Category Archives: Богословие

Левски между светостта и светкостта

Ставр. ик. Павел Гърбов

Човечеството има нужда от светостта, и независимо дали го осъзнава или не, инстинктивно я търси. Но твърде често, прегръщайки като норма това, „що е в света похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска (1 Ин. 1:16), „душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух (1 Кор. 2:14). И затова не разпознава светостта, истинската светост, изливаща се от Осветителя Дух Свети, „Когото светът не може да приеме“ (Ин. 14:17). Защото в Неговата светлина вижда ясно, че делата му са лоши, а той не иска да ги остави и да върви през „тесните врата“ по „скръбния път“ нагоре – към единственото, което може да осмисли и оправдае съществуването му.

Отхвърляйки истинската святост като неприемлива, нечовешка, невъзможна, светът си изфабрикува нейни отровни двойници и, за да ги легитимира, започва да им се покланя, да ги издига на пиедестали, да ги величае. Понякога в това дело се стига до пълни абсурди. Например императорът-иконоборец Михаил Травлос считал за светец Иуда Искариот. Епископалната църква на САЩ пък е канонизирала Мартин Лутър Кинг, който се оказа (съгласно неотдавна разсекретените доклади на ФБР за него) сексманиак с поне 45 извънбрачни връзки! В Русия някои надигат гласове за канонизацията на Сталин…

Повод за написването на настоящото изложение стана подобен почин- отправения на 12.02.т.г. от ПП „НФСБ“, към Св.Синод на БПЦ, „Призив-обръщение“, относно това – „да бъде спешно разгледан въпросът с канонизацията като светец на йеродякон Игнатий, познат със светското си име Васил Иванов Кунчев и тачен в паметта на народа като Васил Левски“.

Поредният извисил глас в общественото пространство „призив“ по този въпрос. Дай Бог и да е последният! Именно за да допринесем за това, се заехме с този малък труд.

Защото макар от НФСБ да „напомнят“ (за миналогодишното си такова обръщение) и да го наричат „Молба“, но в края на писмото си заявяват, че „имат право“ да настояват „да бъде разгледано предложението за процедура по канонизацията на Васил Иванов Кунчев“. Преди всичко не става ясно откъде произлиза това тяхно „право“ от Хартата за правата на човека, от законодателството на Република България или от Църковното право? Първите две очевидно никога не са се занимавали и не се занимават с въпросите, касаещи канонизацията на светци, а в последното отсъстват правила (канони), които да позволяват на политически партии да предявяват подобни претенции към Църквата.

Нещо повече, в повтарящото се „напомняне“ на НФСБ има и нещо обидно като че БПЦ не може да разпознае светостта на просиялите в нея Божии угодници, или още по-лошо (и абсурдно!) не желае да ги прославя, та се налага политически партии да настояват за това, което във всички времена на своето съществуване, тя с радост е правила. А всъщност, по въпросите, засягащи светостта, както отделни хора, така и съставените от тях политически партии, могат само да се допитват до Църквата – като деца към Майка си и като ученици – към своята Учителка.

Божията педагогика и външният кръст

В памет на Николай (+ 11.05.2019 г.)

Външната форма на личния кръст в пътя на спасението действа чрез множество „случайни“ страдания и скръбни обстоятелства, които формират така наречените външни кръстове. Външните кръстове в човешкия живот са твърде много, сложни и разнообразни (Св. Теофан Затворник, Три слова за носене на кръста, Русе, 1994, с. 4). Те никнат почти на всяка човешка крачка и обикновено са възприемани като отсъствие на Бога. И това е така поради болезненото усещане, което те причиняват чрез връхлитащите човека неволи и злополуки.

Конкретната причина за тези външни кръстове могат да бъдат различни хора, демони или дори самият човек чрез обещанията, които е полагал, и своите помисли (Св. Инокентий Аляскински, Ο δρομος προσ την βασιλεια των οθρανων, Превеза, 1992, с. 48-49). Тоест Бог допуска изпитанията да навлизат в човешкия живот както чрез разните тревожни събития, така и чрез бесове или чрез човеци (архим. Евсевий Витис, Ηδονη – Οδυνη, Ατινα, 1994, с. 195).

