Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5Напред

Какво е вечен живот

Св. Лука /Войно-Ясенецки/

В днешното четиво чухте важни слова на нашия Господ Иисус Христос, които трябва да разясня, за да ги разберете и да пуснат корен в сърцата ви.

Преди своите страшни страдания Господ Иисус Христос моли Своя Отец: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа (Иоан 17:1-3).

Какво е вечен живот? Това е Царството Небесно.

Господ Разяснява какво е Небесно Царство и какво е вечен живот. Той казва, че вечният живот се състои в това да познавам Бог Отец и пратения от Него Иисус Христос.


Св. Теофилакт, епископ Никомидийски

Прот. Емил Паралингов

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ /Евр. 13:7/

Кои са тези наставници, за които ни говори св. ап. Павел? Би могъл да възникне такъв въпрос. От една страна защото съвременният човек често има за единствен авторитет и наставник само себе си. От друга, защото именно по тази причина лукавият го тласка в духовните си търсения да се обръща към всевъзможни мними учители, които не само няма да му помогнат, но със сигурност ще погубят душата му. Вярвайки само на себе си и на никой друг, човек много лесно може да започне да вярва не на когото трябва. За онзи обаче, който наистина иска да стъпи на здрава духовна основа и да върви по сигурния път на чистата православна вяра, отговорът не е труден. Достатъчно е да погледне църковния календар и ще открие първите си наставници, които са проповядвали чрез живота си словото Божие, а чрез кончината си, особено мъченическа, са изповядали вярата си…

Светиите – ето ги най-близките до нас наставници във вярата и духовния живот, които Бог е поставил като светилници на високо /ср. Мат. 5:15/, да осветяват пътя ни и да ни помагат да не се отклоним от него в неправилна, душепагубна посока… Ето ги тези, чиито свършек на живота трябва да имаме винаги пред очите си и да подражаваме на вярата им. Господи, възкликваме в една от молитвите на Великото повечерие, „ако нямахме Твоите светии за молитвеници и Твоята благост, която ни милва, как бихме смеели, Спасителю, да възпяваме Тебе, Когото ангелите непрестанно славословят?“ Ако нямахме светиите за наши застъпници пред Бога, как щяхме да търсим Божията милост, когато постоянно съгрешаваме. Как щяхме да влизаме в невидимата духовна бран с поднебесните сили на злобата и да излизаме победители, ако нямахме тази непобедима светийска армия зад гърба си…

Поклонническо пътуване до Румъния на учителите по православие от Пловдивска епархия

Румен Хитов

2

С благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай 40 преподаватели по „Религия – Православие” в училища в Пловдивска епархия имаха възможността да преживеят едно изключително поклонническо пътуване, да посетят прекрасни храмове и манастири и да се поклонят на многобройните светини и свети мощи в столицата на Румъния – Букурещ. На проведената на 9 и 10 септември Пета конференция на учителите по религия от епархията митрополит Николай оцени високо техния труд, сравнявайки го с подвиг, и даде своето благословение за пътуването до Румъния. То беше организирано от Пловдивската митрополия и се проведе на 1, 2 и 3 ноември.

Рано сутринта на 1 ноември всички поклонници влязоха в храма „Св. преп. Петка” в Пловдив, където бе прочетена молитва за успешно и ползотворно пътуване от свещеноиконом Еленко Йосифов, председател на храма, и ръководителят на групата свещеноиконом Емил Паралингов. Веднага след тръгването българските учители бяха вдъхновени от пламенното слово на г-жа Недка Чолакова, завеждаща Културно-просветния отдел при митрополията, която ги поздрави с Деня на народните будители – 1 ноември, както и с празника на светите безсребреници и чудотоворци Козма и Дамян. След 400 километров преход учителите по православие видяха Букурещ – градът, известен някога като Париж на Изтока, чийто исторически център с красиви сгради в по-голямата си част бе разрушен – заедно с 28 храма – от румънския диктатор Николае Чаушеску заради мегаломански проекти като т.нар. Дом на народа – най-голямата сграда в света след Пентагона и третата по обем след космодрума Кейп Каневъръл и Хеопсовата пирамида. Но още с първите стъпки в румънската столица българските учители се увериха, че градът има забележителен духовен живот и че многобройните храмове и манастири – общо над 300 в Букурещ, са прекрасно поддържани и изпълнени с наистина вярващи православни християни и безценни светини. И че Румъния в съвременния атеистичен свят е един истински оазис на вярата в Бога, в който православието преживява невиждан Ренесанс.

