Category Archives: Статии

Ставр. ик. Аспарух Стоичков: Да прощаваме

(Сиропусна неделя)

Тежката зима е към своя край. Неминуемо тя ще отстъпи пред закона на Премъдрия творец мястото си на топлата благодатна пролет, която ще стопи незабелязано снеговете. Не след дълго природата ще се съживи и възроди. Птиците ще се окъпят в първия пролетен дъжд и ще забравят неволите на студената зима. Ще изпълнят нощите с омайните си песни. Земята ще разтърси вкочанясалата си гръд и в общата радост ще надене нова премяна от благоухаещи треви и пъстри цветя.

Всички ще забравят лошото, ще простят на суровата зима многото огорчения. А човекът? Нима той – венецът на цялото творение – не ще се пробуди от греховния сън, сковаващ божественото дихание в него? Да, и за него настъпва духовна пролет. Великият пост е време благоприятно за душевно пробуждане. Затова и Св. Църква започва все по-често и по-умилно да се провиква: „душе моя, душе моя, восстани, что спиш?“.

С изключително педагогическо умение и такт Св. Църква подготвя всяка християнска душа към пълното пробуждане. Тя, подобно на умния градинар, постепенно реже недъзите, чисти греховете. Както в ранна пролет той извършва подготовката на всяко дърво в градината за активния период, така и Св. Църква постепенно подготвя християните за Великото тържество. И ето градинарят изрязва изсъхналите клони, веднага намазва болното място. После изстъргва прогнилата кора и напръсква цялото дърво със специален противоинсектен разтвор. Събира изрязаните сухи и запазени клони и ги изгаря, а дървото окопава. Скоро след това дървото се покрива в пъстра цветна премяна.

Нека сега съответно на тези действия съпоставим четирите подготвителни недели.

1. Неделя на Митаря и Фарисея: Господ, Премъдрият Градинар, в лицето на фарисея изряза сухите клони на гордостта, стърчащи надменно и безплодно в човешката душа. Но изрязаният клон, ако не се намаже с предпазен мехлем, може да поболее и погуби цялото дърво. Затова Благият Градинар намаза раните на отсечената гордост с благодатния мехлем, бликащ от смирението на съзнаващия своята греховност МИТАР.
2. През втората неделя – на Блудния син, грешната човешка душа, лутаща се далеч от дома на Отца си, подобно на заразеното дърво, биде силно изстъргана от греховния блуден живот. Понесла много страдания, докато цяла в дрипи, оголена подобно на почистеното овощно дръвче, се върна в топлите прегръдки на обичния баща. И тогава оголените меса се покриха в скъпа хубава премяна, тъй както дървото се покрива с пъстри цветове в горещата прегръдка на слънцето.
3. Третата неделя – на Справедливата разплата. В плодната градина на Отца остават от дясната страна благословените прочистени дървета. А тези от лявата страна, подобно на изрязаните клони, които се хвърлят в пещ, биват изпратени във вечен огън. О, ако се бяхме оставили всецяло през тези три недели в Божиите ръце, ние щяхме днес да застанем в преддверието на Великия пост, очистени от многото пороци и грехове. А ето днес Христос се обръща към нас с повеля: „Ако простите на човеците прегрешенията, и вам ще прости Небесният Ви Отец“ и „Ако не простите, и вам няма да се прости“.…

Архим. Клеопа – Библейската концепция за държавата (или За задълженията на вярващите към държавата)

