Category Archives: Статии

Истанбул – новата православна Мека?

Petrus Antiochenus

Доналд Тръмп, украинската автокефалия и светската власт

Много критици на Московската патриаршия бързат да изразят неодобрението си от влиянието на светското правителство на Русия върху църковните дела. Тези критики са оправдани. И въпреки това същите тези гласове изразяват задоволството си от не по-малко силното светско политическо влияние върху Вселенската патриаршия и църковната ситуация в Украйна. Бързането на Вселенската патриаршия по украинския църковен въпрос се дължи в голяма степен на влиянието на светски правителства – по-специално на американската администрация на Доналд Тръмп, украинската власт начело с Петро Порошенко и режима на Ердоган в Турция. Всичко това поражда определени въпроси, най-важният от които е: Ако Руската църква бива демонизирана поради тесните ѝ връзки с държавата, то защо се смята за оправдано създаването на нова Украинска църква, която ще е тясно свързана с политическия режим по определение и ще се появи по желание на държавата?

22 април 2018. Въпреки че украинската автокефалия беше основна тема през последните почти 30 години, нещата се раздвижиха в резултат на посещението на украинския президент във Вселенската патриаршия на 9 април т. г. Няколко дни след тази среща, на 22 април, Фенер заяви, че в качеството си на “истинска Майка Църква” на Украйна, е получил “от църковните и политическите власти молба за получаване на автокефалия”. В отговор на това той е решил “да бъде в тясна връзка и координация с братските Православни църкви по отношение на този проблем”. Това изявление от 22 април може да се прочете на сайта на постоянната делегация на Вселенската патриаршия в Световния съвет на църквите.

10 септември 2018. Сам Браунбек, представител на Тръмповата администрация на САЩ, посети Украйна. Според официалното съобщение на пресслужбата на украинския президент, “президентът Порошенко говори за мерките, предприети от държавата за създаването на Украинска автокефална православна църква. Държавният глава благодари на Съединените щати за активната им подкрепа за този процес. […] Представителят на Държавния департамент на САЩ Браунбек увери президента, че Съединените щати ще продължат да подкрепят Украйна в борбата ѝ за възстановяване на суверенитета и териториалната цялост и правото ѝ да има собствена Автокефална православна църква”.

18 септември 2018. Би Би Си – Украйна публикува интервю с лидера на кримските татари Мустафа Джемилев. Интервюто съдържа следната част:

BBC: Имаме информация, че кримските татари също са разговаряли с властите на Турция във връзка с получаването на автокефалия за Украинската православна църква. Знае се, че президентът Ердоган има известно влияние върху патриарх Вартоломей…

Джемилев: Да, в тази посока ние свършихме много сериозна работа. Систематично работихме и обяснявахме на Ердоган колко важно е за Украйна и за кримските татари да имаме независима поместна Украинска църква в Украйна.

Обясних с прости думи на Ердоган, че в момента Мека за православните е Москва, а след томоса за автокефалия на Украинската църква православната Мека ще е вече Истанбул, и че това е от голямо политическо значение за него.…

Неврокопски митрополит Натанаил (1952 – 2013)

На 16.11.1952 г. в с. Копривлен, Гоце Делчевско, на трудолюбивите и благочестиви Иван и Мария Калайджиеви се ражда първият им син – Илия, бъдещият Неврокопски митрополит Натанаил. Иван и Мария имат още три момчета: Георги, Димитър (сега свещеник в гр. Пещера) и Стефан.

От ранна детска възраст Илия, пламтящ от ревност по Бога, е неизменно в Божия дом всяка неделя и всеки празник. Първият пример за него на достойно и ревностно служение на Бога е смиреният енорийски свещеник на с. Копривлен- отец Костадин Къдрев, когото заварва жив, поемайки Неврокопската митрополитска катедра, и към когото запазва дълбоко уважение до края на дните му.

