Category Archives: Агиология

Преп. Димитра Киевска (Българска) – пътят на едно жертвено служение от Силистра до Киев

sv-DimitraНа 18 април 2008 г. с решение на Св. Синод на Украинската православна църква (Московска патриаршия) преп. Димитра (1810-1878) беше причислена към лика на светците. До нейната канонизация у нас не се знаеше абсолютно нищо за жертвения подвиг на тази българка, посветила живота си на нуждите на бедните и страдащите. Почитта към нея в Киев беше местна, а в България нямаше дори исторически бележки за нейния живот. След канонизацията на преп. Димитра православните медии у нас хвърлиха малко повече светлина върху личността ѝ и така християнската общност у нас разбра, че още една светица с български произход ще бъде почитана в календара на Украинската църква.

За съжаление честванията отминаха, а с тях и първоначалната еуфория за „българската светица в Киев“. Дори Доростолска епархия, която би трябвало да полага грижа за популяризиране на спомена за просиялите в нея светци, не положи усилия да проучи и изготви житие на светицата, което би могло дори да обогати наличните в Украйна сведения за нея.

Тъй като споменът за праведниците не бива да тъне в забрава, в настоящата статия ще се опитаме да запълним отчасти тази празнина, като за целта ще приведем освен събраните досега сведения от Свето-Введенската обител в Киев, още и информация от малко известни и непубликувани досега документи от Централния държавен архив на Украйна, свързани с живота и делото на преп. Димитра.

В този архив – ЦДАНУ в два фонда под номера 127 и 128 се съхраняват документи на Духовния събор на Киево-Печорската лавра, пряко свързани с подготовката за създаването, устройството и финансирането на Введенската община на преп. Димитра. Целият архив (дело), свързан с Введенската обител, съдържа 132 листа, започнат е на 10 ноември 1876 г., закрит е на 10 януари 1892 г. и е предаден в архива на 6 юли 1895 г. В него има и няколко писма, писани собственоръчно от св. Димитра, под които се намира нейният подпис.

През 1810 г. в гр. Силистра, в семейството на православните християни Александър и Мария се ражда момиченце, което те кръщават Матрона. Родителите възпитават своята дъщеря в духа на православната вяра и благочестие. Едва няколко годишна, малката Матрона и родителите ѝ са принудени да напуснат пределите на България поради издевателствата на османските управници, които стават нетърпими поради непрестанните руско-турски войни. Семейството на преп. Димитра се преселва в Бесарабия. Тук Матрона среща своята голяма любов – офицера от руската армия Иван Егоров. Двамата се венчават в една от църквите в гр. Кишинев (днес столица на република Молдова). В лицето на Егоров, Матрона Александрова Егорова намира верен спътник, надеждна опора и грижовен съпруг. Като истинска съпруга на военен офицер и в изпълнение на евангелските повели Матрона Егорова неотклонно следва своя съпруг и дели с него несгодите на войната. По време на Кримската война (1853-1856 г.) Матрона взима участие заедно със своя съпруг в отбраната на Севастопол (1854-1856 г.).

 Св. Триандафил – червенобагрената роза на Загорá

Автор Ст. ик. Павел Гърбов

Знаменитият житиеписец, светителят Димитрий Ростовски, в предговора към декемврийския том на своите Жития на светиите (който предговор липсва в изданието им на български език – б.а.), разсъждава върху това, че агиографията не е като догматиката, (където няма място за промени или поправки), а  е „повествование на историци и летописци, различно мислещи и пишещи“. Затова той смирено се обръща към читателите на своя труд: „Молим твоята любов, усърдни читателю, ако намериш в тази книга грешки, поправи с любов, прощавайки човешката немощ и несъвършенство“. И пак: „Ако намериш, любовнимателни читателю, и други някои (неща), които изискват поправяне, изправи ги с твоето благоразумие, понеже всичко подлежи на Църковно разсъждение и изправяне“.

