Category Archives: Статии

Притчите и присъствието им в евангелията

Силва Маринова

Притчата е проста и кратка, но разнообразна, запомняща се форма на изразяване. Евангелските притчи разкриват много истини и могат да бъдат характеризирани като земни истории с небесен смисъл, т.е. те имат
нравствено, дидактично и догматическо значение.

Разглеждайки смисъла на библейските притчи, св. Йоан Златоуст (Тълкувание на книга Псалми, РG55, 225) отбелязва, че те имат много значения, т.е. едновременно подчертават добрия пример и изобличават лошия, едновременно хвалят и упрекват.

Понятието притча има широко значение и обхваща всяко образно слово, даже гатанки и пословици. Според Шиваров (Н. Библейски речник, С., 1994, с. 274.), думата „притча“ в Свещ. Писание се използва за почти всеки израз с преносен смисъл. Според гръцкия автор Лангопатис общоприето е да се счита, че познатите ни като притчи евангелски разкази, които Христос използва, за да предаде учението Си, биват три вида метафори: алегории, сравнения и нравствени разкази или примери. В древногръцката литература притчата се използва като сравнение, паралел и аналогия във връзка с това, което се смята за абсолютно правилно. Аристотел не само разграничава притчата от алегорията и метафората, но и от мита.

Има няколко причини Спасителят да преподаде Своето учение в притчи. Първо, много от притчите на нашия Господ Иисус Христос съдържат нравствени или духовни истини, които не могат да бъдат предадени на обикновените хора, ако не са „облечени“ в притчи, които говорят за Божието царство по подходящ и разбираем начин.

„Защо Христос е говорел с притчи?“ – отговор на този въпрос е даден в евангелията от Марк, Матей и Лука, както и в Исайя (вж. Марк. 4:10-12; Мат. 13:11-13; Лука. 8:9-10; Ис. 6:8-10).

По-долу са посочени думите на Спасителя според евангелието на ап. Марк и това на ап. Матей: „А когато остана насаме, окръжаващите Го заедно с дванайсетте Го попитаха за притчата. И казваше им: вам е дадено да узнаете тайните на царството: Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи; за да гледат с очи, и да не Видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете“ (Марк. 4:10-12) и „затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират“ (Мат. 13:13). Следователно чрез притчите се интригува умът и се заостря вниманието на слушателя и чутото става по-лесно за запомняне.

Второ, хората, които не разбират напълно учението на Спасителя могат да го интерпретират по свой собствен начин и да разпространяват неправилно тълкуване, но притчите запазват целостта на Христовото учение чрез приспособяване на съдържанието му в конкретен разказ.

Трето, притчите могат да са по-убедителни от преките поучения, защото те не само съдържат всеобщия Божествен закон, но и показват приложимостта му в личния и обществения живот.

Когато четем Марк. 4:10-12: „А когато остана насаме, окръжаващите Го заедно с дванайсетте Го попитаха за притчата.…

Как да живеем

Днес все по-често от когато и да било през целия мой живот, а това не са малко години, ми се налага да чувам въпроса: „Как да живеем, за да не погинем?“

Как да живеем, за да се спасим?“ – питат вярващите. „Как да живеем?“ – питат и тези, чиито понятия за живота се простират не по-далеч от утрешния ден.

Този въпрос задават и младите, които току що са започнали да живеят, и тези, които доста са поживели, и вече завършват своя жизнен път, в края на който правят страшното откритие, че животът им вече е минал, но не в радостта на съзьиданието, и че всичките им трудове, всичките им усилия са вложени във всепоглъщащата разруха и гибел.

Да, въпросът „как да живеем?“ съвсем не е напразен. И колко съзвучни са тези питания на нашите съвременници с въпроса, който някога бил зададен на Господаря на Живота – Христа – от Неговия съвременник, и не просто съвременник, а пазител на дадения от Бога закон.

Той попитал: „Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен?“ (Лука 10:25). И словото Господне, което звучи в отговор на законника, е отправено и към нас, откривайки ни единствно правилния път за решаването на всички въпроси, недоразумения и недоумения. Ние винаги трябва да се обръщаме към Божието слово. Господ казва: в Закона що е писано? Как четеш? (Лука 10:26)

Божият Закон! Той е даден на цялото човечество за всички времена; даден е в Божественото Писание; даден е в закона на съвестта на всеки, роден на тази земя; даден е и в закона на устроената от Бога природа. И днес ние с вас знаем този велик Господен закон, закон, в който е скрито нашето земно щастие, и чрез който се простираме във вечността, пребивавайки в блаженство с Господа и всички Негови светии.

