Category Archives: Общи статии

Възпоменание за Пловдивския митрополит Арсений /1932 – 2006 г./

Изминаха десет години от внезапната кончина на Пловдивския митрополит Арсений. Внезапна за нас, които бяхме постоянно около владиката, но не и за него. Месец по-рано по повод едно лекарство, което му бях предложил заради възникнали болки в стомаха, ми бе казал: „Дяконе, аз вече нямам нужда от такива лекарства. Мен вече ме очаква св. Петър”. Предчувстваше, че краят на земния му живот приближава и Господ го призовава при Себе Си.

Разбира се, че възразих и се усмихнах недоверчиво. Но вечерта на 12 срещу 13 октомври домашният телефон звънна и чух страшната вест: „Владиката почина…” Не, не, не. Не можеше да е вярно. Само преди два дена на пейката пред митрополитския дом обсъждахме нови книги, които предлагах да се закупят за митрополитската библиотека, и бъдещи свещенически ръкоположения. Но беше вярно. Безпощадно вярно…

От 20 април 2002 г. до кончината му на 13 октомври 2006 г. бях негов дякон. Или един от дяконите му. Колко време е това? Четири години и няколко месеца отгоре? Няма значение. Важното е, че и един ден до митрополит Арсений беше незаменима пастирска школа, по-добра от който и да е университет и семинария. Защото учихме не от книга, а от живия пример на Стареца. А колко много можеше да се научи от него…

Най-напред и главно на безрезервна, безкористна и чиста любов към Църквата. С нея искаше да зареди бъдещите свещеници много преди ръкоположението им. Имаше навика да ги вика при себе си в митрополията заедно със съпругите им, не толкова на разговор, колкото бащински да ги настави. Помня думите му, когато отидохме с моята съпруга при него, месец преди дяконското ми ръкоположение. Беше началото на март, но все още студено, затова и голямата печка в приемната бе запалена. Седнахме близо до нея и дядо Арсений ни каза: „Обичайте Църквата и ѝ служете с ревност. Тя никога няма да ви остави. И хората няма да ви оставят, ако видят, че сте честни и им служите с любов…” На изпращане ни каза още нещо, което в действителност повтаряше постоянно, и което се старая никога да не забравям, а именно: „Църквата не ни е бащиния…”

Веднъж ми каза: „Дяконе, Църквата може и без теб, и без мен”. Колко ме заболя тогава от думите му! Почти се обидих. Как така, Църквата може без мен. Сега знам, че е прав Старецът. Църквата може без мен, и без всеки един от нас, но ние не можем без нея. Не влизаме в нея, за да я спасим или променим, а ние да се спасим и променим. От каква гордост и прелест трябва да сме обладани, за да мислим, че ние спасяваме нея – Църквата Христова…

Онези, които направиха разкола в БПЦ, не бяха ли водени от подобни измамни горделиви мисли. Предателството им спрямо родната ни църква бе и лично предателство спрямо онези, които ѝ останаха верни.…

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

„Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл“

Прочетох тези думи на забележителния духовен старец архим. Иоан Крестянкин в една негова беседа и те много ме впечатлиха. Вероятно съм ги чел или чувал много пъти под една или друга форма, но ето, едва сега те ме накараха да се замисля над тях. Да се замисля за моята вяра в Бога. Дали тя е такава, каквато Бог иска от мен да бъде? Вяра, на която е подчинена цялата моя воля, мисъл, душа, цялото ми същество, способности, действия, надежди и очакване. Вяра, при която се отричам от себе си, взимам кръста си и се предавам изцяло на Божията воля, Бог да ме води там, където Му е угодно /вж. Марк 8:34/. Вяра до кръв, като тази на св. мъченици и изповедници. Вяра, при която не изричам, а направо викам от цялото си сърце: “Да бъде Твоята воля…” /Мат. 6:10/.

Или моята вяра е такава, че всеки път, когато Господ протегне ръка към мен и ме извика да отида при него, аз, тръгвайки по вълните на житейското море, в първия момент тръгвам с лекота, издигнал се над трудностите и неволите, но много скоро, при най–малкото вълнение, се оставям на страха пред изпитанията и започвам да се давя в бездната на отчаянието, за да чуя тъжния глас на Спасителя, Който ме пита: „Маловерецо, защо се усъмни” /вж. Мат. 14:28-31/.

