Category Archives: Иконом Емил Паралингов

Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/

Кои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си…

Светиите – ето ги най-близките до нас наставници във вярата и духовния живот, които Бог е поставил като светилници на високо /ср. Мат. 5:15/, да осветяват пътя ни и да ни помагат да не се отклоним от него в неправилна, душепагубна посока… Ето ги тези, чиито свършек на живота трябва да имаме винаги пред очите си и да подражаваме на вярата им. Господи, възкликваме в една от молитвите на Великото повечерие, „ако нямахме Твоите светии за молитвеници и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю, да възпяваме Тебе, Когото ангелите непрестанно славословят?“ Ако нямахме светиите за наши застъпници пред Бога, как щяхме да търсим Божията милост, когато постоянно съгрешаваме. Как щяхме да влизаме в невидимата духовна бран с поднебесните сили на злобата и да излизаме победители, ако нямахме тази непобедима светийска армия зад гърба си…

Но как можем да им подражаваме, ще попита някой?! Та нали те са светии, а ние мсе грешни човеци? Такива въпроси обаче са лукаво оправдание на ленивата душа, която не желае да се поправи и остави греха. На душата, която е свикнала с роковите и тинята на пороците и не желае да се промени.Защото нима светиите не са били хора като нас?! Нима не са изпитвали същите нужди – духовни и материални, същите чувства, каквито изпитваме и ние днес?! Изпитвали са ги. Но над всичко са поставили любовта към Бога… И веднъж запалена в тях тази любов, те са оставили тя да изпълни цялото им същество. Да загори неугасимо в тях, да ги изгори, като унищожи ветхия човек, за да се роди, подобно на злато, седем пъти пречистено в огън, новият човек в Христа Иисуса. На Божията любов в земния си живот, светиите са отвърнали със своята любов, готова да се отрече от всичко, дори да се жертва в името на Онзи, Който пожертва Себе Си не за спасението на един човек, а на целия човешки род…

Това са нашите наставници и всеки ден Църквата ни среща с тях.…

За намирането на светите мощи

В две Свои притчи Господ Иисус Христос сравнява Царството Божие с „имане скрито в нива, което човек намери, и укри, и от радост за него отива, та продава всичко що има и купува тая нива” /Мат. 13:44/. И още с „търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен камък, отиде та продаде всичко, що има, и го купи” /Мат. 13:44-46/.

Подобно имане и скъп бисер, но неоценими с никакви човешки мерки, са мощите на нашите светии. В случая на онези от тях, чиито свети мощи по една или друга причина са пребивавали дълго време в забвение, било под земята, било в някоя пещера /св. Петър Атонски – 12 юни/, на морското дъно /св. свщмчк Климент, папа Римски – 25 ноември/ или са престояли „под открито небе”, оставяйки „цели и съвършено неповредени от каквото и да било тление”, а напротив „изпълващи с прекрасно ухание въздуха наоколо”, какъвто е случаят с мощите на св. прпмчк Николай Нови Вуненски – 9 май /вж. ставрофорен. Ик. Павел Гърбов, „И в България просияли”, СИ, с. 136/.

Намирането мощите на светиите отварят за нас небесната врата и, преминавайки през нея по невидимата за телесните ни очи небесна стълбица /ср. Бит. 28:12/, слизат при нас, за да ни помогнат да издигнем сърцата си нагоре, към Отца във висините /ср. Иоан 16:28/. Те ни „говорят, търсят, настояват за храмове и вяра, за богослужения и отдавания, сливайки миналото с настоящето, събаряйки преградата на вековете, за да споделят даденото им царство с нас тук и сега, в съвременността, притегляйки ни в прегръдка към себе си” /Анула Христова/.

