Category Archives: Прот. Стивън Фрийман

Ние няма да направим света по-добър

Прот. Стивън Фрийман

В свои по-ранни статии съм разглеждал различните ракурси на „Проекта Модерност”. Въплъщението му е светът, в който живеем. Идеологията на този проект и допусканията му навлизат в ума ни без да чувстваме за необходимо да ги подложим на необходимата критика, на която подлагаме непознатото, и без колебание. Ние сме модерни.

От друга страна, Евангелието не е модерно, а немалко от идеите на модерността противоречат на Евангелието. Следователно е нужно да подходим разсъдително и разгледаме и поставим под въпрос допусканията на света, в който живеем, за което и сме предупредени от Апостола: „и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.” (Рим. 12:2)

Проекта Модерност вярва в прогреса. Той вярва и е безрезервно отдаден на идеята, че нещата имат своя естествен ход – напред и могат да се подобрят. Както микрочиповете стават все по-малки, по-бързи и по-евтини, така също и светът става по-добър, по-напреднал, по-цивилизован, по-свободен, по-справедлив, по-богат, по-здрав, по-умен и мъдър. Ние вярваме, че знаем повече и разбираме повече от онези, които са били тук преди нас. Всичко отминало има една цел: нашето съществуване.

Струва ми се, че не малко читатели вече поставят под въпрос едно или две от вярванията, описани по-горе. Но дори и да се съгласим, че някои от тези неща са неверни (например, ние не ставаме по-мъдри), все още вярваме, че те трябва да станат вярни! В политическият разговор днес единственият въпрос, който се разисква, е създаването на един по-добър свят, и начините за целта. Никой дори и не казва, че по-добрият свят е една погрешна представа.

По-добрият свят не е само една погрешна представа – той води началото си от едно еретическо разбиране. Нека обясня.

Напразно бихте търсили идеята за създаване на един по-добър свят във вековете преди 16-ти век. Макар че съществуват видения за „Новия Йерусалим” в Новия завет, той представлява „небесен град”, а не е шаблон, който да имаме за цел на земята. Царството Божие не е „от този свят”, нито е нещо, върху което хората работят или което „изграждат”. Царството Божие е Божи дар, идващ в света, и не може да бъде спряно. Но за Царството Божие не съдим от обществения прогрес или добруването на човечеството – мерило за него е единствено разпнатият и възкръснал Христос. Той е първата илюстрация на Царството Божие и представлява единственият определящ признак на естеството му. Онова, което все още не е разпънато и възкръснало, все още не е Царството Божие.

Но какъв е произходът на идеологията на прогреса, застъпена в Проекта Модерност?

Реформацията посява семената, от които ще израсте мита за това, което наричаме прогрес. Силата, която прилагат, за да реформират Църквата, дава отражение също и в другите сфери на обществения живот. На няколко пъти така наречената реформа е толкова радикална, че предизвиква политически и обществени катаклизми.

Делото, чрез което се спасяваме

Протойерей Стивън Фрийман е предстоятел на храм „Св. Анна“ в гр. Оук Ридж, щата Тенеси, САЩ, под юрисдикцията на Православната църква в Америка. Роден е 1953 г. в гр. Гринвил, щата Калифорния, и завършва основното си образование там. През 1977 г. получава бакалавърската си степен със специалност „Класически езици“ от университета Фърман. През 1980 г. се дипломира от протестантска семинария, а през 1991 г. получава магистърска степен по богословие от университета Дюк. През 1980 г. става пастор в протестантската „епископална църква“. Февруари 1998 г. се обръща в православната вяра, която приема заедно със съпругата и децата си. Mарт 1999 г. е ръкоположен за свещеник в Православната църква в Америка и от тогава изпълнява длъжността председател на храма „Св. Анна“ в Оук Ридж. Написал е книгите „Да изваяме бъдещето си“ (1994) и
„Християнството в една едноетажна вселена“ (2011). Автор е на многобройни статии, които публикува в интернет в своя блог „Слава Богу за всичко“.
Прот. Стивън Фрийман

Не бъдете небрежни. Молете се колкото може повече – по-често и по-горещо. Подтиквайте себе си – насилете се да се молите, защото Царството Божие от насилници бива грабено. Вие не може да го постигнете без да насилвате себе си.

Св. Инокентий Аляскински

Сътрудничим ли в делото на нашето спасение? Имат ли значение нашите усилия?