Възлюби господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум… възлюби ближния като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците (Мат. 22:37-40).

Да, да, ние познаваме този закон и неговите изисквания, ние знаем и как да го изпълним с живота си; защото кой от нас не е наясно, кое е за нас добро и желано и кое – лошо, и кое е онова нещо, което с всички възможно средства ние трябва да се стремим да избягваме.

От Господа ни е дадена заповедта: не прави на другите това, което не желаеш за себе си. Тази заповед също винаги е с нас; като незаспиващ и безпристрастен страж, тя разкрива и изобличава едновременно и нашето знание, и нашето лукавство. Ако Господ заставя евангелския законник да признае, че му е известно всичко необходимо за неговото спасение, то и ние няма как да се оправдаваме с наивни въпроси, сякаш до ден-днешен не сме разбрали какъв е пътят за спасение.

БОЖИЯТА МАЙКА

Пресветата Дева освещавала земята със Своето присъствие в продължение на шестдесет и две години.

Сега всички сме свикнали с Нейната слава и могъщество, с непостижимата ѝ за човешкия ум любов. Така сме свикнали да молим и получаваме от Нея просимото, че забравяме да Я усещаме в сърцето си като жив човек, подобен на нас. Забравяме, че Нейната сегашна слава и Божествено могъщество са плод на Нейния земен живот. И тези плодове са се родили от живата вяра на Пресветата Дева, от Нейната Божествена любов, от Богоподобното смирение и нескончаемите, безкрайни страдания, от мъченичеството през целия живот.

Тя вървяла към Кръста на Своя единствен Син, носейки Своя кръст, дълго време преди Неговите Голготски страдания. Тя се възкачвала на кръста Си постепенно, през целия Си живот, и тръните на страданията разранявали чувствата, ума И сърцето И ежедневно, докато обещаното, предре- ченото от праведния старец Симеон Богоприимещ оръжие, не пронизало душата И. И този Нейн кръст възнесъл Пресветата Майка Дева в слава на небето.

Нейният подвиг на майчинско служение и застъпничеството за човешкия род – грешен, паднал, слаб и вечно нуждаещ се от помощ, от ходатайство и пощада – продължава и след Нейното Успение.

А ние, скъпи мои, загледани във външните събития от живота на Божията Майка, често пропускаме вътрешното съдържание на живота и. А ТО изцяло се състои от мълчаливо, велико, преминаващо в мъченичество страдание, което не е могло да намери утешение в откровението, съчувствието, разбирането и състраданието на хората.

Какво велико, безпрекословно предаване Себе Си на Божията воля!

Тайната на земното предназначение на живота на Пречистата Дева, открита И от Бога чрез архангелския глас: Радвай се Благодатна, Господ е с Теб: благословена си Ти между жените (Лук. 1:28) – била толкова свръхестествена и толкова голяма, че смирението на Пречистата Дева не е могло да я повери на нито един човек. Но и как Тя самата да говори за това, , на каква висота е възнесена от Бога.

Само на четирима човеци, избрани заради живота си, Сам Господ е открил извършената в света най-велика тайна. Кои са тези люде? Това са праведният Йосиф Обручник, Симеон Богоприемец, Елисавета – майката на Йоан Предтеча и пророчица Анна, които първи се поклонили на Пресветата Дева като на Божия Майка, а на Сина И- като на Бог и Син Божий.

Светата Дева избрала за Себе си мълчаливо да страда през целия си живот. И целият Нейн живот е безконечно потапяне на сърцето В безкрайна мъка, вечно изтичане на невидима мъченическа кръв. Мълчейки, Тя страдала и от подозренията на праведния Йосиф, който я помислил за „бракоукрадена“.

