Начало | Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | Напред

Св. царица Теодора II – Основоположница на празника Тържество на Православието

Света Теодора (815 – 867) е императрица на Византия от 842 до 856 г., по чиято дейна инициатива започва християнизирането на български народ. Заради което и нейният син, император Михаил III, става по-късно кръстник на светия цар Покръстител на българите, Борис I Михаил.

Тази свята жена се е родила в градчето Евиса, сред планинската малоазийска област Пафлагония (сега в Армения) през 815 г. Нейни родители били друнгарият (управител на областта) Марин и добродетелната Флорина (по-късно инокиня Теоктиста), отличаваща се със своята отдаденост на православната вяра. Благочестивото семейство имало общо шест деца, четири дъщери – Каломария, София, Ирина (която се омъжва за брата на патриарх Фотий) и Теодора, и двама сина – Варда и Петроний.

През 830 г. майката на император Теофил, регентката Ефросиния, свикала благородните и красиви девойки от цялата импертия, сред които синът ѝ, да си избере съпруга – императрица на Византия. След изпитателен подбор, последни останали църковната поетеса Касиана (Касия) и младата Теодора. В невъзможност да избере измежду двете, отчаян и огорчен, император Теофил изрекъл на висок глас: „Добре ни учат учителите, че чрез жената се ражда зло“. На което поетесата Касиана репликирала, че от жената произлиза и доброто. Подобни думи се сторили невъздържани на императора и той спрял вниманието си на Теодора. На 5 юни 830 г. Теодора и Теофил били венчани в църквата „Св. Стефан“ на двореца „Дафна“, в Константинопол. Скоро след това Ефросиния се оттеглила в манастир и оставила Теодора за единствената Августа на империята.

Голямата жътва от малките ниви

Св. Николай Сръбски

Още от ранни зори Стопанинът на света повикал в Своето лозе първо евреите. В третия час Той призовал гърците и останалите езичници от Римската империя. В шестия час по пладне, когато зноят на света и на господството отслабил Рим и Византия, Той повикал скитите, русите, сърбите и всички останали славяни.

В деветия час Той призовал нехристиянските народи от колониите на белите хора: черната, жълтата и червената раси и метисите. А в единадесетия час повикал островитяните, които били останали без работа, извън лозето, тоест извън Божията Църква (Мат. 20:7). Следователно люде, които се намират извън Христовата Църква, може да се нарекат „празни“, тъй като се кланят на идоли и наистина си губят напразно времето.

Балканските славяни, румънците и албанците приели светата вяра две–три столетия преди русите и започнали да живеят по нея и да страдат заради нея. И Господнята жътва се увеличавала непрекъснато с цели поколения. Огромна заслуга за посаждането на новата вяра имат пустинниците монаси и князете; тези, които бягали от хората и онези, които ги управлявали.

Народът гонил тези, които бягали от него и се подчинявал на онези, които ги управлявали. И едните, и другите народни водачи се отличавали с огромно смирение и труд за слава Божия.

Св. Сава, един от най–славните сръбски светители, се подписвал по следния начин: „последен сред грешниците, монах Сава“, а един от най–силните сръбски господари, цар Стефан Душан, – „раб на Христа Бога нашего“ . По същия начин било и при румънските князе и пустинници, българските и албанските. Пред лика на Христа Спасителя са горели кандила и в княжеските палати, и в монашеските пещери.

О. Аспарух Стоичков – ДА ПРОЩАВАМЕ (Сиропусна неделя)

Тежката зима е към своя край. Неминуемо тя ще отстъпи пред закона на Премъдрия творец мястото си на топлата благодатна пролет, която ще стопи незабелязано снеговете. Не след дълго природата ще съживи и възроди. Птиците ще се окъпят в първия пролетен дъжд и ще забравят неволите на студената зима. Ще изпълнят нощите с омайните си песни. Земята ще разтърси вкоченясалата си гръд и в общата радост ще надене нова премяна от благоухаещи треви и пъстри цветя.

Всички ще забравят лошото, ще простят на суровата зима многото огорчения. А човекът? Нима той – венецът на цялото творение – не ще се пробуди от греховния сън, сковаващ божественото дихание в него? Да, и за него настъпва духовна пролет. Великият пост е време благоприятно за душевно пробуждане. Затова и Св. Църква започва все по-често и по-умилно да се провиква: „душе моя, душе моя, восстани, что спиш?“. С изключително педагогическо умение и такт Св. Църква подготвя всяка християнска душа към пълното пробуждане. Тя, подобно на умния градинар, постепенно реже недъзите, чисти греховете. Както в ранна пролет той извършва подготовката на всяко дърво в градината за активния период, така и св. Църква постепенно подготвя християните за Великото тържество. И ето градинарят изрязва изсъхналите клони, веднага намазва болното място. После изстъргва прогнилата кора и напръсква цялото дърво със специален противоинсектен разтвор. Събира изрязаните сухи и запазени клони и ги изгаря, а дървото окопава. Скоро след това дървото се покрива в пъстра цветна премяна.

