Category Archives: Агиология

Живот и подвиг на св. Козма Етолийски

Св. Козма Етолийски е малко известен у нас гръцки светец – равноапостол и новомъченик, обесен от турците на 24 август 1779 г. в Албания. Житието му е написано скоро след мъченическата му кончина от св. Никодим Светогорец. Бързото съставяне на житието и името на автора му – св. Никодим, са ясен знак, колко важно е било за гръцките православни християни от времето на турското робство паметта за св. Козма да бъде запазена жива. С право може да се каже, че за поробените гърци св. Козма има онази роля, която за българите от същото време има преп. Паисий Хилендарски, дал начало на националното ни Възраждане.

Този „нов апостол“, както нарекли св. Козма неговите съвременници, се родил в гръцката област Етолия, в малкото селце Мега Дендро през 1714 г. „Син на благочестиви родители, от които биде отгледан и получи образование посредством „учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4), пише за произхода му св. Никодим. Когато навършил двадесет години, „начева да учи при йеродякон Ананий от Дервисано“. В същото време става известно училището при Ватопедския манастир на Св. Гора и св. Козма постъпва в него. С особена прилежност, редом с другите науки, които изучава, бъдещият „проповедник на св. Евангелие“ набляга в усвояването на науката „Логика“, преподавана от настоятеля на училището Никола Дзурдзулиу.

Старателен в науките, св. Козма „още мирянин с името Коста“ впечатлявал монаси, учители и съученици с голямото си „усърдие да придобие съвършенство в пост и молитва“.

След западане на ватопедското училище, поради напускане на главните му учители, св. Козма остава на Св. Гора и „се приютява в свещения манастир „Филотей“, където приема монашество“. Той „навлиза с голямо прилежание в трудния монашески живот. По-късно, понеже манастирът се нуждаел от свещеник, с решително настояване и умоляване на отците бива ръкоположен за йеромонах“.

Но не подвигът на светогорското подвижничество е духовният жребий за св. Козма. Избран съсъд, още от малък в сърцето му се ражда „желание да подпомага със знания своите братя християни“. По-късно това желание преминава в „безпределно копнение и ревност“ по евангелска просвета, породени от окаяното духовно състояние, в което се намирали гърците. За това състояние св. Козма силно скърбял. В житието му св. Никодим разказва за епархии, „подивели и където имало възможност да изчезне благочестието и християнският живот“, където „християните били станали по-лоши дори от нечестивите езичници“. За да поправи това, св. Козма се решава да поеме кръста на „великото и трудно дело на апостолската проповед“.

Но смирен и добродетелен, той не се осмелява да предприеме нищо, преди да разбере каква е Божията воля. Св. Козма се обръща за помощ към Свещ. Писание и когато след сърдечна молитва го отваря – „о, чудо… прочита думите на св. ап. Павел: „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). Сам той споделя: „Намерих това слово, в което Христос казва, че нито един християнин, мъж или жена, не бива да се грижи само за себе си как да се спаси, но да се грижи и за братята си да не изпаднат в грях.“ И ако тези думи се отнасят за всеки християнин, то колко повече са казани за свещеника, чиято единствена грижа по думите на св.…

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/

Кои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си…

Светиите – ето ги най-близките до нас наставници във вярата и духовния живот, които Бог е поставил като светилници на високо /ср. Мат. 5:15/, да осветяват пътя ни и да ни помагат да не се отклоним от него в неправилна, душепагубна посока… Ето ги тези, чиито свършек на живота трябва да имаме винаги пред очите си и да подражаваме на вярата им. Господи, възкликваме в една от молитвите на Великото повечерие, „ако нямахме Твоите светии за молитвеници и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю, да възпяваме Тебе, Когото ангелите непрестанно славословят?“ Ако нямахме светиите за наши застъпници пред Бога, как щяхме да търсим Божията милост, когато постоянно съгрешаваме. Как щяхме да влизаме в невидимата духовна бран с поднебесните сили на злобата и да излизаме победители, ако нямахме тази непобедима светийска армия зад гърба си…