Някои от сектантите като „учениците на Библията“ или ръселистите (последователите на Чарлз Ръсел), измежду които на наша почва най-много циркулира групата, наречена „Свидетели на Йехова“, после адвентистите и др., твърдят, че според учението на Библията държавата и държавните власти не трябва да се признават, защото те са инструменти на антихриста, каквито са и църковните организации. Като такива, те трябва да изчезнат, а не да бъдат признавани и уважавани. Държавните органи, казват те, действат подобно на клерикалната власт в Църквата, подкрепяйки различни класи, които подклаждат враждата между хората и народите, и по този начин предизвикват кръвопролитни войни, икономически конфликти и т.н., оправдаващи се със закони, противни на закона Божий. Това учение се пропагандира в повечето случаи устно, шепнейки предпазливо, без определени библейски свидетелства – било от страх да не бъдат преследвани, било, за да не предизвикат колебание по отношение на признаването им от страна на държавата като свободни религиозни групи. Подчиняват се само насила или от страх. Някои от тях понякога не искат да полагат военна клетва или да носят оръжие, други отказват военна служба, най-малкото в съботата (също така и работа в този ден в различни институции и държавни учреждения). Други пък, не противопоставяйки се на нищо, изпълняват всичко, което е против техните убеждения, вярвайки, че не са „виновни“ за нещата, които правят под натиск. От гледна точка на тези учения и практики, чужди на буквата и духа на Евангелието, ние учим обратното.

1. Държавните организации и институции трябва да се признават, тъй като властите гарантират и осъществяват реда, който е от Бога. Всеки ред е даден от Бога. Безредието и анархията са от дявола. Ако тези държавни органи гарантират реда, те са от Бога, дори ако властта на тези органи се държи от недостойни личности. Ето какво пише свети апостол Павел по времето, когато начело на Римската империя стоял Нерон, един от най-яростните гонители на християнството: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се боиш от властта, прави добро, и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло. Затова трябва да се подчиняваме, и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест“ (Рим. 13:1-5).

С тези ясни за всеки слова апостолът показва, че след като властта е от Бога, тогава и тези, които я представят и изпълняват, са от Бога. Това се отнася не за конкретните личности, а до властта или институцията като цяло.…

Обичаят на рождественското дърво е Източна традиция, а не Западна

Същността на Рождественските празници за много от светските хора се заключава в украсата на коледната елха. Този обичай за традиционно православните балкански народи има чужд произход и е привнесен от баварците.

По-конкретно, в Гърция коледна елха за пръв път е украсена в двореца на Отон (баварски принц и първи крал на модерна Гърция) през 1833 г., а след това и в Атина, като след Втората световна война елхата с цветните топки навлиза и в гръцките къщи.

В България обичаят да се украсява коледна елха идва от Русия, тъй като по време на Руско-турската освободителна война руснаците уреждали коледни елхи в по-големите български градове. Само че през 1920 г. в СССР тя е забранена като религиозна традиция и едва в 1936 г. е разрешена отново, но не като коледна, а като новогодишна елха (бел. ред.).

Предшественикът на рождественското дърво – бъдникът (или бъдняк, чикор, коладник), е един дебел дънер от крушово или дъбово дърво. А пък бодливите дървета (като дрян, елха, бор, б. пр.), според народната митология, прогонват нечистите сили в караконджулите.

Нашите преци поставяли коледно дърво (Бъдника) в камината на къщата на Бъдни вечер. После дървесината му пепел защитавала къщата и полетата от всяко зло.

Бъдникът бил заменен от коледната елха, която от Бавария, Германия, се разпространява и в европейските страни, за да достигне по-късно дори от другата страна на Атлантическия океан.

Но дали това наистина е вярно? И трябва ли украсената коледна елха да се отрече като неправославен обичай?

Професорът по Християнска археология Костас Калогирис твърди, че обичаят на издигнатото рождественско дърво съвсем няма немски произход, а източен. Твърдението му се основва на сирийски текст, намиращ се в ръкопис на Британския музей. В този текст се описва храм, построен през 512 г. от византийския император Анастасий I в северната част на Сирия, вк ойто имало поставени две огромни месингови дървета.

Според предание украсяването на рождественското дърво е положено от Мартин Лутер, който, минавайки нощем през гората и виждайки зимните звезди, блещукащи през клоните, бива завладян от идеята да сложи ярко светещо дърво в дома си, което да изобразява звездното небе, откъдето Христос е дошъл на света.

