Category Archives: Пътеписи

На празника на св. вмчца Варвара в Драма

Когато си в Драма в навечерието на 4 декември, не може да не ти направи впечатление радостното оживление, царящо в целия град. Поводът е предстоящият празник на небесната покровителка на града – св. вмчца Варвара.

В късния следобед на 3 декември, ако не знаеш къде се намира посветения на светицата храм, не е необходимо да го търсиш специално. Стига само да тръгнеш след първата група празнично облечени хора, която се изкачва по уличките в посока старата градска част. А такива групи са много. Те излизат от всеки дом, улица и малък сокак, с каквито центърът на Драма е пълен. Стари и млади, мъже и жени, семейства с деца. Всички обзети от една обща духовна радост… Ето какво означава в двадесет и първи век да се прилага на дело написаното от св. ап. Лука за първите християни: „А всички вярващи бяха заедно… единодушно престояваха в храма… с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога…” /Деян. 2:44, 46-47/

Нашата поклонническа група, дошла в Драма специално за празника на св. Варвара, тръгва след една такава група от възрастни жени. Скоро излизаме пред една от най-големите градски забележителности – изворите на св. Варвара. Извиращата от земята вода е образувала няколко свьрзани едно с друго езера и рекички. В близост до тях се намира и малкият храм, носещ името на светата мъченица, откъдето започва празничната лития. До него обаче не можем да стигнем. Всичко е изпълнено с многохиляден народ. Когато литията мине покрай нас, ще се включим в нея.

Силният ек на фанфари и барабани огласяват нейното начало. Думите са слаби да опишат това, което Бог ни е удостоил да видим и преживеем. Истинско тържество за прослава не само на изповедническия и мъченически подвиг на св. Варвара, но и тържество в прослава на Бог, Дивен в Своите светии…

Слушам фанфарите и барабаните и мислено се пренасям в един далечен, далечен величествен момент описан в Стария Завет – обсадата на Иерусалим. Когато „Господ рече на Иисуса /Навин – б.а./… и нека седем свещеника носят пред ковчега седем юбилейни тръби; а на седмия ден обиколете града, и свещениците да тръбят с тръбите; щом затръби юбилейния рог, щом чуете тръбен звук, целият народ да се провикне с висок глас, и градската стена ще рухне до основи…” /Иис. Нав. 6:1, 3-4/.

Така и станало. Рухнала тогава не само една стена. Рухнали всички крепостни стени на Йерихон. Рухнали „до основи” /Иис. Нав. 6:19/… Това е пример, който в духовен смисъл можем да отнесем към мъченичеството на св. Варвара. Както рухнали йерихонските стени при тръбния звук и гласа на Божия народ, така пред твърдостта при „ужасните страдания”, преживени от светицата, рухнала измамната сила на бащата богоборец Диоскор. А разбитите от жестоките удари устни на св. Варвара, шепнещи чудна молитва – „всеки човек, който ще… спомене – мен и моите страдания! Да не се приближи до него ненадейна болест и да не го грабне неочаквана смърт” – били онзи „висок глас” на изобличение на бесовското безсилие пред непоклатимата вяра в истинния Бог.…

Манастирът с 365-те параклиса

Автор: Прот. Емил Паралингов

В памет на архим. Нектарий /Павлопулос/

След гр. Калони, разположен на едноименния залив, магистралата, идваща от столицата на о. Лесбос – Митилини, се преобразява в първокласен междуградски шосеен път. Подобно на змия, той започва да се изкачва нагоре, промушвайки се между планинските възвишения Агриосикос и Скотино. Не много след началото на изкачването се стига до разклонение, водещо надясно към манастира „Панагия Мирсиниотиса”, а наляво – към манастира „Св. Игнатий – Лимонас” – нашата цел. Ние сме малка българска поклонническа група, стъпила за първи път на о. Лесбос – островът на свв. Рафаил, Николай и Ирина и на толкова още много знайни и незнайни за нас православните българи светци на вселенското православие.