Мълчала Тя и когато полагала Царя на Вселсната в яслите, предназначени за добитъка, Сама нямаща къде глава да приклони. Мълчаливо страдала Девата-Майка и когато, „търсили душата“ на Младенеца И, и когато страхът за живота Му обърнал светото семейство в бятство от родната страна в Египет.…

Изкушения в часа на смъртта

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Братя и сестри! Светите отци говорят, че велико благо за човека е, че плътта не му дава да види света на духовете, светлите и паднали ангели, светиите – защото неговата душа не може да пренеса техния блясък и сияние, както очите на човека – сиянието на слънцето, тъмните – защото техният вид е толкова мерзък и ужасен по думите на св. Серафим Саровски, че човек няма да може да живее, ако ги види, душата ще се раздели от тялото, ако човек види демоните в цялата им мерзост.

Братя и сестри! Днешното Евангелие ни показва сянката на този страшен свят на падналите ангели. Господ промислително е допуснал демоните да овладеят нещастния човек – за да ни покаже колко са страшни вечните мъки, когато човек стане пленник и храна на тъмните духове завинаги. Братя и сестри! Целият живот на християнина е духовна борба. Светите отци я наричат „невидима бран“, това е борбата на душите с падналите ангели. Но особено тежка ще бъде борбата в часа на нашата смърт – както пъководецът съставя план за последния бой, който ще реши цялата война, така и демоните най-трудното сражение, най-горещият бой с душата, приготвят човека за часа на смъртта и ако тогава падне в греховно състояние, вече няма да може да се покае.

Братя и сестри! Пред смъртта на човек се открива другия свят. Виждали ли сте очите на умиращия? Те са устремени в далечината, съзирайки някакви същества, невидими за нас и изведнъж ръката му като че ли отблъсква от себе си невидимия враг или устните му шепнат имената на отдавна умрели хора.

Братя и сестри! Най-страшната борба с демоните ще бъде у нас в часа на смъртта, затова ние сме длъжни да сеприготвим за нея по-рано.

В часа на смъртта демоните ще ни изкушат с нашите страсти – сенки, към които е пристрастена нашата душа. Цял живот дяволът ни изкушава като тънък психолог. Ако човек е подвластен на гнева и злопаметството, то в часа на смъртта дяволът ни показва лицата на тези, които сме обичали, които са отдавна умрели, той ни внушава, че заради тях е разбит и погубен нашият живот. Понякога демонът приема образа на близките на умиращия, които с шепот говорят: „Скоро той ще умре“ – и душата на умиращият е смутена, последните негови думи – не са молитва към Бога, а проклятие към своите близки, към обичащите го, към враговете или хладна ненавист към тях. Ако човекът е бил скъперник, то в деня на смъртта дяволът ще го изкушава с мислите, къде ще остави имуществото и парите, които е натрупал.

Той си представя, че хората на които ще остави богатството си, още като го изпратят, ще превърнат многогодишния му труд в прах.

Имаше един случай, когато умиращият повикал своя брат и му казал на кое място е скрит сандъка с елмазите и заповядал да му го донесе.…

Има различия

В интервю на в. „Новинар“ от 28 ноември 2000 г. най-официално се заявява: „Между Православието и католицизма няма различия, защото те са двете страни на християнството. Нещо повече, те са възможно най-близки (…)“.

Като епископ на БПЦ, бих желал да предпазя от изкушения просветените читатели на „Църковен вестник“ и да им напомня, че между светото Православие и католицизма има разлика.

На Запад също открито и убедително се говори и пише, че „православното християнство е източният клон на Римокатолическата църква“. И още, че това са две църкви-сестри, които в 2001 г. ще станат една, тъй като „различията им са незначителни“.

А така ли е всъщност? Разбира се, че не е така. Искате доказателства? Нека опресним знанията си само върху пет категорични различия:
1. Разбирането на римокатолиците за папството;
2. Филиоквето;
3. Учението за чистилището и индулгенциите;
4. Новите догми за непорочното зачатие на св. Дева Мария, папската непогрешимост и приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата;
5. Различията в практиката на причастяването, разделянето на кръщението от миропомазването и принудителното свещеническо безбрачия.