Но зад всички тях се крие основната причина на всяко битие – благата воля на Бога и мъдростта на неговата любов. А причината за вариациите на външния кръст се дължи на разликата в степента на личната вяра. Защото всеки човек придобива действието на благодатта съобразно своята вяра (срв. Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави, Добротолюбие, т. 3, с. 267).

Има четири основни вида външен кръст в пътя на Божието спасение. Първият е педагогическият: той е насочен към възпитателното съзряване на човека, където чрез покаянието душата да започне да жадува за естествения на природата ѝ начин на живот и да се реши да се отрече от греха. Вторият е промислителният: той има за цел очистването на душата от последствията на вече извършените грехове. Третият е събуждащият: той подтиква към духовно бодърстване, пробуждайки силите на душата. Четвъртият е за Божия слава: той има за цел посредством изпитанията да се прояви Божията слава в самия човек (срв. Св. Максим Изповедник, Глави за любовта, Зографско издателство, 2000, с. 45; Св. Теофан, пак там, с. 5; Мандзаридис, Г., Χριστιανικη ηθικη, Солун, 2000, с. 492 и нат.).

За хората на сетивната наслада (чувственото удоволствие) това изглежда парадоксално, но Христос е казал: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан 18:36). Учението на Христос е истината на живота, то е и самият Живот, който въстава срещу причината за смъртта – греха, т.е. неправедната наслада, и който чрез божествената Си сила превръща самите негови последици – болката и смъртта, в оръжия и средства, воюващи срещу своя родител (греха).

Всяко страдания, било волево или принудително, ако бъде доброволно поето, т.е. със съзнанието за послушание и доверие в благостта на Божия промисъл и воля, то се превръща в смърт за неправедната наслада. „Защото майка на смъртта е насладата, а пък смърт за насладата е страданието; било то доброволно или не“ (Св. Максим Изповедник, Богословска стотица 4, Φιλοκαλια 2, 118).

Св. Григорий Палама – богословът на Свещеното Предание

Свети Григорий Палама е най-големият православен богослов на XIV век и един от най-великите богоносни догматици в цялата история на Православната църква.

Роден е през 1296 г. в Константинопол. Баща му, Константин Палама, бил член на синклита и близък сътрудник на император Андроник II Палеолог. Когато Палама бил някъде около 7-годишен, баща му починал, но той самият бил отгледан в императорския двор и получил богато образование. Докато императорът го подготвял за високи държавни служби, Григорий предпочел аскетичния живот. Отдал се на умната молитва, която научил от св. Теолипт Филаделфийски.

През 1316 г., на двадесетгодишна възраст, заедно с двамата си по-малки братя – Макарий и Теодосий, заминал за Света Гора, където стигнал след кратък престой в планина Папикион (Орлица). (Планината е от родопската верига на Гръцка Тракия. Намира се на българо-гръцката граница, край Комотини. По византийско време е известна като първия монашески град, формиран от подвижнически обиталища, който след нападенията на франки и българи постепенно се преместил на Атонския полуостров, Света Гора.)

През първите три години на Света Гора св. Григорий Палама бил под духовното ръководство на подвижника Никодим, който се подвизавал в хълмовете край манастира „Ватопед“. След неговата кончина Григорий се преместил в киновията на Великата лавра, където останал в продължение на три години, а после се отдалечил в исихастко пустинничество в скита „Глосия“.

През 1325 г. Григорий се принудил да напусне Света Гора по причина на турските нашествия. В търсене на ново място заедно с други монаси той посетил Солун, където на тридесетгодишна възраст бил ръкоположен в свещенически сан. После съвместно с още десетима монаси заминал в околността на Верия (при старинния скит на св. Йоан Предтеча). Пребивавал в пустинничество в продължение на пет години, усилвайки подвизанието си. Пет дена от седмицата стоял затворен в колибата си, намираща се в пещера, и само в събота и неделя излизал навън, за да вземе участие в св. Литургия, да се причасти с другите монаси и да ги поучава.

