Category Archives: Светоотеческо наследство

Св. Лука /Войно-Ясенецки/- Силата ми в немощ се проявява

Св. Лука /Войно-Ясенецки/

Свети апостол Павел имал жило в плътта. Това жило бил ковачът Александър, който мразел апостола, навсякъде постоянно го преследвал, като го обиждал с най-зли слова и му причинявал всякакви неприятности. Светият апостол три пъти молел Бога да го избави от това жило в плътта, но Господ му казал: Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се весели в мене силата Христова. Затова добре ми е немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен (2 Кор. 12:9-10)

Как може кога съм немощен, тогава да съм силен? Как може старец, който страда от тежък задух, едва се държи на нозе и е с треперещи ръце, да е силен, щом е немощен?

Това може да каже с изненада и дори сн асмешка човек душевен (но не и духовен), който изобщо не знае, че у Бога всичко е съвсем различно, не такова като у хората; че пътищата Божии са особени, свети, често неразбираеми за нас.

Такъв човек няма да проумее и разбере, че Свещеното Писание съвсем не е обикновена книга, дори и да е най-мъдрата, написана от човек.

Какво да кажем на този неразбиращ човек?

Бедният ти! Разбираш само целите и делата на този свят, делата и целите, насочени към благосъстоянието на тялото и съвсем, съвсем не разбираш това, което трябва да бъде разбрано духовно.

Но как не разбираш, че апостолските думи кога съм немощен, тогава съм силен и Божиите слова се отнасят не към телесната немощ, а към духовната.

Вярно, не знаеш и никога не си чул какво е казал св. апостол Павел: Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо… (1 Кор. 1:27-28).

Никога не си чувал това, не го разбираш. ала за нас то е велико откровение, защото ние знаем, че Господ със Своите немощни, нищо не разбиращи рибари – апостолите, е спорамил цялата мъдрост на света, явил е на света съвършено ново, нечувано дотогава учение – не за земното царство, а за Небесното.

Ние, християните, имаме за задача да построим не земното царство, а да достигнем Небесното. То е нещо съвсем различно.

В земното царство живеем, участваме с делата си, но със сърцето си се прилепяме към Божието Царство, към Царството Небесно.

Какво е духовна немощ и какво е духовна сила?

Християнското и земното разбиране за духовна сила са напълно различни.

Духовната сила на земните хора има за своя основа самоувереността, самонадеяността, самоутвърждаването – гордостта.

Тази сила, често огромна, действително може да постига велики неща, да преобрази човешкия живот, да измени за добрео социалните и международните отношения.…

Св. Лука Войно-Ясенецки – Проповед в Неделята на Разслабения

Св. Лука Войно-Ясенецки

„А в Йерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали, които очакваха да се раздвижи водата, защото Ангел Господен от време на време слизаше в къпалнята и раздвижваше водата, и който пръв влизаше след раздвижване на водата, оздравяваше, от каквато болест и да бе налегнат.“ (Йоан. 5:2-4)

Целият свят, цялото човечество, според мен, е подобно на тази къпалня Витезда. Това еврейско слово означава „дом на милосърдието“ и в него лежали множество болни, сакати, хроми, слепи.

Това е образ на нашия свят. Нима в него няма огромен брой такива телесно болни, каквито лежали в къпалнята при Овчи порти: хроми, сакати, слепи, изсъхнали и неподвижни?

О, как много, как безкрайно много са те! И как жадуват изцеление! Но и за тях съществува и до днес „дом на Божието милосърдие“.

Ала неизмеримо повече са болните, тежко болните духом!

Колко хроми едва се държат, често се спъват и падат по пътя на своя духовен живот!

О, колко много са слепите духовно, често даже умишлено слепи, които закриват взора на своето сърце, за да не видят Божествената Христова светлина!

Ако са нещастни онези, които са лишени от своите ръце и нозе, то много по-нещастни са лишените от най-главното – от добро и чисто сърце; защото няма нито един орган, толкова важен, като сърцето, и ако то е нечисто, ако е пълно с греховна сквернота, то е неспособно към възприемане на Божията правда, на Христовата светлина.