Първата визуална среща с манастира е от височината на пътя. Гледката е неизразима с думи и със сигурност би привлякла творческата мисъл на всеки талантлив пейзажист или фотограф, а за онова, което виждат очите може би най-добре говорят думите на Псалом 94:

„Господ е Бог велик и Цар велик… В Негова ръка са дълбочините земни, Негови са и върховете планински; Негово е морето, и Той го е създал…” /Пс. 94:3-5/.

img_1617-1„Дълбочините земни”, ширнали се пред нас, са просторното поле, дало името си и на манастира – Лимонас*. „Върховете планински” са споменатите възвишения, а морето… Морето е като една гигантска капка морска вода, събрана от Бог в залива Калони, за да бъде обиталище на стотици фламинго и други морски птици. Както и да дарява жителите на о. Лесбос с най-важната подправка – солта. В центъра на тази жива природна картина е манастирът, разгърнал се с всичките си външни и вътрешни постройки на площ от двадесет декара.

img_1613Игуменът му, архимандрит Никодим Павлопулос, го нарича „истинско духовно поле”, чиито напояващи го „води са молитвите на монасите, а растителността – добродетелите им”. Около него, приличащи на големи кошери, са построени множество каменни параклиси, всички издигнати от ръцете на о. Никодим, с желанието му техният брой да бъде 365 – за всеки един ден от годината…

Първият вход към този „внушително извисяващ се, царствен и уникален манастир” е широка метална порта. През нея поклонниците влизат във външен двор, покрит с естествен сенник от гъсто преплетена мрежа бръшлян. Гъстотата му е толкова голяма, че само на много малко места слънцето успява да прокара лъчите си, при това толкова тънки и слаби, че по никакъв начин те не могат да нарушат живителната прохлада. Без съмнение тя е истинска утеха за достигналите подобно на нас манастира в горещите обедни августовски часове. В края на този просторен сенчест двор е втората порта, през която се влиза в самия манастир.

Като огромна горяща, но неизгаряща къпина /ср. Изх. 3:2/, разпалвана от силните лъчи на огрялото я от всички страни жарко слънце, пред нас се издига внушителен храм. Под абсидата му извира аязмо, даряващо поклонниците с бистрата си вода.…

Eдин ден в манастира на стареца Георги Карслидис

Благодатни и радостни дни изживява православният християнин, който поема на поклонение с благословение. Било от епархийския архиерей, било от енорийския свещеник. Благото слово, което е получил за добър път, му изпраща „ангел-пазител и наставник, който да го запазва и да го избавя от всяко зло обстоятелство, …да го придружава в мир и благополучие и пак да го върне здрав и невредим” у дома /из Молитва преди пътуване, Требник, 1994 г./

С благословението на епархийския ни архиерей, Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, и ние, членовете на една малка, но много ентусиазирана група от десет човека, в ранното утро на 3 декември, още по тъмно, се събрахме в старинния храм „Св. прпмчца Параскева” в Стария Пловдив, откъдето след надлежна молитва се отправихме на поклонническо пътуване до Драма, Неа Зихни и Серес в Северна Гърция.

Времето е приятно, слънчево. Чета житието на св. вмчца Варвара, небесен закрилник на гр. Драма, чийто празник – 4 декември – е главната цел на нашето поклонение. Слушайки словата на житиеписеца, се удивляваме на Бог, как благо ни ръководи по пътя на спасението. Стигайки в житието на св. Варвара до момента, в който затворена в кулата от баща си Диоскор, „за да не могат прости и незнатни хора да гледат нейната необикновена красота”, тя „съзерцавала… красотата на земния свят, …покритите със зеленина поля, горите и градините, планините и реките...” и се питала: „чия ръка е създала всичко това?”, ние виждаме, че вече сме се изкачили на Юндола. Пред нас се разкрива чудна гледка. Окъпани в утренните слънчеви лъчи високопланински поляни, прегърнати от ясносиньото небе, галени от лекия вятър, разнасящ аромат на бор. Гърдите ни се изпълват с този аромат, а в сърцата ни, подобно на сърцето на съзерцаващата Божия свят св. Варвара, се разгаря „огънят на Божествената любов”, изпълващ душите ни с „постоянен стремеж към Бога…” Сърцата възкликват с Псалмопевеца св. прор. и цар Давид: „Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро; земята е пълна с Твои произведения…” /Пс. 103: 24/…

