Category Archives: Иконом Емил Паралингов

Пример за достойно свещенослужение и пастирство

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

По-малко от сто години са изминали от кървавото гонение, което претърпя Православната църква в Русия след „победата“ на Октомврийската революция през 1917 г. Настоящият Руски патриарх Алексий II справедливо сравнява повдигнатото от новата власт на „работниците и селяните“ гонение срещу Христовата църква с гоненията през първите три века на християнството: „Изповедническият подвиг на руските новомъченици е продължение на подвига на мъчениците от първите векове. Нашите доблестни Христови воини, както и техните далечни предшественици са пролели кръвта си и са отдали най-ценното – живота си – за Бога и ближните“, обвинени единствено в „християнска вяра и благочестив живот“.

По-голямата част от руските новомъченици, пострадали за вярата след революцията и о време на сталинските репресии, са духовници – епископи, свещеници, монаси, дякони. Един от тях е и св. Сергий (Сребрянски).

Преподобноизповедник Сергий (вмире Митрофан Василиевич Сребрянски) е роден на 1 август 1870 г. в село във Воронежкаобласт, в семейството на местния свещеник Василий Сребрянски. Като повечето момчета от свещенически семейства, Митрофан Сребрянски постъпва в Духовна семинария. Но след завършването ѝ той не поема по пътя на баща си, а както пише йером. Дамаскин „попада под влиянието на онази част от образованото общество (в Русия), която по това време била настроена против Православната църква“. Подвластен на такива идейни течения, но същевременно силно желаещ да е истински полезен на своя народ, Митрофан заминава за Варшава, където постъпва във Варшавския ветеринарен институт. Бащата, отец Василий, макар и неохотно, се съгласява с избора на своя син, пред това да бъде като „някои безумци, които се решават безсрамно и прибързано да се стремят към свещенство, и да го приемат, без да са призвани от Христовата благодат“ (св. Ефрем Сирин), каквито по това време имало немалко в Русия.

Но възможно ли е да се върви срещу Божия промисъл?

Въпреки лошото антицърковно влияние, под което се намира, Митрофан Сребрянски носи в сърцето си кълновете на православното домашно възпитание и семинарско образование, които започват да израстват… И докато следва ветеринарство във Варшава, в него се появяват известни съмнения „за правилния избор на своя път“. „В душата му гори пламенно желание да служи на хората, но достатъчно ли е да се ограничи с външното служение… да помага на селяните в грижата за стопанството“. Нещо гори в сърцето и не му дава покой (ср. Лука 24:32). Не е ли това Божият глас, който го призовава да приеме „духовното, свято, досточестно, безукоризнено… необикновено чудо… тайнството на свещенството“? (св. Ефрем Сирин). Сега Митрофан няма да сбърка, и в помощ за окончателния правилен избор ще бъде запознанството му в полската столица с Олга Владимировна Изполатовска, дъщеря на свещеник, за която много скоро се оженва.

На 2 март 1893 г. Митрофан Сребрянски е ръкоположен за дякон от Воронежкия еп. Атанасий. На следващата година е ръкопложен за свещеник от Острогожкия еп. Владимир. В душата настъпва покой… За три години младият свещеник ще премине през няколко местоназначения до окончателното му въдворяване за настоятел на строящия се Покровски храм в Орел, който ще бъде молитвен дом и на 51-ви драгунски Черниговски полк.…

Ик Емил Паралингов: Екзарх Йосиф и Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г.

Бележки върху Дневника на Негово Блаженство екзарх Йосиф I

Руско-турската война от 1877 / 1878 г. е последната от поредица войни между Руската и Османската империи започнали през ХV в. и водени периодично до края на ХIХ в. Българската историческа памет е нарекла тази война освободителна, макар, че днес се правят опити да се облекат в негативни краски подбудите на Руската империя да започне тази война. Налага се мнението, че не освобождението на поробените българи и славяни е целта на войната, а усвояването на Проливите и излаз на Русия на Бяло море. Въпреки това благодарение на нея се постига освобождението на българите от петвековното турско робство и поставено началото на възстановяването на българската държава в лицето на Третото българско царство.

Войната е обявена на 12 / 24 април 1877 г. в Кишинев. На същия ден, в столицата на Османската империя – Цариград, е избран за нов български екзарх Ловчанския митрополит Йосиф /1840 – 1915 г./. Двете събития сякаш са независими едно от друго, но в действителност са и свързани. Защото много голяма степен войната поведена от Руската империя е можела да повлия положително или негативно на духовната бран водена от Екзарх Йосиф за укрепването и административно стабилизиране на свидното чедо на българското възраждане – Екзархията.

