Category Archives: Статии

Възкресяващата сила на прошката

Ик. Емил Паралингов Голгота Висящ на Кръста, Господ Иисус Христос разтваря Своите пречисти ръце, за да прегърне в кръстна прегръдка целия свят. И кой първи е приютен в нея? Един от двамата разбойници, разпнати с Него (вж. Марк 15:27). Св. Лука Симферополски в една своя проповед казва за този разбойник: „Кой е бил той? Не знаем с точност, но за нас е важно…той е наречен злодей, което не ни дава основание да го идеализираме. Сърцата на злодеите са тъмни, пълни с желание за зло и престъпления. Вероятно такова е било и сърцето на този удивителен изповедник на Божествеността на Господ Иисус Христос“ (Проповеди за цялата година, храм „Св. Параскева“, Пловдив, с. 398-399). Църковното предание е запазило името му. Наричал се е Димас. Наистина, той едва ли е бил по-различен по делата си от разпнатия отляво на Христос. Дори сам признава, че е осъден на смърт „справедливо“ (Лука 23:41). Но ето че само той чул как Онзи, Който „нищо лошо не е сторил“ (Лука 23:41) се моли Бог да прости на убийците Му (вж. Лука 23:35-36). Чул нечувана досега молитва, пълна противоположност на старозаветното правило: „живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога…“ (Изх. 21:23-24)… Синът

ПОМИЛУЙ МЕ БОЖЕ…

Августин (Кандиотис), митрополит на Флорина ( + 2001 г.) Нашият Господ Иисус Христос, възлюбени, нямал постоянно местожителство, не се задържал на едно място, а непрекъснато вървял от град на град, от село на село, за да облагодетелства хората. Как? Със Своето слово. Словото Му било Всесилно. Със словото Си отварял ослепелите им душевни очи , за да прославят Бога, изпратил Своя син, Който да изведе човечеството от мрака. Със словото Си Христос връщал здравето на болните тела, мъчещи се от люта болест, не намиращи отникъде изцеление. Изцелявал ги без лекарства и рецепти. Христос благодетелят. Христос великият Лекар. Безсребреникът, Който не приемал отплата за изцеленията, а искал хората да повярват в Истинния Бог, да вършат Неговата свята воля и да станат Негови възлюбени чеда. Станал известен навсякъде. Всички говорели за Него. Всички искали да го видят, да Го чуят, да Му доведат болните си близки, за да ги изцели. Всички копнеели да се срещнат с Христос. „Иисусе Христе, много сме грешни и боледуваме, кога ще дойдеш в нашето село, за да ни поучиш, да ни дадеш прошка, да ни утешиш, да изцелиш страдащите?“ И Христос отивал навсякъде без умора. Така пристигнал и в земята Тирска и Сидонска, на границата на Иудея,

Египет – библейската страна прибежище

Нина Комарова Пророчество за Египет. – Ето, Господ ще седне на лек облак и ще дойде в Египет. И пред лицето Му ще потреперят идолите египетски, и сърцето на Египет ще се стопи в него“ (Исаия 19:1). В представите на съвременния човек богатата на история и загадки страна Египет се асоциира най-често с пирамидите, храмовете в Луксор, уникалните гробници в Долината на мъртвите и неизброимо количество от исторически паметници и артефакти, с които е осеяна египетската земя. За християните Египет е значима част от Светите земи, арена на много библейски събития, но най-вече това е страната, спасила Светото семейство с божествения Младенец. От древни времена Египет давал подслон на бежанците, бягащи от Палестина при настъпил глад и липса на препитание поради природни несгоди или гонения. С Египет е свързано началото на Стария Завет и началото на Новия Завет. Така в 12 глава на Книга Битие се разказва как Авраам слиза със Сара в Египет „да поживее там, понеже гладът се усили в оная земя“. По-късно Йосиф, синът на Яков и един от предобразите на Иисус Христос в Стария Завет (Бит. 39-50), е продаден в робство на египетски търговци, но благодарение на вярата си в Единия Бог е въздигнат до най-високия пост в

Съборността като богословска и канонична категория

Ловчански митрополит ГАВРИИЛ Да дадем всеобхватно и изчерпателно определение за Църквата е невъзможно по причина на нейната богочовешка природа. Църквата не може да бъде сведена до обикновена човешка институция. Нейната същност и историческа реалност обхваща в себе си не само много аспекти на видимия свят, но и на невидимия – тя съчетава в себе си не само човешкото, но и божественото поради своето вътрешно единство с Бога. А Бог не може да бъде вписан в рационалните категории на ограничения човешкия разум. Св. апостол Павел, използвайки брака като метафора за живота на Христовата Църква, заключава: „Тази тайна е велика: но аз говоря това за Христос и за Църквата“ (Еф. 5:32). В Св. Писание на Новия завет липсва каквото и да е определение за Църквата, макар думата „църква“ да се среща 110 пъти. Вместо определение свещените писатели ни говорят за Църквата чрез езика на образите, метафорите, алегориите и притчите, описвайки я в разнообразни символи и разкривайки чрез тях различни аспекти от нейното битие и единството ѝ с нейния Основатели Глава Господ Иисус Христос. Св. апостол и евангелист Йоан предава думите на Господа, където Спасителят оприличава Църквата на лоза с нейните пръчки (Йоан 15:1-8), на Пастир и стадо (Йоан 10:1-16). В притчата за

