Category Archives: Агиология

Слово на Покров на Пресвета Богородица

В последните тежки времена, когато с умножаването на нашите грехове са се увеличили и бедите ни – за да се сбъднат думите на свети апостол Павел: беди от разбойници, беди от сродници, беди от езичници, беди по градове, беди по пустини, беди по море, беди между лъжебратя[1], когато, по думите на Самия Господ, въстава народ против народ и царство против царство и настъпват глад, мор и трусове[2], когато ни притесняват нашествия на чужденци, междуособни войни и смъртоносни рани – Пречистата и Преблагословена Дева Мария, Божията Майка, ни дава в защита Своя покров, за да ни освободи от всякакви беди, да ни защити от глад, мор и земетресения, да ни спаси от войни и рани и да ни запази невредими под Своя покров. Знамение за това се явило в царствения град Константинопол при управлението на благочестивия цар Лъв Мъдри[3] в преславната църква на Пресвета Богородица, намираща се във Влахерна[4]. Там по време на всенощното бдение във възкресния ден на първи октомври[5], в четвъртия час на нощта, в присъствието на множество народ свети Андрей, юродив заради Христа[6], издигнал очи нагоре и видял Небесната Царица, Покровителка на целия свят, Пресветата Дева Богородица, която стояла във въздуха и се молела, сияела със слънчева светлина и покривала хората със Своя честен омофор. Като видял това, свети Андрей казал на своя ученик, блажения Епифаний[7]:

– Виждаш ли, брате, Царицата и Господарката на всички, молеща се за целия свят?

Свети Епифаний отговорил:

– Виждам Я, свети отче, и се ужасявам[8].

Както някога свети Иоан Богослов видял на небето велико знамение, жена, облечена в слънце, така и свети Андрей във влахернската църква, подобна на небе, видял Неневестната Невеста, облечена в слънчева порфира. Знамението, видяно от свети Иоан Богослов, предизобразявало Премилосърдната наша Покровителка, тъй като това знамение се явило във време, когато на тайновидеца била открита гибелта, заплашваща цялото творение: “и… се явиха”, казва той, “светкавици и гласове, гръмотевици и трус и голяма градушка. И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце”[9]. Защо това знамение, предизобразяващо Пречистата Дева, не се явило преди мълниите, гръмотевиците, земетресението и градушката, когато всички стихии още били спокойни, но по време на най-страшното вълнение на небето и земята? За да покаже, че нашата Преблага Защитница ще ни се притече на помощ в най-тежкото време при приближаването на гибел за нас и ще ни защити от блясъка на прелъстителната кратковременна светска суета, от гласовете на житейската гордост и тщеславието, от гърма на внезапното нападение на враговете, от бурята на страстите и от града на заплашващото ни свише наказание за греховете. Защото, когато всички тези беди ни притесняват, начаса, подобно на великото знамение, се явява бързата Помощница на християнския род, която ни запазва и покрива със Своето невидимо застъпничество. Такова “знамение е дал” Господ “на боящите се” от Него, “за да избегнат лицето на лъка”[10]; защото в този свят ние сме поставени като цел на стрелите.…

Живот и подвиг на св. Козма Етолийски

Св. Козма Етолийски е малко известен у нас гръцки светец – равноапостол и новомъченик, обесен от турците на 24 август 1779 г. в Албания. Житието му е написано скоро след мъченическата му кончина от св. Никодим Светогорец. Бързото съставяне на житието и името на автора му – св. Никодим, са ясен знак, колко важно е било за гръцките православни християни от времето на турското робство паметта за св. Козма да бъде запазена жива. С право може да се каже, че за поробените гърци св. Козма има онази роля, която за българите от същото време има преп. Паисий Хилендарски, дал начало на националното ни Възраждане.

