Category Archives: История

Бележки от летописната книга и други документи, свързани с историята на храм „Св. Петка Епиватска“, гр. Пловдив

Свещ. Емил ПАРАЛИНГОВ

Летопис!..Едно само слово със седем букви, а в него отразени векове, цял мир!..

С ясно съзнание за историческа памет, един от първите свещеници при храм „Св. Петка“, гр. Пловдив, започва да води летописна книга на храма. От смирение, дори когато е изреждал храмовото свещенство, пишейки и за себе си, е скрил авторството си… Наистина, на истинските труженици на Божията нива не е нужно имената им да се знаят тук на земята. Достатъчно им е те да бъдат записани на небесата.

Настоящият материал е скромен опит чрез разкриването на няколко документа да се разкаже началната история на един от първите следосвобожденски православни храмове в Пловдив и да се отбележи годишнината от полагането на основния му камък.

Построяването на храм „Св. Петка“ има своя предистория, която ни връща векове назад… Малката старинна църква, посветена днес на св. прпмчца Параскева Римска, е построена на една скална тераса на Джамбаз тепе.

Смята се, че тази малка църква е от времето на падането на България под турско робство. Но има основание да се мисли, че е от много по-старо време. Издигната е в сегашния си вид през 1836 г. с ктиторството на родолюбивия копривщенски род Чалъкови. Била посветена на св. Петка Епиватска и в нея служил свещеник българин на църковнославянски език. През петдесетте години на ХIХ в. църквата преминава изцяло в ръцете на преобладаващото гръцко и гърчеещо се население на нейната енория. Въпреки това до Освобождението, макар и избухналата българо-гръцка църковна разпра, богослуженията в нея били посещавани еднакво и от гърци, и от българи.

След Освобождението на България районът на север от църквата се заселва бързо от българи от близки и далечни села, дошли да търсят препитание в големия град. Те основават т. нар. „Нова махала“.

Страници от летописната книга на храм „Св. Петка“

„Лето 1881, день 22 на месец юлий. Пловдивският градски съвет, реши единодушно да подари на българската община в Новата махала, мястото на гробището, което се намира в нея махала, при болницата, за да си съгради на него черква и училище.“

Но от това решение до полагането на основния камък и наливането на основите минават седем години. Това изпълва с голямо огорчение българите от „Нова махала“…

„Лето 1888.

Няма вече потисници, пресъхнал е потокът на сълзите. Радостта пъпли из улици и мегдани, във всяко кътче, из дворища и къщурки. Но радост няма в сърцата на българите от „Ени махале“ („Нова махала“). Копнеж дълба в тях, копнеж по свят дом, в който молитвите към Бога да отекват на родна реч…“

Същата година този копнеж преминава в „буен огън под бъдника на желанието и нищо не може да го угаси“. Водени от потомците от рода Свещарови, „големите ревнители за българско слово в българска черква“, новомахаленци сами се организират и започват изкопните работи по изграждането на храна на даденото им от общината място.…

Ик Емил Паралингов: Екзарх Йосиф и Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г.

Бележки върху Дневника на Негово Блаженство екзарх Йосиф I

Руско-турската война от 1877 / 1878 г. е последната от поредица войни между Руската и Османската империи започнали през ХV в. и водени периодично до края на ХIХ в. Българската историческа памет е нарекла тази война освободителна, макар, че днес се правят опити да се облекат в негативни краски подбудите на Руската империя да започне тази война. Налага се мнението, че не освобождението на поробените българи и славяни е целта на войната, а усвояването на Проливите и излаз на Русия на Бяло море. Въпреки това благодарение на нея се постига освобождението на българите от петвековното турско робство и поставено началото на възстановяването на българската държава в лицето на Третото българско царство.

Войната е обявена на 12 / 24 април 1877 г. в Кишинев. На същия ден, в столицата на Османската империя – Цариград, е избран за нов български екзарх Ловчанския митрополит Йосиф /1840 – 1915 г./. Двете събития сякаш са независими едно от друго, но в действителност са и свързани. Защото много голяма степен войната поведена от Руската империя е можела да повлия положително или негативно на духовната бран водена от Екзарх Йосиф за укрепването и административно стабилизиране на свидното чедо на българското възраждане – Екзархията.

Екзарх Йосиф ни е оставил забележително свидетелство за своя живот – личен Дневник, „воден старателно от студентските му години до 50 дни преди смъртта му – т.е. от 1 септември 1868 г. до 30 април 1915 г.”/Български екзарх Йосиф I, Дневник, С. 1992 г., с. 45/. Това е един достатъчно дълъг период от време преминал в по – голямата си част в многострадални трудове за вяра и народ. Достатъчно е да се спомене, че от 1877 г., когато е избран за български Екзарх до кончината му през 1915 г. освен руско – турската освободителна война на Балканския полуостров се водят още три войни пряко засягащи България, Екзархията и българите. Това са Сръбско – българската война от 1885 г., Балканската война от 1912 г. и Междусъюзническата война от 1913 г…

В Дневника на Екзарх Руското – турската война от 1877 – 1878 г. е като че ли повече загатната, но и малкото споделено за нея показва, че духовният водач на българите е следял развитието на военните действия и се е вълнувал от ставащото на или около тях.