Нека сега съответно на тези действия съпоставим четирите подготвителни недели.

Българският патриарх, множество духовници и миряни се простиха с дядо Добри в последния му земен път

С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия! (2 Тим. 4:7-8)

Негово Светейшество патриарх Неофит, множество свещеници, монаси и миряни от различни краища на България дойдоха днес в Байлово, за да се преклонят пред паметта на обичния дядо Добри и да го изпратят в последния му земен път. Тихият ангел, дивният старец, признат за най-щедрия дарител на множество храмове в България, си отиде на 13 февруари от този свят на 103-годишна възраст.

Днес, след заупокойната света Литургия, бе извършено опелото за дядо Добри, отслужено от Тивериополския епископ Тихон в съслужение с прот. Серафим Янев и други духовници от Софийска епархия. В заупокойната служба молитвено участие взе и самият патриарх Неофит.

След опелото Негово Преосвещенство епископ Тихон сподели пред множеството искрено и сърдечно слово в памет на дядо Добри, в което каза:

В стремежа си към Господа, в своята обич към светата ни Църква, със своята скромност и пример, той запали сърцата на мнозина от нас…

Делото, чрез което се спасяваме

Прот. Стивън Фрийман

Не бъдете небрежни. Молете се колкото може повече – по-често и по-горещо. Подтиквайте себе си – насилете се да се молите, защото Царството Божие от насилници бива грабено. Вие не може да го постигнете без да насилвате себе си.

Св. Инокентий Аляскински

Сътрудничим ли в делото на нашето спасение? Имат ли значение нашите усилия?

Тези въпроси стоят в корена на един религиозен спор в християнството от преди няколко века. Започват го протестантските реформатори, които отговарят с „nе“ на тези два въпроса, казвайки, че човек се спасява изцяло и единствено чрез Божията благодат – Неговото незаслужено от нас покровителство. Католическата църква пък твърди, че „вяра без дела“ е мъртва вяра и че сама вярата е недостатъчна.

Този спор, с различните му усложнения и развитие, продължава дълго време. В един момент е съществувало и оплакване от „евтината благодат“, когато поставянето на благодатта над делата довежда до един доста самодоволен и ленив живот от страна на християните. Имало е и периоди, в които е преобладавала другата крайност – излишество от набожност, задвижвана от внушена вина.

Православието не остава без позиция по този въпрос, като по-късно изказва своето становище. Съвременните православни християни са склонни бързо да се залепят за доктрината на „синергията“ (без да я разбират, предвид, че тя е най-вече опитно богословие – бел. ред.) и лесно заемат позиция срещу евтината благодат на протестантското евангелистко движение. Православната мисъл винаги е утвърждавала, че ние се спасяваме посредством Божието действие (благодатта), но също така и че ние непременно съучастваме в това дело (синергия = съучастие). Тази двустранна позиция изглежда привлекателна и уместна за много от новопокръстените, търсещи да дадат отговор на съвременното протестантско богословие на позитивното мислене. Но тя има и своята тъмна страна (която идва от изцяло погрешното възприемане на исихасткото учение за сингергията – бел. ред.).

Тъмната страна откриваме в ехото от проявите на иначе праведните ни дела, което обаче кънти преизпълнено с виновност с въпроса: дали нашето съучастие е достатъчно за тази синергия Защото е очевидно, че ние не се молим, колкото трябва, и не даваме, колкото би трябвало да даваме, и че не правим нищо, както би трябвало. И след като е нужно нашето съучастие, ние напълно ли се проваляме в това си дело?! За мнозина в нашето общество отговорът, който получават в себе си, е неотменно, „Да“. Което правят, никога не им е достатъчно – никъде и никога. Животът им е притиснат от неодобрение и срам, два пътя, които рядко ги оставят да бъдат радостни.