Този „нов апостол“, както нарекли св. Козма неговите съвременници, се родил в гръцката област Етолия, в малкото селце Мега Дендро през 1714 г. „Син на благочестиви родители, от които биде отгледан и получи образование посредством „учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4), пише за произхода му св. Никодим. Когато навършил двадесет години, „начева да учи при йеродякон Ананий от Дервисано“. В същото време става известно училището при Ватопедския манастир на Св. Гора и св. Козма постъпва в него. С особена прилежност, редом с другите науки, които изучава, бъдещият „проповедник на св. Евангелие“ набляга в усвояването на науката „Логика“, преподавана от настоятеля на училището Никола Дзурдзулиу.

Старателен в науките, св. Козма „още мирянин с името Коста“ впечатлявал монаси, учители и съученици с голямото си „усърдие да придобие съвършенство в пост и молитва“.

След западане на ватопедското училище, поради напускане на главните му учители, св. Козма остава на Св. Гора и „се приютява в свещения манастир „Филотей“, където приема монашество“. Той „навлиза с голямо прилежание в трудния монашески живот. По-късно, понеже манастирът се нуждаел от свещеник, с решително настояване и умоляване на отците бива ръкоположен за йеромонах“.

Но не подвигът на светогорското подвижничество е духовният жребий за св. Козма. Избран съсъд, още от малък в сърцето му се ражда „желание да подпомага със знания своите братя християни“. По-късно това желание преминава в „безпределно копнение и ревност“ по евангелска просвета, породени от окаяното духовно състояние, в което се намирали гърците. За това състояние св. Козма силно скърбял. В житието му св. Никодим разказва за епархии, „подивели и където имало възможност да изчезне благочестието и християнският живот“, където „християните били станали по-лоши дори от нечестивите езичници“. За да поправи това, св. Козма се решава да поеме кръста на „великото и трудно дело на апостолската проповед“.

Но смирен и добродетелен, той не се осмелява да предприеме нищо, преди да разбере каква е Божията воля. Св. Козма се обръща за помощ към Свещ. Писание и когато след сърдечна молитва го отваря – „о, чудо… прочита думите на св. ап. Павел: „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). Сам той споделя: „Намерих това слово, в което Христос казва, че нито един християнин, мъж или жена, не бива да се грижи само за себе си как да се спаси, но да се грижи и за братята си да не изпаднат в грях.“ И ако тези думи се отнасят за всеки християнин, то колко повече са казани за свещеника, чиято единствена грижа по думите на св.…

Πреподобни Давид Солунски – 26 юни

Блаженият Давид се родил в източна страна и подобно на светоносна звезда осиял целия свят: като се упражнявал във въздържание от ранна възраст, той бил сред хората като ангел в плът. Като се заселил близо до град Солун, свети Давид си направил палатка под едно бадемово дърво; тук, подобно на доброгласна птица, той утешавал с душеполезни слова всички стичащи се при него. Неговият ум бил винаги устремен в Божествените висоти; благодарение на това, той се обогатил с дара на чудотворството и станал светозарен стълб на църквата, просвещаващ всички със своите чудесни знамения. Понасяйки мъжествено ту студ, ту силен зной, той станал като че безчувствен. И понеже угасил в себе си огъня на плътските страсти, то и вещественият огън не могъл да го опали. Веднъж той взел в ръцете си горещ въглен и като поставил тамян върху него, застанал пред царя и го покадил, при което ръката му не пострадала от огъня. Като видял това, царят се удивил и се поклонил в нозете на Божия угодник. И тъй свети Давид изумявал хората със своя живот и с чудесата, които вършел, и те, когато виждали светеца, винаги прославяли Бога, дивен в Своите светии. След дълъг и славен живот свети Давид с мир се преставил в Господа, Когото възлюбил още от младини.…

Житие на св. преподобна Мария Египетска

Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.
 
През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: „Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: „О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи oт тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до р. Йордан“.
 
Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от тяхния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.
 
Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.
 
През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек.