А малко ли са сред нас онези, които имат изсъхнала душа, не оросявана никога от Божията благодат? Сърцето им засъхва, както засъхва земя, не напоявана от Божиите дъждове.

Но ако светът прилича на къпалнята при Овчи порти по множеството болни с тяло и дух, които жадувалии изцеление и чакали да се раздвижи водата, то тази къпалня била нареена и Дом на милосърдието, понеже в нея се изляло безкрайното Божие милосърдие върху нещастния и грешен човешки род. Понякога то се проявява толкова явно – както раздвижването на водата в къпалнята – когато след жестоки години на глад Бог благославя погиващите люде с богат урожай, или когато със страшни сътресения от бедствия или ужасите от войни Господ спира заблудилите се по пътя на нечестието, своеволието, гордостта и близки до гибелта народи. За това има множество примери в Старозаветната история на изграилския народ.

И не само в историческите събития, но още повече в живота на отделни хора се проявява това Божие милосърдие и грижа за изцелението и спасението на погиващите. Ала спасение и избавление получават само онези, които винаги с голямо внимание следят Божиите дела и бързат да се възползват от Божието милосърдие.

Както онези, които лежали в къпалнята и били съсредоточени в страданието си и напрегнато чакали момента на раздвижването на водата, така и ние, болните духом, трябва винаги да сме съсредоточени върху това, което се случва в душата ни, и да не пропускаме онези велики минути, когато подобно на раздвижването на водата, ще чуем тихия глас на ангела-пазител, който ни дава изцеление в покаяние и сълзи.…

Св. Игнатий Брянчанинов – За Православието и изкусните му лъстители

Слово за Неделя Православна

„Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Йоан. 8:31-32)

Възлюбени! В началото на нашата проповед за Неделя Православна е естествено да зададем въпроса: какво е Православието? Православието е истинно богопознание и богопочитание. Тоест Православието е поклонение на Бога с дух и истина. Православието е прослава на Бога с истинско (правилно) богопознание и богопоклонение. Православието е от Бога прославяне на човека на истинския Божи служител. То е обдаряване с благодатта на Всесветия Дух. Духът е славата на християните (вж. Йоан. 7:39). Където няма Дух, там няма Православие.

Няма Православие в човешките учения и умотворения. В тях господства лъжеименувания разум – плодът на падението. Православието е учение на Светия Дух, дадено от Бога за спасение на човеците. Където няма Православие, там няма спасение. „Който иска да се спаси, преди всичко подобава да държи съборната вяра, а онзи, който не я опазва цяла и непорочна, без всякакво съмнение ще погине навеки“ (Символ на св. Атанасий Велики, патриарх Александрийски. Псалтир с последования).

Скъпоценно съкровище е учението на Светия Дух! То е преподадено в Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната църква. В него е залогът за нашето спасение. Скъпоценна и с нищо незаменима, и с нищо несравнима за всеки един от нас е нашата блажена участ във вечността. Толкова по-скъпоценен и надвишаващ всякаква цена е залогът за нашето блаженство – учението на Светия Дух.

За да съхрани за нас този залог, светата Църква изброява днес на всеослушание онези учения, които са породени от сатаната и са негово творение, които са израз на вражда към Бога, вредят на нашето спасение, като го отнемат от нас като хищни вълци, като змии смъртоносни, като крадци и убийци. Църквата изобличава тези учения, за да ни опази от тях и да призове прелъстилите се обратно към себе си. Затова и предава тези учения на анатема, както и онези човеци, които упорито се придържат към тях.

Анатемата

Думата анатема означава отлъчване, низвержение. Когато Църквата предава на анатема някакво учение, това означава, че учението съдържа в себе си хула против Светия Дух, и заради спасението е необходимо то да бъде изобличено и отстранено подобно на отрова от храна.

Когато се предава на анатема даден човек, това означава, че той е усвоил богохулното учение безвъззвратно, лишавайки от спасение и себе си, и онези ближни, с които споделя своето мислене. Когато човек вземе решение да изостави богохулното учение и да приеме учението на Православната църква, той е длъжен, според правилата на Църквата, да предаде на анатема лъжеучението, към което досега се е придържал и което го е погубвало, отчуждавайки го от Бога, държейки го във вражда с Бога, в хула към Светия Дух, в общение със сатаната.