Да! Вярата в Божия промисъл е проверката за нашата вяра в Бога. Вярата в Божия промисъл е “твърда увереност… и сигурност в онова, което не се вижда” /Евр. 11:1/. Но също и препъни камък да се обърнат към Бога онези, на които им е трудно да се чувстват уверени и сигурни в невидимото /архим. Пласид/.

Старецът Паисий Светогорец обяснява по най–точен начин състоянието на такива хора. Той казва с голяма болка, че „съвременният човек се чувства сигурен, единствено ако застрахова всичко: къща, кола, имущество, дори тялото си… И дава стотици средства, за да знае години напред какво може да му се случи, за да се подготви и оцелее… За него наистина вярата в Божия промисъл и живота на християните по тази вяра е съблазън и безумство”.

Какво е Божий промисъл, ние разбираме още при описанието на сътворението на човека: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби /и над зверовете/, над небесните птици /и над всякакъв добитък, над цялата земя/ и над всякакви животни, които пълзят по земята.

И рече Бог: ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна… И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” /Бит.…

Пропуснатите минути

Св. Серафим Саровски съветва всяка минута да се вглеждаме критично какво сме направили, казали или помислили в предходната. То ест всяка минута да даваме отчет пред съвестта си – Божия глас в нас – за онова, за което ще ни се иска сметка на Страшния съд. Някой обаче може да каже, че една минута е твърде малко време, за да съгреши човек. Но колко време отнема изричането на една клевета, на една обидна дума?! По-малко от минута. Тогава съвета на св. Серафим е напълно приложим…

Господи! На нас ни е трудно дори в края на деня да си направим такава равносметка, а какво остава за всяка минута. Толкова много грижи ни тежат, с толкова много житейски проблеми е обременена мисълта ни, нима ще имаме време и за това? Така че, когато съвестта ни осъжда за някоя изпусната лоша дума или недобра мисъл, ние се оправдаваме, че трудно сме могли да следим думите и помислите си поради многото грижи и ангажименти през деня. Вината прехвърляме върху ситуацията, която винаги е напрегната или тревожна. Така дните преминават в месеци, месеците в години, докато накрая, уморени от борбата с ежедневието, влезем в последните часове от нашия живот.

Но кой може да каже кой час е последен за него? Само тази невъзможност за предугаждане на неизбежната смърт е достатъчна да се замислим върху необходимостта по-често да се вглеждаме във времето, което отхвърляме зад нас. Така един свят старец казал, че всеки ден трябва да се живее като последен. Друг – постоянно да бъдем в покайно настроение. А Господ Иисус Христос след молитвата си в Гетсиманската градина се натъжил, защото намерил учениците Си заспали. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41). Колко вяра и колко твърдост се иска за последното, след като не към физическа будност ни призовава Спасителя, а към духовна.

В една от книгите на прочутия изследовател на индианската езическа мистика в Северна Америка Карлос Кастенда се казва, че смъртта винаги дава минута време на онзи, при когото е дошла. Дали е подобно и християнското разбиране? Донякъде. В евангелската притча за богатия човек, който се грижел единствено как да прибере и запази за дълги години напред богата си житна реколта, а нехаел за състоянието на душата си (Лука 12:16-21), сякаш му била дадена такава минута време. Когато изградил достатъчно големи житници и всичкото жито било прибрано, той спокоен и доволен си легнал да спи. Тогава обаче се чул предупредителния Божии глас: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“ (Лука 12:20).

Нощес ще ти поискат душата…Ето, минутата време, която Всемилостивият Бог му дава. Но ние, православните християни не се ли молим да ни предпази Бог от внезапна смърт? То ест смърт, която не дава минута време. А не дава, защото Господ ни е дал цял един живот, в който имаме време за всичко.

С болка и любов за нашите деца… и техните родители

Този текст е предизвикан отговор на всички отрицатели на въвеждането на предмета „Религия – Православие” като задължителен в българските училища. Именно тяхното отрицание, разкриващо и духовното им състояние, е най-ясното доказателство за необходимостта от този предмет.