Основата на неговото учение били богослужебният живот и исихасткият опит.

През този период той научил и за кончината на своята майка. Тогава заедно с двамата си братя се върнал в Константинопол, където се погрижил за двете си сестри, настаняваки ги по тяхно желание в манастир във Верия.

През 1331 г. сръбските нашествия го принудили да напусне околностите на Верия и да се върне на Света Гора. Там пак заживял исихастки в пустинята на свети Сава, край Великата лавра, с изключение на един кратък период (най-вероятно от 1333 до 1336 г.), когато бил поканен да поеме игуменството на манастира „Есфигмен“.

В пустинята на св. Сава той научил за възгледите на Варлаам – монах, който бил философ, с елински произход, живеещ в Италия. В богословските дискусии с представители на папата, провеждани в периода 1333-1334, в подготовка за обединяването на Църквите, Варлаам представлявал Православната църква. Наистина, той отхвърлял „Филиоквето“, но отричал и употребяването на метод за приемането на Дух Светий от човека, като наричал Бога: непостижим, неоткриваем и непознаваем.

Грижи за деца и млади хора с нарушено здравословно състояние в Свещеното Писание

доц. д-р Иво Янев

/Случаи на свръхестествено изцеление и възкресяване/

Свещеното Писание на Стария и Новия Завет не трябва да се възприема като своеобразен сборник по медицина или като наръчник за видовете тежки заболявания в древността. Тяхното споменаване е с цел да се подчертае силата и любовта на Бога, Който по чудодеен, свръхестествен начин не само изцерява, но и възкресява от мъртвите. Именно тези чудеса, които и днес не могат да се обяснят по пътя на научните доказателства, уверяват християните в истинността на вярата им във Възкръсналия от мъртвите Син Божий Господ Иисус Христос. Вярата в Спасителното дело и Изкупителната жертва на Богочовека Иисус Христос и съответно обещанието за „бъдещите блага“ в Царството Небесно са „крайъгълният камък“ на Христовото учение, респективно на Църквата. В този смисъл всички чудеса на изцеляване и възкресяване, засвидетелствувани в Свещ. Писание служат единствено за укрепване на вярата.

В библеския текст повечето човешки болести не са упоменати с медицинските си наименования и не са представени като диагноза. Днес тези болести почти не се срещат, но лекарите, благодарение на сравнително точното им описание в Библията, успяват да ги идентифицират, дори и да проследят стадиите им на развитие. Така се стигна до извода, че някои от тях са известни днес, но под друго име.*

В Св. Писание страданието и болестта са пряко свързани с духовния живот на човека. Според учението на Църквата те са последица от лични грехове, или по Божия воля допущение с оглед на Домостроителния план. Още в библейския разказ за Грехопадението се вижда, че първата човешка двока – Адам и Ева, след като съгрешили спрямо Бога, познали за първи път чувствата на несигурност, страх и болка /Бит. 3:16-17/. Израилевият Бог уверява св. прор. Мосе след чудното избавление на евреите от египетски плен, че народите, които Му се подчиняват и спазват Неговите заповеди, няма да бъдат поразявани с болести: „Ако слушаш добре гласа на Господа, твоя Бог, и правиш каквото е угодно пред очите Му, и се вслушваш в заповедите Му, и пазиш всичките му наредби, няма да ти напратя ни една от болестите, които напратих на Египет; защото Аз съм Господ (Бог твой), целител твой“ (Изх. 15:26).

Страданието е последица от духовното заболяване на отделния човек или на цялото общество. Бог винаги дава възможност на грешния и болния за покаяние и оттам за изцеление. Второто в повечето случаи става посредством чудо, което цели да припомни на излекувания, че единствено на Бога трябва да се уповава. В Свещ. Писание са засвидетелствани редица случаи на „припомняне“ Кой всъщност е истинският Бог – Единственият и Вечносъществуващият (срв. Изх. 3:14).

