Назад

Слово на Пловдивския митрополит Николай по повод годишнината от интронизацията на Българския патриарх Неофит

Ваше Светейшество,

Ваши Високопреосвещeнства

и Преосвещенства,

боголюбиви Отци,

обични в Господа братя и сестри,

На днешният ден – 24 февруари, преди шест години, тук в този велелепен храм извикахме три пъти „Достоен” и поздравихме новия предстоятел на родната ни Българска православна църква – Негово Светейшество Неофит, Патриарх Български и Митрополит Софийски. Всички си спомняме онова чувство на радост и на душевна лекота, с които бяха преизпълнени сърцата на всички ни, ясната увереност, че сам Свети Дух в този ден направляваше нашата църква, за да вземе тя най-правилното решение и да направи най-добрия избор. Всички си спомнят, вярвам, по колко прозрачен и публичен начин беше проведен Патриаршеския избирателен събор в този ден, преди шест години. Ще отворя една скоба, за да кажа нещо, което ми се струва важно. Да, в събора на архиереите, патриархът е само пръв между равни. Православната църква е действително демократична, защото е действително съборна и, тъй като неин глава е Сам Господ Иисус Христос, в земното проявление на църковната организация не може да има първенствуващо лице, на когото всички да се кланят безропотно и когото раболепно да слушат. И слава Богу, че е така. Същевременно обаче е напълно погрешна мисълта, че няма значение кой е патриарх или, че при избора на патриарх могат да играят роля други съображения, освен промисъла на Светия Дух. Ние знаем, че когато църквата трябва да избира, нейният избор се направлява само и единствено от Светия Дух. А Светият Дух посочва този, от когото земната църква има най-голяма нужда. На днешния ден, преди шест години, Светият Дух насочи сърцата ни към тогавашния русенски митрополит Неофит. И не трябва да спираме да благодарим на Бога за това, че насочи избора ни към архиерея, от когото, както показа времето, нашата църква в момента има най-голяма нужда.

Архим. Клеопа – Библейската концепция за държавата (или За задълженията на вярващите към държавата)

Някои от сектантите като „учениците на Библията“ или ръселистите (последователите на Чарлз Ръсел), измежду които на наша почва най-много циркулира групата, наречена „Свидетели на Йехова“, после адвентистите и др., твърдят, че според учението на Библията държавата и държавните власти не трябва да се признават, защото те са инструменти на антихриста, каквито са и църковните организации. Като такива, те трябва да изчезнат, а не да бъдат признавани и уважавани. Държавните органи, казват те, действат подобно на клерикалната власт в Църквата, подкрепяйки различни класи, които подклаждат враждата между хората и народите, и по този начин предизвикват кръвопролитни войни, икономически конфликти и т.н., оправдаващи се със закони, противни на закона Божий. Това учение се пропагандира в повечето случаи устно, шепнейки предпазливо, без определени библейски свидетелства – било от страх да не бъдат преследвани, било, за да не предизвикат колебание по отношение на признаването им от страна на държавата като свободни религиозни групи. Подчиняват се само насила или от страх. Някои от тях понякога не искат да полагат военна клетва или да носят оръжие, други отказват военна служба, най-малкото в съботата (също така и работа в този ден в различни институции и държавни учреждения). Други пък, не противопоставяйки се на нищо, изпълняват всичко, което е против техните убеждения, вярвайки, че не са „виновни“ за нещата, които правят под натиск. От гледна точка на тези учения и практики, чужди на буквата и духа на Евангелието, ние учим обратното.

Св. Лука Симферополски – Какво е вечен живот

В днешното четиво чухте важни слова на нашия Господ Иисус Христос, които трябва да разясня, за да ги разберете и да пуснат корен в сърцата ви.

Преди Своите страшни страдания Господ Иисус Христос моли Своя Отец: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа (Иоан 17:1-3).

Какво е вечен живот? Това е Царството Небесно.

Господ разяснява какво е Небесно Царство и какво е вечен живот. Той казва, че вечният живот се състои в това да познаваме Бог Отец и пратения от Него Иисус Христос.

Свети апостол Павел посочва в едно от своите послания: Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа (Рим. 14:17), т.е. не плътски утехи и наслади, но правда и мир и радост в Светаго Духа. А мнозина не разбират в дълбочина Христовите слова.