I
Позволете ми да направя две признания… Не обичам и не участвам в интернет дискусиите и никога – или по-точно старая се никога да не взимам отношение по въпроси, за които нямам нужната база знания. Или от които не се интересувам и не следя тяхното развитие. Като футбола например. Какво мога да кажа по въпроса за някой футболен мач, когато не се интересувам от футбол? Какво значение има тогава за мен играта на футболистите – добра или лоша е? Затова и смятам, че не е морално от моя страна да хуля, обиждам с нецензурни думи, да ги ругая… И съм се питал, какъв е смисълът на този спорт, когато двадесет и двама играчи в продължение на деветдесет, а понякога и повече минути, в студ и жега, в сняг и дъжд, тичат след футболната топка, а стотици ги наблюдават от трибуните. И същите тези стотици изливат недоволството си /а често и доволството си/, като замерват футболистите с бутилки, рушат стадионите, дори нападат и извършват побои над самите футболисти, треньори и съдии…

Разбирате ли ме?… Точно това е моето впечатление от дискусията във вестник „Капитал” относно въвеждането на предмета „Религия” като задължителен в българските училища и детски градини. Некомпетентност, незнание по елементарни въпроси, свързани с религията като духовно преживяване, с християнството, в частност – Православното християнство, с Българската православна църква, и същевременно претенции за всезнаене и непоклатимост на мнението… По-лошото от това обаче е откритото нежелание да бъде чут и разбран инакомислещия, чиито мисли се ръководят от вярата му в Бог. Срещу него се излиза със същите мотиви, с които след 1944 г. комунистите атеисти, безбожници и богоборци тръгнаха на смъртен бой с вярата. Вероятно в името на светскостта и свободата на човешкия дух и нейното избавяне от робството на религията, те изпратиха десетки духовници в лагерите или убиха в затворите, рушаха храмове и манастири?

Тяхните мотиви бяха абсолютно същите като тези на отрицателите на предмета „Религия”. Тогава излиза, че комунизмът в България не си е отишъл, а е пуснал дълбоки корени в сърцата и умовете на много хора.

А ето защо не обичам и не участвам в интернет форумите. Защото не мога да приема „свободата и правото” толкова лесно да обругаваш, подиграваш, иронизираш и обиждаш, да замерваш със словесна кал и камъни, скрит зад фалшиво име, лъжливо име, не виждащ, – а от тук и неинтересуващ се от човека срещу теб. Не се замисляш, че той също има своите чувства. Не е стена или безвъздушно пространство, а някой, който страда и го боли, когато се сблъсква с толкова много злоба, толкова много жлъч, толкова много омраза за това, че в ХХI век си е позволил да вярва в Бог…

Всичко, което имам да казвам, го казвам очи в очи с хората от амвона по време на проповед, в разговори, каквито имам всеки ден.…

За Кръста Христов

О, знаменито и прославено дърво!… О, кръстно дърво, чрез което бяха обуздани греховете ни!… О, Кръст – съкровище от много благодатни дарове и водителю към Божието царство!”

Св. Климент Охридски

Две хилядолетия ни делят от онова време на страшната Христова Кръстна смърт на Голгота. Сърцата ни се ужасяват пред вида на обезумялата тълпа, която, подкупена от книжниците и фарисеите, крещи: „Разпни Го, разпни!” /Лука 23:21/. Изпаднала в някакво диво изстъпление, тя не съзнава, че предава на най-страшното от всички наказания, коeто може да измисли човешката злоба” /св. Лука Симферополски/ „Най-прекрасният от синовете човешки” /Пс. 44:3/, Най-невинният, „Оногова, Който не знаеше грях…” /2 Кор.5:21/. Оногова, Който дойде, за да имаме живот, при това живот в изобилие /Иоан 10:10/, и чрез Когото „всичко… стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” /Иоан 1:3/…

Да, преди две хилядолетия човекът разпна на Кръст своя Бог.

