Category Archives: Съвременни подвижници

Труд, молитва и вяра. Игумения Златка Козарева (+ 2003 г.)

Радка Рашкова

Манастирът „Св. вмчк Мина“ се намира близо край гр. София. Той е отворен дом на Бога за всяка душа и всяко сърце.

Спирам пред скромната телена врата с метален кръст. Свеждам глава с дълбока признателност пред Бога, че ми е дадена възможност да посещавам това свято и чисто място, правя кръстен знак и влизам. Вятърът ме поздравява чрез нежно шумолене в листата на брезите, които като стражи заграждат постланата с обикновени бели плочки пътека. Минавам бавно по нея и влизам във вътрешния двор. Погледът ми се отправя към безоблачното синьо небе, преминава през щъркеловото гнездо върху камбанарията на храма „Св. вмчк Мина“ и спира в градината с прекрасните цветя, които цъфтят тук от ранна пролет до късна есен.
По средата на това цветно море, опряна на циментовото корито на чешмата с тояжка в ръка, стои една слабичка фина жена, облечена в черно.

Това е тя, майка Златка, игуменката на манастира, отдала целия си живот в служба на Бога и в моление за човешките души. Целувам с дълбоко уважение и признателност подадената ми за поздрав десница. Колко голямо сърце има тази жена, за да побере в него болката и мъката на човешките страдащи души, пристъпващи прага на манастира! Колко голяма сила се крие в нея, за да може да застане пред строгия и проницателен поглед на св. великомъченик Мина и
да измоли от него застъпничество пред Бога за прошка на греховете ни, за помощ във всяка нужда или за благословия в житейския ни път.

Неспирен е потокът. Идват десетки, а в празнични дни – стотици хора. На всеки майка Златка помага и посочва верния път – Пътя към Бога.

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан. 17:3).

Истина, която тя е разбрала много рано. Истина, която тя оставя като завет към всички души в този свят.

Майка Златка разказва

Родена съм на 4 май (17 май ст. стил) 1915 г. в гр. София. Майка ми, Руска Йорданова, и баща ми, Лазар Козарев, са бежанци от гр. Велес, Македония. Срещнали се, оженили се и тук се родили седемте им деца. Аз съм най-голямата – Павлина, кръстена съм на св. ап. Павел, а след мене идват Маргарита, Соня, Иван, Славчо, Георги и Цецка.

Възпитанието ни вкъщи беше много строго. Учеха ни на внимание, милосърдие, обич, уважение към Бога и хората. Имаше ред, който се спазваше от всички.
Спомням си, баща ми обичаше много грис халва и мама всяка вечер приготвяше по една бакърена тенджера, от която сипваше на всеки в паничката. На един сипе по-малко, на друг повече.
– Мамо, ама на кака сложи повече – две парчета, – ще кажат малките деца.
– Тя е по-голяма – отговаря мама и с това редът се възстановява.
Друг път слага повече в чиниите на малките.…

Старец на цяла Русия. Животът на архимандрит Йоан /Крестянкин/

Архимандрит Йоан /в света Иван Михайлович Крестянкин) се родил на 11 април 1910 година в град Орел в многодетно семейство, бил осмото и последно дете. Още от малък Ваня прислужвал в храма, на шест години вече бил клисар, а след това изпълнявал задълженията и на иподякон. На дванадесет години за пръв път изразил желанието си да стане монах. В животоописанието на стареца тази история е изложена по следния начин.

На Елецкия епископ Николай му предстояло да замине на служба на ново място и когато прощаването му с богомолците вече привършвало, иподякон Иван Крестянкин, желаейки да получи от архиерея напътствие за живота си, се докоснал до ръката му, за да привлече по този начин вниманието върху себе си. Тогава владиката се навел към момчето с въпроса: „А теб за какво да те благословя?“ Ваня във вълнението си му казал: „Искам да стана монах“. Полагайки ръка върху главата на момчето, епископът помълчал малко, прозирайки бъдещето му. После сериозно казал: „Първо ще завършиш училище, после ще поработиш, след това ще приемеш сан и ще послужиш малко, а като му дойде времето, непременно ще бъдеш монах“. И животът на младежа се подредил точно както казал архиереят.

