Category Archives: Св. Нектарий Егински

Св. Нектарий Егински – За порочността на сърцето

Порочността е нравствена безчувственост на сърцето, която се нарича още и морална порочност. Когато човек се намира в това състояние, той върши зло без да се срамува и даже се гордее със своите грехове. По причина на това, че сърцето му е станало безчувствено, съвестта му мълчи. Това мълчание е мълчанието на нравствената умъртвеност. При нея спасение няма. Порочното сърце не го разчувства никакъв глас, никакъв призив, никакви молби, увещания или предупреждения. Ни откровения, ни чудеса ще могат да го съвземат от неговата летаргия. Нищо не го впечатлява, нищо не го отвежда до покаяние. Онзи, който се е опорочил, ще загине в греха си, защото Божията благодат го е изоставила.

Човек стига до сърдечно опорочение, защото без страх върши грехове. А прегрешава без страх от момента, в който отхвърли духовния живот от живота на сетивата. Според апостол Павел съществува постоянна битка между духовния живот и живота на сетивата. „Защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта; те се противят един другиму“ (Гал. 5:17) По причина на леност към борбата и нерадение у човека, в повечето случаи победител е плътта. Тя побеждава още и защото има за верен свой съпоборник сетивния свят, страстите и желанията на човешкото сърце. И доколкото човек внимава, бодърства, бори се и призовава Бога и Неговата помощ и подкрепа, той подсигурява духовната си природа и я извежда победителка в борбата срещу плътта, като я подчинява и я принуждава да слуша и да следва изискванията на духа, което означава да се ръководи съгласно изискванията на нравствения закон. Но веднага щом спре да внимава, да бодърства, да се бори и да призовава Бога, природата, която е подвластна на сетивата, запова да се противопоставя на духа и накрая въстава, издигайки множество щения.

Духът, мързелувал поради нерадение (нехайство, бел. пр.), е спрял да търси Божията помощ и започва да се чувства слаб в борбата срещу сетивата, а с началото на оттеглянето си се предава на исканията им. Намирайки се в това състояние, човек счита божествените заповеди за тежко и непоносимо бреме.

Законът на плътта вече е започнал да властва в човека. Колкото повече той се задържа у човека, толкова повече духовната природа отслабва. Макар че човек чувства, че трябва да се държи като самовластно същество и чувства дълг като нравствено свободно същество да се подчинява на закона на духа, той обаче няма вече нравствената сила и здравина да се бори срещу страстите, и като цяло – срещу неразумните желания, които дразнят сетивата. На този етап той, от една страна, чувства себе си пленен под веригите на сетивата, желае да ги строши, но е немощен, тъй като духът му е станал ленив. От друга страна, той съзнава нравствената си мизерност и съвестта му свидетелства за жалкото му състояние, но не успява да се освободи; немощен е да възвърне властта на духа, тъй като не прибягва до Божията помощ.…

За вниманието

Автор: Св. Нектарий Егински

Вниманието е ум, който надзирава и се насочва към схващане на предмета, попаднал под обзора на сетивата. Вниманието е средството за придобиване на всяко познание. То предоставя на ума възможността да различава кое е истинско и кое е фалшиво; кое е правилно и кое не; кое е полезно и кое вредно; какво е добро и какво лошо; какво е праведно и какво неправедно. Вниманието помага на ума да различава измежду неподобието на феномените погрешното подобие. Вниманието извежда науките към напредък, развива изкуствата, отвежда всичко към съвършенство.

Вниманието е начало на мъдростта. Неговата липса представлява незнание, необразованост, безразсъдност. Вниманието насочва мислите и явява какво трябва да се направи. Вниманието води към добродетел, то е защитната броня на нравствеността, осигурява сигурност в живота. Вниманието е единственият точен водач; то ни пренася във вечността. Неговата липса води към нещастие. Внимавай над себе си и няма да сгрешиш в живота. Помни във всеки един момент да си напомняш да внимаваш, за да не бъдеш подлъган от външния вид на нещата и се хванеш в капана на онова, което се крие под повърхността им. Внимавай за всичко. Знай, че във всяко нещо се крие примамка. Вътре в самия теб се намират нейните коварни носители – твоят егоизъм и твоето себелюбие винаги търсят как да те подмамят, – не им се доверявай. Внимавай с техните ласкателства, защото лъжа и измама се крие под тях. Помни да се съмняваш; винаги се съмнявай и внимавай как да различиш примката и измамата.

Вниманието е компас, който плуващият по житейското море трябва винаги да има пред очите си, за да премине успешно през океана на своя живот. Без внимание гибелта е сигурна и виновен за нея е потърпевшият. Внимавай над себе си: „Блажени са тези, които внимават, защото са се уподобили на град, поставен навръх планина, който отдалеко забелязва лукавите и добрите помисли. И тези, които са добри, той посреща като добре дошли, с веселие; а онези, които са лукави и враждебни, ги възпира отдалече и не ги оставя да се доближат до него. Пътищата на тези, които внимават, са подобни на греещ светилник; те напредват и се осветляват докато настане денят“ (срв. Мат. 5:14-15). Всяка възраст, всеки момент, всеки ден, всяко място, в което попадаме, всяка промяна на състояние, изисква от нас бодърстване, трезвост и възобновяване на вниманието ни.