Митрополитът на Навпактос г-н Йеротей (Влахос) обаче предсатвя интересно становище в книгата си „Господските празници“: „Подозирам, че навикът да украсяваме дърво по време на Рождественските празници нее просто привнесен от Запда обичай, който да трябва да се замени с друг обичай, по-православен. Аз, разбира се, не съм се задълбочавал върху историята на рождественското дърво и от къде идва то, но мисля, че това е свързано с честването на Рождество Христово и неговото истинско начение. Първо, дървото не е без значение за пророчеството на пророк Исайя: „И ще покара младочка от Иесеевия корен, и клон ще израсне от неговия корен“ (Ис. 11:1). Това пророчество е имал предвид и поетът свети Козма, когато пише: „Младочка от корена Иесеев, и от неговия цвят, Христе, от Дева Ти си покарал…“

Коренът е Йесей, бащата на Давид, жезълът е цар Давид.…

Истанбул – новата православна Мека?

Petrus Antiochenus

Доналд Тръмп, украинската автокефалия и светската власт

Много критици на Московската патриаршия бързат да изразят неодобрението си от влиянието на светското правителство на Русия върху църковните дела. Тези критики са оправдани. И въпреки това същите тези гласове изразяват задоволството си от не по-малко силното светско политическо влияние върху Вселенската патриаршия и църковната ситуация в Украйна. Бързането на Вселенската патриаршия по украинския църковен въпрос се дължи в голяма степен на влиянието на светски правителства – по-специално на американската администрация на Доналд Тръмп, украинската власт начело с Петро Порошенко и режима на Ердоган в Турция. Всичко това поражда определени въпроси, най-важният от които е: Ако Руската църква бива демонизирана поради тесните ѝ връзки с държавата, то защо се смята за оправдано създаването на нова Украинска църква, която ще е тясно свързана с политическия режим по определение и ще се появи по желание на държавата?

22 април 2018. Въпреки че украинската автокефалия беше основна тема през последните почти 30 години, нещата се раздвижиха в резултат на посещението на украинския президент във Вселенската патриаршия на 9 април т. г. Няколко дни след тази среща, на 22 април, Фенер заяви, че в качеството си на “истинска Майка Църква” на Украйна, е получил “от църковните и политическите власти молба за получаване на автокефалия”. В отговор на това той е решил “да бъде в тясна връзка и координация с братските Православни църкви по отношение на този проблем”. Това изявление от 22 април може да се прочете на сайта на постоянната делегация на Вселенската патриаршия в Световния съвет на църквите.

10 септември 2018. Сам Браунбек, представител на Тръмповата администрация на САЩ, посети Украйна. Според официалното съобщение на пресслужбата на украинския президент, “президентът Порошенко говори за мерките, предприети от държавата за създаването на Украинска автокефална православна църква. Държавният глава благодари на Съединените щати за активната им подкрепа за този процес. […] Представителят на Държавния департамент на САЩ Браунбек увери президента, че Съединените щати ще продължат да подкрепят Украйна в борбата ѝ за възстановяване на суверенитета и териториалната цялост и правото ѝ да има собствена Автокефална православна църква”.

18 септември 2018. Би Би Си – Украйна публикува интервю с лидера на кримските татари Мустафа Джемилев. Интервюто съдържа следната част:

BBC: Имаме информация, че кримските татари също са разговаряли с властите на Турция във връзка с получаването на автокефалия за Украинската православна църква. Знае се, че президентът Ердоган има известно влияние върху патриарх Вартоломей…

Джемилев: Да, в тази посока ние свършихме много сериозна работа. Систематично работихме и обяснявахме на Ердоган колко важно е за Украйна и за кримските татари да имаме независима поместна Украинска църква в Украйна.