През 1929 година Иван Крестянкин завършил средно училище, а след това получил и професионално образование, посещавайки курсове за счетоводители. Работил по специалността си в гр. Орел, но често, поради възлаганата му извънредна работа, не можел да посещава храма, а когато се възпротивил на този порядък, веднага бил уволнен. За известно време останал без работа и през 1932 г. се преместил в Москва, където бил назначен за главен счетоводител на неголямо предприятие. Тук работата не му пречела да посещава богослуженията. Скоро Иван влязъл в обкръжението на млади православни хора, обсъждал с тях въпросите на духовния живот и това приятелство още повече затвърдило намерението му да върви по духовния път.

През 1944 г. станал четец в московския храм „Рождество Христово“ в Измайлово, където през 1945 г. бил ръкоположен в чин дякон, а малко след това и за свещеник.

Отец Йоан служил въодушевено, проповядвал с вдъхновение, отнасял се към енориашите с любов и с необикновено внимание – с това той провокирал подозрение и преследване от страна на властите. „Прекомерната активност“ на свещеника в тези времена била повод да бъде скалъпено наказателно дело срещу него.

Едновременно със служението в храма, отец Йоан учел задочно и в Московската духовна академия и пишел дипломна работа на тема: „Преподобният Серафим Саровски Чудотворец и значението му за руския религиозно-нравствен живот“. Но малко преди защитата, през април 1950 г., той бил арестуван и затворен в Лубянка и Лефортовския затвор.

Със своята доброжелателност духовникът силно озадачил напористия и жесток следовател. Като не обръщал внимание на злобата и наглостта му, отецът се държал просто и открито – отхвърлял клеветата и не поемал върху себе си допълнителна вина. Когато за очна ставка при него довели един завербуван от властите свещеник, отец Йоан толкова искрено му се зарадвал и така сърдечно се втурнал към него да го приветства, че другият не издържал на укора на съвестта си и, загубвайки съзнание, се свлякъл на пода…

От август 1950 г.…

Велик в своето смирение и себежертвеност

[2018] година се отбелязват 130 години от рождението и 70 години от кончината на Неврокопския митрополит Борис – духовник, оставил дълбока следа в живота на Българската православна църква.

Той се ражда на Димитровден през далечната 1888 г. в село Гявато, Битолско.

През 1910 г. Вангел Разумов /светското име на митрополит Борис/ завършва Цариградската духовна семинария. Там той получава стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от примерното му и смирено поведение. През 1915 г., вече йеродякон, завършва и Богословския факултет в Черновиц. След като през 1917г. е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и привлича вниманието на висшите църковници, които го извикват в София, отличават го с офикията архимандрит и му възлагат послушанието на протосингел на Софийския митрополит, а от 1926 до 1931 година е ректор на Софийската духовна семинария Св. Йоан Рилски.

Деен творец, той пише статии за Църковен вестник, публикува свои стихотворения, автор е на знаменитата брошура Кризата в нашето училище. При избора му за Неврокопски митрополит, проф. Хр. Гяуров ще напише за него: Всеки един народ има нужда не само от политически водачи, но в същото време, и даже повече, от духовни водачи. От такива водачи особена нужда има сега българският народ. Когато новоизбраният НЕврокопски митрополит се възкачва на определената му от Божия промисъл катедра, той влиза в числото на тези водачи на българския народ. Предстои му висока, но в същото време тежка отговорна дейност. Досегашната му дългогодишна ползотворна и творческа дейност е добър и сигурен залог, че такава, и даже с още по-бляскави резултати, ще бъде и бъдещата му дейност като митрополит на българската православна Църква. Ние храним пълна надежда, че новоизбраният Неврокопски митрополит Борис със своята дълбока преданост към православната българска Църква и със своята безгранична и самоотвержена обич към своята родина, към българския народ, ще бъде един от първите и достойни духовни водачи на българския народ (Църковен вестник, бр. 13, 1935 г.)

