Category Archives: Други светци, почитани в този храм

Свети Спиридон, епископ Тримитутски Чудотворец

Св. Спиридон бил един от великите светители и чудотворци на IV век. Той се родил на остров Кипър от прости родители и сам, както съобщава неговият житиеписец, бил винаги прост по нрав, смирен по сърце и благ по живот. От детинство бил овчар. Като станал пълнолетен, той се оженил, но скоро овдовял и започнал да употребява целия си имот за помагане на ближните, които обичал искрено, както заповядал Господ: хранел бедни и сираци, приемал радушно странници.

Господ му помагал в неговите добри дела, като му дарувал сила по чудесен начин да изцерява болните.

В царуването на император Константин Спиридон бил поставен епископ в гр. Тримитунт, на остров Кипър.

Скоро Спиридон се прославил с чудотворната си дарба. Постоянно при него идвали болни за помощ и изцерение; царете му оказвали почит, но всичко това не подействало върху смиреното сърце на светителя. Той знаел, че земната слава е нищожна. Да угоди на Бога било винаги негова единствена грижа. И в епископския си сан той запазил своите прости обичаи: избягвал всякакъв разкош, продължавал да се занимава със земеделие и сам заедно с жътварите жънел своите ниви; във всяко време бил достъпен за бедните, като употребявал за подпомагане всичко, което имал – давал помощи и съвети, поучавал с прости думи, пълни с любов и божествена мъдрост. Всички нещастни отивали при св. епископ с твърда надежда, че непременно ще намерят у него съчувствие и помощ.

Във време на Спиридоновото светителство веднъж на острова настанала голяма суша, от която изсъхнали всички плодове и посеви, и настъпил голям глад. Жителите прибягнали до молитвите на епископа, и на другата година се получило чудно плодородие и изобилие на всичко. Но след няколко години гладът пак довел до отчаяние бедните жители на острова. Някои от богатите пък се радвали, понеже по време на плодородието събрали грамадни запаси и сега могли да се надяват да ги продават на по-изгодна цена. Един богат търговец закупил от друга страна голямо количество жито. Когато корабите му пристигнали, той заповядал да сипят всичко в хамбарите му, за да продава по-скъпо, когато гладът се усили. Това време скоро настъпило. Търговецът получавал големи печалби, но не искал с нищо да помогне на бедните си съграждани. Един бедняк дошъл при него и настойчиво молел за малко жито, за да не умре от глад със семейството си. Той му отказал немилостиво. Нещастният дошъл при св. Спиридон и със сълзи му разказал за крайната си сиромашия. „Не плачи – казал светителят, който имал пророчески дар, – защото тъй говори Дух Свети: утре твоята къща ще се напълни с храна, а богатият ще те моли и ще ти предлага пшеница даром“. В същата нощ буря с проливен дъжд разрушила хамбарите на богатия търговец и водите, като се разлели, разнесли неговите огромни запаси. Търговецът в отчаяние молел жителите на града да му помогнат да спаси поне част от имуществото и като срещнал бедняка, комуто отказал да помогне, молел го да вземе толкова, колкото му е нужно.…

Св. прав. Йоан Кронщадски

Светият праведен отец Иоан, Кронщадски чудотворец, се родил на 19 октомври 1829 г. в далечния север на Русия – в село Сура, Архангелска губерния. Баща му, Иля Сергиев, бил беден църковен псалт. Новороденото изглеждало толкова слабо и хилаво, че от страх да не умре, родителите побързали веднага да го кръстят. Съгласно благочестивия православен обичай младенецът бил наречен Иоан в чест на свети Иоан Рилски, чиято памет светата Църква празнувала на този ден. Детенцето обаче не умряло. Полека-лека започнало да се поправя и расте, макар обстановката да била крайно бедна и животът му съпроводен с големи лишения. Отрокът Иоан се запознал отрано с безрадостната картина на бедност, скръб, сълзи и страдания и растял кротък, тих, замислен, особено отзивчив към човешките страдания и болки. Обичал природата, наблюдавал с любопитство живота на птичките и растенията и навсякъде виждал премъдрата ръка на Твореца. От всичко най-много го привличал Божият храм, където го водел баща му, когато сутрин и вечер отивал на богослужение. Вяра в Бога, пълна отдаденост на Неговата блага воля, любов към богослужението, към хубавото хорово пеене, вглъбена молитва, поучение чрез Светото Писание и житията на светиите – такава била духовната атмосфера, в която растял младият Иоан. Още на 4-5 годишна възраст той се прочул сред съселяните си със своята чиста детска молитва. “Ако се изгубел на някого конят, той отивал при малкия Иоан с молба да се помоли за добичето; случи ли се някаква беда или някой се разболее – пак отиват при него.”