Обясних с прости думи на Ердоган, че в момента Мека за православните е Москва, а след томоса за автокефалия на Украинската църква православната Мека ще е вече Истанбул, и че това е от голямо политическо значение за него.…

Неврокопски митрополит Натанаил (1952 – 2013)

На 16.11.1952 г. в с. Копривлен, Гоце Делчевско, на трудолюбивите и благочестиви Иван и Мария Калайджиеви се ражда първият им син – Илия, бъдещият Неврокопски митрополит Натанаил. Иван и Мария имат още три момчета: Георги, Димитър (сега свещеник в гр. Пещера) и Стефан.

От ранна детска възраст Илия, пламтящ от ревност по Бога, е неизменно в Божия дом всяка неделя и всеки празник. Първият пример за него на достойно и ревностно служение на Бога е смиреният енорийски свещеник на с. Копривлен- отец Костадин Къдрев, когото заварва жив, поемайки Неврокопската митрополитска катедра, и към когото запазва дълбоко уважение до края на дните му.

Принудени от нерадостни обстоятелства, семейство Калайджиеви се преместват в с. Мокрище, Пазарджишко. Там духовната обстановка е по-различна. Селото няма църква, няма и свещеник. В това изпитание още по-силно си проличава Божието призвание на младия Илия. Само няколко месеца след установяването на семейството в Мокрище, воден от неудържим копнеж по бога, през 1968 г., едва 16-годишен, Илия търси своето истинско прибежище в дворите на дома Господен. Без знанието на своите родители напуска техникума във Велинград и отива в монашеската школа на Троянската св. обител. Там го приема под своето опитно и мъдро ръководство игуменът на манастира – Крупнишки епископ Григорий. След като го изпитва строго и се уверява в силното, искрено и неподправено желание на Илия, Игуменът го приема за послушник, като преди това поканва в манастира родителите и получава тяхното благословение.

В онези години Троянската св. обител има голямо братство и опитни духовници, под чието наставничество започва духовното израстване на младия послушник.

Средното си образование продължава в Софийската духовна семинария, помещаваща се по това време в Черепишкия манастир. Ваканциите неотстъпно е в любимата св. обител. С радост приема и изпълнява всички послушания, които му се възлагат, труди се наред с всички в манастира, усърдно изучава църковния ред, четенето на църковнославянски език, източно-църковното пеене. Всичко, което усвоява в манастира, както по отношение на типика, така и по отношение на духовната и практична страна от монашеския живот, в последствие преподава на своите духовни чеда – монаси и монахини до края на дните си. По времето на неговото послушничество, дълбок отпечатък в сърцето му оставя първата среща с приснопаметната игуменка на Врачешката девическа св. обител – майка Касиана. Тази среща го свързва духовно с Врачешкия манастир завинаги.

Още като послушник Господ го удостоява да се докосне до светостта на Троице-Сергиевата лавра, Почаевската лавра, както и на други свети обители по руските земи.

За да отбие военната служба, се налага да прекъсне ученичето си в семинарията. Подкрепян от Божията благодат, преодолява изпитанията за вяраа, които поставя казармата в годините на атеистичния държавен строй. Завръща се от там още по-укрепнал и утвърден духовно и скоро приема и така желаното монашеско пострижение от ръцете на своя първи старец и наставник, по това време вече Ловчански митрополит Григорий.…

Левкийски епископ Партений – Българска святост

Светостта удовлетворява всички основни въпроси на християнската догматика: защо е дошъл и пострадал Христос, защо е завещал Своето Евангелие и благодатни таинства; защо е основал Своята Църква и учредил каноническо свещенство?! Всичко това станало с единствената цел – да бъде човекът приобщен към божествената святост: „за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:12-13).

Святостта е крайна цел на всичко в Църквата и освен нея няма нищо друго, което така да придава смисъл на великите Божии благодеяния към човешкия род.