Канонически избран през 1935 г., митрополит Борис поема овдовялата Неврокопска епархия, където е посрещнат с голямо въодушевление от хиляди благочестиви християни. Митрополит Борис поема отговорността за духовното обгрижване на своите чеда. Почти веднага след встъпването му като митрополит, той изпраща окръжно писмо до своите пасоми и свещеници в Неврокопска епархия, в което определя десет основни длъжности на свещеника. На следващия месец, септември, изпраща окръжно послание и до учителите в епархията. Митрополит Борис не е искал да действа самостоятелно в проповядването на словото Божие, а е искал да използва в работата си всички възможни начини за възпитанието на младото поколение, а именно двата най-големи и основни фактори – семейството и училището. За кратко време той прави така, че църковният живот в югозападната българска епархия да процъфти. След освобождението на Вардарска и Егейска Македония са присъединени нови три духовно околии – Зърневската, Царевоселската и Беровската.…

Спомени за протойерей Евстати Янков

От кончината на приснопаметния Евстатий Янков от Чепеларе тази година се изпълват кръгли 50 години (бел. ред. – текстът е писан 2002 г.). Но колцина са помнещите добрия пастир? Шепа духовни чеда, които едно подир друго гаснат в родното му Чепеларе. Още приживе той е имал откровение свише, че нивата на неговия труд ще запустее и буреняса, което сам о. Евстатий със сълзи открил на свое духовно чедо.

Скъпа е в очите на Господа смъртта на праведника. Добрият пастир не умира, но и подир телесната си смърт всеотдайно бди над малкото си стадо. Споменът за него е с похвала…

Светлината на спомена за тоя праведник ще да е била по-ярка по времето, когато архимандрит Серафим е писал предложените тук биографични блежки за своя духовен другар и съпастир. Въпреки това, духовното съприкосновение със светлия лик на о. Евстатий неотменно рони във всяка вярваща душа искрите на любовта към Господа Бога, на Когото този български Йоан Кронщадски послужи от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всички свои сили (срв. Марк. 12:30).

Бележитият със своите пастирски подвизи протойерей Евстатий Янков се родил в китното родопско село Чепеларе (Смолянско), в много бедно семейство от втория брак на майка си. Тя се казвала Мария. С първия си мъж живяла само шест месеца и го загубила при трагични обстоятелства. Съпругът ѝ работел на остров Тасос (Гърция). Веднъж преди прибирането си в България бил помолен от свои другари, чепеларци, да занесе на домашните им техните спестени пари. Той се съгласил и тръгнал пеш през Родопите за Чепеларе. Помакът, който го придружавал, знаел, че спътникът му носи доста пари. Нападнал го на едно безлюдно място в планината, ограбил го и го убил с кол… След като изминало времето на траура, овдовялата Мария се омъжила втори път. И ето, когато трябвало да се роди първата ѝ рожба – бъдещият голям пастир и дивен Божий служител о. Евстатий, нейният пръв съпруг – мъченик – се явил насън на нейна близка и ѝ рекъл: „Тая нощ Мария роди момченце! Но такова необикновено дете роди, че всички ще имаме полза от него!“

На сутринта жената, която видяла съня, с радост узнала, че същата нощ мария наистина е родила момченце. Това станало на 20 август 1886 г. Тъй Бог още от майчината утроба явил отец Евстатий като Свой избраник.

Впоследствие Мария имала още три деца: Тодор, Рада и Васил. Тодор починал твърде млад.

Семейството, в което отрасъл о. Евстатий, било много бедно – не защото за него нямало добър поминък, а поради пиянството на бащата. Той бил умен, паметлив, способен човек. Владеел отлично църковното пеене. По занаят бил обущар и изкарвал добри пари, но ги пропивал. В къщи не давал нищо. Децата му ходели дрипави и боси. Майката с неимоверен труд едва успявала да ги изхрани и закърпи.…

Биография на ставр. свещик. Аспарух Стоичков

Ставрофорен свещеноиконом Аспарух Стоянов е роден на 8 февруари 1915 г. в с. Радуил, Самоковско, в сърцето на Рила планина. В този ден по християнския календар бил празника на св. Три светители, което дало повод на майката да определи на шопски диалект бъдещето му: „Оно се роди на „Три светителе“ и ке ми стане поп.“ Селският учител – кръстникът – му дал името Аспарух.