Принудени от нерадостни обстоятелства, семейство Калайджиеви се преместват в с. Мокрище, Пазарджишко. Там духовната обстановка е по-различна. Селото няма църква, няма и свещеник. В това изпитание още по-силно си проличава Божието призвание на младия Илия. Само няколко месеца след установяването на семейството в Мокрище, воден от неудържим копнеж по бога, през 1968 г., едва 16-годишен, Илия търси своето истинско прибежище в дворите на дома Господен. Без знанието на своите родители напуска техникума във Велинград и отива в монашеската школа на Троянската св. обител. Там го приема под своето опитно и мъдро ръководство игуменът на манастира – Крупнишки епископ Григорий. След като го изпитва строго и се уверява в силното, искрено и неподправено желание на Илия, Игуменът го приема за послушник, като преди това поканва в манастира родителите и получава тяхното благословение.

В онези години Троянската св. обител има голямо братство и опитни духовници, под чието наставничество започва духовното израстване на младия послушник.

Средното си образование продължава в Софийската духовна семинария, помещаваща се по това време в Черепишкия манастир. Ваканциите неотстъпно е в любимата св. обител. С радост приема и изпълнява всички послушания, които му се възлагат, труди се наред с всички в манастира, усърдно изучава църковния ред, четенето на църковнославянски език, източно-църковното пеене. Всичко, което усвоява в манастира, както по отношение на типика, така и по отношение на духовната и практична страна от монашеския живот, в последствие преподава на своите духовни чеда – монаси и монахини до края на дните си. По времето на неговото послушничество, дълбок отпечатък в сърцето му оставя първата среща с приснопаметната игуменка на Врачешката девическа св. обител – майка Касиана. Тази среща го свързва духовно с Врачешкия манастир завинаги.

Още като послушник Господ го удостоява да се докосне до светостта на Троице-Сергиевата лавра, Почаевската лавра, както и на други свети обители по руските земи.

За да отбие военната служба, се налага да прекъсне ученичето си в семинарията. Подкрепян от Божията благодат, преодолява изпитанията за вяраа, които поставя казармата в годините на атеистичния държавен строй. Завръща се от там още по-укрепнал и утвърден духовно и скоро приема и така желаното монашеско пострижение от ръцете на своя първи старец и наставник, по това време вече Ловчански митрополит Григорий.…

Левкийски епископ Партений – Българска святост

Светостта удовлетворява всички основни въпроси на християнската догматика: защо е дошъл и пострадал Христос, защо е завещал Своето Евангелие и благодатни таинства; защо е основал Своята Църква и учредил каноническо свещенство?! Всичко това станало с единствената цел – да бъде човекът приобщен към божествената святост: „за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:12-13).

Святостта е крайна цел на всичко в Църквата и освен нея няма нищо друго, което така да придава смисъл на великите Божии благодеяния към човешкия род.

Това е то заблудената овца върху могъщите рамене на пастиря, Който оставил множеството в безопаната кошара и дошъл да намери нея – загубената (Мат. 18:12-14, Лук. 15:4-7). Това е блудният син отново в откритите обятия на своя небесен Баща (Лук. 15:20). Това е зрелият плод на лозовата пръчка, заради който последната няма да бъде отрязана и хвърлена в огъня за изгаряне, и плодородието на смоковницата, което оправдава нейното съществуване и предотвратява смъртната присъда на Градинаря (Иоан 15:2,5-6 и Лук. 13:6-7). Святостта е нравственият идеал на христянството според думите на великия апостол Павел: „Тази е волята Божия – вашата святост“ (1 Сол. 4:3); идеал, поставен от Самаго Господа Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец“, или същата мисъл във ветхозаветна редакция: „Бъдете свети, защото Аз Господ Бог ваш съм свят“ (Мат. 5:48 и Лев. 11:44, 1 Петр. 1:16))!