Бог разкрива истинността на мощите чрез дела на чудотворство, произтичащи при намирането им: „слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…” /ср. Мат. 11:5/. От друга страна, което е особено важно, се потвърждават думите Христови, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” /Лука 20:38/. Така и светиите, напуснали земния живот чрез неизбежната за всеки човек смърт, продължават да бъдат сред нас, да се грижат за нас, изпълнявайки даденото ни от тях обещание: на онова място, където ще почиват светите им мощи и ще се почита паметта им, ”нека там да няма нито глад, нито мор, нито смъртоносни болести… а на това място да се възцарява мирът, благоденствието и изобилието… от земни плодове…” /молитва към св. свщмчк Харалампий/…

Датите на намирането на светите мощи от най-ранни времена станали паметни, за тях се съставяли служби и в тези дни започнали да се отслужват празнични богослужения, като всички християни били изпълнени с „онази радост, която е имала блажена Елена, когато намерила Честния Кръст” /из Свето Тайнство Брак, Требник, с. 116/. Със същата почит и с тържествено богослужебно честване се ознаменувало и пренасянето на мощите на светиите от мястото на намирането им до онова място, на което самите те показвали, че искат мощите им да пребивават постоянно.

Тъга по Батак

По повод 5 години от канонизацията на св. новомъченици Батакски

През февруари 1822 г. в гръцкия град Науса избухва възстание срещу турските поробители. След като разбиват 4000-на турска армия и освобождават Науса и околните села, възстаниците, вдъхновени от успеха си, се отправят към по-големия град Верия. Срещу тях обаче е изпратена 20000-на редовна турска войска и башибозук под командването на Мехмед Емин паша. Възстаническата армия е разбита. На 18 април турците превземат Науса. Започва масово клане, в което са избити почти всички мъже, а жените и децата са отведени в робство. Потърсилите убежище в църквата Св. Николай се взривяват в нея. Тридесет млади жени с децата си доброволно се хвърлят във водопада на р. Арапица, за да не бъдат обезчестени или продадени в робство. Днес жертвите от клането в Науса са прославени в лика на светите гръцки новомъченици, чиято памет се чества на 11 май.

В началото на май 1876 г. един малък български градец – Батак, – възстанал срещу поробителя, споделя съдбата на Науса. С масово клане е потушено и баташкото въстание. Днес жертвите от него също са прославени в лика на светите български новомъченици. Те са и най-силната връзка между двата града. В отношението към светиите обаче е разликата. Разлика, която на едните – гърците – прави чест, а българите опозорява. Защото ако в Гърция никой не оспорва светостта и мъченичеството на науските жители и правото на Църквата да ги почита като светии, отдавайки им богослужебна почит, а вярващите да издигат към тях ръце, събрани в молитва, то у нас срещу канонизацията на Баташките мъченици, дори още преди да бъде извършена, се надигна яростна война от оспорване, клевети, хули, продължаващи дори „до днес“ /ср. Иоан 28:15/. Към небето, където сияят вече светите баташки мъченици, се протягат хищни ръце на хора, които не искат да им се молят, а да ги свалят от там и скрият под похлупака на студената земя… /ср. Мат. 5:15/

Тъмните облаци на човешки страсти, преследване на някакви непонятни за здравия разум лични интереси и интриги, са се надвесили над това радостно тържество – канонизацията на светите баташки мъченици. Със същия кръвожаден патос, с който някога Ахмед ага дал начало на клането в Батак, като извикал „Палете! Горете! Сечете мало и голямо!…“, българи, назоваващи себе си „будители“, призовават днес за „обществена преоценка на Акта за канонизацията“, „специалисти богослови и рецензенти“ да пренапишат отговорно житието на светите Баташки мъченици и съставения в тяхна чест „Акатист…“, тъй като авторът им, Иван Николов, е извършил, според тях, при съставянето им „подмяна на исторически факти с измислени такива“, довели до „обезличаване на българския дух и история, но в много по-изтънчен вид – зад маската на православието“. Искрено сен адявам онези, които искат това, да не знаят какво правят, за да имат оправдание в деня когато „Сам Господ с повеление, при глас на Архангел и при тръба Божия, ще слезе от небето…“ /1 Сол.

Възпоменание за Пловдивския митрополит Арсений /1932 – 2006 г./

Изминаха десет години от внезапната кончина на Пловдивския митрополит Арсений. Внезапна за нас, които бяхме постоянно около владиката, но не и за него. Месец по-рано по повод едно лекарство, което му бях предложил заради възникнали болки в стомаха, ми бе казал: „Дяконе, аз вече нямам нужда от такива лекарства. Мен вече ме очаква св. Петър”. Предчувстваше, че краят на земния му живот приближава и Господ го призовава при Себе Си.