Св. царица Теодора II – Основоположница на празника Тържество на Православието

Света Теодора (815 – 867) е императрица на Византия от 842 до 856 г., по чиято дейна инициатива започва християнизирането на български народ. Заради което и нейният син, император Михаил III, става по-късно кръстник на светия цар Покръстител на българите, Борис I Михаил.

Тази свята жена се е родила в градчето Евиса, сред планинската малоазийска област Пафлагония (сега в Армения) през 815 г. Нейни родители били друнгарият (управител на областта) Марин и добродетелната Флорина (по-късно инокиня Теоктиста), отличаваща се със своята отдаденост на православната вяра. Благочестивото семейство имало общо шест деца, четири дъщери – Каломария, София, Ирина (която се омъжва за брата на патриарх Фотий) и Теодора, и двама сина – Варда и Петроний.

През 830 г. майката на император Теофил, регентката Ефросиния, свикала благородните и красиви девойки от цялата импертия, сред които синът ѝ, да си избере съпруга – императрица на Византия. След изпитателен подбор, последни останали църковната поетеса Касиана (Касия) и младата Теодора. В невъзможност да избере измежду двете, отчаян и огорчен, император Теофил изрекъл на висок глас: „Добре ни учат учителите, че чрез жената се ражда зло“. На което поетесата Касиана репликирала, че от жената произлиза и доброто. Подобни думи се сторили невъздържани на императора и той спрял вниманието си на Теодора. На 5 юни 830 г. Теодора и Теофил били венчани в църквата „Св. Стефан“ на двореца „Дафна“, в Константинопол. Скоро след това Ефросиния се оттеглила в манастир и оставила Теодора за единствената Августа на империята.

Света царица Теодора родила на император Теофил седем деца – пет момичета и две момчета: Текла, Анна, Анастасия, Пулхерия, Мария, Константин, починал като дете през 835 г., и Михаил – бъдещия император.

Само че император Теофил бил отявлен иконоборец. Той продължавал иконоборската политика на своя баща, Михаил II. Докато подобно на своята майка Флорина, Теодора силно почитала иконите (Флорина по-късно основала манастира „Гастрион“ и приела монашество с името Теоктиста). Така с Теодора в императорския палат и семейство се появило тайно и иконопочитанието. Теодора се опитвала да се застъпва пред съпруга си за иконозащитниците, но се оказала принудена да пази в тайна от него и от другите придворни своята лична почит към иконите. Тя носела под дрехите си иконите, а много криела и в своята половина от двореца.

Историческата хронография (Theophanes continuatus) разказва как Теодора била заварена от шута Дендрис да се моли пред икона и той я издал на императора. Разразил се семеен скандал, в който разгневеният Теофил обвинил съпругата си в идолопоклонничество. Въпреки всичко, Теодора тайно от съпруга си успяла да възпита децата си в иконопочитание. Те често гостували в дома на майка ѝ Флорина. Едно от малките ѝ дъщери веднъж дори се похвалила на баща си как в дома на баба им имало прекрасна кукла, на която се молели и я целували с благоговение. Теофил не наказвал тъща си, но заповядал на децата му повече да не посещават баба си.…

22 януари – Свети апостол Тимотей

Градът Листра се намирал в Ликаония, в Мала Азия. В този град се родил Т и м о т е й (Деян. 16:1), който бил обърнат в християнството от св. ап. Павел по време на първото му мисионерско пътешествие. Майка му Евника и баба му Лоида били еврейки, а баща му бил елин. При второто си пътешествие великият апостол на езичниците го обрязал „заради юдеите, които бяха по ония места“ (Деян. 16:3) и го взел за свой спътник.