Съзерцавайки широтата на Юндола си припомням думите на една молитва от Тайнството Кръщение: „Велик си, Господи, и чудни са Твоите дела, и нямаме достатъчно думи да възпеем Твоите чудеса. Защото Ти, като си привел, по Свое желание, в битие всичко от нищо… си прострял небето като кожа, утвърдил си земята върху водите. Ти си оградил морето с пясък, пролял си въздуха за дишане…”

И ние дишаме… Дишаме като затворници, освободени след дълги години затвор, въздуха на свободата. Сравнявайки Юндола с градската джунгла, от която сме се откъснали, макар и за малко, нима не сме затворници, отхвърлили за кратко време оковите на житейските грижи и на породените от тях страсти. Оковите на страха за насъщния хляб, забравяйки какво ни съветва нашия Господ Иисус Христос: „Вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, …вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде” /Лука 12:29-31/.…

Благословено денонощие в Рилския манастир

След гр. Рила пътят се извива като бърза река, нетърпелива да се успокои в широкото пространство пред портите на Рилския манастир и оттам спокойна и смирена да се влее в манастирския двор. Поклонници от цялата страна и туристи от целия свят са пъстрото множество, което превръща двора на манастира в едно живо море. Живи капки в него ставаме и ние, членовете на една малка поклонническа група от енорията на храм „Св. Параскева” в Пловдив.

Радостно е, че срещаме сред поклонниците познати лица. Припомняме си думите на Псалмопевеца: Колко хубаво и колко приятно е братя да живеят наедно!”/Пс.132:1/. Особено тук, в Рилската св. обител, при преп. Иоан Рилски чудотворец,  „основа на покаянието, пример на умилението, образец на утешението и духовното съвършенство…” /тропар на св. Иоан Рилски/… Тези думи на тропара ни задължават всеки път, когато дойдем в Рилския манастир за среща със св. Иоан, да изпитаме себе си дали самите ние сме стъпили на положената от него основа на покаянието; дали следваме примера на умиление, на духовна нежност и мекота в сърцата; дали сме образец на утешение чрез благост, кротост и търпение за хората с които живеем, работим и се срещаме всекидневно?! И тогава да просим от него уверени, че молитвата ни ще бъде чута…

Влизаме във величествения централен манастирски храм, посветен на Успението на Божията майка и най-напред се отправяме към раката със св. мощи на преп. Иоан. Коленопреклонно и с благословение шепнем най-простичката молитва към светеца: „Преподобни отче Иоане, моли Бога за нас”. Достатъчна е и тя стига да е принесена от „сърце съкрушено и смирено” /Пс.50:19/. Св. Иоан Рилски вижда и знае всички наши болки и радости, с който сме дошли при него и не е необходимо да бъдем многословни.

Поклонили се и благоговейно целунали светите мощи, отиваме да се поклоним и на чудотворната икона на Св. Богородица – Осеновска… Според житието на св. Иоан Рилски, през ХII в. мощите му се намирали в гр. Средец /дн. София/. Византийският император Мануил I Комнин /1143 – 1180 г./, който страдал от тежка болест, посетил града и след сърдечна молитва пред светите мощи получил изцеление. В знак на благодарност, императорът подарил на Рилския манастир икона на св. Богородица, на която ликът й е ограден от мощите на тридесет и двама светии.

Пустинята на св. Иоан Рилски

„Аз, смиреният и грешен Иоан, който не сторих никакво добро на земята, когато дойдох в тая Рилска пустиня, не намерих в нея човек, а само диви зверове и непроходими гори. И се заселих самичък в нея със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив. Небето ми беше покрив, земята постелка, а билките храна…” /”Завет на преп. Иоан Рилски”/

Изкачваме се по стръмната пътека към пещерата на Рилския чудотворец. Тишината и неземното спокойствие на всичко около нас ни пренася във времето на св. Иоан. Вървим нагоре по пътеката, оглеждаме се наляво и надясно и си мислим: ето, тези камъни и дървета може би помнят светия подвижник.…