Но как можем да им подражаваме, ще попита някой?! Та нали те са светии, а ние мсе грешни човеци? Такива въпроси обаче са лукаво оправдание на ленивата душа, която не желае да се поправи и остави греха. На душата, която е свикнала с роковите и тинята на пороците и не желае да се промени.Защото нима светиите не са били хора като нас?! Нима не са изпитвали същите нужди – духовни и материални, същите чувства, каквито изпитваме и ние днес?! Изпитвали са ги. Но над всичко са поставили любовта към Бога… И веднъж запалена в тях тази любов, те са оставили тя да изпълни цялото им същество. Да загори неугасимо в тях, да ги изгори, като унищожи ветхия човек, за да се роди, подобно на злато, седем пъти пречистено в огън, новият човек в Христа Иисуса. На Божията любов в земния си живот, светиите са отвърнали със своята любов, готова да се отрече от всичко, дори да се жертва в името на Онзи, Който пожертва Себе Си не за спасението на един човек, а на целия човешки род…

Това са нашите наставници и всеки ден Църквата ни среща с тях.…

За намирането на светите мощи

В две Свои притчи Господ Иисус Христос сравнява Царството Божие с „имане скрито в нива, което човек намери, и укри, и от радост за него отива, та продава всичко що има и купува тая нива” /Мат. 13:44/. И още с „търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен камък, отиде та продаде всичко, що има, и го купи” /Мат. 13:44-46/.

Подобно имане и скъп бисер, но неоценими с никакви човешки мерки, са мощите на нашите светии. В случая на онези от тях, чиито свети мощи по една или друга причина са пребивавали дълго време в забвение, било под земята, било в някоя пещера /св. Петър Атонски – 12 юни/, на морското дъно /св. свщмчк Климент, папа Римски – 25 ноември/ или са престояли „под открито небе”, оставяйки „цели и съвършено неповредени от каквото и да било тление”, а напротив „изпълващи с прекрасно ухание въздуха наоколо”, какъвто е случаят с мощите на св. прпмчк Николай Нови Вуненски – 9 май /вж. ставрофорен. Ик. Павел Гърбов, „И в България просияли”, СИ, с. 136/.

Намирането мощите на светиите отварят за нас небесната врата и, преминавайки през нея по невидимата за телесните ни очи небесна стълбица /ср. Бит. 28:12/, слизат при нас, за да ни помогнат да издигнем сърцата си нагоре, към Отца във висините /ср. Иоан 16:28/. Те ни „говорят, търсят, настояват за храмове и вяра, за богослужения и отдавания, сливайки миналото с настоящето, събаряйки преградата на вековете, за да споделят даденото им царство с нас тук и сега, в съвременността, притегляйки ни в прегръдка към себе си” /Анула Христова/.

Бог разкрива истинността на мощите чрез дела на чудотворство, произтичащи при намирането им: „слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…” /ср. Мат. 11:5/. От друга страна, което е особено важно, се потвърждават думите Христови, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” /Лука 20:38/. Така и светиите, напуснали земния живот чрез неизбежната за всеки човек смърт, продължават да бъдат сред нас, да се грижат за нас, изпълнявайки даденото ни от тях обещание: на онова място, където ще почиват светите им мощи и ще се почита паметта им, ”нека там да няма нито глад, нито мор, нито смъртоносни болести… а на това място да се възцарява мирът, благоденствието и изобилието… от земни плодове…” /молитва към св. свщмчк Харалампий/…

Датите на намирането на светите мощи от най-ранни времена станали паметни, за тях се съставяли служби и в тези дни започнали да се отслужват празнични богослужения, като всички християни били изпълнени с „онази радост, която е имала блажена Елена, когато намерила Честния Кръст” /из Свето Тайнство Брак, Требник, с. 116/. Със същата почит и с тържествено богослужебно честване се ознаменувало и пренасянето на мощите на светиите от мястото на намирането им до онова място, на което самите те показвали, че искат мощите им да пребивават постоянно.

За светците воини и войните в християнството

Много хора, предимно от средите на интелектуалците, критикуват християнството въз основа на кървавите войни, описани в Стария Завет. Съвестта им е смутена от факта, че винаги, когато израилтяните са тръгвали срещу някой народ, са имали Божията подкрепа. Как е възможно Този, Когото наричат любов, Сам да благославя едно масово убийство, каквото е войната? Как християните наричат Иисус Христос дълготърпелив, всеопрощаващ и многомилостив, а в Негово име воюват? Какви светци могат да бъдат онези, които през целия си живот са били посветени на военната служба и са използвали оръжие? Тези три въпроса съществуват реално в човешкото съзнание и затова изискват реалните си отговори. С пълната яснота за недостижимостта на Божествените тайни предлагаме един опит за отговор.

