Category Archives: Стареца Емилиян Симонопетрит

Комфортът на насилието и насилието на комфорта

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит

Господ ясно определя, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят1. Следователно, всички вярващи в Христа живеят като насилници и воини, с болка и труд, докато „се всели Христос2 в сърцата им. А колко повече монасите са призвани да живеят и проповядват чрез дела и трудове идващото царство, поради което много точно биват определяни катo„насилници“.

Великият апостол Павел, верен на Господните слова, се радва и изказва приветствия, когато евангелското насилие3 стига до кръст и смърт, изповядвайки, че „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите4 и хвалейки се „с кръста на Господа нашего Иисуса Христа5.

Впоследствие светите отци, възприемайки този евангелски принцип и отправна точка за живота в Христа, с вяра и убеденост казват: „Божият път е всекидневен кръст6. Друг св. отец казва: „Да насилваш себе си във всичко – това е монахът7. Трети пише: „Монахът означава постоянно насилие над естеството8.

Тази духовна аксиома се е превърнала в съзнание за всички, които следват Христовите стъпки и разглеждат насилието като подражание на мъчениците, което в замяна дарува радост и обещание за вечен живот.

Как обаче насилието се е превърнало в такъв порив и източник на душевен комфорт за подвижниците на вярата? Викът, който всеки ден чуваме от безброй сърца – „отстъпи от мене, за да си поема дъх9, получава следния сигурен отговор и изкупителен отзвук: „Никой да не търси комфорта, а да стене и скърби сега, за да наследи простора на Божието царство10.

A) Причината за насилието

Чрез непослушанието в рая Адам въвел греха в живота на човешкия род и нанесъл съдбовни за целия свят изменения и сътресения; той унищожил простотата в себе си и във всички родени след това хора, а заедно с нея – мира, вътрешния покой, безстрастието, любовта, въвел раздвоението на помислите, представите и делата, разновластието (ἑτεροκρατία), угризението на съвестта, болестите, горчивината на живота. Човекът вече „не върши това, що желае, а онова, що мрази, него прави11.

Ние завещаваме това осъдително състояние на нашите чеда, на заобикалящата ни среда, на нашите приятели, на нашите монаси, на чедата на нашата Църква. По този начин, вместо дъх на живот, предаваме дъх на смърт. Падението пленило човека в един порочен кръг на страдание и наслада. Търсим насладата, а намираме страданието. Избягваме страданието, повика на смъртта и чуваме достигащите до нас викове на тлението и смъртта. Защо? Защото човек, „като стана нарушител и пренебрегна Бога12, разпръсва силите на своя ум и воля в сетивни, безумни, скотоподобни и противоестествени интереси.

Затова от онзи момент насилието навлиза в живота на човека като отблъскване на смъртта, одеяние на божествен живот и покривало на вечна светлина.…

КРЪСТЪТ И КАК ТОЙ СЕ ПРЕЖИВЯВА В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА *

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит

Изпитвам особено вълнение, защото пред себе си имам хора, които се грижат за небето, а не за земята, хора, които всеки ден очакват слово Божие, за да го приложат, а не просто да го чуят.

Тези от вас, които сте идвали на Света Гора, сигурно сте забелязали, че навсякъде господства кръстът. Видели сте, че главните манастирски църкви са кръстовидни, куполите – украсени с разнообразни свещени кръстове, манастирските крила – разкрасени с кръстовидни украшения, пътепоказателите по кръстопътищата – и те са във формата на кръст, синорите между манастирите – обозначени с кръст, чешмите по сенчестите пътеки – и те имат кръст. Всеки манастир е невъзможно да не изложи на поклонение най-скъпоценната реликва – честното дърво на Господния Кръст.

Когато е облечен с цялото си одеяние – своето монашеско всеоръжие, всеки монах носи общо сто трийсет и четири кръста. В ръката си държи броеница с триста зърна, която се състои от две хиляди и седемстотин кръста. Така всеки монах във всеки един момент е обграден от хиляди кръстове, а самият той от своя страна пък е вграден в кръста Господен. Неговият преживян опит е кръстът, негова утеха е кръстът, негово оръжие е кръстът, негова радост, негов жребий, негово богатство е кръстът, животът му е кръст.

Но нима и цялата ни Църква, свещените ни храмове, светите съсъди и покривки не носят кръстове? Християните не носят ли кръст върху сърцето и гърдите си и ръцете им не описват ли върху тялото ден и нощ кръстния знак?

