Category Archives: Статии

Левкийски епископ Партений – Българска святост

Светостта удовлетворява всички основни въпроси на християнската догматика: защо е дошъл и пострадал Христос, защо е завещал Своето Евангелие и благодатни таинства; защо е основал Своята Църква и учредил каноническо свещенство?! Всичко това станало с единствената цел – да бъде човекът приобщен към божествената святост: „за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:12-13).

Святостта е крайна цел на всичко в Църквата и освен нея няма нищо друго, което така да придава смисъл на великите Божии благодеяния към човешкия род.

Това е то заблудената овца върху могъщите рамене на пастиря, Който оставил множеството в безопаната кошара и дошъл да намери нея – загубената (Мат. 18:12-14, Лук. 15:4-7). Това е блудният син отново в откритите обятия на своя небесен Баща (Лук. 15:20). Това е зрелият плод на лозовата пръчка, заради който последната няма да бъде отрязана и хвърлена в огъня за изгаряне, и плодородието на смоковницата, което оправдава нейното съществуване и предотвратява смъртната присъда на Градинаря (Иоан 15:2,5-6 и Лук. 13:6-7). Святостта е нравственият идеал на христянството според думите на великия апостол Павел: „Тази е волята Божия – вашата святост“ (1 Сол. 4:3); идеал, поставен от Самаго Господа Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец“, или същата мисъл във ветхозаветна редакция: „Бъдете свети, защото Аз Господ Бог ваш съм свят“ (Мат. 5:48 и Лев. 11:44, 1 Петр. 1:16))!

Не е ли това непосилен максимализъм? – Да, това значи да желаеш и изискваш най-голямото. Обаче максимализъм неосъдителен, защото който осъжда него, ще трябва да осъди Бога, Който е поставил такъв възвишен идеал.

По своята същина светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ (Мат. 1112, Лук. 16:16); постигнато богоподобие, към което Творецът направил способен човека още чрез акта на творението (Бит. 1:26); обожествяване или богочовешки съюз в оня смисъл, който разкриват думите на Господа за добрия християнин: „И Ние ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан. 14:23). Това определение може да се покаже дръзко, но то е библейско: „Аз рекох: Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Псал. 81:6, Иоан. 10:34-36).

Светостта е умъртвяване на плътските страсти, оздравяване на душата от болестите на греха, живот на човека в Христа и на Христа в човека (Колос. 3:5, 2 Коринт. 5:17, Галат. 2:20). Тя е пълният успех и завършек на църковното възпитание, край на педагогическите задачи в Църквата по отношение на съответната християнска душа. Щом светостта е постигната, Църквата издава своя диплом на отличния си възпитаник, след което започва да слуша като най-православно евангелското благовестие от неговите боговдъхновени уста и дори да му пее песенни възхвали. Това е вече тъй наречената канонизация – по канонически ред призната от Църквата святост.…

Ние няма да направим света по-добър

Прот. Стивън Фрийман

В свои по-ранни статии съм разглеждал различните ракурси на „Проекта Модерност”. Въплъщението му е светът, в който живеем. Идеологията на този проект и допусканията му навлизат в ума ни без да чувстваме за необходимо да ги подложим на необходимата критика, на която подлагаме непознатото, и без колебание. Ние сме модерни.

От друга страна, Евангелието не е модерно, а немалко от идеите на модерността противоречат на Евангелието. Следователно е нужно да подходим разсъдително и разгледаме и поставим под въпрос допусканията на света, в който живеем, за което и сме предупредени от Апостола: „и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.” (Рим. 12:2)

Проекта Модерност вярва в прогреса. Той вярва и е безрезервно отдаден на идеята, че нещата имат своя естествен ход – напред и могат да се подобрят. Както микрочиповете стават все по-малки, по-бързи и по-евтини, така също и светът става по-добър, по-напреднал, по-цивилизован, по-свободен, по-справедлив, по-богат, по-здрав, по-умен и мъдър. Ние вярваме, че знаем повече и разбираме повече от онези, които са били тук преди нас. Всичко отминало има една цел: нашето съществуване.

Струва ми се, че не малко читатели вече поставят под въпрос едно или две от вярванията, описани по-горе. Но дори и да се съгласим, че някои от тези неща са неверни (например, ние не ставаме по-мъдри), все още вярваме, че те трябва да станат вярни! В политическият разговор днес единственият въпрос, който се разисква, е създаването на един по-добър свят, и начините за целта. Никой дори и не казва, че по-добрият свят е една погрешна представа.