Това е и целта на написването на настоящата статия. Само че за „изправяне“ не в трудовете на св. Димитрий, а в нашата родна агиология. С цялата почит и любов, които заслужават тружениците ѝ от миналия век. Като Партений, епископ Левкийски – преводач и съставител на множество жития и служби на български светии – от чието наследство се ползваме и до днес. Именно така, четейки издаденото от дядо Партений житие – на св. мъченик Триандафил (†8.VIII.) – започнахме да си задаваме въпроси:

1. Защо, след като във всички календарчета на БПЦ от последните няколко десетилетия този светец е записан като „Трендафил Загорски“, еп. Партений го изписва (във т. II на своите Жития на български светци) „Триандафил Старозагорски“?

2. Ако е родом от Стара Загора, как (и къде) е станал моряк, предвид отдалечеността на този град от море?

3. Защо в Ст. Загора няма никакви древни сведения за този мъченик или за почитание към него, та да научаваме оскъдните данни за живота му от преп. Никодим Светогорец?

4. Наистина ли св. Никодим е писал, че светецът е от Стара Загора (с каквото впечатление ни оставя еп. Партений)?

Последното се изясни веднага, щом можахме да видим как е записано името на св.Триандафил на гръцки в „Νεον μαρτυρολόγιον“ на преп.Никодим: Τριαντάφιλλος ναύτις ο απο Ζαγοράς (Триандафил, моряк от Загорá). „Загорá“, а не „Стара Загора“. Впрочем, важно отношение към изясняването на този въпрос има фактът, че Стара Загора не е била наричана така нито в XVII в. (когато е живял св.Триандафил), нито в  XVIII-XIX в. (когато живее св. Никодим). От запазените исторически документи виждаме, че в XIX-то столетие този град бива наричан и от българите „Ески Захара“ или само „Захара“ (хаджи Агапий, „Описание на живението ми“); „Ески Заара“ или „Ески Загра“ (в избраните писма на В. Левски, съответно в №56 и 28). Т.е. съвсем ясно е, че ако св. Никодим пише „Загора“, той няма как да има предвид някоя от нашите „Загори“ (Стара или Нова). Асоциацията на еп. Партений вероятно е следствие на изкусително близкото звучене на „Загорски“ със „Старозагорски“.

Къде е тогава „Загорá“, спомената от св. Никодим? Още в 2012 г., при пътуване до Лариса, забелязах крайпътна табела, сочеща път към Ζαγορά.

Св. преподобномъченица княгиня Елисавета Фьодоровна

Великата княгиня преподобномъченица Елисавета Фьодоровна е родена на 20 октомври 1864 г., в протестантското семейство на великия херцог на Хесен – Дармщат, Лудвик IV и принцеса Алиса, дъщеря на английската кралица Виктория. През 1884 г. княгиня Елисавета се омъжва за великия княз Сергей Александрович, брат на руския император Александър III. Покорена от силната вяра на своя съпруг, тя приема светото православие и на 13 април 1891 г., Лазаровден, над нея е извършен чин на приемане в Православната църква.

Княгиня Елисавета посвещава целия си живот на служение на най-малките Христови братя – бедните и болните. Посещава болници, детски приюти, домове за стари хора, затвори и навсякъде се стараела да облекчава страданията на хората. Когато през 1904 г. започва руско-японската война, тя заминава на фронта, където помага на руските войници до пълно изтощение на собствените сили.

На 5 февруари 1905 г. страшно събитие променя коренно личния ѝ живот. Съпругът ѝ княз Сергей става жертва на бомбен атентат. Паднала на колене до носилката с разкъсаното тяло на любимия съпруг, безмълвна и без сълзи, в този момент на тежко вътрешно изпитание Елисавета Фьодоровна била обърнала цялото си същество към Бога, просейки единствено от Него помощ и утеха. Ден след погребението на великия княз тя се причастила със светите Тайни в храма на Чудовия манастир в Москва, където бил гробът му, и веднага след това посетила неговия убиец. Светата не изпитвала никаква омраза. Единственото, което желаела било да накара убиеца да се разкае за стореното и да потърси прошка от Бога. Самата тя му била простила. Нещо повече – собственоръчно подала до императора молба за помилването му.