Екзарх Йосиф ни е оставил забележително свидетелство за своя живот – личен Дневник, „воден старателно от студентските му години до 50 дни преди смъртта му – т.е. от 1 септември 1868 г. до 30 април 1915 г.”/Български екзарх Йосиф I, Дневник, С. 1992 г., с. 45/. Това е един достатъчно дълъг период от време преминал в по – голямата си част в многострадални трудове за вяра и народ. Достатъчно е да се спомене, че от 1877 г., когато е избран за български Екзарх до кончината му през 1915 г. освен руско – турската освободителна война на Балканския полуостров се водят още три войни пряко засягащи България, Екзархията и българите. Това са Сръбско – българската война от 1885 г., Балканската война от 1912 г. и Междусъюзническата война от 1913 г…

В Дневника на Екзарх Руското – турската война от 1877 – 1878 г. е като че ли повече загатната, но и малкото споделено за нея показва, че духовният водач на българите е следял развитието на военните действия и се е вълнувал от ставащото на или около тях.

Първото и споменаване е от 30 април 1877 г. Новоизбрания за български Екзарх Ловчански митрополит пише:

Писмо от Св. Синод за избирането ми. В разстояние на 24 часа помислих да приема ли или да не приема. Не ми се искаше да си напусна епархията, нито да се нагърбя с такъв тежък товар. Но ако не приемех, ще се счете за леност и страхливост от народа, а правителството ще ме вземе за последовател на Екзарха /Антим – б.м./ и ще ме вземат на око.

Живот и подвиг на св. Козма Етолийски

Св. Козма Етолийски е малко известен у нас гръцки светец – равноапостол и новомъченик, обесен от турците на 24 август 1779 г. в Албания. Житието му е написано скоро след мъченическата му кончина от св. Никодим Светогорец. Бързото съставяне на житието и името на автора му – св. Никодим, са ясен знак, колко важно е било за гръцките православни християни от времето на турското робство паметта за св. Козма да бъде запазена жива. С право може да се каже, че за поробените гърци св. Козма има онази роля, която за българите от същото време има преп. Паисий Хилендарски, дал начало на националното ни Възраждане.

Този „нов апостол“, както нарекли св. Козма неговите съвременници, се родил в гръцката област Етолия, в малкото селце Мега Дендро през 1714 г. „Син на благочестиви родители, от които биде отгледан и получи образование посредством „учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4), пише за произхода му св. Никодим. Когато навършил двадесет години, „начева да учи при йеродякон Ананий от Дервисано“. В същото време става известно училището при Ватопедския манастир на Св. Гора и св. Козма постъпва в него. С особена прилежност, редом с другите науки, които изучава, бъдещият „проповедник на св. Евангелие“ набляга в усвояването на науката „Логика“, преподавана от настоятеля на училището Никола Дзурдзулиу.

Старателен в науките, св. Козма „още мирянин с името Коста“ впечатлявал монаси, учители и съученици с голямото си „усърдие да придобие съвършенство в пост и молитва“.

След западане на ватопедското училище, поради напускане на главните му учители, св. Козма остава на Св. Гора и „се приютява в свещения манастир „Филотей“, където приема монашество“. Той „навлиза с голямо прилежание в трудния монашески живот. По-късно, понеже манастирът се нуждаел от свещеник, с решително настояване и умоляване на отците бива ръкоположен за йеромонах“.

Но не подвигът на светогорското подвижничество е духовният жребий за св. Козма. Избран съсъд, още от малък в сърцето му се ражда „желание да подпомага със знания своите братя християни“. По-късно това желание преминава в „безпределно копнение и ревност“ по евангелска просвета, породени от окаяното духовно състояние, в което се намирали гърците. За това състояние св. Козма силно скърбял. В житието му св. Никодим разказва за епархии, „подивели и където имало възможност да изчезне благочестието и християнският живот“, където „християните били станали по-лоши дори от нечестивите езичници“. За да поправи това, св. Козма се решава да поеме кръста на „великото и трудно дело на апостолската проповед“.