По-добрият свят не е само една погрешна представа – той води началото си от едно еретическо разбиране. Нека обясня.

Напразно бихте търсили идеята за създаване на един по-добър свят във вековете преди 16-ти век. Макар че съществуват видения за „Новия Йерусалим” в Новия завет, той представлява „небесен град”, а не е шаблон, който да имаме за цел на земята. Царството Божие не е „от този свят”, нито е нещо, върху което хората работят или което „изграждат”. Царството Божие е Божи дар, идващ в света, и не може да бъде спряно. Но за Царството Божие не съдим от обществения прогрес или добруването на човечеството – мерило за него е единствено разпнатият и възкръснал Христос. Той е първата илюстрация на Царството Божие и представлява единственият определящ признак на естеството му. Онова, което все още не е разпънато и възкръснало, все още не е Царството Божие.

Но какъв е произходът на идеологията на прогреса, застъпена в Проекта Модерност?

Реформацията посява семената, от които ще израсте мита за това, което наричаме прогрес. Силата, която прилагат, за да реформират Църквата, дава отражение също и в другите сфери на обществения живот. На няколко пъти така наречената реформа е толкова радикална, че предизвиква политически и обществени катаклизми.

О. Аспарух Стоичков – ДА ПРОЩАВАМЕ (Сиропусна неделя)

Тежката зима е към своя край. Неминуемо тя ще отстъпи пред закона на Премъдрия творец мястото си на топлата благодатна пролет, която ще стопи незабелязано снеговете. Не след дълго природата ще съживи и възроди. Птиците ще се окъпят в първия пролетен дъжд и ще забравят неволите на студената зима. Ще изпълнят нощите с омайните си песни. Земята ще разтърси вкоченясалата си гръд и в общата радост ще надене нова премяна от благоухаещи треви и пъстри цветя.

Всички ще забравят лошото, ще простят на суровата зима многото огорчения. А човекът? Нима той – венецът на цялото творение – не ще се пробуди от греховния сън, сковаващ божественото дихание в него? Да, и за него настъпва духовна пролет. Великият пост е време благоприятно за душевно пробуждане. Затова и Св. Църква започва все по-често и по-умилно да се провиква: „душе моя, душе моя, восстани, что спиш?“. С изключително педагогическо умение и такт Св. Църква подготвя всяка християнска душа към пълното пробуждане. Тя, подобно на умния градинар, постепенно реже недъзите, чисти греховете. Както в ранна пролет той извършва подготовката на всяко дърво в градината за активния период, така и св. Църква постепенно подготвя християните за Великото тържество. И ето градинарят изрязва изсъхналите клони, веднага намазва болното място. После изстъргва прогнилата кора и напръсква цялото дърво със специален противоинсектен разтвор. Събира изрязаните сухи и запазени клони и ги изгаря, а дървото окопава. Скоро след това дървото се покрива в пъстра цветна премяна.

Нека сега съответно на тези действия съпоставим четирите подготвителни недели.
1| Неделя на Митаря и Фарисея: Господ, Премъдрият Градинар в лицето на Фарисея изряза сухите клони на гордостта, стърчащи надменно и безплодно в човешката душа. Но изрязаният клон, ако не се намаже с предпазен мехлем, може да поболее и погуби цялото дърво. Затова благият градинар намаза раните на отсечената гордост с благодатния мехлем, бликащ от смирението на съзнаващия своята греховност МИТАР.
2.| През втората неделя – на Блудния син, грешната човешка душа, лутаща се далеч от дома на Отца си, подобно на заразеното дърво, биде силно изстъргана от греховния блуден живот. Понесла много страдания, докато цяла в дрипи, оголена подобно на почистеното овощно дървче, се върна в топлите прегръдки на обичния баща. И тогава оголените меса се покриха в скъпа хубава премяна, тъй както дървото се покрива с пъстри цветове в горещата прегръдка на слънцето.
3| Третата неделя – на Справедливата разплата. В плодната градина на Отца остават от дясната страна благословените прочистените дървета. А тези от лявата страна, подобно на изрязаните клони, които се хвърлят в пещ, биват изпратени във вечен огън. О, ако се бяхме оставили всецяло през тези три недели в Божиите ръце, ние щяхме днес да застанем в предверието на Великия пост, очистени от многото пороци и грехове. А ето днес Христос се обръщ към нас с повеля: „Ако простите на човеците прегрешенията, и Вам ще прости Небесния ви Отец“ и „Ако не простите, и вам няма да се прости.“