Първият храм, който посетиха преподавателите от Пловдивска епархия, беше „Св. Мина”, където се поклониха на мощите на египетския воин и чудотворец и безстрашен изповедник на Христовата вяра. Храмът се оказа изпълнен с толкова много хора, дошли на вечерното богослужение, че за да влезе някой новодошъл, трябваше друг да излезе навън. Гидът на българската група – прекрасният певец и полиглот Йон от румънския хор за църковно пеене „Нектарий протопсалт”, отведе българските учители в Стария град. Там най-напред те влязоха в храма, посветен на св. Антоний Велики, където целунаха с благоговение раката с мощите на този светилник на вярата и благочестието, прекарал много години в пълно усамотение и общение с Бога чрез непрестанна молитва.

Болестите на нашето време

Константин Победоносцев

Има термини, които са се изтъркали и опошлили заради това, че хората ги употребяват непрекъснато без да влагат в тях определен смисъл, заради това, че на всеки ъгъл ги чуваш от всякакви хора и, произнасяйки ги, глупавият е готов сам да се приеме за умен и невежият си въобразява, че се е издигнал на висотата на знанието. Словото, пуснато в обращение на житейския пазар, може до такава с тепен да се изхаби, че на един сериозен човек вече му става съвестно да го употребява: той чувства, че това слово, ако прозвучи в ефира, ще всмуче в себе си всички онези кухи и пошли представи, с които то ежеминутно се произнася на пазара на битуващите банални и изтъркани фрази. Тогава настъпва моментът този термин да бъде върнат в определеното за клад помещение на мисленето: той трябва да отлежи там на спокойствие и да се очисти в дълбокото горнило на изпитващата самата себе си мисъл преди да може отново да се яви като нейния точно дефиниран израз.

Такава съдба като че ли заплашва едни от любимите ни термини: развивам, развитие. В книги, брошури, статии с наставляващ характер и във фейлетони, в произнасяни на банкети тостове, в проповеди, светски разговори, официални документи, лекции, в часовете в гимназиите и основните училища – навсякъде, навсякъде. Тези пуснати в обращение думи с непрекъснатото си бръмчене така са уязвили слуха на слушащите ги, че човек вече започва да изпитва отегчение и досада, когато те биват отново произнасяни.

Поучение за спасението

Св. Игнатий Брянчанинов

Всички ние сме временни странници на тая земя. Всеки от нас ще погостува тук, колкото му е отредено от Бога, и след това ще умре, непременно ще умре. Смъртта ще ни отнеме и къщите, и градините, и полетата, и имота, и нашето тяло. Единствено душата с нейните дела, добри или лоши, ще отиде във вечността, където или ще пребъдва в постоянно блаженство и радост, или ще бъде подложена на постоянни мъки, плач и стон. Нека поговорим за това как да се спасим, как да благоугодим на Бога, как да се избавим от страшния ад и да наследим блажена радост.