1. Римокатолическото разбиране на папството

Нека да сме наясно! До отпадането на римския епископ от единната Църква в 1054 г. Православието по принцип не е отричало първосветителството на римския епископ-папа в Рим като „пръв между равни“. Но се е разграничавало от разбирането на Римската църква за специалния статут на нейния предстоятел като „епископ на епископите“. С други думи, никой епископ в Православието няма право да отстранява свой събрат епископ и да налага волята си в неговата територия. Коя позиция тогава е правилна? Тая на древната Църква, т.е. православното разбиране. Вярно, църковни историци признават, че при организирането си древната Църква е следвала „принципа на приспособяването“, т.е. градовете с по-голямо значение в Римската империя тя превърнала в патриаршески престоли: Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Но Рим е влияел повече, не че църквата там е била основана от апостол Петър (защото апостол Петър е бил епископ на църквата в Антиохия, преди да види Рим), но поради обстоятелството, че църквата в Рим е била столична. В същия дух и Цариград е заел почетната втора позиция през IV век като нова имперска столица. Но докато Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим на Изток поддържали системата на проверка и баланс помежду си, Рим останал в изолация на Запад. Бидейки единствен, той добре се постарал да създаде привилегии за себе си, опитвайки се дори да разшири папската юрисдикция на Изток, в противовес на древната Църква, много пъти с помощта на политическата власт.

Така че днес разделението между Изтока и Запада е в резултат не толкоз на православния инат и отричането на папската власт, но на римокатолическите неоснователни папски претенции.

2. Филиоквето

„Какво пък е това“ – ме попита веднъж на село благочестива православна християнка. В превод от латински това означава „и от Сина“. Израз, който Римокатолическата църква едностранно е добавила към текста на нашето Верую, съставено от светите отци на Първия (325 г.) и на Втория (381 г.) вселенски събор в Никея и Цариград.…

Да прощаваме

Ставр. ик. Аспарух Стоичков

(Сиропусна неделя)

Тежката зима е към своя край. Неминуемо тя ще отстъпи пред закона на Премъдрия творец мястото си на топлата благодатна пролет, която ще стопи незабелязано снеговете. Не след дълго природата ще се съживи и възроди. Птиците ще се окъпят в първия пролетен дъжд и ще забравят неволите на студената зима. Ще изпълнят нощите с омайните си песни. Земята ще разтърси вкочанясалата си гръд и в общата радост ще надене нова премяна от благоухаещи треви и пъстри цветя.

Всички ще забравят лошото, ще простят на суровата зима многото огорчения. А човекът? Нима той – венецът на цялото творение – не ще се пробуди от греховния сън, сковаващ божественото дихание в него? Да, и за него настъпва духовна пролет. Великият пост е време благоприятно за душевно пробуждане. Затова и Св. Църква започва все по-често и по-умилно да се провиква: „душе моя, душе моя, восстани, что спиш?“.

С изключително педагогическо умение и такт Св. Църква подготвя всяка християнска душа към пълното пробуждане. Тя, подобно на умния градинар, постепенно реже недъзите, чисти греховете. Както в ранна пролет той извършва подготовката на всяко дърво в градината за активния период, така и Св. Църква постепенно подготвя християните за Великото тържество. И ето градинарят изрязва изсъхналите клони, веднага намазва болното място. После изстъргва прогнилата кора и напръсква цялото дърво със специален противоинсектен разтвор. Събира изрязаните сухи и запазени клони и ги изгаря, а дървото окопава. Скоро след това дървото се покрива в пъстра цветна премяна.

Нека сега съответно на тези действия съпоставим четирите подготвителни недели.

1. Неделя на Митаря и Фарисея: Господ, Премъдрият Градинар, в лицето на фарисея изряза сухите клони на гордостта, стърчащи надменно и безплодно в човешката душа. Но изрязаният клон, ако не се намаже с предпазен мехлем, може да поболее и погуби цялото дърво. Затова Благият Градинар намаза раните на отсечената гордост с благодатния мехлем, бликащ от смирението на съзнаващия своята греховност МИТАР.
2. През втората неделя – на Блудния син, грешната човешка душа, лутаща се далеч от дома на Отца си, подобно на заразеното дърво, биде силно изстъргана от греховния блуден живот. Понесла много страдания, докато цяла в дрипи, оголена подобно на почистеното овощно дръвче, се върна в топлите прегръдки на обичния баща. И тогава оголените меса се покриха в скъпа хубава премяна, тъй както дървото се покрива с пъстри цветове в горещата прегръдка на слънцето.
3. Третата неделя – на Справедливата разплата. В плодната градина на Отца остават от дясната страна благословените прочистени дървета. А тези от лявата страна, подобно на изрязаните клони, които се хвърлят в пещ, биват изпратени във вечен огън. О, ако се бяхме оставили всецяло през тези три недели в Божиите ръце, ние щяхме днес да застанем в преддверието на Великия пост, очистени от многото пороци и грехове. А ето днес Христос се обръща към нас с повеля: „Ако простите на човеците прегрешенията, и вам ще прости Небесният Ви Отец“ и „Ако не простите, и вам няма да се прости“.…