Смисълът на анатемата има значението на духовното църковно изцеляване от недъзите на човешкия дух, които причиняват вечна смърт.…

Голямата жътва от малките ниви

Св. Николай Сръбски

Още от ранни зори Стопанинът на света повикал в Своето лозе първо евреите. В третия час Той призовал гърците и останалите езичници от Римската империя. В шестия час по пладне, когато зноят на света и на господството отслабил Рим и Византия, Той повикал скитите, русите, сърбите и всички останали славяни.

В деветия час Той призовал нехристиянските народи от колониите на белите хора: черната, жълтата и червената раси и метисите. А в единадесетия час повикал островитяните, които били останали без работа, извън лозето, тоест извън Божията Църква (Мат. 20:7). Следователно люде, които се намират извън Христовата Църква, може да се нарекат „празни“, тъй като се кланят на идоли и наистина си губят напразно времето.

Балканските славяни, румънците и албанците приели светата вяра две–три столетия преди русите и започнали да живеят по нея и да страдат заради нея. И Господнята жътва се увеличавала непрекъснато с цели поколения. Огромна заслуга за посаждането на новата вяра имат пустинниците монаси и князете; тези, които бягали от хората и онези, които ги управлявали.

Народът гонил тези, които бягали от него и се подчинявал на онези, които ги управлявали. И едните, и другите народни водачи се отличавали с огромно смирение и труд за слава Божия.

Св. Сава, един от най–славните сръбски светители, се подписвал по следния начин: „последен сред грешниците, монах Сава“, а един от най–силните сръбски господари, цар Стефан Душан, – „раб на Христа Бога нашего“ . По същия начин било и при румънските князе и пустинници, българските и албанските. Пред лика на Христа Спасителя са горели кандила и в княжеските палати, и в монашеските пещери.

След няколко нестабилни династии в Сърбия се появява силната и благословена династия на Стефан Неманя, святото родословие на Неманичите, което за две столетия украсило сръбската земя и прилежащите към нея страни с чудни храмове за прослава на Господа и на Неговите светители. Повечето управници от династията завършили жизнения си път като монаси в манастири, които сами съградили, последвали ги и техните жени – кралици и княгини.

Примерът им се предал и сред множество народ: мъже и жени, отроци и девици. Всички под строй, знатни и обикновени, се приготвяли за Небесното Царство, „като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото – вечно.“ (2 Кор. 4:18)

И тези, които останали в света, и онези, които се оттегляли от него зад манастирските стени, се подвизавали заради спасението, всеки по своему, без да губи от поглед две неща: смъртта и Съдията. Близката смърт и неизбежния Съдия.

Първите се спасявали с вяра и молитва, с умерен пост и даване на милостиня, с трудолюбие и покаяние, с детераждане и възпитание на деца, с изтърпяване на болести и на други жизнени изкушения. А вторите – с духовна бран в православните манастири. Много поколение и от едните, и от другите, които векове наред преодолявали бурния океан на живота, намирали тих пристан в Небесното Царство.…

Какво е вечен живот

Св. Лука /Войно-Ясенецки/

В днешното четиво чухте важни слова на нашия Господ Иисус Христос, които трябва да разясня, за да ги разберете и да пуснат корен в сърцата ви.

Преди своите страшни страдания Господ Иисус Христос моли Своя Отец: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа (Иоан 17:1-3).

Какво е вечен живот? Това е Царството Небесно.

Господ Разяснява какво е Небесно Царство и какво е вечен живот. Той казва, че вечният живот се състои в това да познавам Бог Отец и пратения от Него Иисус Христос.

Свети апостол Павел посочва в едно от своите послания: Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17), т.е. не плътски утехи и наслади, но правда и мир и радост в Светаго Духа. А мнозина не разбират в дълбочина Христовите слова.

Мюсюлманите не знаят това. Те си представят Божието Царство, вечния живот погрешно, като ястие и питие, като земни наслади. Мюсюлманите смятат, че вечният живот е в това праведниците да бъдат във вечно общение с млади прекрасни жени, които да ги услаждат с песни, музика, танци и с необикновени изискани ястия. Тази представа е грубо чувствена. Ние, християните, не бива да мислим по този начин за Божието Царство и за вечния живот. Нека помним какво е казал Господ Иисус Христос: А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа.