Мъдрият Соломон съветва: „Не давай сън на очите си, нито оставяй клепките ти да натежат, за да се спасиш, както прави елена, за да се спаси от ловеца, и птицата от мрежата на птицеловец“ (срв. Притч. 6:4-5).

А св. апостол Павел заключава: „Внимавайте как точно да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави“ (Еф. 5:14-15).

Източник: „Опознай себе си“, Синодално издателство, 2016

Образът на злия човек

Автор: Св. Нектарий Егински

Злият човек е безумен, защото злината е безумство и липса на светлина, която да озарява мисълта.

Злият вреди преди всичко на себе си, защото злите неща, които биват предизвиквани от него, първо подриват и подкопават неговия собствен живот и щастие. Злият е безразсъден, защото е изоставил Бога и е последвал лукавия, уподобявайки се на него. Съдейства на лукавия и работи за него при разрушаване на доброто. Потърсил веселие в злобата, той открива там мъки и беди. Потърсил щастието, открива нещастието. Потърсил блаженството, а открива пълно злополучие.

Злият е изтръгнал страха Божий от сърцето си и е намразил закона Му. Изработва злото, защото порочното му сърце намира временно удоволствие в това. Стигнал е дотам, че сърдечна наслада и доволство да му бъде изучаването и прилагането на злото. Но що за доволство? Що за наслада? Доволство, пълно със страх, и наслада, пълна със смут. Умът и сърцето на злия страдат непрестанно. Умът си сбира само и само за да измисли съвършен начин, по който със сигурност да постигне злото, за което мечтае толкова много. Сърцето му постоянно бушува от своите пороци – като развълнувано море, сиреч постоянни вихри на непрастанни страсти, като бурни тласъци на ветрове, го разбунват надълбоко. Всичките му дела носят отпечатъка на напрягане и признаци на страх. Светлината на деня го притеснява. Злият избягва дневната светлина подобно див звяр и търси убежище, за да е на сигурно място – тъмни пещери, подземни тунели и мрачни прибежища, под защитата на гъстия мрак на нощта.

Злият – като работник на злото – ден и нощ работи за него без да съжалява и така бива награден с вечния ад.

Злият е безумен, защото се е отрекъл от полезното иго на Господа и лекото Му бреме и е поел да носи тежкото иго на Дявола и неговия товар. Отрекъл е човеколюбивия Бог и се е подчинил на началстващото зло, дявола, човекоубиеца тиранин и ненавистен демон. Злият е безумен, защото мисли, че излъгва и че избягва Божествения съд, който виси над главата му. Погледът на Божествения съд го следи и всяко негово действие утежнява ярема на Божията справедливост, която ще го съди един ден за неговите действия и ще му отдаде според неговите дела. Злият е безумен, защото предизвиква от само себе си гнева Божий, Който приготвя за него, за негово вечно пребиваване, ада, Тартара и пъкъла. Той е безумен, защото за фалшива монета е заменил своето съкровище; защото за лъжливи, измамни и временни наслади е пожертвал вечното блаженство, спокойствието на сърцето си и несмутеността на духа си. Той е безумен, защото е обикнал злината, която го е опила и го е направила свой роб. Той е безразсъден, защото се е предал изцяло на злината, която е ослепила неговите очи, за да не вижда, заглушила е ушите му, за да не чува, така че да не различава образа на благостта и да я обикне, и да не чува Божия глас, който го вика, та да не се върне и спаси.…

Св. Нектарий Егински – Как следваме Спасителя Христос

Ако обичаме Христос и любим заповедите Му, тогава ние можем да кажем, че следваме нашия Христос и Спасител, защото Той Самият ни е известил това с думите, „ако ме любите, опазете Моите заповеди“, (Иоан 14:15) и веднага добавя, „ако някой Ме люби, ще спази словата Ми“ (Иоан 14:23-24). А пък евангелист Иоан казва в своите послания: „По това узнаваме, че сме Го познали, ако пазим Неговите заповеди. Който казва, „познах Го“, а не пази заповедите Му, той е лъжец; истината не е в него. Който пази словото Му, в него наистина Божията любов става съвършена. По това узнаваме, че сме край Него. Този, който желае да казва, че е в Него, длъжен е да върви така, както Господ е вървял“ (срв. 1 Иоан. 2:3-6).

