Назад

Проповед на 26 юли – Св. прпмчца Параскева

Почина Фтиотидският митрополит Николай от Гръцката църква

В събота, 27 юли, почина от сърдечен удар митрополитът на гръцкия град Ламия – Николай (Протопапас), който носеше титлата на областта Фтиотида. Предния ден той е служил света литургия за празника на св. преподобномъченища Параскева. Митр. Николай си отиде от този свят на 71 години след много дейна и плодотворна работа като епархийски архиерей в продължение на 23 г., а преди това – на отговорни постове в своята Църква.

Блаженопочиналият архиерей е роден през 1948 г. на остров Тинос. Завършил е с отличие прочутата Ризариева духовна семинария в Атина и Богословския факултет на Атинския Каподистриев университет. Участвал от младежките си години в просветната и катехизаторска работа на Гръцката православна църква, той на 25-годишна възраст е ръкоположен за йеродякон и е назначен за архидякон и епархийски проповедник на Халкидската митрополия (на о. Евбея). През 1975 г. е ръкоположен за йеромонах и е назначен за учител в Духовната семинария на родния му остров Тинос, същевременно служи и като проповедник в известния храм „Св. Богородица – Благовестница (Евангелистрия)”.

От 1984 г. Атинският архиепископ Серафим го изтегля в столицата и го назначава за директор на богословското общежитие на синодния отдел „Апостолско служение” („Апостолики диакония”), където под неговите грижи живеят и български студенти в Богословския факултет на Атинския университет. Те и до днес с благодарна памет го помнят заради бащинските му грижи за всеки един от тях.

През есента на 1996 г. архим. Николай беше избран (като архимандрит, каквато е практиката в тази поместна църква) и ръкоположен за митрополит на Фтиотида.

Отличен духовник и грижовен пастир, той остави прекрасни впечатления сред клира и народа на епархията с център град Ламия. Същевременно написа и публикува поредица от книги с историческо и богословско съдържание. Сред тях е и изследването му „Александър Мораитидис. Служба на преподобния наш отец Йоан Рилски. Атина, 1979 г.” (на гръцки език). Така той се свърза още по-тясно с нашето отечество и родния светец Йоан Рилски, чиято дясна ръка се съхранява в манастира Кехровуни на о-в Тинос.

Проповед на 21 юли, ✝ 5 Неделя след Петдесетница

Слово на Рождество на Св. Йоан Предтеча

Св. Лука Симферополски

Днес празнуваме Рождеството на великия Иоан, Пророк, Предтеча и Кръстител на нашия Господ Иисус Христос. Това велико събитие е предсказано 700 години преди да се изпълни, от славния пророк Исаия: Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе път Господу, прави направете в пустинята пътеките за нашия Бог (Ис. 40:3).

С тези слова пророк Исаия предопределил основната цел в живота на Предтечата и Кръстител на Господа – Иоан.

Триста години след Исаия друг пророк – Малахия, нарича Господния Предтеча Иоан Ангел, когото Господ изпраща пред Себе Си да подготви пътя Му.

Словата на пророците удостоверява и Сам Господ Иисус Христос пред народа, когато вече заключеният в тъмница Иоан Предтеча Му изпраща двама свои ученици да Го попитат: Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме? (Мат. 11:3).

Господ казва на народа: Но какво тогава излязохте да видите? Пророк ли? Да, казвам ви, и повече от пророк. Защото този е, за когото е писано: „ето, Аз пращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе“. Истина ви казвам: между родените от жени не се е явил по-голям от Иоана Кръстителя; ала по-малкият в царството небесно е по-голям от него (Мат. 11:9-11).

Проповед на Вечерня срещу Петровден
[youtube]https://youtu.be/xhjYtyL_dLQ[/youtube]

Божията педагогика и външният кръст

Анула Христова

В памет на Николай (+ 11.05.2019 г.)

Външната форма на личния кръст в пътя на спасението действа чрез множество „случайни“ страдания и скръбни обстоятелства, които формират така наречените външни кръстове. Външните кръстове в човешкия живот са твърде много, сложни и разнообразни (Св. Теофан Затворник, Три слова за носене на кръста, Русе, 1994, с. 4). Те никнат почти на всяка човешка крачка и обикновено са възприемани като отсъствие на Бога. И това е така поради болезненото усещане, което те причиняват чрез връхлитащите човека неволи и злополуки.

Конкретната причина за тези външни кръстове могат да бъдат различни хора, демони или дори самият човек чрез обещанията, които е полагал, и своите помисли (Св. Инокентий Аляскински, Ο δρομος προσ την βασιλεια των οθρανων, Превеза, 1992, с. 48-49). Тоест Бог допуска изпитанията да навлизат в човешкия живот както чрез разните тревожни събития, така и чрез бесове или чрез човеци (архим. Евсевий Витис, Ηδονη – Οδυνη, Ατινα, 1994, с. 195).