Но смирен и добродетелен, той не се осмелява да предприеме нищо, преди да разбере каква е Божията воля. Св. Козма се обръща за помощ към Свещ. Писание и когато след сърдечна молитва го отваря – „о, чудо… прочита думите на св. ап. Павел: „Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). Сам той споделя: „Намерих това слово, в което Христос казва, че нито един християнин, мъж или жена, не бива да се грижи само за себе си как да се спаси, но да се грижи и за братята си да не изпаднат в грях.“ И ако тези думи се отнасят за всеки християнин, то колко повече са казани за свещеника, чиято единствена грижа по думите на св.…

Митрополити и свещеници на Пловдивска митрополия през първата половина на XIX в.

Безспорно важен документален извор за църковния живот в Пловдив и Пловдивска епархия до 1872 г. е публикуваната през 1869 г. в Цариград книга на Константин Моравенов „Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“. Въпреки неприкрития антигръцки дух и честото доближаване на съдържанието на книгата до духа на жълтата преса, тя е наистина едно много подробно и старателно направено описание на махалите в тогавашен Пловдив – улиците в тях, къщите и обитателите им; както и на църквите и енориите. Сравнително обстойно място е отредено и на уредбата на Пловдивска митрополия, на храмовете в Пловдив и подведомствените на митрополията манастири.

В началото на XIX в. Пловдив е космополитен град, в който живеят българи, турци, албанци, арменци, евреи, сред които гърците са значима част. Същинското побългаряване на града става след 1821 г., т.е. след началото на гръцкото националноосвободително движение, започнало на полуостров Пелопонес, но обхванало и всички онези места в Османската империя с преобладаващо гръцко население в тях. Погромите над гърците от страна на турската власт били жестоки, като не подминали и Пловдив. Цели гръцки семейства са избити, други – изселени. На тяхно място започват постепенно да се заселват заможни български фамилии от средногорските градове Клисура, Карлово, Сопот и особено от Копривщица. Така съотношението между етносите в Пловдив започва да се променя.

Митрополит Кирил

В края на XVIII в. /вероятно от 1790 г./ до 1807 или 1810 г. Пловдивски митрополит е Кирил, чийто произход бил от о. Крит. По негово време Пловдивска митрополия имала следния административен състав: протосингел – о. Агатанел, надзорник за селата – о. Мелетий, двама дякони – Йосиф (българин), когото митрополит Кирил замонашил, и Серафим (грък).

К. Моравенов споменава имената на няколко свещеници, ръкоположени от митрополит Кирил, сред които изпъква личността на иконом поп Константин. За него той посочва, че бил родом от Воден (днес кв. Горно Воден, гр. Асеновград), а родителите му от близкото с. Паная (днес с. Руен), „дето нито гърци има, нито гръцки знаят да говорят“. По-достоверно е обаче да се приеме твърдението или на Никос Икономидис, пряк потомък на иконом Константин, че последният бил роден в гръцкото с. Амбелино (дн. квартал на Асеновград), където баща му бил свещеник в църквата „Св. вмчк Георги“, или това на Козма Апостолидис, че е роден в Пловдив около 1760 г. Самият иконом Константин наричал себе си „филипополитис“, т.е. „пловдивчанин“.

Образованието си той получава в Централното гръцко училище в Пловдив, при основателя му и главен учител в него – високообразование и ерудиран йеромонах Антим. Митрополит Кирил го назначава за първи свещеник в катералния храм „Успение Богородично“. По-късно иконом поп Константин сам става управител и главен учител в Централното гръцко училище. При приемника на митрополит Кирил – Паисий, иконом поп Константин се изявява и като книжовник. През 1817 г. съставя „Кодекса на абаджийския еснаф“ в Пловдив, а през 1818 г., вероятно по поръчение на митрополит Паисий, и „Наръчник на Пловдивска епархия или нейно описание“, издаден във Виена с лични средства на митрополита.

Тъга по Батак

През месец март на 1821 г. на полуостров Пелопонес е поставено началото на гръцката въоръжена борба за освобождение от турско робство. Година по-късно през м. февруари избухва въстанието в Науса, в резултат на което срещу градa е изпратена четири хилядна редовна турска армия. Въстаниците успяват да освободят града и околните села и вдъхновени от успеха си се отправят към близкия по-голям град Верия за да освободят и него. Сега обаче срещу тях била изпратена 20 000 редовна войска, както и башибозук под общото командване на Мехмед Емин паша. Въстаниците са разбити, а на 18 април турците превземат Науса. Започва масово клане, в което са избити почти всички мъже, а жените и децата са отведени в робство.