Който иска да се спаси, трябва да принадлежи на едната свята Православна църква, да бъде вреен неин син, да се покорява на нейните наредби. Ако някой не се подчинява на Църквата, ако се е отделил от нея, ако е разколник, колкото и поклони да прави, колкото и да пости, колкото и да се моли, той няма да се спаси. Господ сравнява тези, които не се покоряват на Църквата, с идолопоклонниците: „ Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“ (Мат. 18:17). В Новия завет любимият Христов ученик Йоан свидетелства, че Господ само тогава приема нашата молитва, когато тя се принася по Божията воля (1 Йоан. 5:14). Молитвите на тези, които със своите действия се противят на Бога, не се приемат, а биват отхвърлени от Господа. Разколникът и еретикът, както и дяволът, са чужди на смирението, затова те са чужди и на спасението. Някога на преподобния Макарий се явил дяволът и му казал: „Макарие, ти много постиш, а аз изобщо не се храня; ти малко спиш, а аз дори нямам нужда от сън; само с едно ме побеждаваш: с твоето смирение.“ Разколниците пазят продължителни и строги пости, цели нощи прекарват в молитва, правят много поклони, но, уви, напразно се трудят, защото не искат да се смирят. Без смирение не е възможно да бъдем Христови последователи. Който не се е смирил, той не е Христов ученик, той не се покорява на Христос. Истинското смирение идва от послушанието, казва св. Йоан Лествичник. Без послушание към Църквата няма смирение; без смирение няма спасение. Ереста и разколът съдържат в себе си и хулата срещу Светия Дух, която е смъртен грях, непростим за упорстващия в него човек нито в този век, нито в бъдещия. Дори мъченическата кръв не може да очисти тоя грях, според св. Йоан Златоуст. Той може да бъде очистен, само ако човек се отрече от своята ерес, остави разкола и се присъедини към Светата Църква…

Перфекционизъм – религия на 21 век

Йеромонах Спиридон /Баландин/

Перфекционизмът /от фр. perfection/ е убеждение в това, че съвършенството, както собственото, така и на другите хора, се явява онази цел, към която е длъжен да се стреми човек. Самото понятие перфекционизъм е възникнало в протестантска среда през 19 век, като по-късно се е трансформирало в класически перфекционизъм. Под съвършенство Кант, Лайбниц и марксистите разбират преди всичко вътрешното съвършенство в нравствеността, развитието на талантите и дарбите. Ницшеанското свръхчовечество също представлява един вид перфекционизъм.

В какво всъщност се изразява разликата между учението, изказано в думите на Христа „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ /Мат. 5:48/, и класическия перфекционизъм? В християнството за добро се смята само онова, което се прави изключително и в името на Бога, а съвършенство е да очистим себе си с помощ от горе от всички видове пороци на нашата природа. Св. Игнатий Брянчанинов пише: „Скоро ще видиш, че няма никакво съгласие между Евангелската доброта и добротата на падналото човешко естество. Доброто на нашето паднало естество е примесено със зло, а и самото добро става зло, както става отрова вкусната и здравословна храна, смесена с отрова. Пази се да правиш доброто на падналото естество. Правейки това добро, предизвикваш своето падение, предизвикваш в себе си самомнение и гордост, и ще достигнеш сближение с демоните“ /Из „Принос към съвременното монашество”). Следва да признаем, че от гледна точка на християнството всяко най-правилно и добро дело не е съвършено, защото е отправено към нашето лично несъвършенство. Компенсира се с известно смирение и самоукоряване. В перфекционизма като правило се цели да се постави на по-високо ниво абстрактната нравственост със силите и ресурсите на самото паднало човечество без всякакви допълнителни разсъждения.

Съвременният перфекционзъм се отличава от класическия. Той се е изродил в значителна степен до високи битови стандарти на ежедневието, в смесица на термините „всичко или нищо“, излишна концентрация на неудачи и слабости. По мнението на Гордън Флет, професор по психология в Йоркския университет в град Торонто, перфекционизмът се явява психическо разстройство, изразяващо се в особен род „зацикленост на дребнавостите“ и в опит да доведе всяко дело до някакъв идеал, до „съвършенство“. Такива хора са непоносими, нямат приятели и не допускат да се мисли, че са психически болни, в сърцето си са крайно горделиви и считат себе си за особено достойни. Те са навсякъде, в това число и в сферата на образованието („синдром на отличника“, изразяващ се в надпревара за високи оценки, опасение да загубят статуса си на „умници“, или да не оправдаят надеждата на родители и учители със силното желание да постъпят в престижен ВУЗ)…а също така и в стремежа непрекъснато да са по-красиви или чрез фитнес, или чрез многочислени пластични операции.