Наистина ли Бог подкрепя войната? Пацифистите учат, че няма война, която да е морално оправдана, независимо дали целта й е защитата на държавата. Основа за тази мисъл дава големият английски философ Франсис Бейкън, който казва, че не може една война да е справедлива, след като крайният резултат е винаги смъртта на хиляди хора. Тази мисъл на Бейкън е в пълно съответствие с Христовото учение за любовта.

Св. ап. Павел казва на римските християни, че смъртта е отплата за греха (Рим. 6:23), т.е. смъртта е цената, която прародителите доброволно, по силата на дадената им като най-висш дар свобода, са избрали да платят, за да престъпят Божията забрана да не ядат от дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:17). Тази цена не е само физическата смърт, а пълната дисхармония в устроения като добро човешки живот. Човекът е изгонен от рая, нарушена е хармонията в отношенията му с другите живи твари. На нейно място идва страхът. Божият образ в човека е избледнял. Като естествено развитие от грехопадението идва и последвалото братоубийство, извършено от Каин (Бит. 4:8). Насилието става начин за решаване на междучовешките проблеми. Човек вижда колко лесно е да вдигне ръка срещу друг човек и не Бог, а той сам избира за девиз на живота му да служи: „Око за око, зъб за зъб“.

Какво означава да воюваш в името на Бога? Резултатът от една война е масова смърт, казва Франсис Бейкън. Следователно по думите на св. ап. Павел това е цената, която милиони сами избират да платят за личните си и за общите грехове, които има народът, към който принадлежат.

Искаме да живеем в мир, а постоянно воюваме, дори и в най-малката обществена единица – семейството, наречено крепост на християнството. Искаме да спим спокойно, а неуморно кроим планове как да навредим на другите. Преди две хиляди години Божият Син ни даде пример на саможертва и любов, като пожертва Себе Си за нашите грехове. Ние обаче продължаваме да следваме примера на Каин. В сърцата си подхранваме омраза, а за нея няма приятели, а само смъртни врагове.

Няма баща, който да оставя без наказание грешките на сина си.…

Празникът Светли петък – Живоприемни източник на Св. Богородица и едноименният манастир в Константинопол

Празникът Живоприемни източник, или по-точно Св. Богородица – Живоприемни източник, се отбелязва на Светли петък – първия петък след Възкресение Христово. Свързан е с „обновлението на храма на Пресвета Владичица и Богородица, който се намира вън от стените на Цариград и се нарича „Живоприемен източник”, или още „Балъклъ”. Така е записано в началото на Синаксара на празника. Той обаче има своята предистория, свързана с чудо, извършено от Божията майка през V в. на мястото, където се намира и до днес изграденият през 1833 – 1835 г. храм „Живоприемен източник”…

Ето какво разказва Синаксара на празника. Преди още да възлезе на императорския престол, бъдещият василевс Лъв I, наричан Макелий, „разхождайки се по това място”, видял „слепец, заблуден да броди из гъсталака”. Слепецът помолил Лъв да му намери вода, за да утоли и жаждата която изпитвал, и той „навлязъл в гъстата гора, търсил тук и там вода и като не намерил, върнал се опечален”. Тогава чул женски глас: „Не трябваше, Лъве, толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизо”. Ободрен от гласа, Лъв подновил търсенето, но то и сега било безрезултатно. И отново се чул гласа: „Императоре Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място”.