Това е то заблудената овца върху могъщите рамене на пастиря, Който оставил множеството в безопаната кошара и дошъл да намери нея – загубената (Мат. 18:12-14, Лук. 15:4-7). Това е блудният син отново в откритите обятия на своя небесен Баща (Лук. 15:20). Това е зрелият плод на лозовата пръчка, заради който последната няма да бъде отрязана и хвърлена в огъня за изгаряне, и плодородието на смоковницата, което оправдава нейното съществуване и предотвратява смъртната присъда на Градинаря (Иоан 15:2,5-6 и Лук. 13:6-7). Святостта е нравственият идеал на христянството според думите на великия апостол Павел: „Тази е волята Божия – вашата святост“ (1 Сол. 4:3); идеал, поставен от Самаго Господа Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец“, или същата мисъл във ветхозаветна редакция: „Бъдете свети, защото Аз Господ Бог ваш съм свят“ (Мат. 5:48 и Лев. 11:44, 1 Петр. 1:16))!

Не е ли това непосилен максимализъм? – Да, това значи да желаеш и изискваш най-голямото. Обаче максимализъм неосъдителен, защото който осъжда него, ще трябва да осъди Бога, Който е поставил такъв възвишен идеал.

По своята същина светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ (Мат. 1112, Лук. 16:16); постигнато богоподобие, към което Творецът направил способен човека още чрез акта на творението (Бит. 1:26); обожествяване или богочовешки съюз в оня смисъл, който разкриват думите на Господа за добрия християнин: „И Ние ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан. 14:23). Това определение може да се покаже дръзко, но то е библейско: „Аз рекох: Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Псал. 81:6, Иоан. 10:34-36).

Светостта е умъртвяване на плътските страсти, оздравяване на душата от болестите на греха, живот на човека в Христа и на Христа в човека (Колос. 3:5, 2 Коринт. 5:17, Галат. 2:20). Тя е пълният успех и завършек на църковното възпитание, край на педагогическите задачи в Църквата по отношение на съответната християнска душа. Щом светостта е постигната, Църквата издава своя диплом на отличния си възпитаник, след което започва да слуша като най-православно евангелското благовестие от неговите боговдъхновени уста и дори да му пее песенни възхвали. Това е вече тъй наречената канонизация – по канонически ред призната от Църквата святост.…

Ние няма да направим света по-добър

Прот. Стивън Фрийман

В свои по-ранни статии съм разглеждал различните ракурси на „Проекта Модерност”. Въплъщението му е светът, в който живеем. Идеологията на този проект и допусканията му навлизат в ума ни без да чувстваме за необходимо да ги подложим на необходимата критика, на която подлагаме непознатото, и без колебание. Ние сме модерни.

От друга страна, Евангелието не е модерно, а немалко от идеите на модерността противоречат на Евангелието. Следователно е нужно да подходим разсъдително и разгледаме и поставим под въпрос допусканията на света, в който живеем, за което и сме предупредени от Апостола: „и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.” (Рим. 12:2)

Проекта Модерност вярва в прогреса. Той вярва и е безрезервно отдаден на идеята, че нещата имат своя естествен ход – напред и могат да се подобрят. Както микрочиповете стават все по-малки, по-бързи и по-евтини, така също и светът става по-добър, по-напреднал, по-цивилизован, по-свободен, по-справедлив, по-богат, по-здрав, по-умен и мъдър. Ние вярваме, че знаем повече и разбираме повече от онези, които са били тук преди нас. Всичко отминало има една цел: нашето съществуване.

Струва ми се, че не малко читатели вече поставят под въпрос едно или две от вярванията, описани по-горе. Но дори и да се съгласим, че някои от тези неща са неверни (например, ние не ставаме по-мъдри), все още вярваме, че те трябва да станат вярни! В политическият разговор днес единственият въпрос, който се разисква, е създаването на един по-добър свят, и начините за целта. Никой дори и не казва, че по-добрият свят е една погрешна представа.

По-добрият свят не е само една погрешна представа – той води началото си от едно еретическо разбиране. Нека обясня.

