Чувайки тези обвинения, Антонин силно се разгневил и заповядал негов военачалник с малка група войници да залови Параскева и да я доведе пред него. Заповедта била незабавно изпълнена.

Когато императорът зърнал младата християнка, останал удивен от мъдростта и красотата й. Следвайки любезния си прийом, Антонин се опитал с ласкателства и обещания да я убеди да се отрече от християнската вяра и да приеме националната езическа вяра. Императорът обаче бил изправен пред мъжествена душа с непоклатна вяра в Христа. Видял, че с думите си не може никак да повлияе, но въпреки това продължил да се опитва с тих и спокоен глас:

“Аз, Параскево, с помощта на великите богове и над младостта ти се смилявам, и на красотата ти се възхищавам, и знанието ти възхвалявам. Затова, съветвам те, да принесеш жертва на боговете, които са те дарили с тази красота. Защото, ако се съобразиш с това, което ти казвам, ще ти дам много дарове. Ако обаче стоиш в своята вяра и се противиш на повелята ми, знай, че ще те накажа с мъчения, които само при слуха за тях и при гледката, ще ужасяват човека, дори без да ги е изпитал сам”* (Велик Синаксар – м. Юли, стр. 237)

Какъв бил отговорът на горящата във вярата християнка на тези и подобни ласкателни или заплашителни думи на силния император? Такъв, какъвто подобава на душите, копнеещи за небесния Жених “с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37): “Не мисли, царю, че с такива ласкателства или със заплахи ще се отрека от пресладкия ми Иисус Христос, защото няма такова мъчение, нито наказание, нито изтезание, които да ме отделят от Неговата любов”. Слова, които ни напомнят за онази красива и утешителна проповед на апостола на народите Павел:

“Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли или голотия, опасност ли, или меч? И нататък четем: “заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане. Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ”. (Рим. 8: 35- 39).

 4. Гонения против християните

  Преди да упоменем страшните мъчения на света Параскева, считаме целесъобразно – за по-ясна осведоменост на читателите, да прибавим някои сведения за гоненията на християните, тъй че да бъде по-добре усетена средата, в която те са живели. Още от самата си поява християнската вяра била жестоко преследвана като нещо чуждо, противно или опасно, поради политически, религиозни или философски предубеждения. В посланието до Диогнет четем, че християните: “биват гонени и преследвани и от иудеите като другородци, и от елините, т.е. от езичниците”. Накратко ще отбележим по-големите гонители на християните през двадесетвековната им история:

а) С появата на новата вяра, първи нейни гонители били иудеите (като религиозна общност и народ). Разпнали нейния основател Иисус Христос, с камъни убили първомъченик Стефан, затворили някои от апостолите, убили св. апостол Иаков, а св. апостол Павел бил бит, пребиван с камъни, гонен и затварян от техните сънародници в Солун, Верия, Коринт, Ефес, Иерусалим и по други страни. След разрушението на Иерусалим от римляните през 70 г. сл. Р. Хр. силата на иудеите отслабнала и опасността за християните от тяхна страна намаляла, но в най-ново време християнството е силно разклащано от ционизма;

б) Страшни гонители били мнозина от римските императори и някои управители на васални области през първите три века. Гоненията се дължали на враждебността на простия народ, понеже християнските истини на Евангелието се различавали от езическия “морал”; съпротивата на философите, които в началото считали християните за суеверни и пренебрежително им се подигравали, а по- късно християнството спомогнало за закриването на доста философски школи; политически гонения (напр. Нерон гонел християните, като ги обвинявал за големия пожар в Рим, който сам бил причинил; Дометиан – за да се избави от някои опасни за трона свои роднини и т.н.); или поради опълчване на езичниците (народ и свещеници) срещу християните;

По-страшните от гоненията на християните през първите три века били при управлението на:

Нерон                  (64- 65)

Дометиан           (79- 96)

Траян                   (112 – 117)

Адриан                (117- 138)

Марк Аврелий   (161- 180)

Комод                   (180- 192)

Септимий Север(193- 211)

Деций                    (249- 251)

Галерий                 (251- 253)

Валериан               (253- 260)

Диоклециан          (303- 311)

в) Между 3-ти и 5-ти век християнството, проповядвано в древното Персийско царство, се сблъскало с яростта на зороастризма начело с неговите свещеници, а по-късно било признато за религиозно малцинство;

г) В най-голямата област на днешна Средна Азия, където се наложил арабският ислям, християнството било унищожено поради насилничеството на новата религия, понеже новосъздаващата се арабска държава била управлявана в теокрация. Християните трябвало да избират между това насилствено да приемат исляма или да бъдат избити “с огън и меч”. Постепенно цели християнски области като Сирия, Месопотамия, Персия, Палестина, Египет и Северна Африка станали ислямски, а по-късно това се случило и с Мала Азия, Понт и някои балкански области;

д) Когато Византия била превзета от турците, християните, въпреки “привилегиите”, с които се ползвали, се изправили пред нови, при това жестоки гонения, в следствие на което изгряла нова редица от изповедници на вярата и новомъченици;

е) В по-ново време християнството понесло гонения в лицето на своите мисионери в Африка, Азия, Океания и Латинска Америка, но така също и в някои европейски страни, като следствие от действията на някои крайни представители на Френската революция, Ренесанса и на политически режими, най-вече комунистическия и атеизма. Продължение