Мюсюлманите не знаят това. Те си представят Божието Царство, вечния живот погрешно, като ястие и питие, като земни наслади. Мюсюлманите смятат, че вечният живот е в това праведниците да бъдат във вечно общение с млади прекрасни жени, които да ги услаждат с песни, музика, танци и с необикновени изискани ястия. Тази представа е грубо чувствена.

Ние, християните, не бива да мислим по този начин за Божието Царство и за вечния живот. Нека помним какво е казал Господ Иисус Христос: А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа.

Вечният живот, Божието Царство, вечната радост в Светия Дух, вечният мир се състоят в познаване на Бог Отец и нашия Господ Иисус Христос.

Св. Василий Велики и неговият „Шестоднев“

Четвъртък век от историята на Христовата църква е времето на изясняването и утвърждаването на православното догматическо учение за троичността на истинския Бог. Сред най-видните изяснители и защитници на това учение е кападокийският отец на Църквата св. Василий Велики. Личността и делата му са такива, че той напълно справедливо е наречен Велики. Освен като богослов, той е основоположник на организираното социално дело на Христовата църква. Св. Василий изгражда първия социален комплекс, наричан Василиада, включващ болници, страноприемници, сиропиталища и старчески домове.

Неговият съвременник, сънародник и близък приятел св. Григорий Богослов го описва като „тъй приятен при общуване… очарователен, когато разказва, проникновен… благ в находчивостта си“. При първата си среща със св. Василий, св. Ефрем Сирин го видял като огнен стълп, извисен до небето. Може би затова и прот. Георги Флоровски го определя като „строг и властен“, докато архим. Емилиан Симонопетрит казва, че „видът му бил внимателен и проницателен; събеседниците му разбирали по вида му, че той ги гледа с внимание и заинтересованост“. А нинездравстващият митрополит на българската епархия за САЩ, Канада и Австралия Йосиф, възкликва: „Няма друг като св. Василий Велики в историята на светата Църква“.

Сред най-значимите съчинения на св. Василий Велики е „Шестоднев“.

Обичаят на рождественското дърво е Източна традиция, а не Западна

Същността на Рождественските празници за много от светските хора се заключава в украсата на коледната елха. Този обичай за традиционно православните балкански народи има чужд произход и е привнесен от баварците.

По-конкретно, в Гърция коледна елха за пръв път е украсена в двореца на Отон (баварски принц и първи крал на модерна Гърция) през 1833 г., а след това и в Атина, като след Втората световна война елхата с цветните топки навлиза и в гръцките къщи.

В България обичаят да се украсява коледна елха идва от Русия, тъй като по време на Руско-турската освободителна война руснаците уреждали коледни елхи в по-големите български градове. Само че през 1920 г. в СССР тя е забранена като религиозна традиция и едва в 1936 г. е разрешена отново, но не като коледна, а като новогодишна елха (бел. ред.).

Предшественикът на рождественското дърво – бъдникът (или бъдняк, чикор, коладник), е един дебел дънер от крушово или дъбово дърво. А пък бодливите дървета (като дрян, елха, бор, б. пр.), според народната митология, прогонват нечистите сили в караконджулите.

Нашите преци поставяли коледно дърво (Бъдника) в камината на къщата на Бъдни вечер. После дървесината му пепел защитавала къщата и полетата от всяко зло.

Бъдникът бил заменен от коледната елха, която от Бавария, Германия, се разпространява и в европейските страни, за да достигне по-късно дори от другата страна на Атлантическия океан.

Но дали това наистина е вярно? И трябва ли украсената коледна елха да се отрече като неправославен обичай?

Професорът по Християнска археология Костас Калогирис твърди, че обичаят на издигнатото рождественско дърво съвсем няма немски произход, а източен. Твърдението му се основва на сирийски текст, намиращ се в ръкопис на Британския музей. В този текст се описва храм, построен през 512 г. от византийския император Анастасий I в северната част на Сирия, вк ойто имало поставени две огромни месингови дървета.

Според предание украсяването на рождественското дърво е положено от Мартин Лутер, който, минавайки нощем през гората и виждайки зимните звезди, блещукащи през клоните, бива завладян от идеята да сложи ярко светещо дърво в дома си, което да изобразява звездното небе, откъдето Христос е дошъл на света.