Тези въпроси стоят в корена на един религиозен спор в християнството от преди няколко века. Започват го протестантските реформатори, които отговарят с „не“ на тези два въпроса, казвайки, че човек се спасява изцяло и единствено чрез Божията благодат – Неговото незаслужено от нас покровителство. Католическата църква пък твърди, че „вяра без дела“ е мъртва вяра и че сама вярата е недостатъчна.

Този спор, с различните му усложнения и развитие, продължава дълго време. В един момент е съществувало и оплакване от „евтината благодат“, когато поставянето на благодатта над делата довежда до един доста самодоволен и ленив живот от страна на християните. Имало е и периоди, в които е преобладавала другата крайност – излишество от набожност, задвижвана от внушена вина.

Православието не остава без позиция по този въпрос, като по-късно изказва своето становище. Съвременните православни християни са склонни бързо да се залепят за доктрината на „синергията“ (без да я разбират, предвид, че тя е най-вече опитно богословие – бел. ред.) и лесно заемат позиция срещу евтината благодат на протестантското евангелистко движение. Православната мисъл винаги е утвърждавала, че ние се спасяваме посредством Божието действие (благодатта), но също така и че ние непременно съучастваме в това дело (синергия = съучастие). Тази двустранна позиция изглежда привлекателна и уместна за много от новопокръстените, търсещи да дадат отговор на съвременното протестантско богословие на позитивното мислене. Но тя има и своята тъмна страна (която идва от изцяло погрешното възприемане на исихасткото учение за сингергията – бел. ред.).

Тъмната страна откриваме в ехото от проявите на иначе праведните ни дела, което обаче кънти преизпълнено с виновност с въпроса: дали нашето съучастие е достатъчно за тази синергия Защото е очевидно, че ние не се молим, колкото трябва, и не даваме, колкото би трябвало да даваме, и че не правим нищо, както би трябвало.…

Защо постим

Автор: Прот. Стивън Фрийман

Неделя 8-ма след Неделя подир Въздвижение, 15 ноември, постави началото на Рождественския пост (40 дни преди Рождество Христово). По този повод излагам някои мисли за смисъла на поста.

Днес общо взето обществото ни не разбира особено живо и добре какво представлява постенето. Голяма част от хората в това така наречено християнско общество отдавна са загубили всяка жива връзка с историческата памет за християнския пост. Положението наподобява това, все едно те да бяха евреи, които чули, че има такова нещо като кашер-храна, и решили да си създадат свои си правила какво да се яде и какво да не се яде, защото никой от тях не знае какво е кашер.

Има и някои, които са запазили нещичко от традиционния християнски пост, но под натиска на модерния свят, те свеждат традицията до нивото на една саможертва, която е почти безсмислена.

Наскоро прочетох (макар да не помня къде точно), че отказът от Исихазъм е източникът на всяка ерес. По-простичко казано, можем да напишем, че да познаваме Бог в истина, да участваме в живота Му, да се съединяваме с Него чрез смирението, молитвата, любовта към враговете и покаянието преди всичко и за всичко – е предназначението на християнския живот. Исихазъм (от гр. – исихия ще рече тишина) е православното предание за непрестанната молитва и вътрешно безмълвие.

Но тези неща не могат да се разберат правилно, ако ги отделим от познанието на Бога и участието в Живота Му, съединяването с Него посредством смирение, молитва, любов към враговете и покаяние преди и за всичко.

Именно този път на вътрешно познание на Бога (с всичките си съставни части) е правилното разбиране на поста. Ако постим, но не прощаваме на враговете ни – постенето не ни помага. Ако постим, но това не ни доближава до смирение – постенето не ни помага. Ако постенето не ни прави още по-силно съзнаващи факта, че ние имаме дълг и отговорност към всички (ние сме грешни пред всекиго), то тогава то не ни принася никаква полза. Ако постенето ни не ни съединява с живота на Бога – който е кротък и смирен – тогава то отново не ни принася никаква полза.

Постенето не е диета. Смисълът на постенето не е в спазването на християнските кашер-изисквания. Смисълът на постенето е в глада и смирението (което нараства, когато позволяваме на себе си да бъдем слаби). Смисълът на постенето е в това да позволим на нашето сърце да се съкруши.

Забелязал съм, че повече добро достигат някои хора, които се провалят в поста през постния сезон, отколкото онези, които „добре са спазили поста”. По правило митарите винаги влизат преди фарисеите в Царството Божие.