Съгласно това, ние следваме Христос, отъждествявайки нашата воля с Неговата воля, така че когато действаме, в нас да действа не собствената ни воля, а волята Божия. С други думи, не ние живеем, а в нас живее Христос, както казва апостол Павел: „вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). И добавя: „защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли, умираме ли – принадлежим на Господа (срв. Рим. 14:7-8). Този начин за следване на Христос е единственият истинен начин; и само така можем да се запазим действително свободни. Това всъщност ни тласка да вършим делата си като същества разумни и нравствено свободни. Тоест нужно е

духът ни да следва Духа Господен, сърцето ни да се прилепи към Него, а волята ни да се отъждестви с Неговата воля.

Когато правим така, тогава ние ставаме истински следовници Христови и крачим безкористно по пътя на истината, оставайки нравствено свободни. Тоест нужно е духът ни да следва Духа Господен, сърцето ни да се прилепи към Него, а волята ни да се отъждестви с Неговата воля. Когато правим така, тогава ние ставаме истинни следовници Христови и крачим безкористно по пътя на истината, оставайки нравствено свободни. Само ако действаме по този начин, ние се отричаме от себе си. Защото няма по-голямо себеотрицание от подчиняването желанията на плътта на желанието на духа; на практика това се явява реалното разпване на плътта, която в такъв случай е невъзможно да бъде подведена дори и от най-малкото задвижване на желанието. По причина на този факт телесният ипостас на човека се натъжава (започва да скърби, б. пр.). Такъв подход желае от нас Спасителят Христос и само в процеса на тази практика ние сме свободни същества. Всякакъв друг начин на вървеж е заблуда. Заблуждават се тези, които мислят, че са християни и че следват Христос, само защото носят Неговото име и чуват заповедите, заучават ги, но са далеч от това да съгласуват своята воля с Божествената воля. Същевременно

проявяват небрежност към потребността да украсят себе си с християнските добродетели,

предават се на страстите и желанията си, работейки под закона на греха, като изпълват живота си с нечистотията на своите грехове.…

Образът на невярващия

Автор: Св. Нектарий Егински

Невярващият е най-нещастният сред човеците. Причината е, че той се е лишил от най-уникалното благо на земята. Това е вярата, която единствена води към истина и успех. Невярващият е толкова нещастен, защото вече се е лишил от надеждата – единствената подкрепа по късия път на живота. Невярващият е много по-нещастен от другите, понеже му липсва истинската любов на хората, която с грижа обгръща опечаленото сърце. Невярващият е нещастен още, защото се е лишил и от божествената хубост, от божествения образ на Твореца, който Самият Майстор е изрисувал и който вярата е разкрила.

Очите на невярващия не намират нищо друго в творението, освен единствено дейността на природата. Светлият образ (икона) на Твореца, неговата чудна красота, за него остават скрити и неизследвани. Погледът му се лута безцелно в безкрая на творението, никъде не намира хубостта на Божията мъдрост. Никъде не вижда божественото всесилие, никъде не вижда благостта на Бога, божествения промисъл, справедливостта и любовта на Твореца към творението. Умът му не може да бъде отведен оттатък видимия свят, нито да надхвърли границите на сетивното. Сърцето му очаква безчувствено пред изображението на божественята мъдрост и сила. В него не се поражда никакво желание за богопочитание. Устните му остават запечатани, устата му – неподвижна, езикът му – непоклатим.

Радостта, която е разпростряна във всемира, е напуснала сърцето на невярващия, защото от него Бог се е отдалечил. Това празно място се запълва от тъгата, подтиснатостта и нетърпението. Човек остава твърдоглав, а липсата на грижа за духовните неща е завладяла духа му. Той блуждае в неосветената и измамна нощ на живота, където никакъв лъч светлина не достига, т.е. в тъмните пътища. Никой не го води, никой не напътства неговите стъпки. В пътя на живота той остава сам. Извървява живота си без очакване за един по-добър живот. Той попада в множествео капани и никой не може да го извади от тях. Пада в тях и бива смачкван от тежестта им. Сред притесненията му никой не може да го утеши.

Душевният мир и сърдечното спокойствие са прогонени от неверието, а траурът е залял дълбините на неговото сърце. Радостта, която вярващият намира във вършенето на Божиите заповеди, а успехът, който произлиза от нравствения (моралния) живот, за невярващия е непознато усещане. Възторгът, изхождащ от религията, никога не е посетил сърцето на невярващия. Увереността, която извира от вярата в Божия промисъл и която потушава житейските грижи, за него е неразбираема сила.

Благодарението, произлизащо от любовта и благодеянието, представлява за невярващия напълно непознато тайнство. Невярващият, поставяйки за свой основен принцип материята, ограничава истинското блаженство на човека в много тесния кръг от временни наслади, грижейки се винаги за тяхното удовлетворяване и занимавайки се продължително с тях. Прелестите на добродетелта са му напълно чужди. Той не е опитал сладостта на благодатта. Невярващият не е познал кой е иворът на истинното щастие и е прибягнал, без да разбере, до изворите на горчивината.…