Социално-етичните възгледи на патриарх Кирил

Свещеник Георги Гугов Богатата и многостранна книжовна дейност на патриарх Кирил разкрива неговия съществен принос в областта на християнската етика и социология. Конкретен израз на своите интереси и научни занимания в тази насока той дава в монографията „Човекът и неговия труд“, изд. 1942 г. (второ изд. 1947 г.), както и отделни части от трилогията. „При извора“ (т. 1-1943 г., т. II– 1945 г. и т. III– 1946 г.) Проникнал дълбоко в многообразието и противоречивостта на съвременната действителност, патриарх Кирил изработва свой собствен стил и метод за благовестие на евангелското слово. Със своята оригинална мисъл, вътрешен динамизъм и психологическо-аналитичен подход той разкрива отделните добродетели и пороци не абстрактно, а като реални състояния, присъщи на всеки човек. Изхождайки от християнската антропология Патриарх Кирил разглежда човека не само като субект в социален аспект, но преди всичко като образ и подобие Божие, призван със своята свободна воля да допълни Богоустановената разумна закономерност и удивителна хармония. Обезценяването на човешката личност и достойнство променя смисъла на живота и поставя началото на онова трагично раздвоение в съзнанието на човека, което причинява много страдания и мъки. Свободният стремеж на човека към общение с Бога е най-важната предпоставка за истинската свобода, която като вътрешна морална необходимост, реализация.i Според Патриарх

Митрополит Кирил като управляващ Маронийска епархия (1941-1944 г.)

 Д-р Ваня Стоянова С установяването на българската военна и административна власт във Вардарска и Егейска Македония, Западна Тракия и Западните покрайнини през април 1941 г. се създават условия за връщането им в диоцеза на Българската екзархия.i В църковно отношение присъединените територии се организират в четири нови епархии – Скопско-Велешка и Охридско-Битолска в съответните административни области на Вардарска Македония и Струмишко-Драмска (а от началото на 1943 г. – само Драмска) и Маронийска – на територията на Беломорската област. Начело на тях застават временно: управляващи архиереи – титуляри на епархии в старите предели на страната. За Беломорието те са определени по принципа на близкосъседството. Така, начело на Маронийската епархия застава Пловдивският митрополит Кирил, а Струмишко-Драмската минава под временното управление на Неврокопския владика Борис.ii Според първоначалния проект на Светия синод Маронийската епархия трябва да обхване земите на запад от р. Марица и на изток от р. Места – т.е. Западна Тракия с градовете Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димотика и Фере.iii Последните три града обаче остават в буферната зона между България и Турция с гръцки административен персонал и в епархията реално се включват духовните околни на Гюмюрджина, Дедеагач и Ксанти, който става областен и епархийски център. През януари 1943 г. към нея се прибавя

Въпрос на живот и смърт

„Кой ще каже кое е правилно и кое грешно” е честа реплика, която чуваме. Това е един голям недостатък на нравствената мисъл в модерната епоха. Правилното и грешното са думи от езика на закона. Животът и смъртта са езикът на Църквата. Също така те са думи от езика, който говори с най-голяма яснота.

Християнското отношение към смъртта

Йером. Серафим Роуз Макар че окултото учение за задгробния Живот отвежда далеч встрани ог истинската природа на нещата, то започва с несъмнената християнска истина: смъртта на тялото не е край на човешкия живот, а само начало на ново състояние на човешката личност, която продължава да съществува отделно от тялото. Смъртта, която не е била създадена от Бога, а се е появила с извършването на греха от Адам в Рая – това е най-удивителната форма, в която човек се среща с падението на своята природа. Вечната съдба на личността зависи много от това как се отнасяме към собствената си смърт и как се готвим за нея. Истинското християнско отношение към смъртта включва елементи на страх и неувереност, точно тези емоции, които иска да премахне окултизмът. Разбира се, в християнското отношение няма нищо от низкия страх, който могат да изпитват умиращите без надежда за вечен живот, тъй като християнинът с умиротворена съвест се приближава спокойно към смъртта по Божия милост, даже с определена увереност. Да видим християнската смърт на някои от великите египетски подвижници. „Когато настъпило времето за кончината на преподобни Агатон, той прекарал три дни в дълбоко внимание към себе си, като не разговарял с никого. Братята го попитали: „Авва Агатон,

ЦЪРКВАТА И ЕРЕСИТЕ

Архим. Йоан Крестянкин След гоненията и мъченичеството през първите векове на християнството, когато врагът на всяка правда – дяволът, винаги възставащ срещу истината, се опитал да унищожи Църквата чрез заплахи със смърт и мъчения, тя не само, че не погинала, но, укрепвайки в страданията, родила цял сонм свети мъченици и изповедници на Христовата вяра, които станали семето на новите християни. От IV век човешкият враг започнал да изобретява нов, много по-страшен способ, с който искал да разруши вярата и Църквата, извращавайки истината и разбивайки единството на вярата в Христа: появили се ересите и разколите. Служителите на тъмнината започнали да представят предателството като вяра, антихриста – с името на Христа; като прикривали лъжата с правдоподобност, се стремили да унищожат истината. Вълци с овча кожа влезли през оградата на Църквата, прикривайки хищническата си същност с цитаги от Свещеното Писание. Една от първите ереси, разтърсили Църквата и поразили я за дълго била ереста на църковния презвитер Арий. За пръв път гордият човешки ум предприел опит да направи ужасна фалшификация: да обяви Богочовека Христос като Човека Иисус от Назарет. Признаването на Божеството на Христа Спасителя е неразделно свързано с вярата в Църквата. И Църквата, напрягайки всички свои сили, отстоявала тази истина – за единосъщието