„Носителят на Божия образ станал богоубиец. Той пробил пречистите Христови ръце и нозе с железни гвоздеи, издигнал своя благ и кротък Учител на дървен кръст и пролял Неговата невинна кръв, навличайки си с това заслепение от собствената си злоба /Прем. 2:21/ своето осъждане: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” /Мат.27:25/ /На САЩ, Канада и Австралия Митрополит Йосиф/

Страшното безумство на разумния човек, разтърсило неразумната природата. „Земята се потресе; и скалите се разпукаха…” /Мат.27:51/ „ и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето…” /Лука 23:44-45/. Едва тогава някои дошли в себе си, докоснати в сърцата си от „незримата светлина, изхождаща от разпнатия на Кръста Христос” /св. Лука Симферополски/. Така разбойникът, висящ от дясната страна на Божественият Страдалец, се обърнал към Него в покаяние и с изповедна молба: „Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” /Лука 23:42/. След това стотникът, изпълняващ кесаревата заповед Христос „да бъде разпнат” /Иоан 19:16/, виждайки бунта на природата срещу страшното богоубийство извършено от човека, твърде много уплашен, извикал: „Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!” / Мат.27:54/. И народът, същият този народ, които викаше „Разпни Го!”, „като видя станалото, връщаше се, удряйки се в гърди” /Лука 23:48/ разкаян и уплашен…

Господ Иисус Христос с предсмъртна въздишка изрекъл: „Свърши се!” И като наведе глава, предаде дух” /Иоан 19:30/… Но кое се свърши?! Само Неговият земен живот ли?! Само това ли?! Такава мисъл допусната в човешкото сърце, по думите на Блажени Теофилакт Охридски, свидетелства за смущение, и дори разочарование, породени от маловерие в Христовите обещания. В такова смутено вътрешно състояние се намирали пътниците за Емаус /Лука 24:13-33/. Без да разпознаят в приближилия се към тях странник Възкръсналият Син Божий, те споделили пред Него своето разочарование: „Иисуса Назарееца, Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ; …нашите първосвещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпнаха; а ние се надявахме, че Той е Оня, Който ще избави Израиля…” /Лука 24:20-21/.…

Благодатната Господня година

Всяка нова календарна година се посреща и започва с много нови надежди и добри очаквания. Било за здраве, било за по-добра работа, за по-стабилно финансово състояние. Както и за още ред други неща, за които се безпокои и грижи човека, смятайки ги за най-важни и потребни в живота /ср. Лука 10:41/. В това, разбира се, няма нищо лошо. Естествено е за човека да желае да е здрав, защото това му дава възможност да е работоспособен и с честен труд да изкарва прехраната си. Естествено е и за труда, който полага, да получава редовно заплатата си, а когато това е възможно, тя да бъде и по-висока. Сам св. ап. Павел казва: „Работникът заслужава своята заплата” /1 Тим. 5:18/. Така че всичко това наистина е нормално и в него няма нищо грешно и греховно.

От личен опит знаем обаче, че една част от тези наши надежди и желания, с които влизаме в новата година, се сбъдва, а друга – не. Също така не рядко се оказва, че много от нещата, за които сме се надявали да постигнем или получим, полагайки неимоверни усилия за това, вече станали реалност, се е оказало, че не са ни принесли никаква полза. Както и че несбъдването на други надежди и очаквания не ни е нанесло вреда. Това е така поради обърканата ни, подменена и направо сбъркана ценностна система… Пред нея има само два пътя. Първият е пътят към Бога, защото „създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна влицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” /Бит.2:7/, а душата, бидейки по природа богосвързана, се стреми към своя Създател. И втория път – на събирането на „съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат” /Мат.6:19/.

Повечето хора днес сякаш избират именно втория път. В Божиите очи този избор е безумство. Сам Господ Иисус Христос ни разкрива това чрез притчата за богаташа,чиито ниви и градини щедро наспорили /Лука 12:16-21/. Виждайки преизобилните плодове, т.е. сбъдналите му се надежди за голяма печалба от богатата реколта, той възкликнал: „Ще съборя житниците си и ще съградя по- големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се” /Лука 12:18-19/. Смятал, че всичко необходимо за земното му добруване не само за една, а за години напред, било осигурено.

Богатият земевладелец, според своите представи, не бил забравил и душата си. Доволен, той се обърнал и към нея: „Душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се” /Лука 12:19/. Придобитото от разпродажбата на богатата реколта било и за нея – за душата, но изразено в почивка, ядене, пиене и веселба. Но докато потривал ръце, изпълнен със задоволство, горд от себе си и постигнатото, чул милостивия, но винаги справедлив Божий глас: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата: а това, що си приготвил, кому ще остане?” /Лука 12:20/.…