Митрополитът на Навпактос г-н Йеротей (Влахос) обаче предсатвя интересно становище в книгата си „Господските празници“: „Подозирам, че навикът да украсяваме дърво по време на Рождественските празници нее просто привнесен от Запда обичай, който да трябва да се замени с друг обичай, по-православен. Аз, разбира се, не съм се задълбочавал върху историята на рождественското дърво и от къде идва то, но мисля, че това е свързано с честването на Рождество Христово и неговото истинско начение. Първо, дървото не е без значение за пророчеството на пророк Исайя: „И ще покара младочка от Иесеевия корен, и клон ще израсне от неговия корен“ (Ис. 11:1). Това пророчество е имал предвид и поетът свети Козма, когато пише: „Младочка от корена Иесеев, и от неговия цвят, Христе, от Дева Ти си покарал…“

На втория ден след Рождество Христово

Свята, блажена, от Бога благословена нощ се спуснала над Витлеем, блажения Витлеем. Нощта изглеждала както всички други: жителите на Витлеем били потънали в мирен сън, както и всички хора, пристигнали за преброяването. Спели и витлеемските пастири при своите спящи стада, а звездите проблясвали с тиха светлина – както всеки друг път. Ала никога дотогава нямало такава нощ, и никога повече няма да има от създание мира, защото в тази нощ, в пещера, в яслите на домашните животни Пресветата Дева Мария родила Предвечното Слово, нашия Господ Иисус Христос.

Изведнъж нощният мрак се разпръснал и внезапно възсияла светлина, по-силна от всяко светило – Светлина, която разсякла нощната тъма. Неочаквано пред пастирите се явил ангел Господен и славя Господня ги осия; и се изплашиха твърде много. И рече им Ангелът: не бойте се: ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ; и ето ви белег: ще намерите Младенец повит, лежащ в ясли. И внезапно се яви с Ангела многобройно войнство небесно, което хвалеше Бога и казваше: слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение! (Лука 2:9-14).

Митрополит Даниил: Съборът в Украйна е неканоничен

15 декември 2018 19:24
Публикуваме интервю на Негово Високопреосвещенство Видински митрополит Даниил за кризата в Православната църква в Украйна. Интервюто е дадено за сайта „Гласове“.

– Защо се бави позицията на Светия синод на БПЦ относно разколническата криза в Украйна?

– Светият синод е колективен, съборен орган на управление и решенията се взимат с мнозинство, съгласно устава на БПЦ. Разглеждайки този въпрос, Светият синод определи комисия, която да изследва по-обстойно всички документи, свързани с църковната криза в Украйна и едва тогава да излезе със становище. При разискванията по време на синодалните заседания имаше митрополити, в това число и аз, които поискахме да се изрази позиция, но, както вече казах, Светият синод е колективен орган. В същото време всеки носи лична отговорност за своя глас – както пред Бога, така и пред Божия народ. Защо смятаме, че трябва да се изрази позиция? Защото Църквата е една и съборна, както изповядваме в Символа на вярата. В този смисъл спорът в Украйна не е просто спор между две поместни православни църкви. Той засяга цялата Православна църква.

– Какво е личното Ви мнение по този въпрос и защо смятате, че той засяга цялата Православна църква?


Истанбул – новата православна Мека?

Petrus Antiochenus

Доналд Тръмп, украинската автокефалия и светската власт

Много критици на Московската патриаршия бързат да изразят неодобрението си от влиянието на светското правителство на Русия върху църковните дела. Тези критики са оправдани. И въпреки това същите тези гласове изразяват задоволството си от не по-малко силното светско политическо влияние върху Вселенската патриаршия и църковната ситуация в Украйна. Бързането на Вселенската патриаршия по украинския църковен въпрос се дължи в голяма степен на влиянието на светски правителства – по-специално на американската администрация на Доналд Тръмп, украинската власт начело с Петро Порошенко и режима на Ердоган в Турция. Всичко това поражда определени въпроси, най-важният от които е: Ако Руската църква бива демонизирана поради тесните ѝ връзки с държавата, то защо се смята за оправдано създаването на нова Украинска църква, която ще е тясно свързана с политическия режим по определение и ще се появи по желание на държавата?