Потърсилите убежище в църквата „Св. Николай” се взривяват в нея. Тридесет млади жени с децата си доброволно се хвърлят във водопада на р. Арапица, за да не бъдат обезчестени или продадени в робство. Сто деветдесет и пет години след тези страшни събития жертвите от клането в Науса са прославени в лика на светите гръцки новомъченици. Паметта им се чества на 11 май…

През май на 1876 г. избухва Априлското въстание. В него се включва и малкият родопски градец Батак. Съдбата му е същата като на Науса. Населението на Батак е подложено на масово клане. Сто тридесет и шест години след баташкото клане жертвите му са прославени в лика на светите български новомъченици.

До тук обаче свършва трагичната прилика между двата града – гръцкия и българския. Започва разликата. Разлика, която на едните – гърците прави чест, а българите – опозорява. Защото ако в Гърция никой не оспорва светостта и мъченичеството на науските жители и правото на Църквата да ги почита като светии, отдавайки им богослужебна почит, то у нас още щом се заговори за канонизацията на баташките страдалци от пролетта на 1876 г., срещу нея започна яростна кампания, която с различна сила продължава дори „до днес”/ср. Иоан 28:15/.

Тъмните облаци на човешки страсти, преследване на някакви непонятни за здравия разум лични интереси и интриги стоят надвесени над това тъй радостно тържество – църковното почитание на светите Баташки мъченици. Със същия кръвожаден патос, с който някога Ахмед ага дал начало на клането в Батак, като извикал: „Палете! Горете! Сечете мало и голямо!…”, българи назоваващи себе си „будители” призоваха и още призовават за „обществена преоценка на Акта за канонизацията”. Търсеха „специалисти богослови и рецензенти, които да пренапишат отговорно житието на светите Баташки мъченици и съставеният в тяхна чест Акатист…”, тъй като авторът им е извършил според тях при съставянето им „подмяна на исторически факти с измислени такива”. Това довело до „обезличаване на българския дух и история, но в много по-изтънчен вид – зад маската на православието”.

Не е ли страшно, кощунствено дори, да изправяш пред съда на грешни човеци възнеслите се в славата на светии мъчениците за вяра и род от Батак?…

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/

Кои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си…

Светиите – ето ги най-близките до нас наставници във вярата и духовния живот, които Бог е поставил като светилници на високо /ср. Мат. 5:15/, да осветяват пътя ни и да ни помагат да не се отклоним от него в неправилна, душепагубна посока… Ето ги тези, чиито свършек на живота трябва да имаме винаги пред очите си и да подражаваме на вярата им. Господи, възкликваме в една от молитвите на Великото повечерие, „ако нямахме Твоите светии за молитвеници и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю, да възпяваме Тебе, Когото ангелите непрестанно славословят?“ Ако нямахме светиите за наши застъпници пред Бога, как щяхме да търсим Божията милост, когато постоянно съгрешаваме. Как щяхме да влизаме в невидимата духовна бран с поднебесните сили на злобата и да излизаме победители, ако нямахме тази непобедима светийска армия зад гърба си…

Но как можем да им подражаваме, ще попита някой?! Та нали те са светии, а ние мсе грешни човеци? Такива въпроси обаче са лукаво оправдание на ленивата душа, която не желае да се поправи и остави греха. На душата, която е свикнала с роковите и тинята на пороците и не желае да се промени.Защото нима светиите не са били хора като нас?! Нима не са изпитвали същите нужди – духовни и материални, същите чувства, каквито изпитваме и ние днес?! Изпитвали са ги. Но над всичко са поставили любовта към Бога… И веднъж запалена в тях тази любов, те са оставили тя да изпълни цялото им същество. Да загори неугасимо в тях, да ги изгори, като унищожи ветхия човек, за да се роди, подобно на злато, седем пъти пречистено в огън, новият човек в Христа Иисуса. На Божията любов в земния си живот, светиите са отвърнали със своята любов, готова да се отрече от всичко, дори да се жертва в името на Онзи, Който пожертва Себе Си не за спасението на един човек, а на целия човешки род…

Това са нашите наставници и всеки ден Църквата ни среща с тях.…

За намирането на светите мощи

В две Свои притчи Господ Иисус Христос сравнява Царството Божие с „имане скрито в нива, което човек намери, и укри, и от радост за него отива, та продава всичко що има и купува тая нива” /Мат. 13:44/. И още с „търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен камък, отиде та продаде всичко, що има, и го купи” /Мат. 13:44-46/.