Не е ли това непосилен максимализъм? – Да, това значи да желаеш и изискваш най-голямото. Обаче максимализъм неосъдителен, защото който осъжда него, ще трябва да осъди Бога, Който е поставил такъв възвишен идеал.

По своята същина светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ (Мат. 1112, Лук. 16:16); постигнато богоподобие, към което Творецът направил способен човека още чрез акта на творението (Бит. 1:26); обожествяване или богочовешки съюз в оня смисъл, който разкриват думите на Господа за добрия християнин: „И Ние ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан. 14:23). Това определение може да се покаже дръзко, но то е библейско: „Аз рекох: Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Псал. 81:6, Иоан. 10:34-36).

Светостта е умъртвяване на плътските страсти, оздравяване на душата от болестите на греха, живот на човека в Христа и на Христа в човека (Колос. 3:5, 2 Коринт. 5:17, Галат. 2:20). Тя е пълният успех и завършек на църковното възпитание, край на педагогическите задачи в Църквата по отношение на съответната християнска душа. Щом светостта е постигната, Църквата издава своя диплом на отличния си възпитаник, след което започва да слуша като най-православно евангелското благовестие от неговите боговдъхновени уста и дори да му пее песенни възхвали. Това е вече тъй наречената канонизация – по канонически ред призната от Църквата святост.…

Ние няма да направим света по-добър

Прот. Стивън Фрийман

В свои по-ранни статии съм разглеждал различните ракурси на „Проекта Модерност”. Въплъщението му е светът, в който живеем. Идеологията на този проект и допусканията му навлизат в ума ни без да чувстваме за необходимо да ги подложим на необходимата критика, на която подлагаме непознатото, и без колебание. Ние сме модерни.

От друга страна, Евангелието не е модерно, а немалко от идеите на модерността противоречат на Евангелието. Следователно е нужно да подходим разсъдително и разгледаме и поставим под въпрос допусканията на света, в който живеем, за което и сме предупредени от Апостола: „и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.” (Рим. 12:2)

Проекта Модерност вярва в прогреса. Той вярва и е безрезервно отдаден на идеята, че нещата имат своя естествен ход – напред и могат да се подобрят. Както микрочиповете стават все по-малки, по-бързи и по-евтини, така също и светът става по-добър, по-напреднал, по-цивилизован, по-свободен, по-справедлив, по-богат, по-здрав, по-умен и мъдър. Ние вярваме, че знаем повече и разбираме повече от онези, които са били тук преди нас. Всичко отминало има една цел: нашето съществуване.

Струва ми се, че не малко читатели вече поставят под въпрос едно или две от вярванията, описани по-горе. Но дори и да се съгласим, че някои от тези неща са неверни (например, ние не ставаме по-мъдри), все още вярваме, че те трябва да станат вярни! В политическият разговор днес единственият въпрос, който се разисква, е създаването на един по-добър свят, и начините за целта. Никой дори и не казва, че по-добрият свят е една погрешна представа.

По-добрият свят не е само една погрешна представа – той води началото си от едно еретическо разбиране. Нека обясня.

Напразно бихте търсили идеята за създаване на един по-добър свят във вековете преди 16-ти век. Макар че съществуват видения за „Новия Йерусалим” в Новия завет, той представлява „небесен град”, а не е шаблон, който да имаме за цел на земята. Царството Божие не е „от този свят”, нито е нещо, върху което хората работят или което „изграждат”. Царството Божие е Божи дар, идващ в света, и не може да бъде спряно. Но за Царството Божие не съдим от обществения прогрес или добруването на човечеството – мерило за него е единствено разпнатият и възкръснал Христос. Той е първата илюстрация на Царството Божие и представлява единственият определящ признак на естеството му. Онова, което все още не е разпънато и възкръснало, все още не е Царството Божие.

Но какъв е произходът на идеологията на прогреса, застъпена в Проекта Модерност?