Сега княгиня Елисавета решила да се посвети изцяло на Бога и да приеме монашество. С лични средства тя закупила на ул. „Большая Ординка в Москва терен, на който била основана обител на труда, милосърдието и молитвата, посветена на св. Марта и Мария, сестрите на четверодневния Лазар (вж. Лука 11:1-46). В обителта били построени два храма – един на името на св. сестри и втори, посветен на Покров Богородичен. Отделно от това били построени болница, аптека, детски приют и училище. Към обителта била открита болница за туберкулозно болни жени.

На 10 февруари 1909 г. Марто-Мариинската обител била официално открита. На 10 април след всенощното бдение Дмитриевският еп. Трифон по специален чин постригал първите сестри, наречени „сестри на любовта и милосърдието. На другия ден след светата Литургия Московският и Волоколамски митрополит Владимир възвел сестра Елисавета в игумения на обителта. Отличителен знак на Марто-Мариинските сестри станал осемкраен кипарисов кръст.

Игумения Елисавета водела истински подвижнически живот – спяла на дървен креват, без дюшек, не повече от три часа в денонощието, храна употребявала умерено и строго съблюдавала постите, в полунощ ставала за молитва, а после обхождала всички стаи в болницата и често оставала до разсъмване при болните. На сестрите в обителта казвала: „Не е ли странно, че ние от лъжлива хуманност се опитваме да вдъхнем на такива страдалци надежда за мнимо оздравяване.…

Св. мчк Лазар Български

Написано от йеромонах Никифор Хиоски

Този храбър Христов воин и добропобеден мъченик беше от пределите на България, от селото, наречено Габрово, от родители православни християни (Според запазеното предание родното място на мъченика е село Дебел дял, на 15 км. от Габрово. Баща му се е казвал Недко Енчов. Родът му съществува и до днес. По данни на архим. Нестор от св. Великотърновска митрополия.).

Бягайки от България, дойде в Анадола и пристигна в едно село, наречено Сома, което е близо до Пергам, и там стана овчар. Един ден, когато беше на паша с овцете си на високо и пусто място и те почиваха, оттам случайно мина някаква туркиня, срещу която свирепо се нахвърли кучето на стадото. Лазар се събуди от кучешкия лай, бързо се спусна и отърва жената, преди тя да претърпи някоя по-голяма пакост от едно малко разкъсване на дрехите. Коварната и скверна жена тогава не показа никакъв признак на гняв против Лазар. Но после, когато отиде при мъжа си, наклевети християнина, и то с клевета зла и смъртоносна, че уж в пустото място той направил опит да я изнасили и показваше раздраните си дрехи като доказателство за извършеното насилие. Мъжът ѝ, щом чу това, веднага пламна от гняв и хукна да намери пастира, за да го убие. Но понеже не го познаваше, преби вместо него съдружника му, обаче не до смърт, поради което онзи не умря. А като узна после от жена си (по белезите, които ѝ описа), че не е набил нейния оскърбител, и виждайки, че битият не е умрял, размисли, че е възможно той да го привлече под съд, тъй като беше съвсем невинен и неотговорен. Боейки се от това, варваринът подбуди сродниците на жена си да отидат и да опишат в съда насилието и дързостта на християнина, за да защитят честта ѝ, та да не остане поругана тяхната родственица, сякаш доброволно е извършила прелюбодеяние. Лазар узна за гнева на агарянина и как онази жена е преиначила случилото се, и каква клевета е измислила. Но му се видя недобро да се крие, за да не потвърди по този начин нейното обвинение. Затова открито си остана при стадото, за да покаже, че като невинен не подозира никаква опасност. Но мъжът и сродниците на туркинята подновиха клеветата и обвинението пред агата, който веднага изпрати да доведат Лазар и бития негов съдружник. После доведоха и жената обвинителка с нейните сродници. За невинно бития агарянинът беше оправдан, защото в желанието си да отмъсти на оскърбителя на своята жена, го набил по погрешка, понеже не го познавал. А цялото обвинение и „престъпление“ се стовари върху Лазаря.

