Category Archives: Богословие

Св. Василий Велики и неговият „Шестоднев“

Четвъртък век от историята на Христовата църква е времето на изясняването и утвърждаването на православното догматическо учение за троичността на истинския Бог. Сред най-видните изяснители и защитници на това учение е кападокийският отец на Църквата св. Василий Велики. Личността и делата му са такива, че той напълно справедливо е наречен Велики. Освен като богослов, той е основоположник на организираното социално дело на Христовата църква. Св. Василий изгражда първия социален комплекс, наричан Василиада, включващ болници, страноприемници, сиропиталища и старчески домове.

Неговият съвременник, сънародник и близък приятел св. Григорий Богослов го описва като „тъй приятен при общуване… очарователен, когато разказва, проникновен… благ в находчивостта си“. При първата си среща със св. Василий, св. Ефрем Сирин го видял като огнен стълп, извисен до небето. Може би затова и прот. Георги Флоровски го определя като „строг и властен“, докато архим. Емилиан Симонопетрит казва, че „видът му бил внимателен и проницателен; събеседниците му разбирали по вида му, че той ги гледа с внимание и заинтересованост“. А нинездравстващият митрополит на българската епархия за САЩ, Канада и Австралия Йосиф, възкликва: „Няма друг като св. Василий Велики в историята на светата Църква“.

Сред най-значимите съчинения на св. Василий Велики е „Шестоднев“. В действителност това са девет беседи, тълкуващи повествованието за сътворението на света (жж. Бит. 1:1-26), изнесени от светителя пред паството му броени месеци преди да се представи пред Господа на 1 януари 379 година.

Св. Григорий Богослов пише, че чрез „Шестоднев“ св. Василий ни пренася „в присъствието на Твореца, ние разбираме разказа за сътворението, и още повече се удивляваме от нашия Творец“. Съименникът му св. Григорий Нисийски, брат на Св. Василий, го допълва: „И се възхищаваме от прочетеното не по-малко, отколкото от написаното от св. пророк Мойсей“. А св. Фотий, патриарх Константинополски, оценява стила му като „чист, ясен, подходящ с ненадминатите структура и чистота на изразеното“.

Св. Василий Велики поставя очертанията на християнското разбиране за началото на света – научно и богословски, което остава актуално и до днес. Според прот. Михаил Помазански „св. Василий възприема (и утвърждава) всички научни факти от точните науки“ по негово време, като по думите на митрополит Йеротей /Влахос/ „не приема в пълнота науката на своето време“. Св. Василий разгромява безумните и богохулни идеи на тогавашната космология и немалка част от изложението си отделя на аргументирано отрицание на погрешните разбирания на езичниците за произхода на света.

За великия кападокиец светът не е създаден материалистично, не се движи неуправляемо или случайно, не е безначален и сътветно има край (Беседа 1). Материята не е несътворена, както учат, например, Платон и Аристотел, не е равна на Бога, нито Го ограничава, не е сътворяща (Беседа 2 и 3). Световете не са безброй, както утвърждавали Демокрит и Епикур (Беседа 3); нито слънцето дарява живота и е причина за всичко растящо, както учил Аристотел, защото „по сътворяване е по-младо от тревата и растенията“ (Беседа 5).…

Богословието на светите Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст

Вера Младенова

Тримата свети Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст са живели през втората половина на IV век. Те са оставили в наследство забележителни богословски трудове, които са озарявали и все още озаряват пътя на поколенията до днес. Паметта им се чества както поотделно – за всеки един тях, така и заедно – в един ден. По този начин светата Църква показва, че тримата са един общ стълб за християнското богословие. Тяхното наследство е равностойно и допълващо се, всеки от тях е допринесъл в еднаква степен със своя достоен труд за чистото и свято учение за Бога и за догматичката обосновка на православната вяра.