Реформацията посява семената, от които ще израсте мита за това, което наричаме прогрес. Силата, която прилагат, за да реформират Църквата, дава отражение също и в другите сфери на обществения живот. На няколко пъти така наречената реформа е толкова радикална, че предизвиква политически и обществени катаклизми.

О. Аспарух Стоичков – ДА ПРОЩАВАМЕ (Сиропусна неделя)

Тежката зима е към своя край. Неминуемо тя ще отстъпи пред закона на Премъдрия творец мястото си на топлата благодатна пролет, която ще стопи незабелязано снеговете. Не след дълго природата ще съживи и възроди. Птиците ще се окъпят в първия пролетен дъжд и ще забравят неволите на студената зима. Ще изпълнят нощите с омайните си песни. Земята ще разтърси вкоченясалата си гръд и в общата радост ще надене нова премяна от благоухаещи треви и пъстри цветя.

Всички ще забравят лошото, ще простят на суровата зима многото огорчения. А човекът? Нима той – венецът на цялото творение – не ще се пробуди от греховния сън, сковаващ божественото дихание в него? Да, и за него настъпва духовна пролет. Великият пост е време благоприятно за душевно пробуждане. Затова и Св. Църква започва все по-често и по-умилно да се провиква: „душе моя, душе моя, восстани, что спиш?“. С изключително педагогическо умение и такт Св. Църква подготвя всяка християнска душа към пълното пробуждане. Тя, подобно на умния градинар, постепенно реже недъзите, чисти греховете. Както в ранна пролет той извършва подготовката на всяко дърво в градината за активния период, така и св. Църква постепенно подготвя християните за Великото тържество. И ето градинарят изрязва изсъхналите клони, веднага намазва болното място. После изстъргва прогнилата кора и напръсква цялото дърво със специален противоинсектен разтвор. Събира изрязаните сухи и запазени клони и ги изгаря, а дървото окопава. Скоро след това дървото се покрива в пъстра цветна премяна.

Нека сега съответно на тези действия съпоставим четирите подготвителни недели.
1| Неделя на Митаря и Фарисея: Господ, Премъдрият Градинар в лицето на Фарисея изряза сухите клони на гордостта, стърчащи надменно и безплодно в човешката душа. Но изрязаният клон, ако не се намаже с предпазен мехлем, може да поболее и погуби цялото дърво. Затова благият градинар намаза раните на отсечената гордост с благодатния мехлем, бликащ от смирението на съзнаващия своята греховност МИТАР.
2.| През втората неделя – на Блудния син, грешната човешка душа, лутаща се далеч от дома на Отца си, подобно на заразеното дърво, биде силно изстъргана от греховния блуден живот. Понесла много страдания, докато цяла в дрипи, оголена подобно на почистеното овощно дървче, се върна в топлите прегръдки на обичния баща. И тогава оголените меса се покриха в скъпа хубава премяна, тъй както дървото се покрива с пъстри цветове в горещата прегръдка на слънцето.
3| Третата неделя – на Справедливата разплата. В плодната градина на Отца остават от дясната страна благословените прочистените дървета. А тези от лявата страна, подобно на изрязаните клони, които се хвърлят в пещ, биват изпратени във вечен огън. О, ако се бяхме оставили всецяло през тези три недели в Божиите ръце, ние щяхме днес да застанем в предверието на Великия пост, очистени от многото пороци и грехове. А ето днес Христос се обръщ към нас с повеля: „Ако простите на човеците прегрешенията, и Вам ще прости Небесния ви Отец“ и „Ако не простите, и вам няма да се прости.“