Хората на културата са адвокатите на религиозното образование в Румъния

Златина Иванова

Още първата година след падането на режима на Чаушеску предметът „Религия” е въведен в румънското училище. Православната църква в страната улавя първия порив на въодушевление от свободата и не разочарова гладните за духовна храна румънци. За пътя на утвърждаването на предмета Религия като приоритетен в румънското образование разказват отец проф. д-р Василе Крецу и д-р Кътълин Криму от университета в Букурещ, които участваха в международния семинар за учителите по Религия в Русе. Още през 1990 г. предметът „Религия” става задължителен в началния етап от образованието, преподава се като СИП в гимназиалния и е пожелателен за последните два класа. Този период продължава до 1999 г., когато предметът „Религия” е изравнен с всички останали редовни предмети и се изучава като приоритетен. През тези близо девет години православните духовници и богослови оказват всячески подкрепа за предмета – Църквата осигурява учебните материали за учениците в по-голяма степен отколкото държавата, разработва и издава програми, апробира учебното съдържание, създава положителни нагласи в обществото към този предмет. Активността на духовниците и последователната църковна политика подготвя почвата за трайното утвърждаване на религиозното образование в румънското училище.

Днес учителите по „Религия” в Румъния са около 7000, като близо 6000 са учителите по „Религия-Православие”.

За намирането на светите мощи

Ик. Емил Паралингов

В две Свои притчи Господ Иисус Христос сравнява Царството Божие с „имане скрито в нива, което човек намери, и укри, и от радост за него отива, та продава всичко що има и купува тая нива” /Мат. 13:44/. И още с „търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен камък, отиде та продаде всичко, що има, и го купи” /Мат. 13:44-46/.

Подобно имане и скъп бисер, но неоценими с никакви човешки мерки, са мощите на нашите светии. В случая на онези от тях, чиито свети мощи по една или друга причина са пребивавали дълго време в забвение, било под земята, било в някоя пещера /св. Петър Атонски – 12 юни/, на морското дъно /св. свщмчк Климент, папа Римски – 25 ноември/ или са престояли „под открито небе”, оставяйки „цели и съвършено неповредени от каквото и да било тление”, а напротив „изпълващи с прекрасно ухание въздуха наоколо”, какъвто е случаят с мощите на св. прпмчк Николай Нови Вуненски – 9 май /вж. ставрофорен. Ик. Павел Гърбов, „И в България просияли”, СИ, с. 136/.

Намирането мощите на светиите отварят за нас небесната врата и, преминавайки през нея по невидимата за телесните ни очи небесна стълбица /ср. Бит. 28:12/, слизат при нас, за да ни помогнат да издигнем сърцата си нагоре, към Отца във висините /ср. Иоан 16:28/. Те ни „говорят, търсят, настояват за храмове и вяра, за богослужения и отдавания, сливайки миналото с настоящето, събаряйки преградата на вековете, за да споделят даденото им царство с нас тук и сега, в съвременността, притегляйки ни в прегръдка към себе си” /Анула Христова/.

Бог разкрива истинността на мощите чрез дела на чудотворство, произтичащи при намирането им: „слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…” /ср. Мат. 11:5/. От друга страна, което е особено важно, се потвърждават думите Христови, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” /Лука 20:38/. Така и светиите, напуснали земния живот чрез неизбежната за всеки човек смърт, продължават да бъдат сред нас, да се грижат за нас, изпълнявайки даденото ни от тях обещание: на онова място, където ще почиват светите им мощи и ще се почита паметта им, ”нека там да няма нито глад, нито мор, нито смъртоносни болести… а на това място да се възцарява мирът, благоденствието и изобилието… от земни плодове…” /молитва към св. свщмчк Харалампий/…