Напразно бихте търсили идеята за създаване на един по-добър свят във вековете преди 16-ти век. Макар че съществуват видения за „Новия Йерусалим” в Новия завет, той представлява „небесен град”, а не е шаблон, който да имаме за цел на земята. Царството Божие не е „от този свят”, нито е нещо, върху което хората работят или което „изграждат”. Царството Божие е Божи дар, идващ в света, и не може да бъде спряно. Но за Царството Божие не съдим от обществения прогрес или добруването на човечеството – мерило за него е единствено разпнатият и възкръснал Христос. Той е първата илюстрация на Царството Божие и представлява единственият определящ признак на естеството му. Онова, което все още не е разпънато и възкръснало, все още не е Царството Божие.

Но какъв е произходът на идеологията на прогреса, застъпена в Проекта Модерност?

Реформацията посява семената, от които ще израсте мита за това, което наричаме прогрес. Силата, която прилагат, за да реформират Църквата, дава отражение също и в другите сфери на обществения живот. На няколко пъти така наречената реформа е толкова радикална, че предизвиква политически и обществени катаклизми.

О. Аспарух Стоичков – ДА ПРОЩАВАМЕ (Сиропусна неделя)

Тежката зима е към своя край. Неминуемо тя ще отстъпи пред закона на Премъдрия творец мястото си на топлата благодатна пролет, която ще стопи незабелязано снеговете. Не след дълго природата ще съживи и възроди. Птиците ще се окъпят в първия пролетен дъжд и ще забравят неволите на студената зима. Ще изпълнят нощите с омайните си песни. Земята ще разтърси вкоченясалата си гръд и в общата радост ще надене нова премяна от благоухаещи треви и пъстри цветя.

Всички ще забравят лошото, ще простят на суровата зима многото огорчения. А човекът? Нима той – венецът на цялото творение – не ще се пробуди от греховния сън, сковаващ божественото дихание в него? Да, и за него настъпва духовна пролет. Великият пост е време благоприятно за душевно пробуждане. Затова и Св. Църква започва все по-често и по-умилно да се провиква: „душе моя, душе моя, восстани, что спиш?“. С изключително педагогическо умение и такт Св. Църква подготвя всяка християнска душа към пълното пробуждане. Тя, подобно на умния градинар, постепенно реже недъзите, чисти греховете. Както в ранна пролет той извършва подготовката на всяко дърво в градината за активния период, така и св. Църква постепенно подготвя християните за Великото тържество. И ето градинарят изрязва изсъхналите клони, веднага намазва болното място. После изстъргва прогнилата кора и напръсква цялото дърво със специален противоинсектен разтвор. Събира изрязаните сухи и запазени клони и ги изгаря, а дървото окопава. Скоро след това дървото се покрива в пъстра цветна премяна.

Нека сега съответно на тези действия съпоставим четирите подготвителни недели.
1| Неделя на Митаря и Фарисея: Господ, Премъдрият Градинар в лицето на Фарисея изряза сухите клони на гордостта, стърчащи надменно и безплодно в човешката душа. Но изрязаният клон, ако не се намаже с предпазен мехлем, може да поболее и погуби цялото дърво. Затова благият градинар намаза раните на отсечената гордост с благодатния мехлем, бликащ от смирението на съзнаващия своята греховност МИТАР.
2.| През втората неделя – на Блудния син, грешната човешка душа, лутаща се далеч от дома на Отца си, подобно на заразеното дърво, биде силно изстъргана от греховния блуден живот. Понесла много страдания, докато цяла в дрипи, оголена подобно на почистеното овощно дървче, се върна в топлите прегръдки на обичния баща. И тогава оголените меса се покриха в скъпа хубава премяна, тъй както дървото се покрива с пъстри цветове в горещата прегръдка на слънцето.
3| Третата неделя – на Справедливата разплата. В плодната градина на Отца остават от дясната страна благословените прочистените дървета. А тези от лявата страна, подобно на изрязаните клони, които се хвърлят в пещ, биват изпратени във вечен огън. О, ако се бяхме оставили всецяло през тези три недели в Божиите ръце, ние щяхме днес да застанем в предверието на Великия пост, очистени от многото пороци и грехове. А ето днес Христос се обръщ към нас с повеля: „Ако простите на човеците прегрешенията, и Вам ще прости Небесния ви Отец“ и „Ако не простите, и вам няма да се прости.“