На шест години с бащина помощ момчето започнало да се учи на четмо и писмо, но учението му вървяло трудно. Бащата събрал последните си средства и го отвел в град Архангелск, където било единственото за епархията духовно училище. Там детето изпаднало в състояние на безпомощност и ревниво приемало успехите на другарите си. Утешение намирало само в молитвата. И ето, една нощ, налегнат от тежка мъка, Иоан паднал на колене с гореща молитва за помощ и изведнъж като че ли го разтресло, като че ли завеса паднала от очите му, сякаш му се открил разумът; на душата му станало леко и радостно и той ясно си спомнил урока. Щом се съмнало, скочил от леглото, грабнал книгата и, о щастие! – започнал да чете леко и свободно, да разбира всичко и да запомня прочетеното. С две думи, толкова напреднал, че вече не се чувствувал като последен ученик, а до края на годината станал един от първите. След килийното училище постъпил в Архангелската семинария, която завършил като първенец през 1851 г. И бил приет на държавни разноски в Санкт Петербургската духовна академия. В това време починал бащата и бедната му майка заедно с двете му невръстни сестри останала без материална подкрепа. Скоро обаче Бог им помогнал. Ръководството на Академията предложило на младия и способен студент длъжността писар срещу 9 рубли месечно възнаграждение.…

Свв. Рафаил, Николай и Ирина

Светите новомъченици Рафаил, Николай и Ирина живели по времето на Византийската империя (ХV в.) и пострадали заради християнската си вяра от турците. Техните мощи били открити неотдавна при разкопки на хълма Кариес над село Терми на остров Лесбос или Митилини, както местните го наричат.

Всичко започнало в края на 60-те години на миналия век, когато на това място била открита забележителна находка: руини на средновековен византийски манастир и няколко мъченически гроба. Това станало при изкопните работи за постройка на нов храм и след многократните явявания и разкази на единия от мъчениците. Местното предание било запазило идеята за светостта на мястото, но фактите отдавна били забравени. Въпреки това по традиция местните християни всяка година се качвали на хълма на Светли вторник, палели свещи и служели литургия. За престол използвали парче древен мрамор, който според преданието бил част от престола на някогашен разрушен храм. В останалите дни по тези места хората пасели овцете си и отдъхвали сред маслинената горичка. Нерядко споделяли, че усещат чудесно благоухание на мястото. Понякога виждали неземно сияние, друг път чували ангелско пеене, трети път – камбанен звън. Нерядко виждали и как точно на това място се появява непознат монах, понякога с кадилница в ръка. Но щом някой човек се приближавал до него, монахът изчезвал – сякаш се разтварял в светъл облак. Години наред хората не можели да си обяснят каква тайна крие Кариес, докато не настъпил денят 1 юли 1959 г. Тогава започнала да се разплита историята на страшната тайна на съществувалите някога два Богородични манастира на това място – и двата изпепелени от друговерците: първият, женският, през ХIII в. от морски пирати-сарацини, а вторият, мъжкият, през ХV в. от османските турци. Населниците и на двата манастира били жестоко мъчени и избити, били погребани на местата на своите манастири, а земята векове наред крила светите им останки. Останала само паметта за светостта, която традицията пазела да се извършва празник на Кариес в Светлата седмица, във вторника след Пасха. Във видение единият от мъчениците – игуменът на мъжкия манастир свети Рафаил, открил че той и другарите му пострадали мъченически във вторник след Пасха 1463 г., тогава 9 април. Съпоставената пасхалия от въпросната година показала, че действително Светли вторник 1463 г. съвпадал с календарната дата 9 април. Така 500 години хълмът Кариес пазил грижливо тайната на светите мъченици, докато Божият промисъл не ги открил за нас в най-ново време.