Защо постим? Може би по-уместният въпрос е „защо се храним”? Христос използва думи от Св. Писание в разговора с лукавия, когато казва „не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие”.…

Модерността ти казва: ти си без значение*

Автор: О. Стивън Фрийман

Тази седмица продължих да размишлявам върху думите на американския богослов Стенли Хауервас:

Целта на Модерността e да създаде хора, които смятат, че не следва да има обяснение за смисъла на живота им, – освен това, което сами изберат, когато не разполагат с обяснение. За свободен считаме човека, който има такова обяснение; икономическото институционализиране на феномена наричаме капитализъм, а политическото – демокрация. Това обяснение, заедно с институциите, които го олицетворяват, е врагът, срещу когото трябва да се изправим в християнската проповед.

В нашия съвременен свят цари мнението, че животът, който в този свят, няма никаква ценност, или поне в началото. Ценността е нещо, което личността трябва да създаде за себе си. Това, казваме, е вид свобода. Твърди се, че ако пристигнем на този свят със смисъл, който вече е установен, като даденост, тогава ние никога няма да бъдем свободни. Че сме автономни, „самоуправляващи се”, е в същината на нашата съвременна самоизмама. Знаем как в миналото сме довеждали това до крайност. Фундаменталните дадености в живота, например полът и расата, днес се разглеждат от някои хора като въпрос на избор. Самоопределението („с какво се отъждествявам, идентифицирам“) е само последната мода в проекта „Модерност”.

Това е една по-крайна илюстрация на твърдението на Хауервас, че модерността иска да създаде хора, които „смятат, че не следва да има обяснение за смисъла на живота им“. Всеки е автор на собствения си живот, всеки създава историята на живота си, като в свободен стих. Това означава също така, че съвременните хора са винаги на ръба на безсмислеността. Когато обяснението, в което сам се убеждаваш, е поставено под въпрос, или когато се разпадне, ти си лишен от причина да съществуваш.

Наскоро гледах видеозапис на разговор с един румънски свещеник, който разказва за своето обръщане от атеизма. Той в дълбочина изучавал писаното от Ницше, Сартр и други модерни автори и стигнал до заключението, че животът е чисто и просто безсмислен, белязан от нескончаемо страдание. Всеки, който в крайна сметка осъзнае това, смятал той, трябва да се самоубие и то колкото по-рано, толкова по-добре. Очевидно той бил на много тъмно място. Един негов приятел го завел до гроба на светия старец отец Арсений Бока. Седейки там без да размишлява, без да се моли, без да мисли, той изведнъж просто започнал да плаче. Бил удивен от сълзите в очите си. „Какво става с мен? Как така мога да плача?“ И обясни, „Но нещо подобно тежки люспи се откъсна, падна от сърцето ми…“ И той видял онова, което не виждал по-рано. По силата на някакво чудо, той видял какво му е дадено.

Това, което ни бива давано стои както в същината на действителността, така и в същината на православната християнска вяра. В същината на действителността, защото ние не довеждаме сами себе си в този свят. Точно както нашият живот ни е дар, нашето тяло ни е дар, така и нашият смисъл и място в света са ни дар.…

О. Стивън Фрийман – За пола и нравственото мислене

С приближаването на деня, в който се очаква Върховният съд на САЩ да постанови всенационално легализиране на гей браковете, модерната мисъл достигна своя повратен момент (бел. пр. – което се случи на 26 юни т.г.). Защото въпреки че Върховният съд не е арбитър на моралността, решенията му общо взето отразяват едни дълбоки нива на обществено одобрение. Разбира се, в американската традиция съдът е връхната точка на легалистичното юридическо мислене. Решението му ще сигнализира на съществуващата християнска мисъл за фалита на легалистичния модел. Когато въпросите на половото поведение се поставят пред един легалистичен модел, християните просто не могат да защитят убедително позицията си, независимо от въпроса, който се обсъжда. Kултурата на обществото е оглушала напълно що се отнася до думите на християнската мисъл, облечена в юридическа форма.

Разбира се, последствията от това вероятно ще бъдат дълготрайни. Защото именно християнството, в известна обвивка, научи обществото да мисли легалистично. Следователно няма вероятност обществото да се вслуша в християните, които оспорват този проблем, независимо от това в какви рамки те поставят разговора. А последствията се простират надалеч отвъд въпросите на пола.