Така и станало. Изпълнило се не само чудното проглеждане на слепеца, но не след дълго време Лъв станал император. „Този добър и смирен човек, известен със своята нравственост и милосърдие”, още тогава разпознал в гласа и чудото с изцелението Пречистата Владичица, майката Божия. След като се изпълнило пророчеството за неговото възкачване на императорския византийски престол, на мястото, от което почерпил водата, построил великолепен храм… Божията майка обещала на император Лъв: „В този храм аз ще изпълнявам молбите на тези, които идват при мен с надежда и непоколебима вяра. И няма да има нищо което да ми пречи или да не ми се подчини – нито бяс, нито болест, превъзхождаща лекарското изкуство...”/Цитат по А.-М. Талбот/…

И наистина, чудесата които ставали тук, били най-различни. Синаксарът на празника Живоприемни източник, споменава за император Юстиниян Велики/527 – 565 г./, „който зле страдал от задръжка на урината, и получил тук изцерение”. В знак на благодарност „той изградил църквата отново, още по-голяма и по-красива”… Във времето на императорите Василий Македонец и сина му Лъв Мъдри „станали много чудеса на изцеление от най-различни болести – безплодие, червени отоци, червен вятър, кръвоизливи, течения, огница, рани, циреи, рак, кожни болести и др.”

Синаксарът предава и разказа за един възкресен мъртвец от Тесалия, който починал в кораба на път за Константинопол преди още да стигне до Живоприемния източник.

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

Старецът Паисий (Езнепидис) от Света Гора е подвижник на правословното монашество от ново време (роден 1924 г. – починал 1994 г.).

У нас отец Паисий стана известен първоначално чрез отделни публикации за него и на негови поучения в „Църковен вестник“. През последните три години българският атонски манастир „св. Георги – Зограф“ издаде две книги за стареца – „Старецът Паисий от Св. Гора“ на йеромонах Христодулос и „Да превърнеш чуждата болка в своя“ на отец Дионисиос Тацис и авторската книга „Светогорски отци и светогорски живот“, част от издателската програма на манастира. Бързото изчерпване на тези книги ясно показа колко навременно и необходимо е било словото на стареца Паисий да достигне до православните християни в България , а и до всички, желаещи да се докоснат до неизчерпаемата съкровищница на православната духовност.

Подобно на св. ап. Павел, старецът Паисий е „избран съд“ (Деан. 9:15) за делото на Христовото благовестие. Още от малък „сърцето и умът“ му са „всецяло отдадени на Христос и на Пресвета Богородица и силното желание да стане монах изпълваше целия му живот“ („Старецът Паисий…“). Това желание не угасва в него дори в годините, когато е в армията, и веднага след като отбива военната си служба заминава за Атон. Годината е 1950. Четири години по-късно той е постриган за монах с името Аверкий в манастира Есфигмен.

Получил заради строгия си подвижнически живот „много духовни дарования“, едно от които е дарът на действената молитва, старецът Паисий се моли „при всяка една ситуация: за хората, които лежат в болница, за съпрузите, които са в конфликт, Бог да утеши децата им… за тези, които се връщат от работа късно, за тези, които пътуват, да бъдат запазени от злополука…“ Моли се още „Бог да помогне на хората да стоят настрана от нощните заведения“ и т.н. („Старецът Паисий…“. Молитвата му винаги достига до Бога и бива чута, защото „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Иак. 5:16). Като неочакван топъл полъх в студена нощ молитвата на стареца намира изпадналия в беда, измъчвания от непосилни телесни болки, отчаяния, решил да посегне на живота си…

Хората, които идвали при стареца Паисий „почти винаги… говорели за разбити бракове, душевни заболявания или смърт, причинена от рак“, разказва йеромонах Христодулос. Той като „духовен магнит“ извличал навън „скърбта на страдащите хора“ и им показвал, че причината за всичко това е прекъсната изконна връзка с Бога. „Зад светския дух на днешната „свобода“, зад липсата на уважение към Христовата Църква, към по-възрастните, към родителите и учителите, се крият духовно робство, смут и анархия, които водят света към безизходица, към душевна и телесна гибел.“ И още: „Разрушението у човека идва от изболието на материални блага, тъй като то му пречи да почувства Божието присъствие и да оцени Неговата благост. Ако искате да отдалечите някого от Бога, дайте му изобилие от материални блага и той ще Го забрави завинаги“ („Старецът Паисий…“).…

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски?

Зададох си този въпрос, провокиран от факта, че Пловдивският държавен университет, носещ името на преподобни Паисий, продължава да се нарича само „Паисий Хилендарски”. Може би поради незнанието какво точно се крие зад понятието „преподобен”, управата на университета продължава да го пренебрегва. Но без него не можем да познаем, а оттам да признаем и достойно да почетем „този будител на българския народ” /Левкийски еп. Партений/.