Разбира се, че възразих и се усмихнах недоверчиво. Но вечерта на 12 срещу 13 октомври домашният телефон звънна и чух страшната вест: „Владиката почина…” Не, не, не. Не можеше да е вярно. Само преди два дена на пейката пред митрополитския дом обсъждахме нови книги, които предлагах да се закупят за митрополитската библиотека, и бъдещи свещенически ръкоположения. Но беше вярно. Безпощадно вярно…

От 20 април 2002 г. до кончината му на 13 октомври 2006 г. бях негов дякон. Или един от дяконите му. Колко време е това? Четири години и няколко месеца отгоре? Няма значение. Важното е, че и един ден до митрополит Арсений беше незаменима пастирска школа, по-добра от който и да е университет и семинария. Защото учихме не от книга, а от живия пример на Стареца. А колко много можеше да се научи от него…

Най-напред и главно на безрезервна, безкористна и чиста любов към Църквата. С нея искаше да зареди бъдещите свещеници много преди ръкоположението им. Имаше навика да ги вика при себе си в митрополията заедно със съпругите им, не толкова на разговор, колкото бащински да ги настави. Помня думите му, когато отидохме с моята съпруга при него, месец преди дяконското ми ръкоположение. Беше началото на март, но все още студено, затова и голямата печка в приемната бе запалена. Седнахме близо до нея и дядо Арсений ни каза: „Обичайте Църквата и ѝ служете с ревност. Тя никога няма да ви остави. И хората няма да ви оставят, ако видят, че сте честни и им служите с любов…” На изпращане ни каза още нещо, което в действителност повтаряше постоянно, и което се старая никога да не забравям, а именно: „Църквата не ни е бащиния…”

Веднъж ми каза: „Дяконе, Църквата може и без теб, и без мен”. Колко ме заболя тогава от думите му! Почти се обидих. Как така, Църквата може без мен. Сега знам, че е прав Старецът. Църквата може без мен, и без всеки един от нас, но ние не можем без нея. Не влизаме в нея, за да я спасим или променим, а ние да се спасим и променим. От каква гордост и прелест трябва да сме обладани, за да мислим, че ние спасяваме нея – Църквата Христова…

Онези, които направиха разкола в БПЦ, не бяха ли водени от подобни измамни горделиви мисли. Предателството им спрямо родната ни църква бе и лично предателство спрямо онези, които ѝ останаха верни.…

За светците воини и войните в християнството

Много хора, предимно от средите на интелектуалците, критикуват християнството въз основа на кървавите войни, описани в Стария Завет. Съвестта им е смутена от факта, че винаги, когато израилтяните са тръгвали срещу някой народ, са имали Божията подкрепа. Как е възможно Този, Когото наричат любов, Сам да благославя едно масово убийство, каквото е войната? Как християните наричат Иисус Христос дълготърпелив, всеопрощаващ и многомилостив, а в Негово име воюват? Какви светци могат да бъдат онези, които през целия си живот са били посветени на военната служба и са използвали оръжие? Тези три въпроса съществуват реално в човешкото съзнание и затова изискват реалните си отговори. С пълната яснота за недостижимостта на Божествените тайни предлагаме един опит за отговор.

Наистина ли Бог подкрепя войната? Пацифистите учат, че няма война, която да е морално оправдана, независимо дали целта й е защитата на държавата. Основа за тази мисъл дава големият английски философ Франсис Бейкън, който казва, че не може една война да е справедлива, след като крайният резултат е винаги смъртта на хиляди хора. Тази мисъл на Бейкън е в пълно съответствие с Христовото учение за любовта.