Но зад всички тях се крие основната причина на всяко битие – благата воля на Бога и мъдростта на неговата любов. А причината за вариациите на външния кръст се дължи на разликата в степента на личната вяра. Защото всеки човек придобива действието на благодатта съобразно своята вяра (срв. Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави, Добротолюбие, т. 3, с. 267).

Житие на свети мъченик Юстин Философ

Св. Юстин, един от най-бележитите философи през ІІ век след р.Хр., се родил в самарийския град Сихем, наричан още Неапол Сирийски. Родителите му били богати и знатни люде и се погрижили за неговото образование. Юстин от ранни години се пристрастил към науката: той посещавал най-добрите училища, учел се при най-бележитите философи. Повече от другите учения го привлякло учението на Платон, което се отличавало с възвишеност на стремежите и на някои понятия за Божеството и за безсмъртието на душата. Юстин страстно се заел да изучава книгите на Платон. Той често търсел усамотение, за да може свободно и задълбочено да мисли за предмета, който така силно занимавал душата му. В една такава минута му се случило да чуе за Христовото учение. Той сам по-късно разказвал, как станало това.

Веднъж той излязъл от града и вървял по морския бряг. Ненадейно срещнал почтен старец, който влязъл с него в разговор. Юстин започнал да му говори за философията, за своето желание да узнае истината, хвалел учението на Платон. Старецът започнал да оборва мнението му и да доказва, че само със своя разум, без помощ отгоре, човек не може да дойде до познание на истината и до възвишеното понятие за Бога. „Аз не допускам – казал той, – че в учението на Платон и на другите философи ти можеш да намериш истинска мъдрост, която довежда до познание на Бога. Човешкият ум, ненаставляван от Светия Дух и непросветен чрез вяра, не може да познае Бога“.

Юстин слушал стареца с изумление. „А къде според твоето мнение мога да намеря учител, който би ми показал истината, ако няма пълна и съвършена истина в книгите на Платон?“ – запитал той.

Старецът упоменал за прoроците. „В старо време – казал той, – много време преди философите, живеели праведни и святи мъже, които Господ обикнал. Изпълнени с Дух Светий, те предсказвали, какво имало да се случи по-късно. Господ им говорел или възвестявал откровения и това те без страх съобщавали на людете. Техните писания съществуват и досега и просвещават умовете, за да познаят истината, защото те били свидетели на истината. Те вярвали в Бога, Създателя на света, и възвестявали за дохождането на земята на Син Божий, Иисус Христос.“

Посочвайки Свещеното Писание и пророчествата, които вече се били изпълнили, старецът продължавал да доказва на Юстин, че ученията на езическите философи далеч не са съвършени и че истината той може да намери в християнското учение.

Проповед на Неделя на всички български светци

Изкушения в часа на смъртта

Архим. Рафаил /Карелин/

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Братя и сестри! Светите отци говорят, че велико благо за човека е, че плътта не му дава да види света на духовете, светлите и паднали ангели, светиите – защото неговата душа не може да пренеса техния блясък и сияние, както очите на човека – сиянието на слънцето, тъмните – защото техният вид е толкова мерзък и ужасен по думите на св. Серафим Саровски, че човек няма да може да живее, ако ги види, душата ще се раздели от тялото, ако човек види демоните в цялата им мерзост.

Братя и сестри! Днешното Евангелие ни показва сянката на този страшен свят на падналите ангели. Господ промислително е допуснал демоните да овладеят нещастния човек – за да ни покаже колко са страшни вечните мъки, когато човек стане пленник и храна на тъмните духове завинаги. Братя и сестри! Целият живот на християнина е духовна борба. Светите отци я наричат „невидима бран“, това е борбата на душите с падналите ангели. Но особено тежка ще бъде борбата в часа на нашата смърт – както пъководецът съставя план за последния бой, който ще реши цялата война, така и демоните най-трудното сражение, най-горещият бой с душата, приготвят човека за часа на смъртта и ако тогава падне в греховно състояние, вече няма да може да се покае.

Братя и сестри! Пред смъртта на човек се открива другия свят. Виждали ли сте очите на умиращия? Те са устремени в далечината, съзирайки някакви същества, невидими за нас и изведнъж ръката му като че ли отблъсква от себе си невидимия враг или устните му шепнат имената на отдавна умрели хора.

Братя и сестри! Най-страшната борба с демоните ще бъде у нас в часа на смъртта, затова ние сме длъжни да сеприготвим за нея по-рано.