Какво означава „преподобен”? Кого Православната църква нарича така?

Позовавайки се на известния гръцки богослов Димитриос Ризос, преподобни „се наричат онези светци, които приложили в живота си думите „затова излезте из средата им и се отделете” /2 Кор. 6:17/, напуснали света и се посветили на Христос изцяло, живеели според Христа и починали „в мир”. Това са монасите, подвижниците, отшелниците, въздържниците, живели или в общежителен манастир, или уединени в пещери” /”Агиология”, СИ, с. 105/. Чрез богоугодния им живот те се пре-уподобили на Самия Господ Иисус Христос.

Така още в ранна възраст постъпил и преподобни Паисий Хилендарски. Напуснал света и отишъл най-напред в люлката на българското монашество – Рилския манастир, където „под благодатта на великия наш отец Иоан /св. Иоан Рилски – б.а./ порасна духом и известно време прекара в послушание при някои опитни старци” /”Жития на българските светии”, Зографски м-р, с. 672/. По-късно, двадесет и три годишен приема монашество в Хилендарския манастир на Света Гора с името Паисий.

Причината за тази ревност по Бога и толкова ранното желание за монашество не е случайна. Тя се крие в семейната среда. Преподобни Паисий се ражда в Банско през 1722 г., в семейството на „много благочестиви родители”. Това благочестие било видно от факта, че единият от братята му – Лаврентий – бил монах в Хилендарския манастир, а по-късно и негов игумен. Другият брат – Вълчо – извършил поклонение по светите места в Палестина „поради благочестие”, а после станал ктитор на Хилендарския и Зографския манастири. Естествено е, че сред такова боголюбиво домашно обкръжение – „такива родители и братя” – и преподобни Паисий Хилендарски не е могъл да израсне като безплодна смоковница /вж. Мат. 21:20-22/, а се е развил като предобър плод от много добро дърво.

Благотворно влияние върху духовното развитие на младия монах оказва и периода, в който той приема монашество на Света Гора. Както пише Левкийски еп. Партений в житието му, по това време „Атон беше истинско духовно поле, където растяха цветя с духовно благоухание, и подвижниците се поощряваха един друг към все по–големи подвизи”. Сред тези благодатни отци е великият подвижник на руската земя преподобни Паисий Величковски, станал по–късно възродител на монашеството и исихастката традиция в Молдо-Влахия и Русия. Монаси от цяла Света Гора – гърци, българи, руси, сърби и власи – го молели да ги приеме сред духовните си чеда. Със сигурност и преподобни Паисий Хилендарски е възприел от него много нещо „за полза на душата си, която е търсела спасение в Христа Иисуса”…

На Атон тогава се подвизавал и свещеномъченикът Козма Етолийски, просветителят на поробените гърци, „този наистина Божи човек, учител и проповедник на Светото Евангелие” /св.…

Светлина, която мракът не обзе – Св. Лука изповедник, архиепископ Симферополиски

Приснопаметният Неврокопски митрополит Натанаил пише: „Бог по всяко време изпраща Своите чеда – светиите, верните служители на Словото Му, в светата Църква, за да покажат на скитащите се в тъмнината пътя към светлината и истината”. Нашето „объркано от идеологии и идоли време” Бог също не е лишил от тази милост. Така сред пътеводните светлини – прославените в лика на светиите Божии угодници от втората половина на ХХ в. – Бог постави и св. Лука изповедник, архиепископ Симферополски. Светлина, която мракът на жесток воинстващ атеизъм и богоборчество в Съветския съюз не обзе. Достоен пример за подражание от всеки един човек, било то архиерей, свещеник или редови християнин.

В лицето на св. Лука ние срещаме, от една страна, изпълнено с много любов и пастирска грижа сърце. От друга, безкомпромисен спрямо неправдата изповедник на вярата, зорко пазещ словесното си стадо от посегателствата на безбожието, на политическия разкол, на чуждите за православието религиозни учения и изповедания. Но още преди това, като мирянин, и един млад човек достигнал съвършеното послушание на истинските подвижници, готов във всичко да се подчинява на Божията воля. Затова и тя е била такава – Валентин Войно-Ясенецки да поеме върху плещите си кръста на свещеническото служение, а по-късно и на архиерейското, за да бъде поставен на високо и да свети, за да просвещава всички /вж. Мат.5:15/.