Богословието на светите Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст

Вера Младенова

Тримата свети Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст са живели през втората половина на IV век. Те са оставили в наследство забележителни богословски трудове, които са озарявали и все още озаряват пътя на поколенията до днес. Паметта им се чества както поотделно – за всеки един тях, така и заедно – в един ден. По този начин светата Църква показва, че тримата са един общ стълб за християнското богословие. Тяхното наследство е равностойно и допълващо се, всеки от тях е допринесъл в еднаква степен със своя достоен труд за чистото и свято учение за Бога и за догматичката обосновка на православната вяра.

Времето, в което са живели и творили светите Светители е било след християнските гонения – няколко десетилетия след християнския геноцид. Но въпреки всичко, този период все още бил смутен и лъкатушещ. Точно в онези първи години, когато християните свободно можели да изповядват вярата си, се зародили множество ереси и заблуди, които пълзели сред обществото. В тези мрачни дни отново надигала глава богохулната арианска ерес, хулеща Божествената природа на Сина. Въпреки нейното осъждане на Първия Вселенски събор през 325 год., тя продължавала да върлува из християнския свят и да смущава благочестивия народ.

Свети Василий и свети Григорий били не само съвременници, а изцяло единомислени в Христа братя и близки приятели. Техният житейски път на земята се пресича в Атинската школа, където двамата придобивали образованието си. Запознанството им съвпада с тези трудни времена за Църквата. Арианската ерес и други подобни на нея мракобесни учения били тяхна обща болка и голяма част от трудовете им са посветени в изобличаването им.

Св. Василий се стремял да отдава особено внимание на богословските полемики с ариани и македониани. Той твърдо защитавал православието от техните заблуди. Като епископ на Кападокия, свети Василий, се посвещава на трудове, в които се обосновава за истината на православното богословие. Той успява да подготви догматичното изповядване на вярата, което по-късно се обсъжда на Втория вселенски събор, проведен малко след смъртта на светителя. За това негово дело наричаме св. Василий вселенски учител на истината. Подобно на св. Иоан Предтеча, който подготвяше сърцата за идването на Спасителя, така и св. Василий подготвяше Божията нива сред съвременниците си, за да може в 381 година, когато е началото на Константинополския събор, да се отдаде значение на всичките еретичните учения, които да се отхвърлят завинаги. Както да се установи категорично догмата за Светия Дух, Който изхожда от Отца и Го славим наравно с Отца и Сина. Светият отец, в своите трудове разкрива един от основополагащите християнски догмати за Света Троица – разяснява как всяко от трите лица на Бога е със свой личен Ипостас , но Трите са с една обща природа. Тоест, Господ е с три Лица, но е Един Бог. В подкрепа на тази истина, написва три книги посветени на Светия Дух. Тези книги са неговото изобличение на арианица Евномий.

Свети Григорий Богослов е изцяло единомислен с приятеля си и го подкрепя напълно в борбата му с ересите. Заедно с него участва в съпротивата срещу аномиете (духоборци) – секта с крайни ариански убеждения, която подкопавала основите на християнската вяра. Но в крайна сметка, благодарение на светите отци и особения принос на Св. Василий и Св. Григорий била поставена под анатема на Втория Вселенски събор.

22 януари – Свети апостол Тимотей

Градът Листра се намирал в Ликаония, в Мала Азия. В този град се родил Т и м о т е й (Деян. 16:1), който бил обърнат в християнството от св. ап. Павел по време на първото му мисионерско пътешествие. Майка му Евника и баба му Лоида били еврейки, а баща му бил елин. При второто си пътешествие великият апостол на езичниците го обрязал „заради юдеите, които бяха по ония места“ (Деян. 16:3) и го взел за свой спътник.

От това време нататък Тимотей бил постоянен спътник на св. ап. Павел, който му възлагал важни поръчения. Сведенията, които Тимотей донесъл на своя учител от Солун в Коринт (1 Сол. 3:1-3), станали повод за написване на Първото послание до Християните в Солун. Важна роля по отношение на коринтските християни има ап. ПТимотей и при третото пътешествие на ап. Павел (1 Кор. 4:17; 16-10; Рим. 16:21). Заедно с други шест спътници Тимотей продружавал учителя си и до Йерусалим (Деян 20:4). Тимотей бил заедно със затворения Павел в Рим (Кол. 1:1; Филим. 1; Фил. 1:1), и св. Павел съобщава, че ученикът му преди него бил освободен (Евр. 13:23). През последните години на ап. Павел той бил поставен като негов заместник на отговорното апостолско поприще в Ефес (1 Тим. 1:3). Скоро преди смъртта си ап. Павел чувствува копнеж да го види и му поръчал да отиде в Рим (2 Тим. 4:11),с лед което Тимотей отново се завърнал в Ефес. Евсевий Кесарийски (263 – 339 г.) в своята „Църковна история“ го нарича „първи епископ на Ефес“. Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества.