От това време нататък Тимотей бил постоянен спътник на св. ап. Павел, който му възлагал важни поръчения. Сведенията, които Тимотей донесъл на своя учител от Солун в Коринт (1 Сол. 3:1-3), станали повод за написване на Първото послание до Християните в Солун. Важна роля по отношение на коринтските християни има ап. ПТимотей и при третото пътешествие на ап. Павел (1 Кор. 4:17; 16-10; Рим. 16:21). Заедно с други шест спътници Тимотей продружавал учителя си и до Йерусалим (Деян 20:4). Тимотей бил заедно със затворения Павел в Рим (Кол. 1:1; Филим. 1; Фил. 1:1), и св. Павел съобщава, че ученикът му преди него бил освободен (Евр. 13:23). През последните години на ап. Павел той бил поставен като негов заместник на отговорното апостолско поприще в Ефес (1 Тим. 1:3). Скоро преди смъртта си ап. Павел чувствува копнеж да го види и му поръчал да отиде в Рим (2 Тим. 4:11),с лед което Тимотей отново се завърнал в Ефес. Евсевий Кесарийски (263 – 339 г.) в своята „Църковна история“ го нарича „първи епископ на Ефес“. Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества.

Светите му мощи са били пренесени от император Констанций (337-361 г.) в Цариград и положени заедно с мощите на св. Лука и св. Андрей Първозвани в храма „Св. Апостоли“. По-късно били отноесени в Италия от кръстоносците.

В канона на новозаветните свещени книги влизат две Павлови послания до св. апостол Тимотей, които принаделжат към неговите „пастирски послания“. Първото е написано след „първите окови“ на ап. Павел (64-65 г.), а второто – малко преди неговата мъченическа смърт в 67 година.

Източник Жития на светиите. Синодално издателство

Житие на светия апостол Тимотей

Свети апостол Тимотей произхождал от областта Ликаония[1], а възпитанието и образованието си получил в знаменития град Листра, който се прославил не само с изобилието на земните си плодове, но най-вече със своя апостол, тая божествена плодоносна клонка. Тази млада издънка израснала от нездрав корен: както благоухаещата роза разцъфтява от бодливо стъбло, тъй и свети Тимотей произлязъл от елин езичник, известен със своето езическо нечестие, и дотолкова затънал в пороци, колкото синът му впоследствие превъзхождал всички с добродетели и с високата си нравственост. Майката и бабата на свети Тимотей били от еврейския народ, и двете свети и праведни жени, украсени с добри дела, както свидетелства за това свети апостол Павел: “при спомена за твоите сълзи, копнея да те видя, за да се изпълня с радост, и като си спомням за твоята нелицемерна вяра, която по-рано я имаше у баба ти Лоида и майка ти Евника, а убеден съм, има я и в тебе”[2].…

200 години от мъченическата смърт на свещеномъченик Онуфрий Нови (Габровски)

Точно преди 200 години, на 4 януари 1818 г. на гръцкия остров Хиос е убит от турците св. Онуфрий, наричан Нови. Този Христов изповедник е роден в Габрово. В неговото гръцко житие, написано от светогорския монах Онуфрий Иверски, са запазени сведения за неговите българи родители – Дечо и Анна. Христовият изповедник умира едва на 32-годишна възраст.

Св. Онуфрий се родил през 1786 г. в Габрово, до Велико Търново, в България, от благочестивите родители Дечо и Анна. Към края на живота си баща му станал монах с името Даниил. На 9 години малкият Матей (както било кръщелното име на светеца) преживял събитие, което наранило дълбоко чувствителната му душа. Веднъж, по неизвестна причина, родителите му го набили – може би заради някаква детска беля. Той се разгневил много и в детския си протест казал пред намиращите се там турци, че иска да се потурчи и да стане мюсюлманин. Обещал, изрекъл дума, която обаче никога не изпълнил. Въпреки това с времето светецът не намирал мир в съвестта си. Смятал се за виновен и омърсен пред Бога заради моментното намерение да се отрече от Него. Затова още в младежка възраст заминал за Света Гора. Пристигнал в Хилендарския манастир. Там търсил прошка от Бога. Живял подвижнически и понеже имал голямо благочестие и любов към Бога, бил ръкоположен за дякон с името Манасий. Тук той се радвал на Божията милост към него, но вътре в него нараствало едно свещено желание – една мисъл, която не му давала мира: искал да измие напълно, с мъченическа кръв душевната си рана, нанесена чрез лекомисленото обещание да се отрече от Христос. Той започнал да моли Бога да го укрепи.