Да, ето един правдив закон!…

Делото, чрез което се спасяваме

Протойерей Стивън Фрийман е предстоятел на храм „Св. Анна“ в гр. Оук Ридж, щата Тенеси, САЩ, под юрисдикцията на Православната църква в Америка. Роден е 1953 г. в гр. Гринвил, щата Калифорния, и завършва основното си образование там. През 1977 г. получава бакалавърската си степен със специалност „Класически езици“ от университета Фърман. През 1980 г. се дипломира от протестантска семинария, а през 1991 г. получава магистърска степен по богословие от университета Дюк. През 1980 г. става пастор в протестантската „епископална църква“. Февруари 1998 г. се обръща в православната вяра, която приема заедно със съпругата и децата си. Mарт 1999 г. е ръкоположен за свещеник в Православната църква в Америка и от тогава изпълнява длъжността председател на храма „Св. Анна“ в Оук Ридж. Написал е книгите „Да изваяме бъдещето си“ (1994) и
„Християнството в една едноетажна вселена“ (2011). Автор е на многобройни статии, които публикува в интернет в своя блог „Слава Богу за всичко“.
Прот. Стивън Фрийман

Не бъдете небрежни. Молете се колкото може повече – по-често и по-горещо. Подтиквайте себе си – насилете се да се молите, защото Царството Божие от насилници бива грабено. Вие не може да го постигнете без да насилвате себе си.

Св. Инокентий Аляскински

Сътрудничим ли в делото на нашето спасение? Имат ли значение нашите усилия?

Тези въпроси стоят в корена на един религиозен спор в християнството от преди няколко века. Започват го протестантските реформатори, които отговарят с „не“ на тези два въпроса, казвайки, че човек се спасява изцяло и единствено чрез Божията благодат – Неговото незаслужено от нас покровителство. Католическата църква пък твърди, че „вяра без дела“ е мъртва вяра и че сама вярата е недостатъчна.

Този спор, с различните му усложнения и развитие, продължава дълго време. В един момент е съществувало и оплакване от „евтината благодат“, когато поставянето на благодатта над делата довежда до един доста самодоволен и ленив живот от страна на християните. Имало е и периоди, в които е преобладавала другата крайност – излишество от набожност, задвижвана от внушена вина.

Православието не остава без позиция по този въпрос, като по-късно изказва своето становище. Съвременните православни християни са склонни бързо да се залепят за доктрината на „синергията“ (без да я разбират, предвид, че тя е най-вече опитно богословие – бел. ред.) и лесно заемат позиция срещу евтината благодат на протестантското евангелистко движение. Православната мисъл винаги е утвърждавала, че ние се спасяваме посредством Божието действие (благодатта), но също така и че ние непременно съучастваме в това дело (синергия = съучастие). Тази двустранна позиция изглежда привлекателна и уместна за много от новопокръстените, търсещи да дадат отговор на съвременното протестантско богословие на позитивното мислене. Но тя има и своята тъмна страна (която идва от изцяло погрешното възприемане на исихасткото учение за сингергията – бел. ред.).

Тъмната страна откриваме в ехото от проявите на иначе праведните ни дела, което обаче кънти преизпълнено с виновност с въпроса: дали нашето съучастие е достатъчно за тази синергия Защото е очевидно, че ние не се молим, колкото трябва, и не даваме, колкото би трябвало да даваме, и че не правим нищо, както би трябвало.…

Богословието на светите Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст

Вера Младенова

Тримата свети Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст са живели през втората половина на IV век. Те са оставили в наследство забележителни богословски трудове, които са озарявали и все още озаряват пътя на поколенията до днес. Паметта им се чества както поотделно – за всеки един тях, така и заедно – в един ден. По този начин светата Църква показва, че тримата са един общ стълб за християнското богословие. Тяхното наследство е равностойно и допълващо се, всеки от тях е допринесъл в еднаква степен със своя достоен труд за чистото и свято учение за Бога и за догматичката обосновка на православната вяра.

Времето, в което са живели и творили светите Светители е било след християнските гонения – няколко десетилетия след християнския геноцид. Но въпреки всичко, този период все още бил смутен и лъкатушещ. Точно в онези първи години, когато християните свободно можели да изповядват вярата си, се зародили множество ереси и заблуди, които пълзели сред обществото. В тези мрачни дни отново надигала глава богохулната арианска ерес, хулеща Божествената природа на Сина. Въпреки нейното осъждане на Първия Вселенски събор през 325 год., тя продължавала да върлува из християнския свят и да смущава благочестивия народ.