Не са много описаните случаи в Стария Завет на възкресяване на починали поради тежко заболяване или след инцидент. Такива са засвидетелствани по време на излизането на богоизбрания народ от земите на Египет и в пророческото служение на старозаветните Божии пратеници – Илия (3 Царств.…

Св. Василий Велики и неговият „Шестоднев“

Четвърти век от историята на Христовата църква е времето на изясняването и утвърждаването на православното догматическо учение за троичността на истинския Бог. Сред най-видните изяснители и защитници на това учение е кападокийският отец на Църквата св. Василий Велики. Личността и делата му са такива, че той напълно справедливо е наречен Велики. Освен като богослов, той е основоположник на организираното социално дело на Христовата църква. Св. Василий изгражда първия социален комплекс, наричан Василиада, включващ болници, страноприемници, сиропиталища и старчески домове.

Неговият съвременник, сънародник и близък приятел св. Григорий Богослов го описва като „тъй приятен при общуване… очарователен, когато разказва, проникновен… благ в находчивостта си“. При първата си среща със св. Василий, св. Ефрем Сирин го видял като огнен стълп, извисен до небето. Може би затова и прот. Георги Флоровски го определя като „строг и властен“, докато архим. Емилиан Симонопетрит казва, че „видът му бил внимателен и проницателен; събеседниците му разбирали по вида му, че той ги гледа с внимание и заинтересованост“. А нинездравстващият митрополит на българската епархия за САЩ, Канада и Австралия Йосиф, възкликва: „Няма друг като св. Василий Велики в историята на светата Църква“.

Сред най-значимите съчинения на св. Василий Велики е „Шестоднев“. В действителност това са девет беседи, тълкуващи повествованието за сътворението на света (жж. Бит. 1:1-26), изнесени от светителя пред паството му броени месеци преди да се представи пред Господа на 1 януари 379 година.

Св. Григорий Богослов пише, че чрез „Шестоднев“ св. Василий ни пренася „в присъствието на Твореца, ние разбираме разказа за сътворението, и още повече се удивляваме от нашия Творец“. Съименникът му св. Григорий Нисийски, брат на Св. Василий, го допълва: „И се възхищаваме от прочетеното не по-малко, отколкото от написаното от св. пророк Мойсей“. А св. Фотий, патриарх Константинополски, оценява стила му като „чист, ясен, подходящ с ненадминатите структура и чистота на изразеното“.

Св. Василий Велики поставя очертанията на християнското разбиране за началото на света – научно и богословски, което остава актуално и до днес. Според прот. Михаил Помазански „св. Василий възприема (и утвърждава) всички научни факти от точните науки“ по негово време, като по думите на митрополит Йеротей /Влахос/ „не приема в пълнота науката на своето време“. Св. Василий разгромява безумните и богохулни идеи на тогавашната космология и немалка част от изложението си отделя на аргументирано отрицание на погрешните разбирания на езичниците за произхода на света.

За великия кападокиец светът не е създаден материалистично, не се движи неуправляемо или случайно, не е безначален и сътветно има край (Беседа 1). Материята не е несътворена, както учат, например, Платон и Аристотел, не е равна на Бога, нито Го ограничава, не е сътворяща (Беседа 2 и 3). Световете не са безброй, както утвърждавали Демокрит и Епикур (Беседа 3); нито слънцето дарява живота и е причина за всичко растящо, както учил Аристотел, защото „по сътворяване е по-младо от тревата и растенията“ (Беседа 5).…

Богословието на светите Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст

Вера Младенова

Тримата свети Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст са живели през втората половина на IV век. Те са оставили в наследство забележителни богословски трудове, които са озарявали и все още озаряват пътя на поколенията до днес. Паметта им се чества както поотделно – за всеки един тях, така и заедно – в един ден. По този начин светата Църква показва, че тримата са един общ стълб за християнското богословие. Тяхното наследство е равностойно и допълващо се, всеки от тях е допринесъл в еднаква степен със своя достоен труд за чистото и свято учение за Бога и за догматичката обосновка на православната вяра.