Първото и споменаване е от 30 април 1877 г. Новоизбрания за български Екзарх Ловчански митрополит пише:

Писмо от Св. Синод за избирането ми. В разстояние на 24 часа помислих да приема ли или да не приема. Не ми се искаше да си напусна епархията, нито да се нагърбя с такъв тежък товар. Но ако не приемех, ще се счете за леност и страхливост от народа, а правителството ще ме вземе за последовател на Екзарха /Антим – б.м./ и ще ме вземат на око.

Митрополити и свещеници на Пловдивска митрополия през първата половина на XIX в.

Безспорно важен документален извор за църковния живот в Пловдив и Пловдивска епархия до 1872 г. е публикуваната през 1869 г. в Цариград книга на Константин Моравенов „Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“. Въпреки неприкрития антигръцки дух и честото доближаване на съдържанието на книгата до духа на жълтата преса, тя е наистина едно много подробно и старателно направено описание на махалите в тогавашен Пловдив – улиците в тях, къщите и обитателите им; както и на църквите и енориите. Сравнително обстойно място е отредено и на уредбата на Пловдивска митрополия, на храмовете в Пловдив и подведомствените на митрополията манастири.

В началото на XIX в. Пловдив е космополитен град, в който живеят българи, турци, албанци, арменци, евреи, сред които гърците са значима част. Същинското побългаряване на града става след 1821 г., т.е. след началото на гръцкото националноосвободително движение, започнало на полуостров Пелопонес, но обхванало и всички онези места в Османската империя с преобладаващо гръцко население в тях. Погромите над гърците от страна на турската власт били жестоки, като не подминали и Пловдив. Цели гръцки семейства са избити, други – изселени. На тяхно място започват постепенно да се заселват заможни български фамилии от средногорските градове Клисура, Карлово, Сопот и особено от Копривщица. Така съотношението между етносите в Пловдив започва да се променя.

Митрополит Кирил

В края на XVIII в. /вероятно от 1790 г./ до 1807 или 1810 г. Пловдивски митрополит е Кирил, чийто произход бил от о. Крит. По негово време Пловдивска митрополия имала следния административен състав: протосингел – о. Агатанел, надзорник за селата – о. Мелетий, двама дякони – Йосиф (българин), когото митрополит Кирил замонашил, и Серафим (грък).

К. Моравенов споменава имената на няколко свещеници, ръкоположени от митрополит Кирил, сред които изпъква личността на иконом поп Константин. За него той посочва, че бил родом от Воден (днес кв. Горно Воден, гр. Асеновград), а родителите му от близкото с. Паная (днес с. Руен), „дето нито гърци има, нито гръцки знаят да говорят“. По-достоверно е обаче да се приеме твърдението или на Никос Икономидис, пряк потомък на иконом Константин, че последният бил роден в гръцкото с. Амбелино (дн. квартал на Асеновград), където баща му бил свещеник в църквата „Св. вмчк Георги“, или това на Козма Апостолидис, че е роден в Пловдив около 1760 г. Самият иконом Константин наричал себе си „филипополитис“, т.е. „пловдивчанин“.

Образованието си той получава в Централното гръцко училище в Пловдив, при основателя му и главен учител в него – високообразование и ерудиран йеромонах Антим. Митрополит Кирил го назначава за първи свещеник в катералния храм „Успение Богородично“. По-късно иконом поп Константин сам става управител и главен учител в Централното гръцко училище. При приемника на митрополит Кирил – Паисий, иконом поп Константин се изявява и като книжовник. През 1817 г. съставя „Кодекса на абаджийския еснаф“ в Пловдив, а през 1818 г., вероятно по поръчение на митрополит Паисий, и „Наръчник на Пловдивска епархия или нейно описание“, издаден във Виена с лични средства на митрополита.

Тъга по Батак

През месец март на 1821 г. на полуостров Пелопонес е поставено началото на гръцката въоръжена борба за освобождение от турско робство. Година по-късно през м. февруари избухва въстанието в Науса, в резултат на което срещу градa е изпратена четири хилядна редовна турска армия. Въстаниците успяват да освободят града и околните села и вдъхновени от успеха си се отправят към близкия по-голям град Верия за да освободят и него. Сега обаче срещу тях била изпратена 20 000 редовна войска, както и башибозук под общото командване на Мехмед Емин паша. Въстаниците са разбити, а на 18 април турците превземат Науса. Започва масово клане, в което са избити почти всички мъже, а жените и децата са отведени в робство.