 …

Св. Иоан Руски

Св. Йоан се родил около 1690 година. Когато през 1711 г. започнала войната с Османската империя, той вече бил войник в царската армия на Петър Велики. Войната не се оказала успешна за Русия и турската войска победоносно се придвижвала, всявайки в хората ужас и страх. Св. Йоан участвал в боевете и защитавал Родината си. Възпитаван от родителите си в православен дух, той дълбоко скърбял като виждал жестокостта на войната и гибелта на хиляди млади хора, деца, жени и старци.

В битката за освобождаването на Азов св. Йоан бил пленен и изпратен в Цариград заедно с хиляди други свои съотечественици. От Цариград бил препратен в град Прокопион в Кападокия. Тук той се оказал подчинен на някакъв ага, който управлявал еничарски лагер.

Св. Йоан скоро изпитал върху себе си ненавистта на турците. Той бил „киаф”, „неверник”, достоен за мъки. Бил подложен на жесток побой с пръчки и оплюване, изгорили му косата и кожата на главата, хвърлили го в оборски тор и накрая му определили да живее в конюшнята сред домашните животни.

Св. Йоан издържал всички мъчения смирено и с достойнство. В това се проявил непреклонният му християнски характер. По-ярко от слънцето възсияло богатството на вътрешния му свят, обърнат към Христос още от детството. На побоите и издевателствата от страна на турците той отговарял с думите на ап. Павел: „Кой може да ме отлъчи от любовта Христова” (Рим. 8:35).

„Аз – казвал Йоан – вярвам и обичам моя Господ Иисус Христос, Единородния Син Божи и нищо не може да ме застави да се отвърна от Него. Като пленник аз изпълнявам заповедите на господарите ми относно работата. Но вие не сте господари на вярата ми в Спасителя Христа. Аз никога не забравям трънения венец и кръстната смърт на Господа и съм готов за още по-големи мъчения. Готов съм да умра, но не и да се откажа от Христа”.

Св. Йоан приел жестоките условия на мъченическия живот и заживял в конюшнята. Това му напомняло за яслите във Витлеем. Той много се молел и постел. С начина си на живот умилостивил турците и те с възхищение започнали да го наричат „вели” – „светец”.

Заради праведния му изповеднически живот св. Йоан бил удостоен от Бога с дара на чудотворството. Например с помощта на ангел Господен изпратил ястие на меден поднос от Прокопион в Мека. Турският ага бил там и му се прияло любимото му ястие. Светецът предузнал това и като видял, че господарката тъкмо готви тази гозба, изпратил я с молитва при господаря си. Агата я видял пред себе си още топла. Но така и не разбрал как тя се е озовала при него и то на блюдо, на което бил изобразен фамилният му знак. Разбрал каква е истината чак след три месеца, когато се прибрал вкъщи. Това чудо смирило ненавистта и неприязънта на турците. Духовното и нравствено влияние на светеца укротило зверствата на иноверците.…

Свети 26 Зографски мъченици

През 1274 г. византийският император Михаил Палеолог се съгласил на уния с Рим. Целта на т. нар. Лионска уния била да получи от Запад помощ срещу арабите. През 1278 г. той издал указ унията да се въвежда чрез всички насилствени мерки. Светогорските монаси изпратили послание до императора, в което твърдо отстоявали невъзможността да приемат унията. Освен това те го молили да държи онова учение, което е приел от св. отци.

Във Византия и Св. Гора дошли папски пратеници, за да проверят прилагането на Лионската уния. Някои манастири ги приели от страх, но други не, и затова пострадали. В това число бил и българският Зографски манастир.

Тези, които се нахвърлили срещу манастира, били скитащи рицари-кръстоносци. Игуменът Тома накарал по-малодушните да се скрият някъде по планинските пещери. А той с 21 монаси и 4 миряни се заключили в манастирската кула.