Подобно имане и скъп бисер, но неоценими с никакви човешки мерки, са мощите на нашите светии. В случая на онези от тях, чиито свети мощи по една или друга причина са пребивавали дълго време в забвение, било под земята, било в някоя пещера /св. Петър Атонски – 12 юни/, на морското дъно /св. свщмчк Климент, папа Римски – 25 ноември/ или са престояли „под открито небе”, оставяйки „цели и съвършено неповредени от каквото и да било тление”, а напротив „изпълващи с прекрасно ухание въздуха наоколо”, какъвто е случаят с мощите на св. прпмчк Николай Нови Вуненски – 9 май /вж. ставрофорен. Ик. Павел Гърбов, „И в България просияли”, СИ, с. 136/.

Намирането мощите на светиите отварят за нас небесната врата и, преминавайки през нея по невидимата за телесните ни очи небесна стълбица /ср. Бит. 28:12/, слизат при нас, за да ни помогнат да издигнем сърцата си нагоре, към Отца във висините /ср. Иоан 16:28/. Те ни „говорят, търсят, настояват за храмове и вяра, за богослужения и отдавания, сливайки миналото с настоящето, събаряйки преградата на вековете, за да споделят даденото им царство с нас тук и сега, в съвременността, притегляйки ни в прегръдка към себе си” /Анула Христова/.

Бог разкрива истинността на мощите чрез дела на чудотворство, произтичащи при намирането им: „слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…” /ср. Мат. 11:5/. От друга страна, което е особено важно, се потвърждават думите Христови, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” /Лука 20:38/. Така и светиите, напуснали земния живот чрез неизбежната за всеки човек смърт, продължават да бъдат сред нас, да се грижат за нас, изпълнявайки даденото ни от тях обещание: на онова място, където ще почиват светите им мощи и ще се почита паметта им, ”нека там да няма нито глад, нито мор, нито смъртоносни болести… а на това място да се възцарява мирът, благоденствието и изобилието… от земни плодове…” /молитва към св. свщмчк Харалампий/…

Датите на намирането на светите мощи от най-ранни времена станали паметни, за тях се съставяли служби и в тези дни започнали да се отслужват празнични богослужения, като всички християни били изпълнени с „онази радост, която е имала блажена Елена, когато намерила Честния Кръст” /из Свето Тайнство Брак, Требник, с. 116/. Със същата почит и с тържествено богослужебно честване се ознаменувало и пренасянето на мощите на светиите от мястото на намирането им до онова място, на което самите те показвали, че искат мощите им да пребивават постоянно.

Тъга по Батак

По повод 5 години от канонизацията на св. новомъченици Батакски

През февруари 1822 г. в гръцкия град Науса избухва възстание срещу турските поробители. След като разбиват 4000-на турска армия и освобождават Науса и околните села, възстаниците, вдъхновени от успеха си, се отправят към по-големия град Верия. Срещу тях обаче е изпратена 20000-на редовна турска войска и башибозук под командването на Мехмед Емин паша. Възстаническата армия е разбита. На 18 април турците превземат Науса. Започва масово клане, в което са избити почти всички мъже, а жените и децата са отведени в робство. Потърсилите убежище в църквата Св. Николай се взривяват в нея. Тридесет млади жени с децата си доброволно се хвърлят във водопада на р. Арапица, за да не бъдат обезчестени или продадени в робство. Днес жертвите от клането в Науса са прославени в лика на светите гръцки новомъченици, чиято памет се чества на 11 май.

В началото на май 1876 г. един малък български градец – Батак, – възстанал срещу поробителя, споделя съдбата на Науса. С масово клане е потушено и баташкото въстание. Днес жертвите от него също са прославени в лика на светите български новомъченици. Те са и най-силната връзка между двата града. В отношението към светиите обаче е разликата. Разлика, която на едните – гърците – прави чест, а българите опозорява. Защото ако в Гърция никой не оспорва светостта и мъченичеството на науските жители и правото на Църквата да ги почита като светии, отдавайки им богослужебна почит, а вярващите да издигат към тях ръце, събрани в молитва, то у нас срещу канонизацията на Баташките мъченици, дори още преди да бъде извършена, се надигна яростна война от оспорване, клевети, хули, продължаващи дори „до днес“ /ср. Иоан 28:15/. Към небето, където сияят вече светите баташки мъченици, се протягат хищни ръце на хора, които не искат да им се молят, а да ги свалят от там и скрият под похлупака на студената земя… /ср. Мат. 5:15/