Обдарен от Бог с таланта на художник, но почувствал силно желание да помага пълноценно на хората, Валентин Войно-Ясенецки прекъснал обучението си в Художествената академия и се записал в Медицински институт. Стъпка по стъпка израствал в това високоотговорно поприще с ясно съзнание, че Сам Бог поверява грижата за човешкия живот в ръцете на лекаря. Дарът да рисува обаче не бил заровен /ср. Мат. 25:18/ и д-р Войно-Ясенецки, много често в своите научни изследвания сам правел точни анатомични скици на различни части от тялото на човека, запазени и до днес в авторските му учебници по анатомия и медицина.

Още мирянин, Валентин често не само посещавал богословски сказки, но и сам се изказвал на тях по въпроси на вярата. Така веднъж Ташкентският архиепископ Инокентий след едно изказване на младия лекар по богословски въпрос му казал, че „ще бъде полезно да стане свещеник”. С най-голямо смирение и без да се замисля и минута той отговорил: „Добре, владико, ще бъда”. В свещенически сан о. Валентин проявил послушание и към свещеномъченика и изповедник патриарх Тихон, който го задължил да не оставя и лекарската бяла манта, продължавайки и научно-медицинските си изследвания.

В своето свещеническо и особено в архиерейското си служение, св. Лука изпил до дъно горчивата чаша на постоянни оскърбления, унижения, гонения, арести и заточения. Но Бог не го оставял сам в изпитанията му. С Негова помощ св. Лука не само претърпял нечовешките условия на заточението си отвъд полярния кръг, но можел да помага и на другите, които споделяли същата съдба на заточеници.…

Неверието на св. ап. Тома

Много често прозвището, дадено на някой човек, придобива по-голяма тежест, отколкото собственото му име. Самият той до такава степен свиква с него, че макар и прозвището да не е винаги приятно, човек спира да се пита кога и как го е получил. Добър пример в това отношение е св. ап. Тома, наречен Тома Неверни. Приели сме това прозвище и продължаваме да го употребяваме без да проверим дали то е справедливо. А проверка е необходима, защото Неверни наричаме един от дванадесетте апостоли. И дали наистина е неверие проявеното от св. ап. Тома съмнение в Христовото възкресение?

Какво ни дава евангелският текст по този въпрос?

„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени… дойде Иисус, застана посред и им каза: мир вам! …А Тома, един от дванадесетте, наричан Близнак, не беше с тях… Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:19, 24-25)

Колко силно звучи такова изявление, силно и смущаващо! И е така, защото е направено от пряк свидетел на Христовите чудеса, на кръстната смърт на Спасителя и станалия заедно с нея природен катаклизъм (вж. Мат. 27:51)… Но казаното е казано. Св. ап. Тома иска първо да види с очите си и попипа с ръцете си Христос, за да повярва в Неговото възкресение.

Когато се смущаваме и „възмущаваме” от проявеното от св. ап. Тома съмнение в истинността на думите на Господните ученици, не бива да забравяме, че всички те, малко преди това, посрещнали с недоверие донесената им от жените-мироносици радостна вест, че Христос е възкръснал, за което свидетелства св. ап. Лука: „И като се върнаха от гроба, обадиха всичко това на единайсетте… И техните думи им се показаха празни, и не им повярваха“ (Лука 24:10, 11). Освен това, единайсетте също веднага отишли на гроба, за да се уверят с очите си, че това е истина. Така както св. ап. Тома искал със своите си очи да види, за да повярва.

Това първоначално неверие, искащо видими за себе си доказателства, преди да повярва, ни показва, че и в сърцето на св. ап. Тома, но и в сърцата на останалите апостоли старозаветният човек бил все още жив. Затова те недоумявали много от нещата, които Христос говорел за Себе Си, особено това, че „Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият…” /Мат. 17:22-23/ и всичко казано за страданията Му и Кръстната смърт. Нещо повече, те били готови да не допуснат това да стане, което изразил и св. ап. Петър, възразявайки на Своя Учител с думите: „Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе”/Мат.16:22/… Затова и при залавянето на Христос в Гетсиманската градина се разбягали и Го оставили Сам /вж.…