Неврокопски митрополит Натанаил (1952 – 2013)

На 16.11.1952 г. в с. Копривлен, Гоце Делчевско, на трудолюбивите и благочестиви Иван и Мария Калайджиеви се ражда първият им син – Илия, бъдещият Неврокопски митрополит Натанаил. Иван и Мария имат още три момчета: Георги, Димитър (сега свещеник в гр. Пещера) и Стефан.

От ранна детска възраст Илия, пламтящ от ревност по Бога, е неизменно в Божия дом всяка неделя и всеки празник. Първият пример за него на достойно и ревностно служение на Бога е смиреният енорийски свещеник на с. Копривлен- отец Костадин Къдрев, когото заварва жив, поемайки Неврокопската митрополитска катедра, и към когото запазва дълбоко уважение до края на дните му.

Принудени от нерадостни обстоятелства, семейство Калайджиеви се преместват в с. Мокрище, Пазарджишко. Там духовната обстановка е по-различна. Селото няма църква, няма и свещеник. В това изпитание още по-силно си проличава Божието призвание на младия Илия. Само няколко месеца след установяването на семейството в Мокрище, воден от неудържим копнеж по бога, през 1968 г., едва 16-годишен, Илия търси своето истинско прибежище в дворите на дома Господен. Без знанието на своите родители напуска техникума във Велинград и отива в монашеската школа на Троянската св. обител. Там го приема под своето опитно и мъдро ръководство игуменът на манастира – Крупнишки епископ Григорий. След като го изпитва строго и се уверява в силното, искрено и неподправено желание на Илия, Игуменът го приема за послушник, като преди това поканва в манастира родителите и получава тяхното благословение.

Слово на Покров на Пресвета Богородица

В последните тежки времена, когато с умножаването на нашите грехове са се увеличили и бедите ни – за да се сбъднат думите на свети апостол Павел: беди от разбойници, беди от сродници, беди от езичници, беди по градове, беди по пустини, беди по море, беди между лъжебратя[1], когато, по думите на Самия Господ, въстава народ против народ и царство против царство и настъпват глад, мор и трусове[2], когато ни притесняват нашествия на чужденци, междуособни войни и смъртоносни рани – Пречистата и Преблагословена Дева Мария, Божията Майка, ни дава в защита Своя покров, за да ни освободи от всякакви беди, да ни защити от глад, мор и земетресения, да ни спаси от войни и рани и да ни запази невредими под Своя покров. Знамение за това се явило в царствения град Константинопол при управлението на благочестивия цар Лъв Мъдри[3] в преславната църква на Пресвета Богородица, намираща се във Влахерна[4]. Там по време на всенощното бдение във възкресния ден на първи октомври[5], в четвъртия час на нощта, в присъствието на множество народ свети Андрей, юродив заради Христа[6], издигнал очи нагоре и видял Небесната Царица, Покровителка на целия свят, Пресветата Дева Богородица, която стояла във въздуха и се молела, сияела със слънчева светлина и покривала хората със Своя честен омофор. Като видял това, свети Андрей казал на своя ученик, блажения Епифаний[7]:

– Виждаш ли, брате, Царицата и Господарката на всички, молеща се за целия свят?

Гръцки надписи от църквата „Св. Параскева” („Св. Петка Стара”, „Живоносен източник”) в Пловдив

Александра Трифонова

Статията разглежда осем гръцки надписа (един ктиторски, два надгробни и пет дарителски) от църквата „Св. Параскева” („Св. Петка Стара”, „Живоносен източник”) (1836) в Пловдив. Седем от тях са точно датирани в периода от 1825 до 1889 г., а само един няма година на изпълнение, но се вмества в границите на ΧVIII-ΧΙΧ в. Надписите дават сведения за църковни личности, дарители, зографи, еснафски задруги и покойници, които имат пряка или косвена връзка с изследваната църква. Ключови думи: Гръцки надписи, църква „Св. Параскева” („Св. Петка Стара”, „Живоносен източник”), Пловдив, ΧVIII-ΧΙΧ в.