Манасий разбрал, че в скита на св. Йоан Предтеча в Иверския манастир живее опитен духовник, папа-Никифор, който подготвил за мъченическо свидетелство преподобномъчениците Акакий, Игнатий и Евтимий. Младият дякон доверил на този духовник желанието си. Той го посъветвал „да се подвизава преди мъченичеството така, сякаш е в болката на мъченичеството“. В продължение на четири месеца Манасий живеел сам в светогорска килия, подвизавайки се усърдно под ръководството на папа-Никифор, без да общува с никого. Тук, в непрестанна молитва, принесъл на Бога своите покайни сълзи и коленопреклонни молитви, които понякога стигали до 4000 на ден. Житиеписецът пише, че „скръбта, съкрушението и покаянието били неизменно в сърцето му“. Светецът вече бил готов. Приел велика схима с името Онуфрий. Душата му била пронизана от божествената любов. Нищо не можело да пречупи небесния му копнеж. Той тръгнал към мястото на своето мъченическо свидетелство със съзнанието, че е „най-грешният от всички хора и недостоен да се нарича християнин“.

Място на неговата мъченическа кончина станал остров Хиос. Той пристигнал там на 25 декември, Рождество Христово, през 1817 г., придружаван от благочестивия монах Григорий Пелопонески. Той щял да покрепя мъченика в трудните часове, както бил правил и с преподобномъчениците Акакий, Евтимий и Игнатий.…

Страдание на свети свещеномъченик Елевтерий и неговата майка Антия

По време на царуването на Елий Адриан, който бил ревностен идолослужител, като светла звезда възсиял дивният Елевтерий. Той се родил в Рим от богати и знатни родители. Баща му три пъти бил назначаван за военачалник, а майка му станала достойна за още по-голяма чест и слава, защото била просветена от свети апостол Павел и приела кръщение от него, при което била наречена Антия. Тя нарекла сина си Елевтерий и го възпитавала в строго благочестие. Когато той пораснал, тя чрез ръцете на римския папа Анаклет го посветила на Бога, като наистина достоен за Господа дар. Архиепископът видял благонравието на юношата и го приел в клира си, на петнадесетгодишна възраст го посветил за дякон, а след още три години го ръкоположил за свещеник. Когато светият навършил двадесет години, архиепископ Никита го поставил за епископ на Илирик. Тук новият епископ просиял като светилник и със светлината на Божието слово довеждал мнозина до познанието на Единия Господ. Но ненавистникът дявол не могъл да понесе това и с ярост въстанал против светеца.

Той внушил на злочестивия цар Адриан да се изправи против истината, да започне гонение против християните и преди всичко да убие Елевтерий. Той искал да унищожи най-прославените учители на благочестието. Царят изпратил един воевода на име Филикс да доведе насила Елевтерий пред царския съд. Воеводата пристигнал в Илирик и избрал време, когато добрият пастир преподавал поучително слово на паството си, окръжил Господния храм и с воините си нахлул в него, дишайки ярост и злоба. Когато видял светия да излива като поток чистото учение и сладкогласно да поучава слушателите, той се заслушал внимателно и се удивил на проповядваната от него Христова сила. Той сменил яростта си с кротост и тъй като сърцето му било нива, способна да приеме семето на Божието слово, станал кротък като овца и от гонител се превърнал в Христов ученик. Той забравил всичко предишно и от разбойник станал добър и верен раб на Христа. Филикс пренебрегнал царската повеля, паднал в нозете на светия епископ и повече не оставил учителя си, като се просвещавал с неговата проповед и се утвърждавал в благочестието.