Времето, в което са живели и творили светите Светители е било след християнските гонения – няколко десетилетия след християнския геноцид. Но въпреки всичко, този период все още бил смутен и лъкатушещ. Точно в онези първи години, когато християните свободно можели да изповядват вярата си, се зародили множество ереси и заблуди, които пълзели сред обществото. В тези мрачни дни отново надигала глава богохулната арианска ерес, хулеща Божествената природа на Сина. Въпреки нейното осъждане на Първия Вселенски събор през 325 год., тя продължавала да върлува из християнския свят и да смущава благочестивия народ.

Свети Василий и свети Григорий били не само съвременници, а изцяло единомислени в Христа братя и близки приятели. Техният житейски път на земята се пресича в Атинската школа, където двамата придобивали образованието си. Запознанството им съвпада с тези трудни времена за Църквата. Арианската ерес и други подобни на нея мракобесни учения били тяхна обща болка и голяма част от трудовете им са посветени в изобличаването им.

Св. Василий се стремял да отдава особено внимание на богословските полемики с ариани и македониани. Той твърдо защитавал православието от техните заблуди. Като епископ на Кападокия, свети Василий, се посвещава на трудове, в които се обосновава за истината на православното богословие. Той успява да подготви догматичното изповядване на вярата, което по-късно се обсъжда на Втория вселенски събор, проведен малко след смъртта на светителя. За това негово дело наричаме св. Василий вселенски учител на истината. Подобно на св. Иоан Предтеча, който подготвяше сърцата за идването на Спасителя, така и св. Василий подготвяше Божията нива сред съвременниците си, за да може в 381 година, когато е началото на Константинополския събор, да се отдаде значение на всичките еретичните учения, които да се отхвърлят завинаги. Както да се установи категорично догмата за Светия Дух, Който изхожда от Отца и Го славим наравно с Отца и Сина. Светият отец, в своите трудове разкрива един от основополагащите християнски догмати за Света Троица – разяснява как всяко от трите лица на Бога е със свой личен Ипостас , но Трите са с една обща природа. Тоест, Господ е с три Лица, но е Един Бог. В подкрепа на тази истина, написва три книги посветени на Светия Дух.…

Чудото на мироточивите мощи

Автор: Петър Стоилов

„Ти си Бог, Който прави чудеса“ (Пс. 76:15)

Чудесата обикновено се дефинират като необикновени свръхестествени действия или събития, непосредствено осъществени от Силата Божия за постигане на религиозните цели.1)Срв. Святая Русь. Большая Енциклопедия Русского Народа. Русское мировоззрение. М., 2003, с. 942. По своята същност „чудото се проявява във видимата природа и има своята причина извън нейните естествени сили и закони. То свидетелства за действието на висша свръхестествена Сила и доказва Божията власт над природата“.2)С. Р-в. Трябва ли да вярваме в чудеса? – Духовна култура, кн. 48-49, 1932, с. 114. Така например старозаветните чудеса са имали за цел да възпитат еврейския народ като народ Божи и да се съхрани и разпространи истинското богопознание, преданията, очакванията и надеждите. В Новия завет чудесата на Иисус Христос се интерпретират от повечето богослови с помощта на понятията сила (δύναμις) и знак (σημαία). Те са средство за откриване на неочаквани събития, предизвикващи у човека учудване и удивление.3)Срв. Каспер, В. Иисус Христос. С., 2005, с. 146 На места в Библията чудесата се наричат дивни дела (вж. Ис. 25:1; Пс. 144:5), а на друго място пръст Божий (вж. Изх. 8:19). Чудесата на Спасителя са израз на голяма сила и хармония между думите и делата Му (срв. Мат. 4:23). Чудесата са знаци за пратеничеството и пълномощничеството Му. Той не е само Месия на словото, но и на делото, но никога не демонстрира месианското Си достойнство посредством чудесата. Иисус Христос е творил малко чудеса там, където е оскъдна вярата в Него, защото по този начин се изгубва нравственият смисъл и значението им за хората: „И не извърши там много чудеса поради неверието им“ (Мат. 13:58). Чудесата на Иисус Христос трябва да подтикват към вяра в Него, защото са знак на вярата и предполагат вяра. Те имат христологично, сотирологично и есхатологично значение (вж. Йоан 2:11), 4:53; Мат. 14:22-33; Марк 6:47-56).