Църквата „Св. Параскева”, известна днес като „Св. Петка Стара”, а навремето и като „Живоносен източник” (Ζωοδόχος πηγή), е построена през 1836 г. под Джамбаз тепе на мястото на по-стара църква при архиерейството на Филипополския митрополит Никифорос Севастос от Лесбос (1824-1850). В план представлява еднокорабна базилика с емпория, двускатен керемиден покрив и шестстенна апсида от външната източна страна (ил. 1). Според ктиторския надпис църквата е изградена с дарения на общността на Пловдив (Филипопол), която се отъждествява с гръцката. Съществува обаче и мнение, че е построена с дарения на българи и на Вълко Тодоров Чалъков Големия (Вълко Тодорович Чалооглу Големия), но славянският ктиторски надпис бил заличен при архиерейството на Филипополския митрополит Хрисантос (1850-1857). Иконостасът е дървен, съставен от четири пояса с голям брой икони (ил. 2), между които и творби на зографите Христо Димитров и сина му Захарий Зограф.

Живот и подвиг на Св. Козма Етолийски

Св. Козма Етолийски е малко известен у нас гръцки светец – равноапостол и новомъченик, обесен от турците на 24 август 1779 г. в Албания. Житието му е написано скоро след мъченическата му кончина от св. Никодим Светогорец. Бързото съставяне на житието и името на автора му – св. Никодим, са ясен знак, колко важно е било за гръцките православни християни от времето на турското робство паметта за св. Козма да бъде запазена жива. С право може да се каже, че за поробените гърци св. Козма има онази роля, която за българите от същото време има преп. Паисий Хилендарски, дал начало на националното ни Възраждане.

Този „нов апостол“, както нарекли св. Козма неговите съвременници, се родил в гръцката област Етолия, в малкото селце Мега Дендро през 1714 г. „Син на благочестиви родители, от които биде отгледан и получи образование посредством „учение и наставление Господне“ (Еф. 6:4), пише за произхода му св. Никодим. Когато навършил двадесет години, „начева да учи при йеродякон Ананий от Дервисано“. В същото време става известно училището при Ватопедския манастир на Св. Гора и св. Козма постъпва в него. С особена прилежност, редом с другите науки, които изучава, бъдещият „проповедник на св. Евангелие“ набляга в усвояването на науката „Логика“, преподавана от настоятеля на училището Никола Дзурдзулиу.

Старателен в науките, св. Козма „още мирянин с името Коста“ впечатлявал монаси, учители и съученици с голямото си „усърдие да придобие съвършенство в пост и молитва“.

След западане на ватопедското училище, поради напускане на главните му учители, св. Козма остава на Св. Гора и „се приютява в свещения манастир „Филотей“, където приема монашество“. Той „навлиза с голямо прилежание в трудния монашески живот. По-късно, понеже манастирът се нуждаел от свещеник, с решително настояване и умоляване на отците бива ръкоположен за йеромонах“.

Митрополити и свещеници на Пловдивска митрополия през първата половина на XIX в.

Портрет на Пловдивския митрополит Никифор

Безспорно важен документален извор за църковния живот в Пловдив и Пловдивска епархия до 1872 г. е публикуваната през 1869 г. в Цариград книга на Константин Моравенов „Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“. Въпреки неприкрития антигръцки дух и честото доближаване на съдържанието на книгата до духа на жълтата преса, тя е наистина едно много подробно и старателно направено описание на махалите в тогавашен Пловдив – улиците в тях, къщите и обитателите им; както и на църквите и енориите. Сравнително обстойно място е отредено и на уредбата на Пловдивска митрополия, на храмовете в Пловдив и подведомствените на митрополията манастири.

В началото на XIX в. Пловдив е космополитен град, в който живеят българи, турци, албанци, арменци, евреи, сред които гърците са значима част. Същинското побългаряване на града става след 1821 г., т.е. след началото на гръцкото националноосвободително движение, започнало на полуостров Пелопонес, но обхванало и всички онези места в Османската империя с преобладаващо гръцко население в тях. Погромите над гърците от страна на турската власт били жестоки, като не подминали и Пловдив. Цели гръцки семейства са избити, други – изселени. На тяхно място започват постепенно да се заселват заможни български фамилии от средногорските градове Клисура, Карлово, Сопот и особено от Копривщица. Така съотношението между етносите в Пловдив започва да се променя.

Назад | 1 | 23 | 4 | 5 | 6 | 7Напред