Category Archives: Статии
РАДОСТ – ГИБЕЛ ЗА СКРЪБТА *
Автор: стареца Емилиян Симонопетрит Болката, притеснението, тревогата, душевната трагедия са резултат от грехопадението на човека, което се дължи на неговия егоизъм. Зловонията на егото пораждат в душата притеснение, докато нейното естествено състояние е радостта, защото Бог е мир, радост, а душата е вдъхната от Бога, тя е създадена от Него и върви към Него. Следователно притеснението е чуждо и неоправдано в човешкия живот. Въпреки това днес не можеш да срещнеш радостен човек, което означава, че никой не може да намери уравновесен, спокоен, естествен човек. Притеснението е ужасна болест, която бичува света, може би най-голямото мъчение за човечеството, неговата най-голяма драма. То е не просто увертюра към ада, а преживяване на ада в настоящия живот. Липсата на радост означава липса на Бога, докато радостта е доказателство за Неговото присъствие. Ако някой е светски човек и се наслаждава на преходното, радва се на насладите, на преходните и суетни неща, той навярно изпитва някаква наслада, някакво приятно чувство, но в действителност, ако човек обърне внимание, ще забележи, че в живота му има скръб и притеснение, както казва Свещеното Писание: „скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло“1. Не е възможно да съществува радост там, където има престъпване на Божията заповед,
Модерността ти казва: ти си без значение*
Автор: О. Стивън Фрийман Тази седмица продължих да размишлявам върху думите на американския богослов Стенли Хауервас: Целта на Модерността e да създаде хора, които смятат, че не следва да има обяснение за смисъла на живота им, – освен това, което сами изберат, когато не разполагат с обяснение. За свободен считаме човека, който има такова обяснение; икономическото институционализиране на феномена наричаме капитализъм, а политическото – демокрация. Това обяснение, заедно с институциите, които го олицетворяват, е врагът, срещу когото трябва да се изправим в християнската проповед. В нашия съвременен свят цари мнението, че животът, който в този свят, няма никаква ценност, или поне в началото. Ценността е нещо, което личността трябва да създаде за себе си. Това, казваме, е вид свобода. Твърди се, че ако пристигнем на този свят със смисъл, който вече е установен, като даденост, тогава ние никога няма да бъдем свободни. Че сме автономни, „самоуправляващи се”, е в същината на нашата съвременна самоизмама. Знаем как в миналото сме довеждали това до крайност. Фундаменталните дадености в живота, например полът и расата, днес се разглеждат от някои хора като въпрос на избор. Самоопределението („с какво се отъждествявам, идентифицирам“) е само последната мода в проекта „Модерност”. Това е една по-крайна илюстрация на
Послушанието на жената към мъжа е Господен закон
Автор: Стареца Тадей Витовнишки Жената като съпруга трябва да е послушна на мъжа, защото след падението той има велика власт над нея. Това е закон, който нашите майки в повечето случаи нарушават. А нарушаването на духовните закони се наказва. Заради това страдаме, в себе си имаме истински ад и никой около нас няма мир. Това не е дадено, за да бъде жената в подчинение, а за да няма разномислие при брачните. Те трябва да живеят в един дух, да са единомислени. Прамайката Ева трябвало да изчака Адам и да се посъветва с него, когато змията я наговорила да вземе плод от забраненото дърво. Жената може да спаси лошия мъж чрез послушанието В семейството няма единомислие и разбирателство, защото нашите майки нарушават заповедта за брака. Те сами правят ад за себе си, за мъжа и за децата си. Една жена ми се оплакваше, че мъжът й бил пияница и комарджия. Казваше: “Как да го послушам?” Аз и отговорих: “Ако бе послушала Божията заповед, в която Господ казва, че твоята воля трябва да е под властта на мъжа и ако неговата дума за тебе беше светиня, какъвто и да е той, Бог би направил така, той да стане благороден заради твоето послушание.”
Великото чудо, което Св. Спиридон стори на 11 август 1716 г.