В часа на смъртта демоните ще ни изкушат с нашите страсти – сенки, към които е пристрастена нашата душа. Цял живот дяволът ни изкушава като тънък психолог. Ако човек е подвластен на гнева и злопаметството, то в часа на смъртта дяволът ни показва лицата на тези, които сме обичали, които са отдавна умрели, той ни внушава, че заради тях е разбит и погубен нашият живот. Понякога демонът приема образа на близките на умиращия, които с шепот говорят: „Скоро той ще умре“ – и душата на умиращият е смутена, последните негови думи – не са молитва към Бога, а проклятие към своите близки, към обичащите го, към враговете или хладна ненавист към тях. Ако човекът е бил скъперник, то в деня на смъртта дяволът ще го изкушава с мислите, къде ще остави имуществото и парите, които е натрупал.

Има различия

Митрополит Йосиф, на САЩ, Канада и Австралия

В интервю на в. „Новинар“ от 28 ноември 2000 г. най-официално се заявява: „Между Православието и католицизма няма различия, защото те са двете страни на християнството. Нещо повече, те са възможно най-близки (…)“.

Като епископ на БПЦ, бих желал да предпазя от изкушения просветените читатели на „Църковен вестник“ и да им напомня, че между светото Православие и католицизма има разлика.

На Запад също открито и убедително се говори и пише, че „православното християнство е източният клон на Римокатолическата църква“. И още, че това са две църкви-сестри, които в 2001 г. ще станат една, тъй като „различията им са незначителни“.

А така ли е всъщност? Разбира се, че не е така. Искате доказателства? Нека опресним знанията си само върху пет категорични различия:
1. Разбирането на римокатолиците за папството;
2. Филиоквето;
3. Учението за чистилището и индулгенциите;
4. Новите догми за непорочното зачатие на св. Дева Мария, папската непогрешимост и приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата;
5. Различията в практиката на причастяването, разделянето на кръщението от миропомазването и принудителното свещеническо безбрачия.

Проповед на Вечерня срещу Петровден

В Кипър върнаха откраднати при турската окупация мощи на св. Мамант

Пример за достойно свещенослужение и пастирство

Преподобноизповедник Сергий (Сребрянски)

По-малко от сто години са изминали от кървавото гонение, което претърпя Православната църква в Русия след „победата“ на Октомврийската революция през 1917 г. Настоящият Руски патриарх Алексий II справедливо сравнява повдигнатото от новата власт на „работниците и селяните“ гонение срещу Христовата църква с гоненията през първите три века на християнството: „Изповедническият подвиг на руските новомъченици е продължение на подвига на мъчениците от първите векове. Нашите доблестни Христови воини, както и техните далечни предшественици са пролели кръвта си и са отдали най-ценното – живота си – за Бога и ближните“, обвинени единствено в „християнска вяра и благочестив живот“.

По-голямата част от руските новомъченици, пострадали за вярата след революцията и о време на сталинските репресии, са духовници – епископи, свещеници, монаси, дякони. Един от тях е и св. Сергий (Сребрянски).

Преподобноизповедник Сергий (вмире Митрофан Василиевич Сребрянски) е роден на 1 август 1870 г. в село във Воронежкаобласт, в семейството на местния свещеник Василий Сребрянски. Като повечето момчета от свещенически семейства, Митрофан Сребрянски постъпва в Духовна семинария. Но след завършването ѝ той не поема по пътя на баща си, а както пише йером. Дамаскин „попада под влиянието на онази част от образованото общество (в Русия), която по това време била настроена против Православната църква“. Подвластен на такива идейни течения, но същевременно силно желаещ да е истински полезен на своя народ, Митрофан заминава за Варшава, където постъпва във Варшавския ветеринарен институт. Бащата, отец Василий, макар и неохотно, се съгласява с избора на своя син, пред това да бъде като „някои безумци, които се решават безсрамно и прибързано да се стремят към свещенство, и да го приемат, без да са призвани от Христовата благодат“ (св. Ефрем Сирин), каквито по това време имало немалко в Русия.

Но възможно ли е да се върви срещу Божия промисъл?

Св. Григорий Палама – богословът на Свещеното Предание

Велик в своето смирение и себежертвеност

Ангел Карадаков

[2018] година се отбелязват 130 години от рождението и 70 години от кончината на Неврокопския митрополит Борис – духовник, оставил дълбока следа в живота на Българската православна църква.

Той се ражда на Димитровден през далечната 1888 г. в село Гявато, Битолско.