Какво стана по-нататък? Битият беше освободен, а невинният Лазар на 7 април беше осъден на затвор. И понеже поруганието и безчестието на жената се разгласи и се разчу не като лъжливо и измислено, а като истинско и действително, сродниците обещаха на агата хиляда гроша, та или да потурчи Лазар, или да го обеси, за да бъде заличен по този начин позорът от техния род.…

Житие на свети свещеномъченик Ипатий Чудотвореец, епископ Гангърски

Великият Божий угодник свети Ипатий, епископа на град Гангра, в Пафлагония (малоазийска област, бел.ред.), бил един от триста и осемнадесетте свети отци, участвали в Първия Вселенски събор, свикан през царуването на Константин Велики (от 324 до 337 г., бел.ред.) в град Никея*. Тук заедно с останалите свети отци, изпълнен с Дух Свети и въодушевен от ревност към Православието, той изобличил Арий в ерес и го предал на анатема.

* Този събор се състоял през 325 г. и бил свикан за изобличаване на александрийския презвитер Арий, който безбожно учел, че Синът Божий не е равен на Бога Отца и е Негово творение. Бел.ред.

Свети Ипатий получил от Бога дар на чудотворство; той изцелявал различни недъзи и изгонвал бесове. В едно село превърнал горчивата вода, която течала от планинския извор, в сладка; а на друго място, по неговата молитва, от земята протекъл извор с топла вода, която била лековита. Веднъж, през една тъмна нощ, когато вървял край реката, във водата се появили пламъци, които му показвали пътя, за да не се отклони и да падне в реката.

Също така той убил и една страшна змия. При царуването на Констанций*, който се възцарил след смъртта на своя брат Константин**, в царския дворец кой знае откъде допълзяла една огромна змия. Тя заобиколила царската съкровищница, в която имало много злато и други богатства, спряла се пред входа на тази стая и не пускала никого да влезе в нея. Цар Констанций изпаднал в ужас от това и изпратил да кажат на Божия светител Ипатий да дойде в Цариград, защото името на светеца било прославено заради чудесата, извършени от него по Христовата благодат. Царят посрещнал светеца с почести, поклонил му се до земята и го помолил да прогони с молитвата си от царската съкровищница змията, която никаква човешка сила не можела да прогони. И много други духовни лица се опитвали да я прогонят с молитва, но безуспешно; някои от тях дори пострадали.

* Император Констанций царувал от 337 до 361 г., бел.ред.

** Константин II, по-големият син на Константин Велики, царувал от 337 до 340 г., бел.ред.

А светецът казал за това на царя:

– Царю, дори и нашата молитва да бъде безсилна, твоята вяра няма да остане напразна пред Бога.

След това, като паднал на земята, той твърде дълго се молил. После станал и казал на царя:

– По средата на хиподрума (място за конни състезания, бел.ред.), където се намира статуята на баща ти, нареди да направят пещ, да я разпалят колкото може по-силно и да чакат кога ще дойда.

Веднага приготвили и разпалили пещта. Тогава свети Ипатий, като взел светителския жезъл, отишъл в царския дворец, отворил вратата на съкровищницата и дълго бил змията със жезъла. Народът и царят, обзети от страх и трепет, гледали отдалече и като видели, че змията не излиза (а денят вече отивал към вечерта), помислили, че тя вече е умъртвила светеца, както по-рано се случило с някои от иереите.…

Преподобни Никифор Хиоски, светецът на прокажените

Тропар, глас 1
Борбата и мъжеството в подвизите на преподобни Никифор Прокажени удивиха ангелите, като друг Йов страдалния претърпя, славейки Бога. И затова се увенчава със слава, отличавайки се с дивни чудеса. Радвай се, наставниче на монасите, радвай се, източниче на светлина, радвай се, защото изливаш от мощите си радостно благоухание.