Така от езическото нечестие той се обърнал към благочестието и повече не си и помислял да се завърне при онзи, който го изпратил. А свети Елевтерий, желаейки да пострада заради светата Христова вяра, бързал да тръгне на път. С него дошъл и Филикс, но вече не като воевода пред затворника, а като агне след пастира си. По пътя те стигнали до един извор и както евнухът на Кандакия приел от апостол Филип божествено кръщение, така и той приел кръщение от светия и свалил мрака на идолобесието като някаква гнила дреха.

После двамата отново тръгнали на път.

Когато пристигнали в Рим, християните научили, че Филикс се е присъединил към Христовата Църква и той им разказал всичко за светия епископ. По царската заповед свети Елевтерий застанал пред съда ­ мъжествено и без страх сякаш бил дошъл не на съд, а на празник.…

Житие и страдание на света първомъченица и равноапостолна Текла

Светите апостоли Павел и Варнава, като благовестели Евангелието, дошли в Икония[1] и останали при Онисифор, за когото споменава свети Павел в посланието си до Тимотей, казвайки: “Господ да даде милост на дома на Онисифора, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми”[2]. Живеейки в дома на Онисифор, те често посещавали синагогата, безстрашно проповядвали Словото Божие, довеждали хората до спасителния път и ги обръщали към вяра в Иисуса Христа. Тогава мнозина, като внимавали в учението им и като видели знаменията и чудесата, извършвани от тях, повярвали в нашия Господ Иисус Христос. За това се разказва в книгата “Деяния на светите Апостоли”: “В Икония те (Павел и Варнава) влязоха заедно в иудейската синагога и говориха тъй, че голямо множество иудеи и елини повярваха. … Но те пак останаха тук доста време, говорейки дръзновено за Господа, Който свидетелствуваше за словото на Своята благодат, като даваше чрез техни ръце да стават личби и чудеса”[3].

По това време в Икония живеела една прекрасна осемнадесетгодишна девица, на име Текла, дъщеря на Теоклия, от знатен и славен род. Тя била сгодена за Фамир, един от най-знатните младежи в града, отличаващ се с богатството и с красотата си. Като видяла чудесата, извършени от апостолите, Текла заедно с другите внимателно слушала техните беседи в дома на Онисифор. Семето на Словото Божие паднало на добра почва; по действието на Светия Дух то се вкоренило дълбоко в сърцето на Текла и поникнало: тя повярвала в Сина Божий, обикнала Го и се прилепила към Него с цялата си душа. А апостол Павел, по внушение свише, започнал да беседва за девството и целомъдрието; между другото той казал, че девойка, която пази девството си заради любовта си към Христа, е подобна на ангелите, тя е невеста на Христа, а Христос е неин Жених, Който ще я въведе в Своя небесен чертог. Свети Павел говорил много за това и подбудил Текла да съхрани девството си, така че тогава светата девица твърдо решила да остави годеника си, да презре всички сладости на този свят и в чистота да служи на Христа до самата си кончина. И така, мъдрата девица станала невеста на Небесния Жених и Го последвала с пламенна любов; устремена към нетленния си Жених, тя се топяла като восък, така че върху нея се сбъднало изреченото от Давид: “сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност”[4]. Света Текла била така възхитена от Павловата беседа, че три дни и три нощи съвсем забравила и храна, и вода, и телесен покой. Както някога Мария, като седнала при нозете на Иисуса[5] мислела единствено за Бога, така и Текла се хранела единствено със словото Му, тъй като в Свещеното Писание е казано: “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста”[6]. А когато Теоклия узнала, че дъщеря ѝ е повярвала в Христа и прилежно слуша Словото Божие, дошла и с гняв насила я отвлякла от това душеполезно занимание, а светите проповедници укорила и като ги наругала, изтръгнала дъщеря си, вече Христова агница, от стадото Христово.…