За почитането на светиите и на техните мощи

Св. Йоан Дамаскин

Трябва да почитаме светиите като Христови приятели, като Божии чеда и наследници, както казва евангелист Иоан Богослов: „А на всички ония, които Го приеха… даде възможност да станат чеда Божии“ (Иоан 1:12). Защото те вече не са роби, а са синове. „Ако пък са чеда,“ те са „и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа“ (Рим. 8:17). И Господ в своите Евангелия казва на апостолите: „Вие сте Ми приятели. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му“ (Иоан. 15:14, 15). Щом като Творецът и Господ на всичко се нарича Цар на царете, Господар на господарите и Бог на боговете (Откр. 19:16; Пс. 49:1), то без съмнение и светиите са богове, господари и царе. Техният Бог е и се нарича Бог, Господ и Цар. „Аз съм,“ казва Той на Мойсей, „Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов“ (Изх. 3:6). Бог постави и самия Мойсей за Бог на фараона (Изх. 7:1). Наричам ги богове, царе и господари не по природа, а поради това, че царували и господаруваха над страстите и запазиха неповредено подобието на Божия образ, по което и бяха сътворени (защото и образът на царя се нарича цар), а също и поради това, че по собствена воля се съединиха с Бога, приеха Го в сърцето си и в резултат на участието си в Него станаха по благодат това, което Той е по природа. Следователно как да не почитаме тези, които получиха името Божии слуги, приятели и синове? Защото честта, оказвана на най-усърдните сътрудници е доказателство за отношението към общия Господар [294].

Светиите станаха съкровищници и чисти жилища на Бога: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях,“ казва Бог, „ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (2 Кор. 6:16).  „Душите на праведните са в Божия ръка и“ смъртта „няма да ги докосне“ (Прем. 3:1), казва божественото Писание. Защото смъртта на светиите е по-скоро сън, отколкото смърт. „Те се потрудиха и ще бъдат живи докрай“ (срв. Пс. 48:9, 10 – слав.). „И скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии“ (Пс. 115:6). И наистина, може ли да има нещо по-скъпо от това – да бъдеш в Божията ръка? Защото Бог е живот и светлина и намиращите се в „Божията ръка“ пребивават в живот и светлина.

Спомени за протойерей Евстати Янков

Александър Маринов

От кончината на приснопаметния Евстатий Янков от Чепеларе тази година се изпълват кръгли 50 години (бел. ред. – текстът е писан 2002 г.). Но колцина са помнещите добрия пастир? Шепа духовни чеда, които едно подир друго гаснат в родното му Чепеларе. Още приживе той е имал откровение свише, че нивата на неговия труд ще запустее и буреняса, което сам о. Евстатий със сълзи открил на свое духовно чедо.

Скъпа е в очите на Господа смъртта на праведника. Добрият пастир не умира, но и подир телесната си смърт всеотдайно бди над малкото си стадо. Споменът за него е с похвала…

Светлината на спомена за тоя праведник ще да е била по-ярка по времето, когато архимандрит Серафим е писал предложените тук биографични блежки за своя духовен другар и съпастир. Въпреки това, духовното съприкосновение със светлия лик на о. Евстатий неотменно рони във всяка вярваща душа искрите на любовта към Господа Бога, на Когото този български Йоан Кронщадски послужи от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всички свои сили (срв. Марк. 12:30).

Бележитият със своите пастирски подвизи протойерей Евстатий Янков се родил в китното родопско село Чепеларе (Смолянско), в много бедно семейство от втория брак на майка си. Тя се казвала Мария. С първия си мъж живяла само шест месеца и го загубила при трагични обстоятелства. Съпругът ѝ работел на остров Тасос (Гърция). Веднъж преди прибирането си в България бил помолен от свои другари, чепеларци, да занесе на домашните им техните спестени пари. Той се съгласил и тръгнал пеш през Родопите за Чепеларе. Помакът, който го придружавал, знаел, че спътникът му носи доста пари. Нападнал го на едно безлюдно място в планината, ограбил го и го убил с кол… След като изминало времето на траура, овдовялата Мария се омъжила втори път. И ето, когато трябвало да се роди първата ѝ рожба – бъдещият голям пастир и дивен Божий служител о. Евстатий, нейният пръв съпруг – мъченик – се явил насън на нейна близка и ѝ рекъл: „Тая нощ Мария роди момченце! Но такова необикновено дете роди, че всички ще имаме полза от него!“

На сутринта жената, която видяла съня, с радост узнала, че същата нощ мария наистина е родила момченце. Това станало на 20 август 1886 г. Тъй Бог още от майчината утроба явил отец Евстатий като Свой избраник.

Впоследствие Мария имала още три деца: Тодор, Рада и Васил. Тодор починал твърде млад.