Вечният живот, Божието Царство, вечната радост в Светия Дух, вечният мир се състоят в познаване на Бог Отец и нашия Господ Иисус Христос.

Запомнете това.

Но как да го разбираме, как да вникнем в него, какво значи да познаваме Бог Отец и Бог Син? Можем да го разберем като го сравним с това как познаваме хората около нас.

Познаваме ги по техните дела, по техните думи, по чувствата и желанията им, по мислите, които ни споделят; познаваме ги в постоянното, дълго общуване с тях.

Именно така ще познаваме Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети във вечния живот.

Как и с какво ще Ги познаваме?

Със сърцето си, с любовта си, понеже св. апостол Иоан Богослов в съборното си послание ни е открил най-великата и най-важната истина, че Бог е любов.

Любовта е същността на Божието естество.

Да познаваме Бога – това означава да познаваме всесъвършената абсолютна любов.

Как познаваме любовта на нашите ближни – нали със сърцето си?

Със сърцето и само с него!

И тъй, познанието на Бог Отец и Предвечния Му Син Иисус Христос трябва да се състои в познание в сърцето на Божията любов.…

Св. Игнатий Брянчанинов – Поучение за спасението

Всички ние сме временни странници на тая земя. Всеки от нас ще погостува тук, колкото му е отредено от Бога, и след това ще умре, непременно ще умре. Смъртта ще ни отнеме и къщите, и градините, и полетата, и имота, и нашето тяло. Единствено душата с нейните дела, добри или лоши, ще отиде във вечността, където или ще пребъдва в постоянно блаженство и радост, или ще бъде подложена на постоянни мъки, плач и стон. Нека поговорим за това как да се спасим, как да благоугодим на Бога, как да се избавим от страшния ад и да наследим блажена радост.

Който иска да се спаси, трябва да принадлежи на едната свята Православна църква, да бъде вреен неин син, да се покорява на нейните наредби. Ако някой не се подчинява на Църквата, ако се е отделил от нея, ако е разколник, колкото и поклони да прави, колкото и да пости, колкото и да се моли, той няма да се спаси. Господ сравнява тези, които не се покоряват на Църквата, с идолопоклонниците: „ Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:17). В Новия завет любимият Христов ученик Йоан свидетелства, че Господ само тогава приема нашата молитва, когато тя се принася по Божията воля (1 Йоан. 5:14). Молитвите на тези, които със своите действия се противят на Бога, не се приемат, а биват отхвърлени от Господа. Разколникът и еретикът, както и дяволът, са чужди на смирението, затова те са чужди и на спасението. Някога на преподобния Макарий се явил дяволът и му казал: „Макарие, ти много постиш, а аз изобщо не се храня; ти малко спиш, а аз дори нямам нужда от сън; само с едно ме побеждаваш: с твоето смирение.“ Разколниците пазят продължителни и строги пости, цели нощи прекарват в молитва, правят много поклони, но, уви, напразно се трудят, защото не искат да се смирят. Без смирение не е възможно да бъдем Христови последователи. Който не се е смирил, той не е Христов ученик, той не се покорява на Христос. Истинското смирение идва от послушанието, казва св. Йоан Лествичник. Без послушание към Църквата няма смирение; без смирение няма спасение. Ереста и разколът съдържат в себе си и хулата срещу Светия Дух, която е смъртен грях, непростим за упорстващия в него човек нито в този век, нито в бъдещия. Дори мъченическата кръв не може да очисти тоя грях, според св. Йоан Златоуст. Той може да бъде очистен, само ако човек се отрече от своята ерес, остави разкола и се присъедини към Светата Църква…

Който иска да се спаси, трябва макар и по малко, но често да се моли на Бога. В делничните дни се моли вкъщи: сутрин след ставане от сън, вечер преди лягане, преди храна. Без кръстен знак дори не закусвай. В празничните и неделни дни трябва да взимаме участие в обществените църковни молитви.…