Времето, в което са живели и творили светите Светители е било след християнските гонения – няколко десетилетия след християнския геноцид. Но въпреки всичко, този период все още бил смутен и лъкатушещ. Точно в онези първи години, когато християните свободно можели да изповядват вярата си, се зародили множество ереси и заблуди, които пълзели сред обществото. В тези мрачни дни отново надигала глава богохулната арианска ерес, хулеща Божествената природа на Сина. Въпреки нейното осъждане на Първия Вселенски събор през 325 год., тя продължавала да върлува из християнския свят и да смущава благочестивия народ.

Свети Василий и свети Григорий били не само съвременници, а изцяло единомислени в Христа братя и близки приятели. Техният житейски път на земята се пресича в Атинската школа, където двамата придобивали образованието си. Запознанството им съвпада с тези трудни времена за Църквата. Арианската ерес и други подобни на нея мракобесни учения били тяхна обща болка и голяма част от трудовете им са посветени в изобличаването им.

Св. Василий се стремял да отдава особено внимание на богословските полемики с ариани и македониани. Той твърдо защитавал православието от техните заблуди. Като епископ на Кападокия, свети Василий, се посвещава на трудове, в които се обосновава за истината на православното богословие. Той успява да подготви догматичното изповядване на вярата, което по-късно се обсъжда на Втория вселенски събор, проведен малко след смъртта на светителя. За това негово дело наричаме св. Василий вселенски учител на истината. Подобно на св. Иоан Предтеча, който подготвяше сърцата за идването на Спасителя, така и св. Василий подготвяше Божията нива сред съвременниците си, за да може в 381 година, когато е началото на Константинополския събор, да се отдаде значение на всичките еретичните учения, които да се отхвърлят завинаги. Както да се установи категорично догмата за Светия Дух, Който изхожда от Отца и Го славим наравно с Отца и Сина. Светият отец, в своите трудове разкрива един от основополагащите християнски догмати за Света Троица – разяснява как всяко от трите лица на Бога е със свой личен Ипостас , но Трите са с една обща природа. Тоест, Господ е с три Лица, но е Един Бог. В подкрепа на тази истина, написва три книги посветени на Светия Дух.…

Чудото на мироточивите мощи

Автор: Петър Стоилов

„Ти си Бог, Който прави чудеса“ (Пс. 76:15)

Чудесата обикновено се дефинират като необикновени свръхестествени действия или събития, непосредствено осъществени от Силата Божия за постигане на религиозните цели.1)Срв. Святая Русь. Большая Енциклопедия Русского Народа. Русское мировоззрение. М., 2003, с. 942. По своята същност „чудото се проявява във видимата природа и има своята причина извън нейните естествени сили и закони. То свидетелства за действието на висша свръхестествена Сила и доказва Божията власт над природата“.2)С. Р-в. Трябва ли да вярваме в чудеса? – Духовна култура, кн. 48-49, 1932, с. 114. Така например старозаветните чудеса са имали за цел да възпитат еврейския народ като народ Божи и да се съхрани и разпространи истинското богопознание, преданията, очакванията и надеждите. В Новия завет чудесата на Иисус Христос се интерпретират от повечето богослови с помощта на понятията сила (δύναμις) и знак (σημαία). Те са средство за откриване на неочаквани събития, предизвикващи у човека учудване и удивление.3)Срв. Каспер, В. Иисус Христос. С., 2005, с. 146 На места в Библията чудесата се наричат дивни дела (вж. Ис. 25:1; Пс. 144:5), а на друго място пръст Божий (вж. Изх. 8:19). Чудесата на Спасителя са израз на голяма сила и хармония между думите и делата Му (срв. Мат. 4:23). Чудесата са знаци за пратеничеството и пълномощничеството Му. Той не е само Месия на словото, но и на делото, но никога не демонстрира месианското Си достойнство посредством чудесата. Иисус Христос е творил малко чудеса там, където е оскъдна вярата в Него, защото по този начин се изгубва нравственият смисъл и значението им за хората: „И не извърши там много чудеса поради неверието им“ (Мат. 13:58). Чудесата на Иисус Христос трябва да подтикват към вяра в Него, защото са знак на вярата и предполагат вяра. Те имат христологично, сотирологично и есхатологично значение (вж. Йоан 2:11), 4:53; Мат. 14:22-33; Марк 6:47-56).