Семейството, в което отрасъл о. Евстатий, било много бедно – не защото за него нямало добър поминък, а поради пиянството на бащата. Той бил умен, паметлив, способен човек. Владеел отлично църковното пеене. По занаят бил обущар и изкарвал добри пари, но ги пропивал. В къщи не давал нищо. Децата му ходели дрипави и боси. Майката с неимоверен труд едва успявала да ги изхрани и закърпи.

В такава бедна обстановка растял малкият Евстатий.

Житие и страдание на света първомъченица и равноапостолна Текла

Светите апостоли Павел и Варнава, като благовестели Евангелието, дошли в Икония и останали при Онисифор, за когото споменава свети Павел в посланието си до Тимотей, казвайки: “Господ да даде милост на дома на Онисифора, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми”. Живеейки в дома на Онисифор, те често посещавали синагогата, безстрашно проповядвали Словото Божие, довеждали хората до спасителния път и ги обръщали към вяра в Иисуса Христа. Тогава мнозина, като внимавали в учението им и като видели знаменията и чудесата, извършвани от тях, повярвали в нашия Господ Иисус Христос. За това се разказва в книгата “Деяния на светите Апостоли”: “В Икония те (Павел и Варнава) влязоха заедно в иудейската синагога и говориха тъй, че голямо множество иудеи и елини повярваха… Но те пак останаха тук доста време, говорейки дръзновено за Господа, Който свидетелствуваше за словото на Своята благодат, като даваше чрез техни ръце да стават личби и чудеса”.

По това време в Икония живеела една прекрасна осемнадесетгодишна девица, на име Текла, дъщеря на Теоклия, от знатен и славен род. Тя била сгодена за Фамир, един от най-знатните младежи в града, отличаващ се с богатството и с красотата си. Като видяла чудесата, извършени от апостолите, Текла заедно с другите внимателно слушала техните беседи в дома на Онисифор. Семето на Словото Божие паднало на добра почва; по действието на Светия Дух то се вкоренило дълбоко в сърцето на Текла и поникнало: тя повярвала в Сина Божий, обикнала Го и се прилепила към Него с цялата си душа. А апостол Павел, по внушение свише, започнал да беседва за девството и целомъдрието; между другото той казал, че девойка, която пази девството си заради любовта си към Христа, е подобна на ангелите, тя е невеста на Христа, а Христос е неин Жених, Който ще я въведе в Своя небесен чертог. Свети Павел говорил много за това и подбудил Текла да съхрани девството си, така че тогава светата девица твърдо решила да остави годеника си, да презре всички сладости на този свят и в чистота да служи на Христа до самата си кончина. И така, мъдрата девица станала невеста на Небесния Жених и Го последвала с пламенна любов; устремена към нетленния си Жених, тя се топяла като восък, така че върху нея се сбъднало изреченото от Давид: “сърцето ми стана като восък, разтопи се в моята вътрешност”.

Похвално слово за Светия Кръст (Слово за Въздвижение на Светия Кръст)

Св. Климент Охридски

Братя,

Днес, като празнуваме, ние се веселим духовно за издигането на Кръста Господен.

Днес ние се радваме поради възвисяването на честното дърво.

Днес бива издигано нависоко славното дърво и високо издига от гибелта нас, лежащите в грехове.

Днес скритото в земята дърво излиза на светлина. Наистина, и след разпятието и смъртта Христос е Господар на смъртта и на живота. Господ умъртви смъртта и възкръсна от мъртвите на третия ден.

Обхванати от люта завист, евреите се бояха да не би да остане нещо от това, с което Христос бе измъчван, и да не би Кръстът да служи на вярващите в христа за предпазване и за изцеряване, та затова го взеха, закопаха го и го заровиха много дълбоко в земята, казвайки: „Нека той бъде в забрава!“ Имам предвид Кръста – великото християнско богатство, също гвоздеите, копието и дъсчицата с надписа, който Пилат беше написал и положил на Кръста. Също и тоя надпис беше заровен.

Бог издигна в гръцката земя цар Константин Велики, верен християнин, и майка му Елена, която потърси и намери Кръста чрез Божие откровение и чрез вярата на архиерей. Една част от Кръста тя положи в Йерусалим, а другата част заедно с гвоздеите изпрати на сина си в Цариград.

Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5Напред