Това е естествено, защото кръстът е живият опит, притежание и знаме на Църквата.1 Извън Църквата хората, които не признават Църквата за своя майка2, гледат на кръста като на безумие3, като на религиозен символ, като на проклятие4 или като на нещо, достойно за похулване. Само един вярващ човек разбира уникалното му значение и може да преживее динамичната му енергия.

Затова нека видим какво е кръстът, който всеки ден ни заобикаля и ни освещава, и защо този свещен символ и форма има такава голяма употреба.

Нужно ли е обаче да ви го казвам? И последният от нас знае светилния на празника Въздвижение на Честния Кръст (14 септември), в който се казва, че кръстът е красота на Църквата, утвърждение на вярващите, пазител на вселената, слава на ангелите и поражение на демоните.

След като победи врага–дявол, унищожи силата му и съкруши войнството му, след като извърши делото на нашето спасение и отвори рая за нас, Христос ни завеща като свещена скъпоценност на земята една невидима стихия – Светия Дух, и една видима – Честния Кръст. Това небесно знаме, това Честно Дърво, което изобразяваме и целуваме, е видим знак на Самия Бог.

Както казва св. Атанасий Велики, кръстът е Христовата слава и чест, понеже чрез кръста са станали хиляди добрини: смъртта била потъпкана, проклятието било премахнато, адът бил ограбен, грехът бил заличен, възкресението станало право за всички, хората получили отново свободата си от робството на страстите, спасението било посадено, истинският живот избликнал от кръста.…

РАДОСТ – ГИБЕЛ ЗА СКРЪБТА *

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит

Болката, притеснението, тревогата, душевната трагедия са резултат от грехопадението на човека, което се дължи на неговия егоизъм. Зловонията на егото пораждат в душата притеснение, докато нейното естествено състояние е радостта, защото Бог е мир, радост, а душата е вдъхната от Бога, тя е създадена от Него и върви към Него. Следователно притеснението е чуждо и неоправдано в човешкия живот.

Въпреки това днес не можеш да срещнеш радостен човек, което означава, че никой не може да намери уравновесен, спокоен, естествен човек. Притеснението е ужасна болест, която бичува света, може би най-голямото мъчение за човечеството, неговата най-голяма драма. То е не просто увертюра към ада, а преживяване на ада в настоящия живот.

Липсата на радост означава липса на Бога, докато

радостта е доказателство за Неговото присъствие.

Ако някой е светски човек и се наслаждава на преходното, радва се на насладите, на преходните и суетни неща, той навярно изпитва някаква наслада, някакво приятно чувство, но в действителност, ако човек обърне внимание, ще забележи, че в живота му има скръб и притеснение, както казва Свещеното Писание: „скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло“1. Не е възможно да съществува радост там, където има престъпване на Божията заповед, както не е възможно да съществува притеснение при изпълняването на Божия закон.

Радостта се среща рядко, но това не значи, че е нещо велико; тя е естествено нещо, както е естествено да виждам. Един сляп човек би могъл да ми каже: „Охо! Ти виждаш?” Затова, когато някой е радостен, другите недоумяват и питат: „Ама ти изпитваш радост?”. Защото са свикнали с мизерията, с фалша, с греха, в подземията на подсъзнанието на човешкото битие, отхвърляйки Бога във всекидневния си живот. Следователно радостта не е нещо ново. Тя е нещо, което помага в духовния живот.

Но нека видим какво казват отците на Църквата за радостта. Нека започнем със св. Атанасий Велики, който в своето съчинение „За девството“, написано специално за девствениците, казва: „Недей да скърбиш за нещо трудно, нещо лошо, за нещо вредно, което може да ти се случи в този живот“ – дори да претърпиш щета или някой се отнесе грозно, егоистично, обидно и презрително към теб, пак не се наскърбявай. Защото

„световната скръб докарва смърт“2

всяка една скръб, по каквато и да е причина, е инструмент на смъртта. Тогава по естествен начин се поражда въпросът: по коя причина да скърби човек? Св. Атанасий Велики обяснява: „скърби само за твоите грехове“3. Същото казва и св. Йоан Златоуст: едно вредно и зло нещо съществува в света – грехът4; само за греха си скърби, който включва всички причини за скръбта.

Очевидно обаче „скърби“ има значението не на угнетение затова, че съм съгрешил, а на покаяние. Защото угнетението, притеснението, тревогата и страданието поради греха не са скръб по Бога, а светска скръб.…