Потърсилите убежище в църквата „Св. Николай” се взривяват в нея. Тридесет млади жени с децата си доброволно се хвърлят във водопада на р. Арапица, за да не бъдат обезчестени или продадени в робство. Сто деветдесет и пет години след тези страшни събития жертвите от клането в Науса са прославени в лика на светите гръцки новомъченици. Паметта им се чества на 11 май…

През май на 1876 г. избухва Априлското въстание. В него се включва и малкият родопски градец Батак. Съдбата му е същата като на Науса. Населението на Батак е подложено на масово клане. Сто тридесет и шест години след баташкото клане жертвите му са прославени в лика на светите български новомъченици.

До тук обаче свършва трагичната прилика между двата града – гръцкия и българския. Започва разликата. Разлика, която на едните – гърците прави чест, а българите – опозорява. Защото ако в Гърция никой не оспорва светостта и мъченичеството на науските жители и правото на Църквата да ги почита като светии, отдавайки им богослужебна почит, то у нас още щом се заговори за канонизацията на баташките страдалци от пролетта на 1876 г., срещу нея започна яростна кампания, която с различна сила продължава дори „до днес”/ср. Иоан 28:15/.

Тъмните облаци на човешки страсти, преследване на някакви непонятни за здравия разум лични интереси и интриги стоят надвесени над това тъй радостно тържество – църковното почитание на светите Баташки мъченици. Със същия кръвожаден патос, с който някога Ахмед ага дал начало на клането в Батак, като извикал: „Палете! Горете! Сечете мало и голямо!…”, българи назоваващи себе си „будители” призоваха и още призовават за „обществена преоценка на Акта за канонизацията”. Търсеха „специалисти богослови и рецензенти, които да пренапишат отговорно житието на светите Баташки мъченици и съставеният в тяхна чест Акатист…”, тъй като авторът им е извършил според тях при съставянето им „подмяна на исторически факти с измислени такива”. Това довело до „обезличаване на българския дух и история, но в много по-изтънчен вид – зад маската на православието”.

Не е ли страшно, кощунствено дори, да изправяш пред съда на грешни човеци възнеслите се в славата на светии мъчениците за вяра и род от Батак?…

Батак – българската Голгота и вярата българска

Какво е Голгота? Какво е това свято име, което при споменаването му кара всеки православен българин да потръпне от вълнение, но и да изпита една особена вътрешна болка? Отговорът не е труден. Голгота е символ на най-голямата жертва, принесена в името на човека, в цялата негова история, защото там, „на мястото, наречено Лобно, по еврейски Голгота” /Иоан 19:17/  – Бог принесе Сам Себе Си доброволна жертва за спасението на човешкия род от робството на греха и неговия баща сатаната /ср. Иоан 8:44/.

Но Голгота е също така и символ на това до какви страшни размери може да достигнат човешките завист и злоба, защото пак там – „на мястото Голгота” /Марк 15:22/, „човечеството осъди Бога на смърт” /Преп.Юстин Попович, „Страшният съд над Бога”, изд. Зографски манастир, 2006 г./. Това е „най-големият бунт в историята на небето и земята… най-големият грях в историята на небето и земята. Дори падналите ангели не са извършили такова нещо… Светът никога не е виждал по-невинен осъден и по-безумни съдии” /пак там/.

На Голгота „подарихме кръст, най-позорния дар, на Този, Който ни дари вечна слава”. „Прокажени, Той те очисти от проказата, нима за това ти Му даряваш кръст? Слепецо, нима затова Той ти отвори очите, за да можеш да направиш кръст и да Го разпънеш на него? Мъртвецо, нима затова Той те възкреси от гроба, за да Го положиш в своя гроб?” /пак там/.

Това е Голгота. И със същото свято и обагрено с Божията Христова кръв име, ние, българите, сме нарекли малкото родопско градче Батак. Не сме сбъркали. Сравнили сме Батак с Голгота, защото в страшното баташко клане, през пролетта на 1876 г., се принесе също чиста и свята жертва, жертва доброволна в името на най-висшето благо и съвършен дар, които Бог е дал на човека – свободата. Но и в името на светата православна вяра, която батачани са изповядвали, знаейки, че пълната и истинска свобода идва само чрез познаването на Едного Истиннаго Бога, и пратения от Него Иисуса Христа /Иоан 17:3/, в Чието име се превърнаха в „неустрашими изповедници на кръстоносната християнска вяра” /Акатист на св. Баташки мъченици, икос 1/

Историята е пълна с героични подвизи, когато за спасението от плен и робство само на един човек са се жертвали десетки хора. Жертвали са се, защото това е бил скъп на сърцата им човек – баща, брат, верен приятел, справедлив господар или добър и изпълнителен слуга /ср. Мат.8:5-6/. А през пролетта на 1876 г. стотици се пожертваха за свободата на цял един народ, стенещ под хомота на петвековно турско робство.

Целият свят се потресе от жестокостта, с която бе потушено Априлското въстание. Безмилостно бяха избивани стари и млади, мъже и жени, деца и пеленачета. Турците-поробители не правеха разлика между въстаници и немощни старци. А не правеха тази разлика, защото знаеха, че онези, които са останали по домовете си, също не са били пасивни, а са  участвали във въстанието чрез горещите си молитви, отправяни към своя Бог за неговия успех.…