Да, ето един правдив закон!…

Делото, чрез което се спасяваме

Протойерей Стивън Фрийман е предстоятел на храм „Св. Анна“ в гр. Оук Ридж, щата Тенеси, САЩ, под юрисдикцията на Православната църква в Америка. Роден е 1953 г. в гр. Гринвил, щата Калифорния, и завършва основното си образование там. През 1977 г. получава бакалавърската си степен със специалност „Класически езици“ от университета Фърман. През 1980 г. се дипломира от протестантска семинария, а през 1991 г. получава магистърска степен по богословие от университета Дюк. През 1980 г. става пастор в протестантската „епископална църква“. Февруари 1998 г. се обръща в православната вяра, която приема заедно със съпругата и децата си. Mарт 1999 г. е ръкоположен за свещеник в Православната църква в Америка и от тогава изпълнява длъжността председател на храма „Св. Анна“ в Оук Ридж. Написал е книгите „Да изваяме бъдещето си“ (1994) и
„Християнството в една едноетажна вселена“ (2011). Автор е на многобройни статии, които публикува в интернет в своя блог „Слава Богу за всичко“.
Прот. Стивън Фрийман

Не бъдете небрежни. Молете се колкото може повече – по-често и по-горещо. Подтиквайте себе си – насилете се да се молите, защото Царството Божие от насилници бива грабено. Вие не може да го постигнете без да насилвате себе си.

Св. Инокентий Аляскински

Сътрудничим ли в делото на нашето спасение? Имат ли значение нашите усилия?

Тези въпроси стоят в корена на един религиозен спор в християнството от преди няколко века. Започват го протестантските реформатори, които отговарят с „не“ на тези два въпроса, казвайки, че човек се спасява изцяло и единствено чрез Божията благодат – Неговото незаслужено от нас покровителство. Католическата църква пък твърди, че „вяра без дела“ е мъртва вяра и че сама вярата е недостатъчна.

Този спор, с различните му усложнения и развитие, продължава дълго време. В един момент е съществувало и оплакване от „евтината благодат“, когато поставянето на благодатта над делата довежда до един доста самодоволен и ленив живот от страна на християните. Имало е и периоди, в които е преобладавала другата крайност – излишество от набожност, задвижвана от внушена вина.

Православието не остава без позиция по този въпрос, като по-късно изказва своето становище. Съвременните православни християни са склонни бързо да се залепят за доктрината на „синергията“ (без да я разбират, предвид, че тя е най-вече опитно богословие – бел. ред.) и лесно заемат позиция срещу евтината благодат на протестантското евангелистко движение. Православната мисъл винаги е утвърждавала, че ние се спасяваме посредством Божието действие (благодатта), но също така и че ние непременно съучастваме в това дело (синергия = съучастие). Тази двустранна позиция изглежда привлекателна и уместна за много от новопокръстените, търсещи да дадат отговор на съвременното протестантско богословие на позитивното мислене. Но тя има и своята тъмна страна (която идва от изцяло погрешното възприемане на исихасткото учение за сингергията – бел. ред.).

Тъмната страна откриваме в ехото от проявите на иначе праведните ни дела, което обаче кънти преизпълнено с виновност с въпроса: дали нашето съучастие е достатъчно за тази синергия Защото е очевидно, че ние не се молим, колкото трябва, и не даваме, колкото би трябвало да даваме, и че не правим нищо, както би трябвало.…