През 1910 г. Вангел Разумов /светското име на митрополит Борис/ завършва Цариградската духовна семинария. Там той получава стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от примерното му и смирено поведение. През 1915 г., вече йеродякон, завършва и Богословския факултет в Черновиц. След като през 1917г. е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и привлича вниманието на висшите църковници, които го извикват в София, отличават го с офикията „архимандрит“ и му възлагат послушанието на протосингел на Софийския митрополит, а от 1926 до 1931 година е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

Деен творец, той пише статии за „Църковен вестник“, публикува свои стихотворения, автор е на знаменитата брошура „Кризата в нашето училище“. При избора му за Неврокопски митрополит, проф. Хр. Гяуров ще напише за него: „Всеки един народ има нужда не само от политически водачи, но в същото време, и даже повече, от духовни водачи. От такива водачи особена нужда има сега българският народ. Когато новоизбраният НЕврокопски митрополит се възкачва на определената му от Божия промисъл катедра, той влиза в числото на тези водачи на българския народ. Предстои му висока, но в същото време тежка отговорна дейност. Досегашната му дългогодишна ползотворна и творческа дейност е добър и сигурен залог, че такава, и даже с още по-бляскави резултати, ще бъде и бъдещата му дейност като митрополит на българската православна Църква. Ние храним пълна надежда, че новоизбраният Неврокопски митрополит Борис със своята дълбока преданост към православната българска Църква и със своята безгранична и самоотвержена обич към своята родина, към българския народ, ще бъде един от първите и достойни духовни водачи на българския народ“ (Църковен вестник, бр. 13, 1935 г.)

Канонически избран през 1935 г., митрополит Борис поема овдовялата Неврокопска епархия, където е посрещнат с голямо въодушевление от хиляди благочестиви християни. Митрополит Борис поема отговорността за духовното обгрижване на своите чеда. Почти веднага след встъпването му като митрополит, той изпраща окръжно писмо до своите пасоми и свещеници в Неврокопска епархия, в което определя десет основни длъжности на свещеника. На следващия месец, септември, изпраща окръжно послание и до учителите в епархията. Митрополит Борис не е искал да действа самостоятелно в проповядването на словото Божие, а е искал да използва в работата си всички възможни начини за възпитанието на младото поколение, а именно двата най-големи и основни фактори – семейството и училището. За кратко време той прави така, че църковният живот в югозападната българска епархия да процъфти. След освобождението на Вардарска и Егейска Македония са присъединени нови три духовно околии – Зърневската, Царевоселската и Беровската. Освен това към Светиврачката духовна околия е причислена Демирхисарската административна околия, а към Петричката – Струмишката /Път към Голгота. Живот разпяятие пред Божия олтар, с. 11).

Проповед на Неделя на св. мироносици

Екзарх Йосиф и Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г.

Иконом Емил Паралингов

Бележки върху Дневника на Негово Блаженство екзарх Йосиф I

Руско-турската война от 1877 / 1878 г. е последната от поредица войни между Руската и Османската империи започнали през ХV в. и водени периодично до края на ХIХ в. Българската историческа памет е нарекла тази война освободителна, макар, че днес се правят опити да се облекат в негативни краски подбудите на Руската империя да започне тази война. Налага се мнението, че не освобождението на поробените българи и славяни е целта на войната, а усвояването на Проливите и излаз на Русия на Бяло море. Въпреки това благодарение на нея се постига освобождението на българите от петвековното турско робство и поставено началото на възстановяването на българската държава в лицето на Третото българско царство.

Войната е обявена на 12 / 24 април 1877 г. в Кишинев. На същия ден, в столицата на Османската империя – Цариград, е избран за нов български екзарх Ловчанския митрополит Йосиф /1840 – 1915 г./. Двете събития сякаш са независими едно от друго, но в действителност са и свързани. Защото много голяма степен войната поведена от Руската империя е можела да повлия положително или негативно на духовната бран водена от Екзарх Йосиф за укрепването и административно стабилизиране на свидното чедо на българското възраждане – Екзархията.

Екзарх Йосиф ни е оставил забележително свидетелство за своя живот – личен Дневник, „воден старателно от студентските му години до 50 дни преди смъртта му – т.е. от 1 септември 1868 г. до 30 април 1915 г.”/Български екзарх Йосиф I, Дневник, С. 1992 г., с. 45/. Това е един достатъчно дълъг период от време преминал в по – голямата си част в многострадални трудове за вяра и народ. Достатъчно е да се спомене, че от 1877 г., когато е избран за български Екзарх до кончината му през 1915 г. освен руско – турската освободителна война на Балканския полуостров се водят още три войни пряко засягащи България, Екзархията и българите. Това са Сръбско – българската война от 1885 г., Балканската война от 1912 г. и Междусъюзническата война от 1913 г…

Да прощаваме