На 4-ти януари, в навечерието на Господския празник Богоявление, почитаме паметта на преподобни Никифор Прокажени, един малко известен съвременен светец, който заедно със свети Лука Симферополски е наречен „бърз лечител и безсребреник на 20-ти век“.

Бог прославя с дивни чудеса на изцеления Своя угодник, презрян и отхвърлен от хората в този преходен и бързо отминаващ живот, но поечетен с непреходна слава във вечния и нескончаем живот. Бог удостоил този, комуто малцина се осмелявали да целунат осакатената от болестта ръка, изпитващи страх и погнуса от проказата, за да бъде непрекъснат извор на благоухание чрез благодатно явените си свети мощи, на които се покланят и с любов ги целуват огромно множество вярващи. Бог увенчава с нетленен венец на победа Никифор Победоносеца – мъжествено претърпял житейските несгоди, презрял земните утешения и блага, устремен към светостта – най-висшата цел на човешкия живот, врата към блажената вечност.

Преподобният наш отец Никифор, в света Николаос Тзанакакис, се родил през 1890 г. в с. Сирикари, в района на гр. Халния, остров Крит. И двамата му родители починали, докато бил съвсем малък. Щом навършил тринадесет години, бил ипратен от дядо си да учи занаят в една бръснарница в гр. Хания. Там всички го обикнали, защото бил умен, красив и
много общителен. Но в живота му предстоял много труден и болезнен подвиг, който започнал с появата на първите белези на болестта на Хансен, известна още като проказа.

Бил четиринадесетгодишен, когато заминал за Египет, за да не бъде арестуван от местните власти и изпратен на безводния остров Спиналонга, където изолирали прокажените.

Установил се в град Александрия, където имало процъфтяваща по това време гръцка диаспора. Там се срещнал и с духовници от Александрийската патриаршия. Всички обикнали добрия Николаос. Но след няколко години, когато белезите на болестта вече трудно се скривали, трябвало да напусне и Александрия. Но къде можело да отиде? Не познавал никъде никого. Тогава един архиерей, комуто Николаос доверил проблема си, го изпратил на остров Хиос при преподобни Антим Вайанос (паметта му се чества на 15-ти февруари), обгрижващ духовно Лепрозория (от лат. Leprosorium и leprosus – прокажен. Обособен в отдалечен от населени места лечебно-профилактичен център за изолация и обгрижване на болни от проказа) на острова.

След като изминали три години, преподобни Антим постригал Николаос за монах с името Никифор. Благодарение на своя старец монах Никифор преододял естествения страх и отчаяние от задълбочаващата се нелечима болест и се научил да я използва като притегателно средство за Божията благодат, чрез умносърдечната молитва, извираща от дълбините на страдащата наранена душа. Чрез благодатта придобил велико търпение и се издигнал високо по стълбицата на добродетелите.…

Житие на светия наш отец Мелетий, архиепископ Антиохийски

Свети Мелетий отначало бил епископ Севастийски в Армения, но после бил поставен на архиепископския престол в Антиохия. Антиохийският архиепископ Евдоксий, последовател на арианското заблуждение, прелъстен от богатството на Константинополския престол, пожелал да премине там, тъй като заемащият преди това архипастирското място – злочестивия еретик Македоний, бил низвергнат. При царуването на Констанций, сина на Константин Велики, Константинополската църква изобилствала със съкровища и била много по-богата от другите църкви. Затова Евдоксий пренебрегнал Антиохийския престол и започнал да се домогва до Константинополския. Като научили за козните на своя архиепископ, жителите на Антиохия се обидили много и го прогонили, негодувайки, че презира църквата си. Той се отправил в Константинопол и там получил престола, а антиохийците свикали събор, за да решат кого да изберат на мястото му.