Свети Василий и свети Григорий били не само съвременници, а изцяло единомислени в Христа братя и близки приятели. Техният житейски път на земята се пресича в Атинската школа, където двамата придобивали образованието си. Запознанството им съвпада с тези трудни времена за Църквата. Арианската ерес и други подобни на нея мракобесни учения били тяхна обща болка и голяма част от трудовете им са посветени в изобличаването им.

Св. Василий се стремял да отдава особено внимание на богословските полемики с ариани и македониани. Той твърдо защитавал православието от техните заблуди. Като епископ на Кападокия, свети Василий, се посвещава на трудове, в които се обосновава за истината на православното богословие. Той успява да подготви догматичното изповядване на вярата, което по-късно се обсъжда на Втория вселенски събор, проведен малко след смъртта на светителя. За това негово дело наричаме св. Василий вселенски учител на истината. Подобно на св. Иоан Предтеча, който подготвяше сърцата за идването на Спасителя, така и св. Василий подготвяше Божията нива сред съвременниците си, за да може в 381 година, когато е началото на Константинополския събор, да се отдаде значение на всичките еретичните учения, които да се отхвърлят завинаги. Както да се установи категорично догмата за Светия Дух, Който изхожда от Отца и Го славим наравно с Отца и Сина. Светият отец, в своите трудове разкрива един от основополагащите християнски догмати за Света Троица – разяснява как всяко от трите лица на Бога е със свой личен Ипостас , но Трите са с една обща природа. Тоест, Господ е с три Лица, но е Един Бог. В подкрепа на тази истина, написва три книги посветени на Светия Дух.…

Божият мир е на земята

Свщмчк Григорий, епископ Шлиселбургски

В рождественските дни, макар и да сте отвлечени от заниманията си, за миг отдайте своите мисли на яслите, сърцето направете вертеп и се слейте с небесния хор на ангелите, и кажете: „Слава във висините Богу!“ (Лука 2:14). Но аз се страхувам да продължа тази свещена песен, защото не зная очистени ли са сърцата ви, за да възприемат следващите думи: „На земята мир, между човеците благоволение!“ (пак там). Страхувам се, че у вас има твърде много плътско мъдруване, а светът, за който тези думи са предназначени, ги приема като лъжа, фалш и лицемерие.

Как да разберат хората какъв може да бъде мирът? Какъв може да бъде мирът, когато вселената е подобна на вулкан, когато нямат край кръвопролитията и войните, когато светът е кипящ котел; войната или приготовлението за война тече навсякъде и какво „върху човеците благоволение“? „Само лицемерие!“ – казва човешкият ум. Какво ти благоволение, когато земята потръпваот земетресения, разяжда се от човешката злоба и ненавист? Излиза, че песента на Църквата е лъжа, лицемерие, фалш, тъй като мир няма. Тук има нещо нередно. Не може ангелите да са възвестили лъжа.

Но мир на земята има. Той е донесен. А ако в безбожния свят виждаме, че няма мир, ние по-силно трябва да крещим: „Слава във висините Богу и на земята мир!“ (Лука 2:14). Хората и човечеството нямат мир, но това е по-лошо за тях самите. Значи те са губещите в организацията на света. Ако те са се отвърнали от мира, какво общо има с това Бог? Ако хората са толкова „умни,“ че не се нуждаят от благоволението, а сами създават хаос, злоба и ненавист, какво общо има с това Бог?

Мирът е донесен. И то какъв мир! Мир с необятна дълбочина, в сравнение с онзи мир, който са искали хората. Хората искат покой в своите жилища. Хората сега са готовида натрапят на Христа ролята на Повелител, Който със Своите разпореждания и заповеди устройва света и Неговите войници го охраняват. Христос не е мислел за мир, охраняван от войници, за покоя във вашите жилища. Напротив, имайки предвид света на човешкото устройство, Христос казвал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Не веднага ли след ангелската песен се проля кръвта на младенците? (вж. Мат. 2:16-18) Ирод възстановяваше мира. Но това стори не Христос, а хората! Защо приписвате това на Бога? Божият мир е друг, а тайната му е различна.