И наистина, сред многочленното семейство от четирима ратя и две сестри, той от малък се отличава с любознателност и любов към учението. През 1921 г., едва шестгодишен, е записан в селското училище, където завършва трети прогимназиален клас. В училището по това време преподават завършилият Казанската духовна семинария в Русия Антон Станков, завършилият Духовната академия и специалност „класически езици“ в СУ Александър Милев, впоследствие професор по древни езици в СУ, Радко Поптодоров – семинарист, а по-късно преподавател в Духовната академия. Те оставят незаличими следи в съзнанието на будния младеж и помагат да се оформи желанието му да се подготви за духовник. Александър Милев дори написва молбата му до Ректора на Софийската семинария. През 1929 г. се записва в Педагогическата гимназия в гр. Самоков, но скоро напуска по финансови причини. Голямото семейство живее в бедност и не може да си позволи да отделя средства за храна и квартира в околийския център. Но всички смятат, че той не бива да остане с това образование, пък и той самият е много любознателен и мечтае да продължи да учи. Братята му и селските младежи се обръщат към него с „попе“. Кандидатства в Софийската духовна семинария, но не е приет, защото не може да пее по ноти.

Тъй като всяко лято прекарва в Рилския манастир и помага на монасите в ежедневните им задължения, той се включва и завършва шестмесечен църковен певчески курс, организиран от Светия Синод. През 1931 г. кандидатства отново и е приет в Семинарията. Бедността е толкова голяма, че отива да се запише и да получи униформата си, а брат му го чака, за да вземе неговите дрехи и обувки. Изключително скромен и мълчалив, той овладява предметите старателно и с интерес. Донесъл със себе си споменът за простичките семейни ценности, – кръстенето на баща му преди да започне работа и кратката молитва „Хайде, Боже, помагай!“, къпането на шестте деца преди празник, обличането на новите дрехи и отиването на църква, запаленото привечер кандилце пред единствената икона, тихия шепот на родителите пред иконата преди лягане – го кара да се усамотява и постоянно да мисли за Бога. По този повод татко споделяше:

Мислех за Бога, но вярата ми не беше твърде съзнателна и просветена. Представях си Бог суров, жесток и страшен и съжалявах за лошавините, които съм сторвал. Прекалена скромност, дори вредна, и смирение крайно и тъпо. Чувствах, че имам дарби – умествени способности, – но не ги проявявах, а покривах и потъпквах.

В памет на архим. Поликарп /Мадзароглу/

На 15 юни 2012 г. се престави в Господа архим. Поликарп /Мадзароглу/, неуморен труженик на Христовата нива, познат и многоуважаван и у нас от многобройните си посещения в България. Роден в Едеса през 1929 г., о. Поликарп се ражда за Бога в монашество в манастира „Св. ап. и ев. Йоан Богослов” на о. Патмос. Божият промисъл насочва стъпките му към Солун, където на 11.10.1951 г. е ръкоположен за дякон от Солунския митрополит Пантелеимон /Папагеоргиу/ в митрополитския храм „Св. Григорий Палама”. Пак същия митрополит го ръкополага за презвитер на 12.01.1958 г. в храм „Св. вмчк. Георги Победоносец” в солунския район Неаполис.

Деветнадесет години от свещенослужението на стареца Поликарп преминават в Солун като клирик на Солунската митрополия, от 1951 до 1970 г. Изящен плод на неговите трудове – духовни и материални – е храм „Панагия Фанеромени” в кв. Калитея. Тук той не само изгражда храма от основи, но създава най-важното – сплотена и човеколюбива енория, която и до днес живее по заветите, оставени от стареца. През 1963 г. е изпратен на послушание като председател на солунския храм „Св. София – Божия премъдрост”, а от1962 до 1968 г. е игумен на манастира „Св. Теодора Солунска”. През 1970 г. преминава на служение в Касандрийската епархия, обхващаща вътрешния ръкав на полуостров Халкидики – Касандра и част от източната страна на полуострова по посока Солун. Малко известен факт е, че семената, отгледани и умножени по-късно в стократен плод от стареца Паисий Светогорец – сестрите на манастира „Св. ап. Йоан Богослов” край Суроти, – са посети от стареца Поликарп, който с големи трудове изградил материалната база, пътя, водоснабдяването на манастира и организирал сестринството, съставено от боголюбиви девойки – негови духовни чада от годините на служението му в Солунска Митрополия. През 1983 г. старецът откликва на призива на Александруполският митрополит Антим Русас /сега Солунски митрополит/ и с няколко сестри от Суроти заминава за Александруполи, където Бог го дарява с милостта си да засади и отгледа с много любов най-съвършеното си многоплодно дърво, манастира „Панагия ту Евру” при с. Макри, и да се превърне в незаменима духовна опора за целия източен район на Егейска Тракия.