Сектантството – грях против любовта

Олег Карпенко

„Моят син попадна в секта“. „Сектата ми отне бащата“. „Как да спасим близкия човек, попаднал в секта“. Такива и подобни заглавия на статии във вестници и в мрежата на интернет вече не е невъзможно да удивят съвременния човек. Наред с епидемията на СПИН, с увеличаването на алкохолизма и наркозависимостта, проблемът с пагубното влияние на сектите в човешкото общество стои едва ли не на първо място по своята актуалност и значимост. Докато бедата не докосне близките и познатите ни хора, така наречените нови религиозни организации, или по-просто секти, може да се окажат безобидна алтернатива на установените религиозни традиции. И само след загубата на любимия съпруг, на любимото дете, на пълноценния член на обществото, превърнал се в роб на псевдорелигиозна група, идва разбирането за опасността от „религиозния либерализъм“.

Сега е широко разпространено мнението, че всички религиозни организации могат да съществуват свободно. Хиляди такива общества наричат себе си „християнски църкви“ и заявяват, че именно те са запазили истинското учение на Христос. Но нито една от тях не може да докаже древността на своята църква, нито апостолския произход.

Напротив, много секти се явяват повече като хаотично възникнали групи, експериментиращи в сферата на човешката психология и религиозност. Сектите съществуват от тогава, от когато съществува и християнството.

От историята ние знаем, че от самото начало на християнската църква са започнали да се появяват гностическите секти, а след това монтанизъм, манихейство и други. Сектантското изкушение винаги е присъствало в историята на Църквата. Винаги са се намирали хора, стремящи се да нарушат съюза на любовта между учениците на Спасителя ида посеят раздор. И древните, и съвременните сектанти със своята дейност допринасят за разделение на вярващите в Христос, за неразбиране на християнството и духа на християнската любов. Те става послушно оръжие в ръцете на дявола, действащ на принципа „разделяй и владей“.

Божият мир е на земята

Свщмчк Григорий, епископ Шлиселбургски

В рождественските дни, макар и да сте отвлечени от заниманията си, за миг отдайте своите мисли на яслите, сърцето направете вертеп и се слейте с небесния хор на ангелите, и кажете: „Слава във висините Богу!“ (Лука 2:14). Но аз се страхувам да продължа тази свещена песен, защото не зная очистени ли са сърцата ви, за да възприемат следващите думи: „На земята мир, между човеците благоволение!“ (пак там). Страхувам се, че у вас има твърде много плътско мъдруване, а светът, за който тези думи са предназначени, ги приема като лъжа, фалш и лицемерие.

Как да разберат хората какъв може да бъде мирът? Какъв може да бъде мирът, когато вселената е подобна на вулкан, когато нямат край кръвопролитията и войните, когато светът е кипящ котел; войната или приготовлението за война тече навсякъде и какво „върху човеците благоволение“? „Само лицемерие!“ – казва човешкият ум. Какво ти благоволение, когато земята потръпваот земетресения, разяжда се от човешката злоба и ненавист? Излиза, че песента на Църквата е лъжа, лицемерие, фалш, тъй като мир няма. Тук има нещо нередно. Не може ангелите да са възвестили лъжа.

200 години от мъченическата смърт на свещеномъченик Онуфрий Нови (Габровски)

Точно преди 200 години, на 4 януари 1818 г. на гръцкия остров Хиос е убит от турците св. Онуфрий, наричан Нови. Този Христов изповедник е роден в Габрово. В неговото гръцко житие, написано от светогорския монах Онуфрий Иверски, са запазени сведения за неговите българи родители – Дечо и Анна. Христовият изповедник умира едва на 32-годишна възраст.

Св. Онуфрий се родил през 1786 г. в Габрово, до Велико Търново, в България, от благочестивите родители Дечо и Анна. Към края на живота си баща му станал монах с името Даниил. На 9 години малкият Матей (както било кръщелното име на светеца) преживял събитие, което наранило дълбоко чувствителната му душа. Веднъж, по неизвестна причина, родителите му го набили – може би заради някаква детска беля. Той се разгневил много и в детския си протест казал пред намиращите се там турци, че иска да се потурчи и да стане мюсюлманин. Обещал, изрекъл дума, която обаче никога не изпълнил. Въпреки това с времето светецът не намирал мир в съвестта си. Смятал се за виновен и омърсен пред Бога заради моментното намерение да се отрече от Него. Затова още в младежка възраст заминал за Света Гора. Пристигнал в Хилендарския манастир. Там търсил прошка от Бога. Живял подвижнически и понеже имал голямо благочестие и любов към Бога, бил ръкоположен за дякон с името Манасий. Тук той се радвал на Божията милост към него, но вътре в него нараствало едно свещено желание – една мисъл, която не му давала мира: искал да измие напълно, с мъченическа кръв душевната си рана, нанесена чрез лекомисленото обещание да се отрече от Христос. Той започнал да моли Бога да го укрепи.