Да, ето един правдив закон!…

Делото, чрез което се спасяваме

Протойерей Стивън Фрийман е предстоятел на храм „Св. Анна“ в гр. Оук Ридж, щата Тенеси, САЩ, под юрисдикцията на Православната църква в Америка. Роден е 1953 г. в гр. Гринвил, щата Калифорния, и завършва основното си образование там. През 1977 г. получава бакалавърската си степен със специалност „Класически езици“ от университета Фърман. През 1980 г. се дипломира от протестантска семинария, а през 1991 г. получава магистърска степен по богословие от университета Дюк. През 1980 г. става пастор в протестантската „епископална църква“. Февруари 1998 г. се обръща в православната вяра, която приема заедно със съпругата и децата си. Mарт 1999 г. е ръкоположен за свещеник в Православната църква в Америка и от тогава изпълнява длъжността председател на храма „Св. Анна“ в Оук Ридж. Написал е книгите „Да изваяме бъдещето си“ (1994) и
„Християнството в една едноетажна вселена“ (2011). Автор е на многобройни статии, които публикува в интернет в своя блог „Слава Богу за всичко“.
Прот. Стивън Фрийман

Не бъдете небрежни. Молете се колкото може повече – по-често и по-горещо. Подтиквайте себе си – насилете се да се молите, защото Царството Божие от насилници бива грабено. Вие не може да го постигнете без да насилвате себе си.

Св. Инокентий Аляскински

Сътрудничим ли в делото на нашето спасение? Имат ли значение нашите усилия?

Тези въпроси стоят в корена на един религиозен спор в християнството от преди няколко века. Започват го протестантските реформатори, които отговарят с „не“ на тези два въпроса, казвайки, че човек се спасява изцяло и единствено чрез Божията благодат – Неговото незаслужено от нас покровителство. Католическата църква пък твърди, че „вяра без дела“ е мъртва вяра и че сама вярата е недостатъчна.

Този спор, с различните му усложнения и развитие, продължава дълго време. В един момент е съществувало и оплакване от „евтината благодат“, когато поставянето на благодатта над делата довежда до един доста самодоволен и ленив живот от страна на християните. Имало е и периоди, в които е преобладавала другата крайност – излишество от набожност, задвижвана от внушена вина.

Православието не остава без позиция по този въпрос, като по-късно изказва своето становище. Съвременните православни християни са склонни бързо да се залепят за доктрината на „синергията“ (без да я разбират, предвид, че тя е най-вече опитно богословие – бел. ред.) и лесно заемат позиция срещу евтината благодат на протестантското евангелистко движение. Православната мисъл винаги е утвърждавала, че ние се спасяваме посредством Божието действие (благодатта), но също така и че ние непременно съучастваме в това дело (синергия = съучастие). Тази двустранна позиция изглежда привлекателна и уместна за много от новопокръстените, търсещи да дадат отговор на съвременното протестантско богословие на позитивното мислене. Но тя има и своята тъмна страна (която идва от изцяло погрешното възприемане на исихасткото учение за сингергията – бел. ред.).

Тъмната страна откриваме в ехото от проявите на иначе праведните ни дела, което обаче кънти преизпълнено с виновност с въпроса: дали нашето съучастие е достатъчно за тази синергия Защото е очевидно, че ние не се молим, колкото трябва, и не даваме, колкото би трябвало да даваме, и че не правим нищо, както би трябвало.…

Богословието на светите Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст

Вера Младенова

Тримата свети Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст са живели през втората половина на IV век. Те са оставили в наследство забележителни богословски трудове, които са озарявали и все още озаряват пътя на поколенията до днес. Паметта им се чества както поотделно – за всеки един тях, така и заедно – в един ден. По този начин светата Църква показва, че тримата са един общ стълб за християнското богословие. Тяхното наследство е равностойно и допълващо се, всеки от тях е допринесъл в еднаква степен със своя достоен труд за чистото и свято учение за Бога и за догматичката обосновка на православната вяра.