Тогава възниква въпросът: нарушава ли чудото естествения ход на природните закони и има ли чудеса и днес?

На първо място трябва да се изясни, че тази Сила, която може да промени нормалния ход на човешкото или природно естество, произхожда от Бога.

Ученият фарисеин Никодим изповядва: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог.“ (Йоан 3:2), а в Стария завет четем: „Кой е като Тебе, величествен със светост, многопочитан с похвали, творец на чудеса?“ (Изх. 15:11). И наистина, дори и в наши дни няма как да се обясни превръщането на вода във вино, ходенето по вода, възкресяването на мъртви без намесата на свръхестественото и Божественото.…

За „последствията” от причастяването

Автор: Ивайло Маринов

„За да бъдат Даровете за тези, които се причастяват, за бодрост на душата, за прошка на греховете, за приобщаване със Светия Дух, за изпълнение на Царството небесно, за дръзновение към Тебе, а не за съд или осъждане.“1

Тъй като през последните години отново се активизираха разискванията относно св. Евхаристия, а именно – подготовката за св. Причастие, честотата на причастяване, същността на Тайнството, неговото място и роля в съвременния секуларизиран, глобализиран и сепаратизиран християнски бит изобщо, а и в конкретните етапи от живота на дадената личност, то редно е да се актуализира и темата за последствията от причастяването. И понеже всяко действие има причина и следствие, мотив и резултат, то и всяко съединяване с новото естество в Христа, нашия Господ, предопределя и предполага общи и конкретни следствия, които по правило оказва най-дълбоко въздействие върху личността и нейната социална и житейска позиция. Затова в следващите редове ще се спрем на някои от антропологичните и еклисиологичните перспективи, породени от участието в сложния литургиен процес.2

Зародилото се преди столетие на Запад литургично движение доведе до подобно възраждане и на Изток.3 Могат да бъдат изброени имената на цяла плеяда световноизвестни богослови и свещенослужители, върху които това движение оказва влияние: Н. Арсениев, С. Булгаков, Г. Флоровски, Н. Афанасиев, Б. Сове и много други. Вторият етап на движението започва отново на Запад с решенията на Втория ватикански събор (1962 – 1965 г.), когато се разгръщат на научна основа дискусиите в световен мащаб. Основното, което предизвиква литургичното движение, е актуализацията и конкретизацията на всички въпроси, свързани с централното тайнство на Църквата, историческите тенденции и светоотеческите интерпретации. А насъщните последици от причастяването стоят в пряка връзка с цялостното разбиране и са отражение от степента на преживяване на тайнството на тайнствата“Както на личностно, така и на общностно ниво трихотомният човек повече от всичко, както е известно, се нуждае от причастност към Христовата пълнота, към Словото… пълно с благодат и истина“ (πλήρης χάριτος και αλήθειας) (Иоан 1:14), защото от Неговата пълнота всички ние приехме“ (Иоан 1:16).4

Въпросът за мястото и ролята на тайнството Евхаристия в богословието и богослужението като цяло е първостепенен и в този смисъл е обусловен от всички предхождащи го въпроси и неотменни еклисиологични и антропологични постановки и етапи. И този въпрос не е решен докрай.< 5 Причастяването е белег и кулминация на един пирамидален градеж, който включва в разгръщането си цялостното преживяване на определена подготовка за яркото микрокосмическо преображение на пристъпващите към това тайнство. Защото „блажените последствия“ са производни както на правилното ръководство „в пътя Христов“, така и на правилното му извървяване. Действителността на Божественото присъствие е функция на единителните процеси, на качественото усвояване на проявленията на Божественото водителство в живота на християнина. В този контекст се разбира и сложността на понятието „причастие“ (съединение, приобщаване, свързване), тъй като тази причастност се явява многопосочна и многоизмерна и кореспондира с възможностите на личността за богоединение и богопознание.…