Същото легалистично мислене изглежда все по-глухо в лицето на другите неотложни въпроси: евтаназия, аборти, управление на пола, манипулиране на гените и зачеването и т.н. Ние бързо достигаме момента, когато волята за действие се превръща в право на действие.

За Църквата най-непосредственият въпрос не е как да си възвърнем общество, което сме загубили, а по какъв начин да се обърнем към Църквата, чиито членове са отхранени в един провалил се легалистко-юридически модел на мислене. Защото изглеждащото очевидно на Върховния съд вероятно ще изглежда очевидно също така и на подрастващите християни (и на много други). Не може да се каже, че християните са революционери, борещи се срещу културата (въпреки всички наши възражения в подкрепа на противното). Обществото, в което живеем, независимо дали искаме да признаем това, или не, не е създадено от нас.

Сексуалната етика и другите сродни социални въпроси се разглеждат в една морална рамка, която в същината си е легалистична, основана или върху един легалистичен прочит на Писанията, или върху естествения закон. Светите Писания вече не се ползват с първенствуващ авторитет в Западната култура и доводите на природния закон загубиха в постоянната война на науката с това, което не е наука. Изглежда всичко е погълнато от популярното одобрение на радикалния Номинализъм: всичко може да бъде такова, каквото ние искаме то да бъде. Важното е да го желаем.

Обаче сексуалните взаимоотношения (а и всички взаимоотношения) загубват възможността да бъдат здрави взаимоотношения в един свят, където каквото ние си пожелаем, в действителност става реално. Защото личностните връзки по същество са ориентирани към Другия, а ако Другият е просто това, което аз желая, то тогава Другия служи единствено като едно продължение на моето его.

Когато Христос говори за брака, Той целенасочено излиза отвъд разпоредбите на Мойсеевия закон и се връща в Началото: „но в началото не беше тъй…“ (Мат.…

Прот. Стивън Фрийман – Грехът на демокрацията

„А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.

Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра.” (Мат. 8:8-10)
+++

Срещата на Господа с римския стотник е едно от най не-модерните преживявания, описани в Свещеното Писание. От всички случки в Новия завет, този е най-малко вероятно да се повтори днес в нашето общество. В света, в който живеем, сами властваме над себе си – ние нямаме власт над никого, нито пък даваме отговор пред когото и да е било. Изпълнени сме с духа на демокрацията и, бидейки такива, не понасяме и ненавиждаме Царството Господне.

Някогашният свят на царе и владетели започна да се руши когато започнаха да се образуват националните държави. През 1534 г. Кралят на Англия Хенри VIII отхвърля всяка власт извън себе си, по отношение на Англиканската църква. Малко повече от един век по-късно, Английският парламент взима пример от въпросния Хенри VIII и сваля самия тогавашен Крал от власт, като го обезглавява. Същата съдба постига и Френския крал 150 години по-късно. Началото на прогреса на модерността се оказа равно на смърт за тираните.

Само че тираните не изчезнаха. Когато Хенри отказа да признае властта на Папата, той сам себе си направи „Папа”. С всеки напредък и отхвърляне на даден авторитет, властта сама по себе си не изчезва – тя по-общо казано се универсиализира. Днес вярата на съвременните протестанти в сърцето им е, че „всеки човек е Папа”. Докато преди няколко поколения, хората твърдяха, че Библията и само Библията е авторитет, то днес и това бива отхвърлено. Всеки човек е авторитет сам за себе си.

Може би, изказано по този начин, твърдението изглежда крайно. Ние имаме своите ръководители на работното ни място, учители в класната ни стая и други персони, които притежават власт. Но както всеки облечен във „власт” може да потвърди, тези обществени длъжности са подложени на увеличаващ се натиск и критика. Хората често разполагат с власт, само защото владеят инструментите за налагането ѝ. Авторитетът, който естествено приляга на даден човек или длъжност, на практика е изчезнал от нашия свят.

Аз наистина имам добро отношение към ролята, която демокрацията играе в политическия живот. В нейния зачатък, тя беше начин да се справим с тираничността, макар днес доста често да не е ефикасна в справянето със съвременните властници, действащи като тирани в името на демокрацията. Обаче аз не искам да налагам политически внушения в тази статия, нито имам някакво особено желание да подемам тази тема.

Но мен силно ме вълнува духовната болест, която съпътства, така да го наречем, – интернализирането на демократичния проект.…