Св. Йоан Дамаскин – За почитането на светиите и на техните мощи

Трябва да почитаме светиите като Христови приятели, като Божии чеда и наследници, както казва евангелист Иоан Богослов: „А на всички ония, които Го приеха… даде възможност да станат чеда Божии“ (Иоан 1:12). Защото те вече не са роби, а са синове. „Ако пък са чеда,“ те са „и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа“ (Рим. 8:17). И Господ в своите Евангелия казва на апостолите: „Вие сте Ми приятели. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му“ (Иоан. 15:14, 15). Щом като Творецът и Господ на всичко се нарича Цар на царете, Господар на господарите и Бог на боговете (Откр. 19:16; Пс. 49:1), то без съмнение и светиите са богове, господари и царе. Техният Бог е и се нарича Бог, Господ и Цар. „Аз съм,“ казва Той на Мойсей, „Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов“ (Изх. 3:6). Бог постави и самия Мойсей за Бог на фараона (Изх. 7:1). Наричам ги богове, царе и господари не по природа, а поради това, че царували и господаруваха над страстите и запазиха неповредено подобието на Божия образ, по което и бяха сътворени (защото и образът на царя се нарича цар), а също и поради това, че по собствена воля се съединиха с Бога, приеха Го в сърцето си и в резултат на участието си в Него станаха по благодат това, което Той е по природа. Следователно как да не почитаме тези, които получиха името Божии слуги, приятели и синове? Защото честта, оказвана на най-усърдните сътрудници е доказателство за отношението към общия Господар [294].

Светиите станаха съкровищници и чисти жилища на Бога: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях,“ казва Бог, „ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (2 Кор. 6:16).  „Душите на праведните са в Божия ръка и“ смъртта „няма да ги докосне“ (Прем. 3:1), казва божественото Писание. Защото смъртта на светиите е по-скоро сън, отколкото смърт. „Те се потрудиха и ще бъдат живи докрай“ (срв. Пс. 48:9, 10 – слав.). „И скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии“ (Пс. 115:6). И наистина, може ли да има нещо по-скъпо от това – да бъдеш в Божията ръка? Защото Бог е живот и светлина и намиращите се в „Божията ръка“ пребивават в живот и светлина.

А за това, че чрез ума Бог обитава и в телата им, споменава и апостолът: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас?“ (1 Кор. 6:19). „А Господ е Духът“ (2 Кор. 3:17). И „ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори“ (1 Кор. 3:17). Затова, как да не почитаме одушевените Божии храмове, одушевените Божии жилища? Светиите са живи и с дръзновение стоят пред Бога.

Владиката Хирстос ни дари мощите на светиите като спасителни извори, от които многообразно се изливат благодеяния и блика миро от благоухание.…

Св. Климент Охридски – Похвално слово за Светия Кръст (Слово за Въздвижение на Светия Кръст)

Братя,

Днес, като празнуваме, ние се веселим духовно за издигането на Кръста Господен.

Днес ние се радваме поради възвисяването на честното дърво.

Днес бива издигано нависоко славното дърво и високо издига от гибелта нас, лежащите в грехове.

Днес скритото в земята дърво излиза на светлина. Наистина, и след разпятието и смъртта Христос е Господар на смъртта и на живота. Господ умъртви смъртта и възкръсна от мъртвите на третия ден.

Обхванати от люта завист, евреите се бояха да не би да остане нещо от това, с което Христос бе измъчван, и да не би Кръстът да служи на вярващите в христа за предпазване и за изцеряване, та затова го взеха, закопаха го и го заровиха много дълбоко в земята, казвайки: „Нека той бъде в забрава!“ Имам предвид Кръста – великото християнско богатство, също гвоздеите, копието и дъсчицата с надписа, който Пилат беше написал и положил на Кръста. Също и тоя надпис беше заровен.

Бог издигна в гръцката земя цар Константин Велики, верен християнин, и майка му Елена, която потърси и намери Кръста чрез Божие откровение и чрез вярата на архиерей. Една част от Кръста тя положи в Йерусалим, а другата част заедно с гвоздеите изпрати на сина си в Цариград.

Днес ние с радост празнуваме намирането на Кръста, който се издига и възвисява по целия свят. На днешния ден Кръстът излезе от земята и като слънце засия по цялата земя и украси цялото творение. Той излезе, за да издигне грешните от тинята и калта.