Св. ап. Павел казва на римските християни, че смъртта е отплата за греха (Рим. 6:23), т.е. смъртта е цената, която прародителите доброволно, по силата на дадената им като най-висш дар свобода, са избрали да платят, за да престъпят Божията забрана да не ядат от дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:17). Тази цена не е само физическата смърт, а пълната дисхармония в устроения като добро човешки живот. Човекът е изгонен от рая, нарушена е хармонията в отношенията му с другите живи твари. На нейно място идва страхът. Божият образ в човека е избледнял. Като естествено развитие от грехопадението идва и последвалото братоубийство, извършено от Каин (Бит. 4:8). Насилието става начин за решаване на междучовешките проблеми. Човек вижда колко лесно е да вдигне ръка срещу друг човек и не Бог, а той сам избира за девиз на живота му да служи: „Око за око, зъб за зъб“.

Какво означава да воюваш в името на Бога? Резултатът от една война е масова смърт, казва Франсис Бейкън. Следователно по думите на св. ап. Павел това е цената, която милиони сами избират да платят за личните си и за общите грехове, които има народът, към който принадлежат.

Искаме да живеем в мир, а постоянно воюваме, дори и в най-малката обществена единица – семейството, наречено крепост на християнството. Искаме да спим спокойно, а неуморно кроим планове как да навредим на другите. Преди две хиляди години Божият Син ни даде пример на саможертва и любов, като пожертва Себе Си за нашите грехове. Ние обаче продължаваме да следваме примера на Каин. В сърцата си подхранваме омраза, а за нея няма приятели, а само смъртни врагове.

Няма баща, който да оставя без наказание грешките на сина си.…

Празникът Светли петък – Живоприемни източник на Св. Богородица и едноименният манастир в Константинопол

Празникът Живоприемни източник, или по-точно Св. Богородица – Живоприемни източник, се отбелязва на Светли петък – първия петък след Възкресение Христово. Свързан е с „обновлението на храма на Пресвета Владичица и Богородица, който се намира вън от стените на Цариград и се нарича „Живоприемен източник”, или още „Балъклъ”. Така е записано в началото на Синаксара на празника. Той обаче има своята предистория, свързана с чудо, извършено от Божията майка през V в. на мястото, където се намира и до днес изграденият през 1833 – 1835 г. храм „Живоприемен източник”…

Ето какво разказва Синаксара на празника. Преди още да възлезе на императорския престол, бъдещият василевс Лъв I, наричан Макелий, „разхождайки се по това място”, видял „слепец, заблуден да броди из гъсталака”. Слепецът помолил Лъв да му намери вода, за да утоли и жаждата която изпитвал, и той „навлязъл в гъстата гора, търсил тук и там вода и като не намерил, върнал се опечален”. Тогава чул женски глас: „Не трябваше, Лъве, толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизо”. Ободрен от гласа, Лъв подновил търсенето, но то и сега било безрезултатно. И отново се чул гласа: „Императоре Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място”.

Така и станало. Изпълнило се не само чудното проглеждане на слепеца, но не след дълго време Лъв станал император. „Този добър и смирен човек, известен със своята нравственост и милосърдие”, още тогава разпознал в гласа и чудото с изцелението Пречистата Владичица, майката Божия. След като се изпълнило пророчеството за неговото възкачване на императорския византийски престол, на мястото, от което почерпил водата, построил великолепен храм… Божията майка обещала на император Лъв: „В този храм аз ще изпълнявам молбите на тези, които идват при мен с надежда и непоколебима вяра. И няма да има нищо което да ми пречи или да не ми се подчини – нито бяс, нито болест, превъзхождаща лекарското изкуство...”/Цитат по А.-М. Талбот/…

И наистина, чудесата които ставали тук, били най-различни. Синаксарът на празника Живоприемни източник, споменава за император Юстиниян Велики/527 – 565 г./, „който зле страдал от задръжка на урината, и получил тук изцерение”. В знак на благодарност „той изградил църквата отново, още по-голяма и по-красива”… Във времето на императорите Василий Македонец и сина му Лъв Мъдри „станали много чудеса на изцеление от най-различни болести – безплодие, червени отоци, червен вятър, кръвоизливи, течения, огница, рани, циреи, рак, кожни болести и др.”

Синаксарът предава и разказа за един възкресен мъртвец от Тесалия, който починал в кораба на път за Константинопол преди още да стигне до Живоприемния източник.

Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл

„Главното в духовния живот е вярата в Божия промисъл“

Прочетох тези думи на забележителния духовен старец архим. Иоан Крестянкин в една негова беседа и те много ме впечатлиха. Вероятно съм ги чел или чувал много пъти под една или друга форма, но ето, едва сега те ме накараха да се замисля над тях. Да се замисля за моята вяра в Бога. Дали тя е такава, каквато Бог иска от мен да бъде? Вяра, на която е подчинена цялата моя воля, мисъл, душа, цялото ми същество, способности, действия, надежди и очакване. Вяра, при която се отричам от себе си, взимам кръста си и се предавам изцяло на Божията воля, Бог да ме води там, където Му е угодно /вж. Марк 8:34/. Вяра до кръв, като тази на св. мъченици и изповедници. Вяра, при която не изричам, а направо викам от цялото си сърце: “Да бъде Твоята воля…” /Мат. 6:10/.

Или моята вяра е такава, че всеки път, когато Господ протегне ръка към мен и ме извика да отида при него, аз, тръгвайки по вълните на житейското море, в първия момент тръгвам с лекота, издигнал се над трудностите и неволите, но много скоро, при най–малкото вълнение, се оставям на страха пред изпитанията и започвам да се давя в бездната на отчаянието, за да чуя тъжния глас на Спасителя, Който ме пита: „Маловерецо, защо се усъмни” /вж. Мат. 14:28-31/.

Да! Вярата в Божия промисъл е проверката за нашата вяра в Бога. Вярата в Божия промисъл е “твърда увереност… и сигурност в онова, което не се вижда” /Евр. 11:1/. Но също и препъни камък да се обърнат към Бога онези, на които им е трудно да се чувстват уверени и сигурни в невидимото /архим. Пласид/.

Старецът Паисий Светогорец обяснява по най–точен начин състоянието на такива хора. Той казва с голяма болка, че „съвременният човек се чувства сигурен, единствено ако застрахова всичко: къща, кола, имущество, дори тялото си… И дава стотици средства, за да знае години напред какво може да му се случи, за да се подготви и оцелее… За него наистина вярата в Божия промисъл и живота на християните по тази вяра е съблазън и безумство”.

Какво е Божий промисъл, ние разбираме още при описанието на сътворението на човека: “И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби /и над зверовете/, над небесните птици /и над всякакъв добитък, над цялата земя/ и над всякакви животни, които пълзят по земята.

И рече Бог: ето, давам ви всякаква трева, що дава семе, каквато има по цялата земя, и всякакво дърво, чийто плод е дървесен и дава семе – това ще ви бъде за храна… И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” /Бит.…

Пропуснатите минути

Св. Серафим Саровски съветва всяка минута да се вглеждаме критично какво сме направили, казали или помислили в предходната. То ест всяка минута да даваме отчет пред съвестта си – Божия глас в нас – за онова, за което ще ни се иска сметка на Страшния съд. Някой обаче може да каже, че една минута е твърде малко време, за да съгреши човек. Но колко време отнема изричането на една клевета, на една обидна дума?! По-малко от минута. Тогава съвета на св. Серафим е напълно приложим…

Господи! На нас ни е трудно дори в края на деня да си направим такава равносметка, а какво остава за всяка минута. Толкова много грижи ни тежат, с толкова много житейски проблеми е обременена мисълта ни, нима ще имаме време и за това? Така че, когато съвестта ни осъжда за някоя изпусната лоша дума или недобра мисъл, ние се оправдаваме, че трудно сме могли да следим думите и помислите си поради многото грижи и ангажименти през деня. Вината прехвърляме върху ситуацията, която винаги е напрегната или тревожна. Така дните преминават в месеци, месеците в години, докато накрая, уморени от борбата с ежедневието, влезем в последните часове от нашия живот.

Но кой може да каже кой час е последен за него? Само тази невъзможност за предугаждане на неизбежната смърт е достатъчна да се замислим върху необходимостта по-често да се вглеждаме във времето, което отхвърляме зад нас. Така един свят старец казал, че всеки ден трябва да се живее като последен. Друг – постоянно да бъдем в покайно настроение. А Господ Иисус Христос след молитвата си в Гетсиманската градина се натъжил, защото намерил учениците Си заспали. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41). Колко вяра и колко твърдост се иска за последното, след като не към физическа будност ни призовава Спасителя, а към духовна.