Архим. Клеопа – Библейската концепция за държавата (или За задълженията на вярващите към държавата)

Някои от сектантите като „учениците на Библията“ или ръселистите (последователите на Чарлз Ръсел), измежду които на наша почва най-много циркулира групата, наречена „Свидетели на Йехова“, после адвентистите и др., твърдят, че според учението на Библията държавата и държавните власти не трябва да се признават, защото те са инструменти на антихриста, каквито са и църковните организации. Като такива, те трябва да изчезнат, а не да бъдат признавани и уважавани. Държавните органи, казват те, действат подобно на клерикалната власт в Църквата, подкрепяйки различни класи, които подклаждат враждата между хората и народите, и по този начин предизвикват кръвопролитни войни, икономически конфликти и т.н., оправдаващи се със закони, противни на закона Божий. Това учение се пропагандира в повечето случаи устно, шепнейки предпазливо, без определени библейски свидетелства – било от страх да не бъдат преследвани, било, за да не предизвикат колебание по отношение на признаването им от страна на държавата като свободни религиозни групи. Подчиняват се само насила или от страх. Някои от тях понякога не искат да полагат военна клетва или да носят оръжие, други отказват военна служба, най-малкото в съботата (също така и работа в този ден в различни институции и държавни учреждения). Други пък, не противопоставяйки се на нищо, изпълняват всичко, което е против техните убеждения, вярвайки, че не са „виновни“ за нещата, които правят под натиск. От гледна точка на тези учения и практики, чужди на буквата и духа на Евангелието, ние учим обратното.

1. Държавните организации и институции трябва да се признават, тъй като властите гарантират и осъществяват реда, който е от Бога. Всеки ред е даден от Бога. Безредието и анархията са от дявола. Ако тези държавни органи гарантират реда, те са от Бога, дори ако властта на тези органи се държи от недостойни личности. Ето какво пише свети апостол Павел по времето, когато начело на Римската империя стоял Нерон, един от най-яростните гонители на християнството: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се боиш от властта, прави добро, и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло. Затова трябва да се подчиняваме, и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест“ (Рим. 13:1-5).

С тези ясни за всеки слова апостолът показва, че след като властта е от Бога, тогава и тези, които я представят и изпълняват, са от Бога. Това се отнася не за конкретните личности, а до властта или институцията като цяло.…

Обичаят на рождественското дърво е Източна традиция, а не Западна

Същността на Рождественските празници за много от светските хора се заключава в украсата на коледната елха. Този обичай за традиционно православните балкански народи има чужд произход и е привнесен от баварците.

По-конкретно, в Гърция коледна елха за пръв път е украсена в двореца на Отон (баварски принц и първи крал на модерна Гърция) през 1833 г., а след това и в Атина, като след Втората световна война елхата с цветните топки навлиза и в гръцките къщи.

В България обичаят да се украсява коледна елха идва от Русия, тъй като по време на Руско-турската освободителна война руснаците уреждали коледни елхи в по-големите български градове. Само че през 1920 г. в СССР тя е забранена като религиозна традиция и едва в 1936 г. е разрешена отново, но не като коледна, а като новогодишна елха (бел. ред.).

Предшественикът на рождественското дърво – бъдникът (или бъдняк, чикор, коладник), е един дебел дънер от крушово или дъбово дърво. А пък бодливите дървета (като дрян, елха, бор, б. пр.), според народната митология, прогонват нечистите сили в караконджулите.

Нашите преци поставяли коледно дърво (Бъдника) в камината на къщата на Бъдни вечер. После дървесината му пепел защитавала къщата и полетата от всяко зло.

Бъдникът бил заменен от коледната елха, която от Бавария, Германия, се разпространява и в европейските страни, за да достигне по-късно дори от другата страна на Атлантическия океан.

Но дали това наистина е вярно? И трябва ли украсената коледна елха да се отрече като неправославен обичай?

Професорът по Християнска археология Костас Калогирис твърди, че обичаят на издигнатото рождественско дърво съвсем няма немски произход, а източен. Твърдението му се основва на сирийски текст, намиращ се в ръкопис на Британския музей. В този текст се описва храм, построен през 512 г. от византийския император Анастасий I в северната част на Сирия, вк ойто имало поставени две огромни месингови дървета.