Кръстоносците подпалили кулата от всички страни. Затворените вътре 26 защитници на Православието загинали сред пламъците. Това се случило на 10 октомври 1284 г. Не са известни имената на четиримата миряни. Известни са само имената на монасите: Тома, Варсануфий, Кирил, Михей, Симон, Иларион, Яков, Иов, Киприян, Сава, Яков, Мартиниан, Козма, Сергий, Мина, Йоасаф, Йоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан и Партений. От всички само монах Партений не загинал в пламъците, а паднал от кулата. Той живял още 30 дни и така имал възможност да разкаже всичко на завърналите се по-късно в манастира братя.

През 1873 г., за да не рухне кулата, монасите я съборили сами, като издигнали на нейно място паметник. Осветили го на 10 октомври, когато се чества и паметта на светите мъченици.

Източник: Църковен вестник, брой 19 за 1998 година
pravoslavieto.com

Свети Баташки мъченици

Всемилостивият, но и всеправеден Бог, Който промишлява както за царства и народи, така и за всеки отделен човек, никога не е оставял, не оставя и сега без Своята човеколюбива грижа и нашият православен български народ. Когато той е вървял здраво и неотклонно по Неговите пътища и е пазел заповедите Му, тогава се е и радвал на Неговите щедри благословения и е пребъдвал в мир и всяко благоденствие; когато пък е потъпквал святата Му воля и се е предавал на всякакви грехове и беззакония, смирявал го е с крепката Си десница и е допускал да го владеят друговерци и другородци, докато не се покае и завърне отново при Него.

Така нашият християнски Бог постъпи със страната и народа ни в края на 14-тото столетие от раждането по плът на Неговия Син, Господ и Спасител наш Иисус Христос, и в края на 19-то столетие от същото преславно събитие. Най-напред заради неговите тежки и неразкаяни грехове, Той го предаде под робство на нечестивите и неверни агаряни, а след това виждайки искреното му покаяние и ужасни злострадания, му изпращаше хиляди знайни и незнайни мъченици – изкупители, които със своята пролята кръв измиха петното на неговото отстъпление и му даруваха короната на дългоочакваната и превъжделена свобода.

Слънцесияйна по блясък и звездовидна по красота перла от тази корона са светите Баташки новомъченици.

Бедно е човешкото слово да изкаже величието на техния подвиг. Повече подобава, когато се споменава тяхното име да се застане на колене, очите да източат извори от сълзи на умиление и гърдите да изтръгнат ураган от въздишки. Но за да не се окажем черни неблагодарници за всичко онова, което те са сторили за нашето българско име и вяра, тук разказваме за тяхното мъченичество и подвиг.

Годината била 1876, краят на април, началото на май. След току-що отшумелите великденски празници никой и не подозирал, че много скоро след тях ще настъпи Разпети Петък за Батак, за България. Събитията в будното родопско селище поразително наподобявали евангелските събития през последните дни от земния живот на Христа Спасителя: първо небивалите тържества по случай Възкресение Христово и трепетното очакване на въстанието, което ще освободи батачани от турския гнет приличали на радостната възбуда, обзела някога Йерусалим при посрещането на Господа, приет за скорошен избавител на евреите от римските потисници; второ и тогава и сега народните настроения бърже се сменяли от възторженото „Осанна!” до умопомрачителното „Разпни, разпни Го!”; трето и тогава, и сега не липсвали Иуди и предатели, клетвопрестъпници и цена за кръв…

Именно предателството и престъпената клетва сложили скорошен край на Баташкото въстание и поголовното клане на хиляди. Между тях подобава да отбележим на първо място имената на достойните свещенослужители и отци Нейчо Баташки и Петър Баташки. Те по подражание на Добрия Пастир – Господ Иисус Христос, положили душите си за своите словесни овци (Йоан 10:15) и им дали светъл пример как трябва да се умира за вяра и род.…

Свети Новоселски мъченици

Много са подвизавалите се по българските земи светци, които от векове тачим и призоваваме и чиято памет e отбелязана в календара. Но Господ почита с венци не само страдалците от първохристиянските времена, а и ония, що са много по-близо до нас по време и по място и са изтърпели гонения и мъки не по-малки от древните. Ние знаем за тях от историята, ала не историята е тази, която ще ни приобщи към жертвената трапеза, която ще ни събере в храма и която ще ни укрепи във вярата. Знаците на светостта ни се дават свише, но е необходимо и нашето участие, нашето „Да бъде, Владико!”, едно друго познание, та да изтръгнем светостта от дълбината на забравата, да бъдем причастни към нейния път, да разказваме за нея и да свидетелстваме за чудесата й.