По-голямата част от присъстващите на събора били ариани, които тогава имали голяма сила. Православните били малко и освен това били презирани и наричани евстатиани, по името на свети Евстатий, архиепископ на Антиохия, който претърпял изгнание заради православната вяра. На устата на всички участници било името на свети Мелетий, всички желаели той да бъде техен архиепископ, но особено много това искали арианите, защото го смятали за свой единомишленик и се надявали, че ще склони към мъдруването им евстатианите и ще научи цяла Антиохия на арианското заблуждение.

И така, съборът единодушно го избрал на архиепископската катедра. Решението било потвърдено от подписите на всички участници и дадено за съхранение на присъстващия там свети Евсевий, епископ Самосатски, който бил православен. После те изпратили молбата си заедно с царската грамота до свети Мелетий и с големи почести, в присъствието на много хора, го довели в Антиохия.

Когато встъпил на Антиохийския престол, свети Мелетий започнал ревностно да поучава на добродетелен живот и благи нрави и да приготвя в сърцата на паството си път към истинското правоверие, защото смятал, че с по-голям успех може да посее семената на православието в душите на хората, ако отначало изправи злите им нрави и изтръгне тръните и плевелите от сърдечната им нива. По това време той поставил за дякон и Василий Велики, който дошъл от Йерусалим в Антиохия. Тогава прочутият свети Йоан Златоуст бил още невръстно момче. Той приел кръщение от архиепископа, бил сред хората, които го посрещали, а докато Василий пребивавал в Антиохия, преминавал книжно обучение. Впоследствие в своето похвално слово за свети Мелетий той описал тридесет дневното му отлъчване от Църквата, на което светият бил подложен от еретиците.

Това станало така. Целият народ искал точно да знае към какво изповедание се придържа новият архиепископ и когато го попитали за това, той се обърнал в църквата към народа с проповед на словото Божие, в което прославял православната вяра, утвърдена на Първия вселенски събор в Никея. Той изповядал също, че Син Божий е единосъщен, съестествен и равен с Бог Отец, че Той не е създаден и е Творец на цялата твар.…

Житие на преподобната наша майка Мелания Римлянка

Както добрите плодове се раждат от добро дърво, така и святата издънка прораства от свят корен. Пример за това е преподобната Мелания, която произлязла от благочестиви християнски родители. Баща ѝ и дядо ѝ били висши сенатори. Като пораснала, Мелания горещо желаела да съхрани девството си непорочно и често с всички сили умолявала за това родителите си. Но тъй като тя била единствената им дъщеря и нямало друг наследник на безбройните им имения и несметни богатства, щом светицата навършила четиринадесет години, те я омъжили против волята ѝ за човек, равен на нея по знатност, на име Апиниан, който карал седемнадесетата си година. Когато бракът бил сключен, Мелания не се разделила с мисълта и желанието си да съхрани, ако не девството, то поне чистотата си, и всячески скланяла съпруга си към въздържание, като често го увещавала и му говорела през сълзи:
– Колко щастливи бихме били, ако живеехме заедно в чистота, като в младостта си работим на Бога без плътско съединение, което винаги съм желала и желая! Тогава двамата с теб бихме водили прекрасен богоугоден живот. А ако твоята страст, толкова свойствена на младостта, те надвива и ти пречи да изпълниш молбата ми, така че не можеш да победиш плътските желания, тогава ме остави и не бъди пречка за моето желание. В откуп за себе си ще ти предоставя всичките си богатства, роби и робини, съкровищата, златото и среброто и другото си неизчислимо имущество. Владей всичко това, само ми позволи да бъда свободна от плътски сношения.
Като чул тези думи, Апиниан не ѝ отказал напълно да изпълни желанието й, но не ѝ дал и пълното си съгласие, а само ласкаво казал:
– Това не може да стане дотогава, докато не придобием наследник на нашите имения. А щом ни се роди такъв наследник, тогава и аз не ще изостана от доброто ти намерение, защото не е добре, ако жената изпреварва мъжа си в доброто дело и в стремежа към Бога. Да изчакаме, докато Бог ни даде плод от нашето съпружество и тогава в съгласие ще пристъпим към живота, към който се стремиш.
Мелания се съгласила с това намерение на мъжа си, и ето, родила им се дъщеря. След раждането ѝ Мелания дала за нея обет за девство, като че плащайки своя дълг: тя желаела дъщеря ѝ да запази това, което самата тя не могла, като била омъжена против волята си.
После, готвейки се за другия живот, тя започнала да се приучва към въздържание и умъртвяване на тялото: постела, лишавала се от всяко угаждане на плътта, не искала да носи красиви дрехи и скъпоценни женски украшения, не ходела на баня. А когато мъжът ѝ или родителите ѝ я убеждавали да отиде на баня, тогава тя не разголвала тялото си и излизала оттам, след като умивала само лицето си, при което забранявала на робините си да казват на когото и да било за това и им правела подаръци, за да мълчат.…