Според предание украсяването на рождественското дърво е положено от Мартин Лутер, който, минавайки нощем през гората и виждайки зимните звезди, блещукащи през клоните, бива завладян от идеята да сложи ярко светещо дърво в дома си, което да изобразява звездното небе, откъдето Христос е дошъл на света.

Митрополитът на Навпактос г-н Йеротей (Влахос) обаче предсатвя интересно становище в книгата си „Господските празници“: „Подозирам, че навикът да украсяваме дърво по време на Рождественските празници нее просто привнесен от Запда обичай, който да трябва да се замени с друг обичай, по-православен. Аз, разбира се, не съм се задълбочавал върху историята на рождественското дърво и от къде идва то, но мисля, че това е свързано с честването на Рождество Христово и неговото истинско начение. Първо, дървото не е без значение за пророчеството на пророк Исайя: „И ще покара младочка от Иесеевия корен, и клон ще израсне от неговия корен“ (Ис. 11:1). Това пророчество е имал предвид и поетът свети Козма, когато пише: „Младочка от корена Иесеев, и от неговия цвят, Христе, от Дева Ти си покарал…“

Коренът е Йесей, бащата на Давид, жезълът е цар Давид.…

Истанбул – новата православна Мека?

Petrus Antiochenus

Доналд Тръмп, украинската автокефалия и светската власт

Много критици на Московската патриаршия бързат да изразят неодобрението си от влиянието на светското правителство на Русия върху църковните дела. Тези критики са оправдани. И въпреки това същите тези гласове изразяват задоволството си от не по-малко силното светско политическо влияние върху Вселенската патриаршия и църковната ситуация в Украйна. Бързането на Вселенската патриаршия по украинския църковен въпрос се дължи в голяма степен на влиянието на светски правителства – по-специално на американската администрация на Доналд Тръмп, украинската власт начело с Петро Порошенко и режима на Ердоган в Турция. Всичко това поражда определени въпроси, най-важният от които е: Ако Руската църква бива демонизирана поради тесните ѝ връзки с държавата, то защо се смята за оправдано създаването на нова Украинска църква, която ще е тясно свързана с политическия режим по определение и ще се появи по желание на държавата?

22 април 2018. Въпреки че украинската автокефалия беше основна тема през последните почти 30 години, нещата се раздвижиха в резултат на посещението на украинския президент във Вселенската патриаршия на 9 април т. г. Няколко дни след тази среща, на 22 април, Фенер заяви, че в качеството си на “истинска Майка Църква” на Украйна, е получил “от църковните и политическите власти молба за получаване на автокефалия”. В отговор на това той е решил “да бъде в тясна връзка и координация с братските Православни църкви по отношение на този проблем”. Това изявление от 22 април може да се прочете на сайта на постоянната делегация на Вселенската патриаршия в Световния съвет на църквите.

10 септември 2018. Сам Браунбек, представител на Тръмповата администрация на САЩ, посети Украйна. Според официалното съобщение на пресслужбата на украинския президент, “президентът Порошенко говори за мерките, предприети от държавата за създаването на Украинска автокефална православна църква. Държавният глава благодари на Съединените щати за активната им подкрепа за този процес. […] Представителят на Държавния департамент на САЩ Браунбек увери президента, че Съединените щати ще продължат да подкрепят Украйна в борбата ѝ за възстановяване на суверенитета и териториалната цялост и правото ѝ да има собствена Автокефална православна църква”.

18 септември 2018. Би Би Си – Украйна публикува интервю с лидера на кримските татари Мустафа Джемилев. Интервюто съдържа следната част:

BBC: Имаме информация, че кримските татари също са разговаряли с властите на Турция във връзка с получаването на автокефалия за Украинската православна църква. Знае се, че президентът Ердоган има известно влияние върху патриарх Вартоломей…

Джемилев: Да, в тази посока ние свършихме много сериозна работа. Систематично работихме и обяснявахме на Ердоган колко важно е за Украйна и за кримските татари да имаме независима поместна Украинска църква в Украйна.

Обясних с прости думи на Ердоган, че в момента Мека за православните е Москва, а след томоса за автокефалия на Украинската църква православната Мека ще е вече Истанбул, и че това е от голямо политическо значение за него.…