Днес светата църква приема своя накит, украсявайки се като с гривна, пръстен и огърлица. Добре е това, е днес се е събрал много народ, за да види намерения Кръст и да се поклони на Христа, издигнат на него. Кръстът се яви, за да се издигне високо, и се издигна, за да бъде показан този, който беше заровен и скрит в малко място и който сега приема поклонение от всички. Та и ние сега, приятели, като празнуваме, радваме се поради него. И наистина, след като скритото свещено дърво излезе от тъмата наяве, то трябваше да се появи на високо място като крепост върху планина или като светило, поставено на светлиник, и да бъде показано на всички. Ето защо първият християнски цар и светият архиерей, издигайки Кръста на високо място за наблюдаване, заповядаха да го покажат на всички, които бяха се събрали в църквата. Същото правим и сега на издигнато място сред храма.

Братя, вие виждате, как бива прославян светият и почитан от всички Кръст, който беше заровен в земята поради завист, и как той бива издиган днес на високо място. Това е знамето, чрез което ние се различаваме от другите народи и страни. Това е християнското богатство. Този е знакът, с който ние бяхме отбелязвани, след като Христос беше разпънат на кръст. Това е острото копие, с което ние пробождаме нашите врагове – бесовете.…

Св. Нектарий Егински – За порочността на сърцето

Порочността е нравствена безчувственост на сърцето, която се нарича още и морална порочност. Когато човек се намира в това състояние, той върши зло без да се срамува и даже се гордее със своите грехове. По причина на това, че сърцето му е станало безчувствено, съвестта му мълчи. Това мълчание е мълчанието на нравствената умъртвеност. При нея спасение няма. Порочното сърце не го разчувства никакъв глас, никакъв призив, никакви молби, увещания или предупреждения. Ни откровения, ни чудеса ще могат да го съвземат от неговата летаргия. Нищо не го впечатлява, нищо не го отвежда до покаяние. Онзи, който се е опорочил, ще загине в греха си, защото Божията благодат го е изоставила.

Човек стига до сърдечно опорочение, защото без страх върши грехове. А прегрешава без страх от момента, в който отхвърли духовния живот от живота на сетивата. Според апостол Павел съществува постоянна битка между духовния живот и живота на сетивата. „Защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта; те се противят един другиму“ (Гал. 5:17) По причина на леност към борбата и нерадение у човека, в повечето случаи победител е плътта. Тя побеждава още и защото има за верен свой съпоборник сетивния свят, страстите и желанията на човешкото сърце. И доколкото човек внимава, бодърства, бори се и призовава Бога и Неговата помощ и подкрепа, той подсигурява духовната си природа и я извежда победителка в борбата срещу плътта, като я подчинява и я принуждава да слуша и да следва изискванията на духа, което означава да се ръководи съгласно изискванията на нравствения закон. Но веднага щом спре да внимава, да бодърства, да се бори и да призовава Бога, природата, която е подвластна на сетивата, запова да се противопоставя на духа и накрая въстава, издигайки множество щения.

Духът, мързелувал поради нерадение (нехайство, бел. пр.), е спрял да търси Божията помощ и започва да се чувства слаб в борбата срещу сетивата, а с началото на оттеглянето си се предава на исканията им. Намирайки се в това състояние, човек счита божествените заповеди за тежко и непоносимо бреме.

Законът на плътта вече е започнал да властва в човека. Колкото повече той се задържа у човека, толкова повече духовната природа отслабва. Макар че човек чувства, че трябва да се държи като самовластно същество и чувства дълг като нравствено свободно същество да се подчинява на закона на духа, той обаче няма вече нравствената сила и здравина да се бори срещу страстите, и като цяло – срещу неразумните желания, които дразнят сетивата. На този етап той, от една страна, чувства себе си пленен под веригите на сетивата, желае да ги строши, но е немощен, тъй като духът му е станал ленив. От друга страна, той съзнава нравствената си мизерност и съвестта му свидетелства за жалкото му състояние, но не успява да се освободи; немощен е да възвърне властта на духа, тъй като не прибягва до Божията помощ.…