В една от книгите на прочутия изследовател на индианската езическа мистика в Северна Америка Карлос Кастенда се казва, че смъртта винаги дава минута време на онзи, при когото е дошла. Дали е подобно и християнското разбиране? Донякъде. В евангелската притча за богатия човек, който се грижел единствено как да прибере и запази за дълги години напред богата си житна реколта, а нехаел за състоянието на душата си (Лука 12:16-21), сякаш му била дадена такава минута време. Когато изградил достатъчно големи житници и всичкото жито било прибрано, той спокоен и доволен си легнал да спи. Тогава обаче се чул предупредителния Божии глас: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“ (Лука 12:20).

Нощес ще ти поискат душата…Ето, минутата време, която Всемилостивият Бог му дава. Но ние, православните християни не се ли молим да ни предпази Бог от внезапна смърт? То ест смърт, която не дава минута време. А не дава, защото Господ ни е дал цял един живот, в който имаме време за всичко.

Светогорският старец Паисий – живот и поучения

Старецът Паисий (Езнепидис) от Света Гора е подвижник на правословното монашество от ново време (роден 1924 г. – починал 1994 г.).

У нас отец Паисий стана известен първоначално чрез отделни публикации за него и на негови поучения в „Църковен вестник“. През последните три години българският атонски манастир „св. Георги – Зограф“ издаде две книги за стареца – „Старецът Паисий от Св. Гора“ на йеромонах Христодулос и „Да превърнеш чуждата болка в своя“ на отец Дионисиос Тацис и авторската книга „Светогорски отци и светогорски живот“, част от издателската програма на манастира. Бързото изчерпване на тези книги ясно показа колко навременно и необходимо е било словото на стареца Паисий да достигне до православните християни в България , а и до всички, желаещи да се докоснат до неизчерпаемата съкровищница на православната духовност.

Подобно на св. ап. Павел, старецът Паисий е „избран съд“ (Деан. 9:15) за делото на Христовото благовестие. Още от малък „сърцето и умът“ му са „всецяло отдадени на Христос и на Пресвета Богородица и силното желание да стане монах изпълваше целия му живот“ („Старецът Паисий…“). Това желание не угасва в него дори в годините, когато е в армията, и веднага след като отбива военната си служба заминава за Атон. Годината е 1950. Четири години по-късно той е постриган за монах с името Аверкий в манастира Есфигмен.

Получил заради строгия си подвижнически живот „много духовни дарования“, едно от които е дарът на действената молитва, старецът Паисий се моли „при всяка една ситуация: за хората, които лежат в болница, за съпрузите, които са в конфликт, Бог да утеши децата им… за тези, които се връщат от работа късно, за тези, които пътуват, да бъдат запазени от злополука…“ Моли се още „Бог да помогне на хората да стоят настрана от нощните заведения“ и т.н. („Старецът Паисий…“. Молитвата му винаги достига до Бога и бива чута, защото „голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Иак. 5:16). Като неочакван топъл полъх в студена нощ молитвата на стареца намира изпадналия в беда, измъчвания от непосилни телесни болки, отчаяния, решил да посегне на живота си…

Хората, които идвали при стареца Паисий „почти винаги… говорели за разбити бракове, душевни заболявания или смърт, причинена от рак“, разказва йеромонах Христодулос. Той като „духовен магнит“ извличал навън „скърбта на страдащите хора“ и им показвал, че причината за всичко това е прекъсната изконна връзка с Бога. „Зад светския дух на днешната „свобода“, зад липсата на уважение към Христовата Църква, към по-възрастните, към родителите и учителите, се крият духовно робство, смут и анархия, които водят света към безизходица, към душевна и телесна гибел.“ И още: „Разрушението у човека идва от изболието на материални блага, тъй като то му пречи да почувства Божието присъствие и да оцени Неговата благост. Ако искате да отдалечите някого от Бога, дайте му изобилие от материални блага и той ще Го забрави завинаги“ („Старецът Паисий…“).…