Тази тайна във възвеличен възторг възпява Църквата: „Елате да се възрадваме в Господа, изяснявайки си настоящото Тайнство: разруши се отделящата ни от Бога стена, прибра се пламенният меч и Херувимът отстъпва от дървото на живота; и аз се приобщавам към райската храна“. Църквата обяснява: „Разруши се отделящата ни от Бога стена…“; ето каква война е свършена, ето какъв мир е сключен: свършена е войната с небето, отбраната на небето от злото на земята.…

Болестите на нашето време – Константин П. Победоносцев (1827 – 1907)

Има термини, които са се изтъркали и опошлили заради това, че хората ги употребяват непрекъснато без да влагат в тях определен смисъл, заради това, че на всеки ъгъл ги чуваш от всякакви хора и, произнасяйки ги, глупавият е готов сам да се приеме за умен и невежият си въобразява, че се е издигнал на висотата на знанието. Словото, пуснато в обращение на житейския пазар, може до такава с тепен да се изхаби, че на един сериозен човеквече му става съвестно да го употребява: той чувства, че това слово, ако прозвучи в ефира, ще всмуче в себе си всички онези кухи и пошли представи, с които то ежеминутно се произнася на пазара на битуващите банални и изтъркани фрази. Тогава настъпва моментът този термин да бъде върнат в определеното за клад помещение на мисленето: той трябва да отлежи там на спокойствие и да се очисти в дълбокото горнило на изпитващата самата себе си мисъл преди да може отново да се яви като нейния точно дефиниран израз.

Такава съдба като че ли заплашва едни от любимите ни термини: развивам, развитие. В книги, брошури, статии с наставляващ характер и във фейлетони, в произнасяни на банкети тостове, в проповеди, светски разговори, официални документи, лекции, в часовете в гимназиите и основните училища – навсякъде, навсякъде. Тези пуснати в обращение думи с непрекъснатото си бръмчене така са уязвили слуха на слушащите ги, че човек вече започва да изпитва отегчение и досада, когато те биват отново произнасяни.

Май настъпва вече моментът да се заемем със сериозна проверка на понятието, което се съдържа в тези думи; време е вече да си спомним, че терминът развитие няма строго определен смисъл без връзка с един друг термин: съсредоточаване. изглежда, дошло е вече време да се обърнем за разясняване на понятията към нашата майка и учителка едновременно – природата. Не е трудно да научим от нея, че всяко развитие произлиза от своя център, без своя център то е немислимо – че от пъпката няма да разцъфне нито един цвят и че нито един цвят няма да завърже плод, ако изсъхне центърът на изграждащата сила за образуване и движение на соковете. Но, сякаш за беда, ние сме забравили за природата и без да се съобразяваме с нея, съставяме детинските си рецепти за развитие; ние желаем с грубите си ръце механично да разтворим и разлистим цветната пъпка, преди да ѝ е дошло времето тя да се разпъпи чрез вътрешното си действие на природната сила – и се радваме, и наричаме това развитие: ние само осакатяваме пъпката и разтворените от нас листенца засъхват без естествен здрав процес на цъфтене, без надежда за здрав плод! Не е ли безумна тази работа? И не прилича ли тя на фантазията на онова дете от една басня, което мислело с черпак да изгребе морето?

А колко много са подобните безумни младежи, които се явяват отвсякъде!…

Йеромонах Спиридон /Баландин/ – Перфекционизъм – религия на 21 век

Перфекционизмът /от фр. perfection/ е убеждение в това, че съвършенството, както собственото, така и на другите хора, се явява онази цел, към която е длъжен да се стреми човек. Самото понятие перфекционизъм е възникнало в протестантска среда през 19 век, като по-късно се е трансформирало в класически перфекционизъм. Под съвършенство Кант, Лайбниц и марксистите разбират преди всичко вътрешното съвършенство в нравствеността, развитието на талантите и дарбите. Ницшеанското свръхчовечество също представлява един вид перфекционизъм.

В какво всъщност се изразява разликата между учението, изказано в думите на Христа „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ /Мат. 5:48/, и класическия перфекционизъм? В християнството за добро се смята само онова, което се прави изключително и в името на Бога, а съвършенство е да очистим себе си с помощ от горе от всички видове пороци на нашата природа. Св. Игнатий Брянчанинов пише: „Скоро ще видиш, че няма никакво съгласие между Евангелската доброта и добротата на падналото човешко естество. Доброто на нашето паднало естество е примесено със зло, а и самото добро става зло, както става отрова вкусната и здравословна храна, смесена с отрова. Пази се да правиш доброто на падналото естество. Правейки това добро, предизвикваш своето падение, предизвикваш в себе си самомнение и гордост, и ще достигнеш сближение с демоните“ /Из „Принос към съвременното монашество”). Следва да признаем, че от гледна точка на християнството всяко най-правилно и добро дело не е съвършено, защото е отправено към нашето лично несъвършенство. Компенсира се с известно смирение и самоукоряване. В перфекционизма като правило се цели да се постави на по-високо ниво абстрактната нравственост със силите и ресурсите на самото паднало човечество без всякакви допълнителни разсъждения.