Като добрия слуга /вж. Мат. 25:21/ о. Поликарп върна Богу дадения му талант на пастирството стократно преумножен. Плодовете на това здраво засадено в земята добросенчесто дърво, което бе самият той, са далеч извън пределите на Гърция. Стига ни да кажем само, че плод от това дърво е настоящият Антиохийски патриарх Йоан.

Сега Старецът почива в мир, влязъл в радостта на Своя Господар /вж. Мат. 25:21/, Архипастиря и Пастиреначалника на всички ни, Господ Иисус Христос, и от доброто място, което Господ му е отредил заради многоплодните му трудове, продължава грижата си за своя манастир „Панагия ту Евру”, за сестринството му, за всички свои чеда и всички християни, които Бог удостои с милостта си да го срещнат, него – стареца Поликарп /Мадзароглу/.…

Творчеството на игумения Валентина Друмева

Творчеството на игумения Валентина (Друмева) от Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично“

(доклад изнесен от Галя Тодорова на международната богословска конференция „Свето-Йоанови четения“ в София, юни 2017 г.)

Майка Валентина е истинско явление в съвременния духовен живот в Българската Църква. Тя е известна като автор на много книги, но малцина са запознати с цялостното ѝ творчество, което досега не е било обект на специално изследване. Някои от книгите на монахиня Валентина са ставали особено популярни през годините, за тях е говорено, правени са екранизации, но досега не е правен пълен преглед на нейните издания и цялостно творчество. Всъщност, и тя самата не знаеше броя на своите книги и когато в хода на настоящото изследване я помолих да направи списък на всичките си книги, ми каза учудено: „Мислех че са около 40, но те излязоха 60″.
Целта на настоящото изложение е да се запознаем накратко с нейните книги и с главните акценти от дейността ѝ на християнски писател.

Монахиня Валентина, в света – Стойка Стоева Друмева, е родена на 18 август 1934 година. Тя произхожда от вярващо семейство, което поколения преди да се роди тя, е водело духовен и въцърковен живот. Дядо ѝ е бил настоятел на храма в село Войводино, Варненско, в което е родена. От малка е възпитана във вярата, била е дете, привързано към книгите и размишленията, но не е била особено затворена в себе си. Като дете и ученичка никога не е писала и не е имала влечение към литературно творчество. Насочва се към математиката, макар че е обичала и литературата, но по време на социализма литературата е обременена с атеистична идеология. Самата тя казва : „Чрез математиката исках да се съхраня духовно. Аз бях възпитана във вярата и си пазех съвестта.“ Но през цялото време на своето детство и юношество тя има вътрешна, неосъзната наклонност към литературата, вероятно в наследство от майка си, която е била поетична натура. От нея са останали 110 записани песни. След като завършва Полувисшия институт за прогимназиални учители във Варна, със специалност математика, известно време е учителка в прогимназията във Вълчи дол. След две години, поради липса на достатъчно кадри, я назначават за редовен учител по математика в гимназиалния курс, където учат по 8 паралелки на випуск. Задочно записва да следва висше образование по математика в Софийския университет.

Но по-късно тя почувствала повика на Бог в сърцето си и осъзнала своето монашеско призвание. При едно свое посещение в Калоферския манастир разбрала, че Бог ѝ посочва именно това място за нейния подвиг и спасение. Монахиня Валентина постъпва в Калоферския девически манастир през 1960 г. По време на честването на 100-годишнината от обновяването на манастира, на 29 юли 1962 г., тя е постригана в монашество от приснопаметния патриарх Кирил, в присъствието на тогавашния Пловдивски митрополит Стефан и много духовници, събрани за тържеството. По това време игумения е майка Таисия, голяма духовна подвижница и наставница на майка Валентина в монашеството.…