Времето, в което са живели и творили светите Светители е било след християнските гонения – няколко десетилетия след християнския геноцид. Но въпреки всичко, този период все още бил смутен и лъкатушещ. Точно в онези първи години, когато християните свободно можели да изповядват вярата си, се зародили множество ереси и заблуди, които пълзели сред обществото. В тези мрачни дни отново надигала глава богохулната арианска ерес, хулеща Божествената природа на Сина. Въпреки нейното осъждане на Първия Вселенски събор през 325 год., тя продължавала да върлува из християнския свят и да смущава благочестивия народ.

Свети Василий и свети Григорий били не само съвременници, а изцяло единомислени в Христа братя и близки приятели. Техният житейски път на земята се пресича в Атинската школа, където двамата придобивали образованието си. Запознанството им съвпада с тези трудни времена за Църквата. Арианската ерес и други подобни на нея мракобесни учения били тяхна обща болка и голяма част от трудовете им са посветени в изобличаването им.

Св. Василий се стремял да отдава особено внимание на богословските полемики с ариани и македониани. Той твърдо защитавал православието от техните заблуди. Като епископ на Кападокия, свети Василий, се посвещава на трудове, в които се обосновава за истината на православното богословие. Той успява да подготви догматичното изповядване на вярата, което по-късно се обсъжда на Втория вселенски събор, проведен малко след смъртта на светителя. За това негово дело наричаме св. Василий вселенски учител на истината. Подобно на св. Иоан Предтеча, който подготвяше сърцата за идването на Спасителя, така и св. Василий подготвяше Божията нива сред съвременниците си, за да може в 381 година, когато е началото на Константинополския събор, да се отдаде значение на всичките еретичните учения, които да се отхвърлят завинаги. Както да се установи категорично догмата за Светия Дух, Който изхожда от Отца и Го славим наравно с Отца и Сина. Светият отец, в своите трудове разкрива един от основополагащите християнски догмати за Света Троица – разяснява как всяко от трите лица на Бога е със свой личен Ипостас , но Трите са с една обща природа. Тоест, Господ е с три Лица, но е Един Бог. В подкрепа на тази истина, написва три книги посветени на Светия Дух.…

Божият мир е на земята

Свщмчк Григорий, епископ Шлиселбургски

В рождественските дни, макар и да сте отвлечени от заниманията си, за миг отдайте своите мисли на яслите, сърцето направете вертеп и се слейте с небесния хор на ангелите, и кажете: „Слава във висините Богу!“ (Лука 2:14). Но аз се страхувам да продължа тази свещена песен, защото не зная очистени ли са сърцата ви, за да възприемат следващите думи: „На земята мир, между човеците благоволение!“ (пак там). Страхувам се, че у вас има твърде много плътско мъдруване, а светът, за който тези думи са предназначени, ги приема като лъжа, фалш и лицемерие.

Как да разберат хората какъв може да бъде мирът? Какъв може да бъде мирът, когато вселената е подобна на вулкан, когато нямат край кръвопролитията и войните, когато светът е кипящ котел; войната или приготовлението за война тече навсякъде и какво „върху човеците благоволение“? „Само лицемерие!“ – казва човешкият ум. Какво ти благоволение, когато земята потръпваот земетресения, разяжда се от човешката злоба и ненавист? Излиза, че песента на Църквата е лъжа, лицемерие, фалш, тъй като мир няма. Тук има нещо нередно. Не може ангелите да са възвестили лъжа.

Но мир на земята има. Той е донесен. А ако в безбожния свят виждаме, че няма мир, ние по-силно трябва да крещим: „Слава във висините Богу и на земята мир!“ (Лука 2:14). Хората и човечеството нямат мир, но това е по-лошо за тях самите. Значи те са губещите в организацията на света. Ако те са се отвърнали от мира, какво общо има с това Бог? Ако хората са толкова „умни,“ че не се нуждаят от благоволението, а сами създават хаос, злоба и ненавист, какво общо има с това Бог?