Сред историческите източници, свидетелстващи за автентичността на следните събития, свързани с изгонването на римокатолиците от острова, има и исторически документи, предадени ни от големия светец на гръцката църква св. Атанасий Пароски. Нека обърнем вниманието си към случилото се в днешния ден на о. Керкира: ВЕЛИКО ЧУДО През 1716 г. турците обградили остров Корфу с голяма флотилия. Те разполагали с петдесет хилядна войска и многобройни кораби, които прекъснали връзката на острова с останалия свят. Турците се приближили до стените на града. Андреа Писани, генерал, командващ силите на Венецианската република, с тревога очаквал предстоящото вражеско нападение (Корфу и близките острови били под властта на Венеция още от 1386 г.) Призори на 11 август 1716 г. Св. Спиридон, светецът-покровител на острова, се явил пред вражите сили, държащ ослепителен меч в дясната си ръка. Суровата му, непоколебима и величествена осанка ужасила агресорите, които побягнали. Агаряните, обхванати от паника от това най-страшно явяване и неустрашимо нападение на Светителя, оставили оръжията си, военните съоръжения и животни, и побягнали, за да спасят живота си. Великото чудо станало известно на целия остров. Турците оставили зад себе си 120 артилерийски топа, голям брой оръжия, муниции, животни и припаси. След това могъщо, неочаквано и тъй явно чудо, венецианският владетел Андрей
Горещо препоръчвана книга, „Без Църквата няма християнство“ – свещеномъченик Иларион (Троицки)
Духовни сили за единение Но как е възможно да се осъществи такова единение на хората в Църквата, в църковната общност? Нали естественото греховно състояние на човека съответства повече на създаването само на правово общество, понеже грехът е самоутвърждаване или себелюбие, което се опазва от гражданското право. Действително, докато човек пази или пребивава в греховното си състояние, съвършеното единение е празна мечта, на която не е съдено да се осъществи. Но тук именно всичко се разрешава чрез истината на Църквата. Христос учи не само за единство, за Църква, но е създал Църквата. Христос е дал заповед: обичайте се един друг, ала само тази заповед е съвършено недостатъчна. Тази заповед, както и всяка друга, сама не може да създаде нищо, ако в човек няма сили за нейното прилагане. И ако християнството се бе ограничило само в учението за любовта, то би било безполезно, понеже в човешката природа, изкривена от греха, няма сили за прилагане в живота на това учение. За любовта разказва и Старият Завет, и даже езичниците, но то е малко. Разумът признава, че заповедта за любовта е добра, но човек постоянно открива в себе си друг закон, противоречащ на закона на ума, който го прави пленник на греховния закон (Рим 7:22-25). За да бъдеш
О. Стивън Фрийман – За пола и нравственото мислене
С приближаването на деня, в който се очаква Върховният съд на САЩ да постанови всенационално легализиране на гей браковете, модерната мисъл достигна своя повратен момент (бел. пр. – което се случи на 26 юни т.г.). Защото въпреки че Върховният съд не е арбитър на моралността, решенията му общо взето отразяват едни дълбоки нива на обществено одобрение. Разбира се, в американската традиция съдът е връхната точка на легалистичното юридическо мислене. Решението му ще сигнализира на съществуващата християнска мисъл за фалита на легалистичния модел. Когато въпросите на половото поведение се поставят пред един легалистичен модел, християните просто не могат да защитят убедително позицията си, независимо от въпроса, който се обсъжда. Kултурата на обществото е оглушала напълно що се отнася до думите на християнската мисъл, облечена в юридическа форма. Разбира се, последствията от това вероятно ще бъдат дълготрайни. Защото именно християнството, в известна обвивка, научи обществото да мисли легалистично. Следователно няма вероятност обществото да се вслуша в християните, които оспорват този проблем, независимо от това в какви рамки те поставят разговора. А последствията се простират надалеч отвъд въпросите на пола. Същото легалистично мислене изглежда все по-глухо в лицето на другите неотложни въпроси: евтаназия, аборти, управление на пола, манипулиране на гените и зачеването и
Грехът на демокрацията
Прот. Стивън Фрийман „А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра.“ (Мат. 8:8 – 10) +++ Срещата на Господа с римския стотник е едно от най-малко модерните преживявания в Свещенoтo Писаниe. От повествованията в Новия завет, този е най-малко вероятно да се повтори днес в нашето общество. В света ни, където ние самите властваме над себе си – нито имаме власт над някого, нито пък отговаряме пред някого. Изпълнени сме с духа на демокрацията и, бидейки такива, ненавиждаме Царството Господне. Светът на царе и владетели започна да се руши със създаването на националните държави. През 1534 г. кралят на Англия Хенри VIII отхвърли всяка власт над себе си и Англиканската църква. След малко повече от един век, Парламентът взе пример от него, като свали самия крал от власт и го обезглавяви. Същата съдба
Архиеп. Сергий Пражки – Подвигът на общуването
Християнският живот е вървене в светлината. Зад сивотата на нашия живот не виждаме и не осъзнаваме какво би трябвало да бъде пълноценното живеене на земята, не можем да разберем пълнотата на дадените ни от Бога дарования, не осъзнаваме дори самите себе си. Дарованията на нашата душа си остават неизползвани вътре в нас. Смятаме се за безполезни, мислим, че нашите приятели са също такива и обикновено казваме: “Ние сме малки, обикновени хора, какво толкова можем да направим, единственото, което можем е да работим за насъщния”. Тази липса на достойнство и предварителното чувство за непълноценност, с което сме заредени, отслабват волятя ни за действие – защото ние не сме малки и слаби, щом на всеки от нас Бог е поверил мисия. Нали всеки човек на света има свое назначение, явява се Божий посланик на земята? На Господ е нужна всяка душа и всеки е отговорен за своя живот и не е освободен от отговорността си за другите. Работата не е в нашата незначителност, а в нежеланието да поемаме и носим отговорност. Много често говорим: “Това не е моя работа, аз не се занимавам с толкова важни неща, ще помогна накрая”. С такива думи прехвърляме своята отговорност на другите, а с това и
Синаксар на св. Акилина, пострадала за вярата на 27 септември 1764 г.
Макар и жена по природа, Акилина мъж по смелост в мъченията се показа Тази свята девица и Христова мъченица Акилина била от околностите на гр. Солун, от село, наречено Зангливери, прилежащо към Светата Ардамерийска Епископия, дете на благочестиви родители. Причина за мъченичеството й било следното. Случило се един ден бащата на светицата да се скара с някой турчин съсед, тъй като в селото живеели и християни, и турци и, удряйки го /по внушение на лукавия/, го убил. Когато бил хванат от управниците на селото, те го завели при пашата в Солун, за да го предаде на смърт, но страхувайки се да умре и в желанието си да се спаси, окаяният се потурчил и не бил погубен. Тогава светицата била младенец още на гръдта на майка си. Турците настоявали бащата да потурчи и дъщеря си, но той им отговарял да не се тревожат за това, защото е в негова власт когато поиска да я потурчи; а майката, която не оставила светата вяра, не преставала непрестанно да поучава дъщеря си да стои здраво във вярата и никога да не се отрича от Христа. Когато Акилина навършила 18 години, турците отново настоявали същото, баща й я повикал и й рекъл: „И така, чедо