Тъмните облаци на човешки страсти, преследване на някакви непонятни за здравия разум лични интереси и интриги, са се надвесили над това радостно тържество – канонизацията на светите баташки мъченици. Със същия кръвожаден патос, с който някога Ахмед ага дал начало на клането в Батак, като извикал „Палете! Горете! Сечете мало и голямо!…“, българи, назоваващи себе си „будители“, призовават днес за „обществена преоценка на Акта за канонизацията“, „специалисти богослови и рецензенти“ да пренапишат отговорно житието на светите Баташки мъченици и съставения в тяхна чест „Акатист…“, тъй като авторът им, Иван Николов, е извършил, според тях, при съставянето им „подмяна на исторически факти с измислени такива“, довели до „обезличаване на българския дух и история, но в много по-изтънчен вид – зад маската на православието“. Искрено сен адявам онези, които искат това, да не знаят какво правят, за да имат оправдание в деня когато „Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето…“ /1 Сол.

На празника на св. вмчца Варвара в Драма

Когато си в Драма в навечерието на 4 декември, не може да не ти направи впечатление радостното оживление, царящо в целия град. Поводът е предстоящият празник на небесната покровителка на града – св. вмчца Варвара.

В късния следобед на 3 декември, ако не знаеш къде се намира посветения на светицата храм, не е необходимо да го търсиш специално. Стига само да тръгнеш след първата група празнично облечени хора, която се изкачва по уличките в посока старата градска част. А такива групи са много. Те излизат от всеки дом, улица и малък сокак, с каквито центърът на Драма е пълен. Стари и млади, мъже и жени, семейства с деца. Всички обзети от една обща духовна радост… Ето какво означава в двадесет и първи век да се прилага на дело написаното от св. ап. Лука за първите християни: „А всички вярващи бяха заедно… единодушно престояваха в храма… с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога…” /Деян. 2:44, 46-47/

Нашата поклонническа група, дошла в Драма специално за празника на св. Варвара, тръгва след една такава група от възрастни жени. Скоро излизаме пред една от най-големите градски забележителности – изворите на св. Варвара. Извиращата от земята вода е образувала няколко свьрзани едно с друго езера и рекички. В близост до тях се намира и малкият храм, носещ името на светата мъченица, откъдето започва празничната лития. До него обаче не можем да стигнем. Всичко е изпълнено с многохиляден народ. Когато литията мине покрай нас, ще се включим в нея.

Силният ек на фанфари и барабани огласяват нейното начало. Думите са слаби да опишат това, което Бог ни е удостоил да видим и преживеем. Истинско тържество за прослава не само на изповедническия и мъченически подвиг на св. Варвара, но и тържество в прослава на Бог, Дивен в Своите светии…

Слушам фанфарите и барабаните и мислено се пренасям в един далечен, далечен величествен момент описан в Стария Завет – обсадата на Иерусалим. Когато „Господ рече на Иисуса /Навин – б.а./… и нека седем свещеника носят пред ковчега седем юбилейни тръби; а на седмия ден обиколете града, и свещениците да тръбят с тръбите; щом затръби юбилейния рог, щом чуете тръбен звук, целият народ да се провикне с висок глас, и градската стена ще рухне до основи…” /Иис. Нав. 6:1, 3-4/.

Така и станало. Рухнала тогава не само една стена. Рухнали всички крепостни стени на Йерихон. Рухнали „до основи” /Иис. Нав. 6:19/… Това е пример, който в духовен смисъл можем да отнесем към мъченичеството на св. Варвара. Както рухнали йерихонските стени при тръбния звук и гласа на Божия народ, така пред твърдостта при „ужасните страдания”, преживени от светицата, рухнала измамната сила на бащата богоборец Диоскор. А разбитите от жестоките удари устни на св. Варвара, шепнещи чудна молитва – „всеки човек, който ще… спомене – мен и моите страдания! Да не се приближи до него ненадейна болест и да не го грабне неочаквана смърт” – били онзи „висок глас” на изобличение на бесовското безсилие пред непоклатимата вяра в истинния Бог.…