Съвременният перфекционзъм се отличава от класическия. Той се е изродил в значителна степен до високи битови стандарти на ежедневието, в смесица на термините „всичко или нищо“, излишна концентрация на неудачи и слабости. По мнението на Гордън Флет, професор по психология в Йоркския университет в град Торонто, перфекционизмът се явява психическо разстройство, изразяващо се в особен род „зацикленост на дребнавостите“ и в опит да доведе всяко дело до някакъв идеал, до „съвършенство“. Такива хора са непоносими, нямат приятели и не допускат да се мисли, че са психически болни, в сърцето си са крайно горделиви и считат себе си за особено достойни. Те са навсякъде, в това число и в сферата на образованието („синдром на отличника“, изразяващ се в надпревара за високи оценки, опасение да загубят статуса си на „умници“, или да не оправдаят надеждата на родители и учители със силното желание да постъпят в престижен ВУЗ)…а също така и в стремежа непрекъснато да са по-красиви или чрез фитнес, или чрез многочислени пластични операции.

В кариерата на човек (тук много често перфекционистите ги заплашват неврози и депресии) това заболяване стига до абсурда, когато човек искрено счита, че никой освен него не е в състояние да изпълни правилно някаква работа, опитвайки се с часове да доведе и най-дребното поръчение до „съвършенство“ и в края на краищата се окаже неефективен работник.…

Вълплъщение и Изкупление

Автор: прот. Георги Флоровски

„Словото стана плът“: в това се заключава висшата радост на християнската вяра. В това е пълнотата на Откровението. Същият Въплътил Се Господ е съвършен Бог и съвършен човек. Истинското значение и основната цел на човешкото съществуване се откриват и осъществяват във и чрез Въплъщението. Господ снизхожда от Небесата, за да изкупи света, за да съедини човека с Бога вовеки. „И стана човек“. Положено е началото на нова ера. От този момент изчисляваме anni Domini.Както пише св. Ириней: „Синът Божи стана Син човешки, за да може човекът да стане син Божи.“ Във Въплъщението не само се възражда и възстановява първоначалната пълнота на човешката природа. Не само човешката природа се връща към нейното, някога изгубено, общение с Бога. Въплъщението е също така ново Откровение, нова и по-нататъшна стъпка. Първият Адам бил жива душа. Но последният Адам е Господ от Небесата (1 Кор. 15:47). И чрез Въплъщението на Словото човешката природа не просто възприема помазание от преизобилния Източник на благодатта, но и встъпва в съкровено и ипостасно единство със самото Божество. В това въздигане на човешката природа към вечно общение с Божествения живот св. Отци на ранната Църква единодушно виждат самата същност на спасението, началото на цялото изкупително дело на Христос. „Само това се спасява, което се съединява с Бога“, казва св. Григорий Богослов. И това, което не се съедини, никак не може да бъде спасено. Това е неговият главен аргумент, с който, против Аполинарий, той набляга върху пълнотата на човешката природа, възприета от Единородния при Въплъщението. Това е основният мотив в цялото ранно богословие – при св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики, отците-кападокийци, св. Кирил Александрийски и св. Максим Изповедник. Цялата история на христологичния догмат се определя от това фундаментално разбиране: Въплъщението на Словото като Изкупление. Във Въплъщението завършва човешката история. Осъществява се Божията вечна воля, „тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му“. Дните на очакванията са приключили. Обещаният и Очакваният е дошъл. И от сега нататък – да си послужим с израза на св. ап. Павел – животът на човека е „скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3).

Въплъщението на Словото е абсолютно Богоявление. И преди всичко, то е откровение на живот. Христос е Словото на живота „и животът се яви, и ние видяхме и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам“ (1 Йоан. 1:1-2). Въплъщението е оживяване на човека, възкресение на човешката природа. Но върхът на Евангелието е Кръстът, смъртта на Въплътилия се. Животът се разкрива в пълнота чрез смъртта. Това е парадоксалната тайна на християнската вяра: живот чрез смърт, живот от гроба и поради гроба, тайната на живоносния гроб. И ние се раждаме за истински и вечен живот само чрез нашата кръщелна смърт и погребение в Христос; ние се възраждаме с Христос в кръщелния купел.…