Днес е ден на препотвърждаване на светост, заслужена пред Бога и известна на хората. Днес нашите мисли и молитви са отправени към подножието на Централния Балкан и към обителта на Светата Троица, засияла чрез мъченическия подвиг на сестрите, чиито нозе някога са докосвали тук земята и молитвени песнопения са се въздигали денонощно заедно с уханния дим от кадилата в храма. И наистина този манастир е като свещник, поставен нависоко, така че светлината от него, озарила във времето на априлската кървава жътва нашата земя, да не загасва никога и да заблести отново, най-вече когато Църквата ни има нужда от нея.

Въпреки че не е древен, подобно на други, които през вековете прославят Господа на славянски език, девическият манастир „Света Троица” е съграден около 1830 година – тогава, когато православната вяра, като лоза, всекидневно брулена от иноверците, вместо да завяхва – укрепва, а мисълта за освобождение все повече обхваща душите и дава надежда на обезнадеждените. Десетилетия наред поставят себе си под закрилата на Светата Троица девойки от най-будните и най-просветени православни семейства – не само от Ново село, но и от съседните места. Новоселци са известни със своето усърдие – и към Църквата, и към добронравието. Наистина Ново село е място, достойно да отгледа и принесе на Всевишния одушевени жертви на правата вяра. Към угодните на Бога дела всеки заможен род е давал своя принос – и не само в пари, земи и дарения за поддържане на храмовете, на манастира, а и в избора на достойни йереи, които да полагат душата си за своите пасоми. И достатъчно е да споменем само двамата, получили от Спасителя светъл венец заради мъченическия си подвиг, та да бъдат възхвалени чрез тях всички свещеници, пазители на християнската вяра през многото години на робството.

С какви думи да опишем ревнителството на йерей Никола Барбулов, учител и презвитер с любомъдра душа, който много се потруди, за да завърши успешно учението си в Бесарабия. Той бе книголюбец, благополучен като учител, достоен като свещеник и възпита множество ученици; духовните му чада бяха най-действената част от Църковното тяло, а немалко от тях получиха и йерейство.…

Житие на преподобната наша майка Параскева – Петка Епиватска

Преподобна Параскева[18], което се превежда Петка, се роди в град Епиват, който се намира на брега на Мраморното море, от благочестиви родители, които неотклонно живееха според Божиите заповеди и украсяваха живота си с милостиня и благотворителност. След като родиха тази чиста Христова гълъбица и добре я възпитаха в същите нрави по Божия закон, те се преселиха в небесните обители, а оставиха за свои наследници Параскева и нейния брат Евтимий, който после стана епископ на град Мадит и извърши там много чудеса, а мощите му подир смъртта източиха извор от миро и раздават изцеление на всички, които прибягват към тях с вяра.

Преподобната, като изпрати добре своите родители при Бога, възревнува усърдно живота на светците, поради което изнуряваше тялото си с пост и бдения, страдания и лежане на земята. А после съвсем пламна от божествено желание и не изтърпя дълго да остава в този суетен свят, но остави всичко и потъна в пустинята, гдето водеше безплътно равноангелно житие. Като подражаваше на боговидеца Илия и на Кръстителя Иоан, хранеше се само с пустинни билки, страдаше от студ и зной, но погледът ѝ беше обърнат само към Оногова, Който може да спаси от малодушие и буря[19] смирените по сърце[20]. Но и тези диви билки, та даже и водата не приемаше до насита, а много малко, и то привечер. Кой ще изповяда многото нейни сълзи, кой ще изрече непрестанните ѝ стенания, кой ще разкаже ляганията на земята и изтезанията? Защото там нямаше никой друг, който би могъл да види, освен всевиждащото Божие око. Там тя нямаше грижа за суетата на този свят, а само за очистването на душата си, за отговора пред бъдещия страшен съд и за посрещането на безсмъртния жених Христа, като си казваше: “Тебе, Женише мой, обичам”[21] и като носеше винаги в ума си казаното в Песен на Песните: Кажи ми Ти, Когото душата ми възлюби![22] И за това постоянно страдаше, как да украси светилника си, как да го напълни с елей, как ще чуе сладкия глас на Жениха, как ще ликува заедно с мъдрите девици[23], как ще се наслади на славата, светлостта и блаженството. Само за това страдаше сърцето ѝ, само за това очите ѝ винаги бяха изпълнени със сълзи, като си казваше: “кога ще дойда и се явя пред лицето Божие”[24]!