Страдание на свети свещеномъченик Елевтерий и неговата майка Антия

По време на царуването на Елий Адриан, който бил ревностен идолослужител, като светла звезда възсиял дивният Елевтерий. Той се родил в Рим от богати и знатни родители. Баща му три пъти бил назначаван за военачалник, а майка му станала достойна за още по-голяма чест и слава, защото била просветена от свети апостол Павел и приела кръщение от него, при което била наречена Антия. Тя нарекла сина си Елевтерий и го възпитавала в строго благочестие. Когато той пораснал, тя чрез ръцете на римския папа Анаклет го посветила на Бога, като наистина достоен за Господа дар. Архиепископът видял благонравието на юношата и го приел в клира си, на петнадесетгодишна възраст го посветил за дякон, а след още три години го ръкоположил за свещеник. Когато светият навършил двадесет години, архиепископ Никита го поставил за епископ на Илирик. Тук новият епископ просиял като светилник и със светлината на Божието слово довеждал мнозина до познанието на Единия Господ. Но ненавистникът дявол не могъл да понесе това и с ярост въстанал против светеца.

Той внушил на злочестивия цар Адриан да се изправи против истината, да започне гонение против християните и преди всичко да убие Елевтерий. Той искал да унищожи най-прославените учители на благочестието. Царят изпратил един воевода на име Филикс да доведе насила Елевтерий пред царския съд. Воеводата пристигнал в Илирик и избрал време, когато добрият пастир преподавал поучително слово на паството си, окръжил Господния храм и с воините си нахлул в него, дишайки ярост и злоба. Когато видял светия да излива като поток чистото учение и сладкогласно да поучава слушателите, той се заслушал внимателно и се удивил на проповядваната от него Христова сила. Той сменил яростта си с кротост и тъй като сърцето му било нива, способна да приеме семето на Божието слово, станал кротък като овца и от гонител се превърнал в Христов ученик. Той забравил всичко предишно и от разбойник станал добър и верен раб на Христа. Филикс пренебрегнал царската повеля, паднал в нозете на светия епископ и повече не оставил учителя си, като се просвещавал с неговата проповед и се утвърждавал в благочестието.

Така от езическото нечестие той се обърнал към благочестието и повече не си и помислял да се завърне при онзи, който го изпратил. А свети Елевтерий, желаейки да пострадазаради светата Христова вяра, бързал да тръгне на път. С него дошъл и Филикс, но вече не като воевода пред затворника, а като агне след пастира си. По пътя те стигнали до един извор и както евнухът на Кандакия приел от апостол Филип божествено кръщение, така и той приел кръщение от светия и свалил мрака на идолобесието като някаква гнила дреха.

После двамата отново тръгнали на път.

Когато пристигнали в Рим, християните научили, че Филикс се е присъединил към Христовата Църква и той им разказал всичко за светия епископ. По царската заповед свети Елевтерий застанал пред съда ­ мъжествено и без страх сякаш бил дошъл не на съд, а на празник. Царят го погледнал и като видял, че е още млад, благообразен и надарен с всички естествени дарования, му казал:

-­ Елевтерий! Ти си оставил вярата на бащите и не смяташ за нищо служението на нашите богове, почиташ някакъв нов Бог, Който е умрял пред очите на всички с жестока смърт.

Елевтерий не пожелал да отговаря на тези думи, подражавайки на Христа, Който в страданията не казал нищо пред Пилат и не отговарял на Ирод. Тогава царят отново казал:

-­ Отговори ми, защо стана тъй безумен, че се присъедини към християнската вяра? Разкай се пред мене и принеси жертва на нашите непобедими богове. Ако ме послушаш, ще ти окажа големи почести, ако ли не ­ ще те осъдя на тежки мъки.

Свети Елевтерий призовал Господа, Който е казал: “не се грижете, как или що да говорите”; “понеже Аз ще ви дам… премъдрост, на която не ще могат противоречи, нито противостоя всички ваши противници”, и рекъл:

Начало | Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | Напред