Мирът е донесен. И то какъв мир! Мир с необятна дълбочина, в сравнение с онзи мир, който са искали хората. Хората искат покой в своите жилища. Хората сега са готовида натрапят на Христа ролята на Повелител, Който със Своите разпореждания и заповеди устройва света и Неговите войници го охраняват. Христос не е мислел за мир, охраняван от войници, за покоя във вашите жилища. Напротив, имайки предвид света на човешкото устройство, Христос казвал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Не веднага ли след ангелската песен се проля кръвта на младенците? (вж. Мат. 2:16-18) Ирод възстановяваше мира. Но това стори не Христос, а хората! Защо приписвате това на Бога? Божият мир е друг, а тайната му е различна.

Тази тайна във възвеличен възторг възпява Църквата: „Елате да се възрадваме в Господа, изяснявайки си настоящото Тайнство: разруши се отделящата ни от Бога стена, прибра се пламенният меч и Херувимът отстъпва от дървото на живота; и аз се приобщавам към райската храна“. Църквата обяснява: „Разруши се отделящата ни от Бога стена…“; ето каква война е свършена, ето какъв мир е сключен: свършена е войната с небето, отбраната на небето от злото на земята.…

Болестите на нашето време – Константин П. Победоносцев (1827 – 1907)

Има термини, които са се изтъркали и опошлили заради това, че хората ги употребяват непрекъснато без да влагат в тях определен смисъл, заради това, че на всеки ъгъл ги чуваш от всякакви хора и, произнасяйки ги, глупавият е готов сам да се приеме за умен и невежият си въобразява, че се е издигнал на висотата на знанието. Словото, пуснато в обращение на житейския пазар, може до такава с тепен да се изхаби, че на един сериозен човеквече му става съвестно да го употребява: той чувства, че това слово, ако прозвучи в ефира, ще всмуче в себе си всички онези кухи и пошли представи, с които то ежеминутно се произнася на пазара на битуващите банални и изтъркани фрази. Тогава настъпва моментът този термин да бъде върнат в определеното за клад помещение на мисленето: той трябва да отлежи там на спокойствие и да се очисти в дълбокото горнило на изпитващата самата себе си мисъл преди да може отново да се яви като нейния точно дефиниран израз.

Такава съдба като че ли заплашва едни от любимите ни термини: развивам, развитие. В книги, брошури, статии с наставляващ характер и във фейлетони, в произнасяни на банкети тостове, в проповеди, светски разговори, официални документи, лекции, в часовете в гимназиите и основните училища – навсякъде, навсякъде. Тези пуснати в обращение думи с непрекъснатото си бръмчене така са уязвили слуха на слушащите ги, че човек вече започва да изпитва отегчение и досада, когато те биват отново произнасяни.

Май настъпва вече моментът да се заемем със сериозна проверка на понятието, което се съдържа в тези думи; време е вече да си спомним, че терминът развитие няма строго определен смисъл без връзка с един друг термин: съсредоточаване. изглежда, дошло е вече време да се обърнем за разясняване на понятията към нашата майка и учителка едновременно – природата. Не е трудно да научим от нея, че всяко развитие произлиза от своя център, без своя център то е немислимо – че от пъпката няма да разцъфне нито един цвят и че нито един цвят няма да завърже плод, ако изсъхне центърът на изграждащата сила за образуване и движение на соковете. Но, сякаш за беда, ние сме забравили за природата и без да се съобразяваме с нея, съставяме детинските си рецепти за развитие; ние желаем с грубите си ръце механично да разтворим и разлистим цветната пъпка, преди да ѝ е дошло времето тя да се разпъпи чрез вътрешното си действие на природната сила – и се радваме, и наричаме това развитие: ние само осакатяваме пъпката и разтворените от нас листенца засъхват без естествен здрав процес на цъфтене, без надежда за здрав плод! Не е ли безумна тази работа? И не прилича ли тя на фантазията на онова дете от една басня, което мислело с черпак да изгребе морето?

А колко много са подобните безумни младежи, които се явяват отвсякъде!…