Житие на свети мъченик Юстин Философ

Св. Юстин, един от най-бележитите философи през ІІ век след р.Хр., се родил в самарийския град Сихем, наричан още Неапол Сирийски. Родителите му били богати и знатни люде и се погрижили за неговото образование. Юстин от ранни години се пристрастил към науката: той посещавал най-добрите училища, учел се при най-бележитите философи. Повече от другите учения го привлякло учението на Платон, което се отличавало с възвишеност на стремежите и на някои понятия за Божеството и за безсмъртието на душата. Юстин страстно се заел да изучава книгите на Платон. Той често търсел усамотение, за да може свободно и задълбочено да мисли за предмета, който така силно занимавал душата му. В една такава минута му се случило да чуе за Христовото учение. Той сам по-късно разказвал, как станало това.

Веднъж той излязъл от града и вървял по морския бряг. Ненадейно срещнал почтен старец, който влязъл с него в разговор. Юстин започнал да му говори за философията, за своето желание да узнае истината, хвалел учението на Платон. Старецът започнал да оборва мнението му и да доказва, че само със своя разум, без помощ отгоре, човек не може да дойде до познание на истината и до възвишеното понятие за Бога. „Аз не допускам – казал той, – че в учението на Платон и на другите философи ти можеш да намериш истинска мъдрост, която довежда до познание на Бога. Човешкият ум, ненаставляван от Светия Дух и непросветен чрез вяра, не може да познае Бога“.

Юстин слушал стареца с изумление. „А къде според твоето мнение мога да намеря учител, който би ми показал истината, ако няма пълна и съвършена истина в книгите на Платон?“ – запитал той.

Старецът упоменал за прoроците. „В старо време – казал той, – много време преди философите, живеели праведни и святи мъже, които Господ обикнал. Изпълнени с Дух Светий, те предсказвали, какво имало да се случи по-късно. Господ им говорел или възвестявал откровения и това те без страх съобщавали на людете. Техните писания съществуват и досега и просвещават умовете, за да познаят истината, защото те били свидетели на истината. Те вярвали в Бога, Създателя на света, и възвестявали за дохождането на земята на Син Божий, Иисус Христос.“

Посочвайки Свещеното Писание и пророчествата, които вече се били изпълнили, старецът продължавал да доказва на Юстин, че ученията на езическите философи далеч не са съвършени и че истината той може да намери в християнското учение.

„Моли се на истинския Бог – казал му старецът – да ти отвори Той вратите на светлината, понеже никой не е в състояние да разбере божественото, ако Сам Бог не му помогне. Но Той открива истината всекиму, който я търси с молитва и който с любов прибягва до Него.“

Като поговорил доста дълго с Юстин, старецът си заминал. „Аз повече не го срещнах – пише Юстин, – но в душата ми пламна огън от любов към пророците и светите мъже, които са приятели Христови.…