Тогава възниква въпросът: нарушава ли чудото естествения ход на природните закони и има ли чудеса и днес?

На първо място трябва да се изясни, че тази Сила, която може да промени нормалния ход на човешкото или природно естество, произхожда от Бога.

Ученият фарисеин Никодим изповядва: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог.“ (Йоан 3:2), а в Стария завет четем: „Кой е като Тебе, величествен със светост, многопочитан с похвали, творец на чудеса?“ (Изх. 15:11). И наистина, дори и в наши дни няма как да се обясни превръщането на вода във вино, ходенето по вода, възкресяването на мъртви без намесата на свръхестественото и Божественото.…

За „последствията” от причастяването

Автор: Ивайло Маринов

„За да бъдат Даровете за тези, които се причастяват, за бодрост на душата, за прошка на греховете, за приобщаване със Светия Дух, за изпълнение на Царството небесно, за дръзновение към Тебе, а не за съд или осъждане.“1

Тъй като през последните години отново се активизираха разискванията относно св. Евхаристия, а именно – подготовката за св. Причастие, честотата на причастяване, същността на Тайнството, неговото място и роля в съвременния секуларизиран, глобализиран и сепаратизиран християнски бит изобщо, а и в конкретните етапи от живота на дадената личност, то редно е да се актуализира и темата за последствията от причастяването. И понеже всяко действие има причина и следствие, мотив и резултат, то и всяко съединяване с новото естество в Христа, нашия Господ, предопределя и предполага общи и конкретни следствия, които по правило оказва най-дълбоко въздействие върху личността и нейната социална и житейска позиция. Затова в следващите редове ще се спрем на някои от антропологичните и еклисиологичните перспективи, породени от участието в сложния литургиен процес.2

Зародилото се преди столетие на Запад литургично движение доведе до подобно възраждане и на Изток.3 Могат да бъдат изброени имената на цяла плеяда световноизвестни богослови и свещенослужители, върху които това движение оказва влияние: Н. Арсениев, С. Булгаков, Г. Флоровски, Н. Афанасиев, Б. Сове и много други. Вторият етап на движението започва отново на Запад с решенията на Втория ватикански събор (1962 – 1965 г.), когато се разгръщат на научна основа дискусиите в световен мащаб. Основното, което предизвиква литургичното движение, е актуализацията и конкретизацията на всички въпроси, свързани с централното тайнство на Църквата, историческите тенденции и светоотеческите интерпретации. А насъщните последици от причастяването стоят в пряка връзка с цялостното разбиране и са отражение от степента на преживяване на тайнството на тайнствата“Както на личностно, така и на общностно ниво трихотомният човек повече от всичко, както е известно, се нуждае от причастност към Христовата пълнота, към Словото… пълно с благодат и истина“ (πλήρης χάριτος και αλήθειας) (Иоан 1:14), защото от Неговата пълнота всички ние приехме“ (Иоан 1:16).4

Въпросът за мястото и ролята на тайнството Евхаристия в богословието и богослужението като цяло е първостепенен и в този смисъл е обусловен от всички предхождащи го въпроси и неотменни еклисиологични и антропологични постановки и етапи. И този въпрос не е решен докрай.< 5 Причастяването е белег и кулминация на един пирамидален градеж, който включва в разгръщането си цялостното преживяване на определена подготовка за яркото микрокосмическо преображение на пристъпващите към това тайнство. Защото „блажените последствия“ са производни както на правилното ръководство „в пътя Христов“, така и на правилното му извървяване. Действителността на Божественото присъствие е функция на единителните процеси, на качественото усвояване на проявленията на Божественото водителство в живота на християнина. В този контекст се разбира и сложността на понятието „причастие“ (съединение, приобщаване, свързване), тъй като тази причастност се явява многопосочна и многоизмерна и кореспондира с възможностите на личността за богоединение и богопознание.…