Прекарвайки времето си в тия упражнения, лукавият дявол завиждаше на нейния добродетелен живот и се стремеше да я изкушава с фантазии и да я плаши с привидения, като се претворяваше много пъти в разни зверове, за да постави спънки на нейния път. Обаче смелата Параскева си беше поставила Всевишния за свое прибежище[25] и прогонваше враговете с помощта на честния кръст. Такъв мъжки разум придоби женската природа, че разоряваше бързо всичките козни на врага като някаква паяжина и като Давид всеки ден поваляше мисления Голиат[26], побеждавайки дявола. И така се подвизаваше против естеството и така украси душата си с добродетели, че и над нея се изпълни пророческото слово: “ще пожелае царят твоята красота”[27].…

Света великомъченица Параскева Иконийска

Света Параскева живяла в края на втория и началото на третия век. Била дъщеря на благочестиви родители, които живеели в Никония, Мала Азия. Родителите нямали други деца. Те с голяма любов възпитавали дъщеря си. Разкривали й истините на християнската вяра. Просвещавали я в Христовия закон.

Параскева била още малко момиче, когато родителите й починали. Получила в наследство доста голямо богаство. Тя помнела наставленията на добрите си родители – да бъде скромна, смирена и милостива към всички, които са в неволя или болка. Параскева употребила богаството не за разкош, не за пищни ястия и пития, не за суетни удоволствия, а за дрехи на голите, храна на гладните, за подслон на странниците.

Тя също така старателно разпространявала словото Божие. Разказвала навред за Спасителя и за Неговото дело в света. С това възбудила силна злоба у езичниците.

Параскева решила да не се омъжва. Посветила изцяло себе си на Бога и на добрите дела.

При Диоклетиановото гонение на християните тя била заловена и изправена на съд. Това станало в 303 година.

Очарован от пленителната й красота, съдията запитал войниците:

– В какво е наклеветена тая хубава девойка? Бива ли да се погубва такава бляскава красота?

След това се обърнал към света Параскева:

– Кажи ми как се казваш, девойко!

– Аз съм християнка, Христова служителка – отговорила твърдо тя.

– Не искам да чувам такива думи – казал съдията. – Твоята хубост ме прави кротък, но думите ти възбуждат гнева ми! Питам те за името ти.

– Трябваше по-напред да ти кажа името си, което ме води към вечния живот. Сега ще ти кажа с какво съм именувана във временния живот. Моите родители са ме нарекли Параскева, понеже съм серодила в ден „параскева“ /т.е. петък/. Параскева е ден на доброволните и животворни страдания на нашия Господ Иисус Христос. Родителите ми всеки петък прекарвали в пост, молитви и добри дела. А аз, тяхната дъщеря, съм се родила в тоя ден. Затова съм наречена Параскева. От младини мислите ми са насочени към Христовите страдания.

– Това са празни приказки – рекъл съдията. – Съгласи се по-добре да станеш моя съпруга. Ще имаш голямо богатство. Ще те почитат всички.

– Не желая да се омъжвам – отговорила девойката. – Искам да принадлежа само на Господа Иисуса. Негова невеста искам да стана…

– Не погубвай младостта си – рекъл й съдията.

Девойката възразила на съдията:

– Не мисли за временната красота, която цъфти и прецъфтява. А помисли за своята душа, защото те очаква вечно мъчение!

Съдията се ядосал и заповядал да бият жестоко, безмилостно девойката. Изранена, едва дишаща, тя била хвърлена в тъмница.

На другия ден я видял съвсем здрава и се почудил. Нямало по нея ни следа от ужасните рани. Лицето й сияело.

През нощта, когато тя полумъртва лежала в тъмницата, явил й се ангел Господен, цял в светлина, със златен пояс на кръста.…