий Аляскински, Ο δρομος προσ την βασιλεια των οθρανων, Превеза, 1992, с. 48-49). Тоест Бог допуска изпитанията да навлизат в човешкия живот както чрез разните тревожни събития, така и чрез бесове или чрез човеци (архим. Евсевий Витис, Ηδονη – Οδυνη, Ατινα, 1994, с. 195).

Но зад всички тях се крие основната причина на всяко битие – благата воля на Бога и мъдростта на неговата любов. А причината за вариациите на външния кръст се дължи на разликата в степента на личната вяра. Защото всеки човек придобива действието на благодатта съобразно своята вяра (срв. Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави, Добротолюбие, т. 3, с. 267).

Има четири основни вида външен кръст в пътя на Божието спасение. Първият е педагогическият: той е насочен към възпитателното съзряване на човека, където чрез покаянието душата да започне да жадува за естествения на природата ѝ начин на живот и да се реши да се отрече от греха. Вторият е промислителният: той има за цел очистването на душата от последствията на вече извършените грехове. Третият е събуждащият: той подтиква към духовно бодърстване, пробуждайки силите на душата. Четвъртият е за Божия слава: той има за цел посредством изпитанията да се прояви Божията слава в самия човек (срв. Св. Максим Изповедник, Глави за любовта, Зографско издателство, 2000, с. 45; Св. Теофан, пак там, с. 5; Мандзаридис, Г., Χριστιανικη ηθικη, Солун, 2000, с. 492 и нат.).

За хората на сетивната наслада (чувственото удоволствие) това изглежда парадоксално, но Христос е казал: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан 18:36). Учението на Христос е истината на живота, то е и самият Живот, който въстава срещу причината за смъртта – греха, т.е. неправедната наслада, и който чрез божествената Си сила превръща самите негови последици – болката и смъртта, в оръжия и средства, воюващи срещу своя родител (греха).

Всяко страдания, било волево или принудително, ако бъде доброволно поето, т.е. със съзнанието за послушание и доверие в благостта на Божия промисъл и воля, то се превръща в смърт за неправедната наслада. „Защото майка на смъртта е насладата, а пък смърт за насладата е страданието; било то доброволно или не“ (Св. Максим Изповедник, Богословска стотица 4, Φιλοκαλια 2, 118).