Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | Напред

За незабравимия старец Назарий

„На умрелите в благочестие е приготвена превъзходна награда“ (2 Мак. 12:45) четем в св. Библия

Да, вярвам в това. Вярвам и изповядвам също, че старецът Назарий умря в благочестие и ще получи награда от Бога. Каква? Да бъде с Бога в рая. Как ще почувства това? Със способността си да се наслаждава още тук на земята в Кокалянския манастир на духовно красивото, на божествените блага, които раят предлага на праведниците.

След Христовата победа над смъртта само тялото умира временно до деня на Второто пришествие, а душата отива при Бога и получава живот в блаженство.

Разбира се, до края на 40-тия ден по 24 часа на денонощието душата на старец Назарий се радва на почитта, спомена и молитвите на толкоз негови духовни чеда и почитатели по целия свят. Не само в манастирите в Родината, но и в енорийски църкви у нас, и в задграничните ни епархии се отслужват заупокойни литургии и молитвени помени за него – съответно на третия, деветия, двадесетия и особено на „равненката“ на 40-тия ден.

Да, непременно душата на старец Назарий чувства облекчение от нашите молитви до 40-тия ден, защото през същите дни неговите дела стават явни и чрез огън се изпитва делото му (1 Кор. 3:15). Този огън е огънят на митарствата, прзе които душата му, след раздялата с тялото, преминава във въздушното пространство от Кокалянския манастир, високо в планината, до най-високото – небесното царство. Въздушната власт (Ефес. 2:2) и „поднебесните духове на злобата“ (6:12) се опитват да обвинят душата на стареца, за да не лети нагоре. Свети архангел Михаил обаче с небесното си войнство, който пази манастира и населниците му от всякакви беди, доказва, че душата на стареца е чиста от грехове и цял живот се е каяла искрено с думи и дела за тях чрез светото тайнство на изповедта. Наистина при преминаването на душата през 20-те митарства всеки грях на душата на отец Назарий има свои митари и мъчители, но ние знаем, че тяхната власт се обезсилва от усърдните молитви на многобройните духовни чеда и почитатели на милия покойник.Untitled

Житие на св. първомъченик и архидякон Стефан

След Възнесението на Иисуса Христа и след слизането на Св. Дух над апостолитесловото Господне бързо се разпространявало, и числото на вярващите растяло всеки ден. Юдейските началници и членовете на синедриона с ожесточение и гняв виждали успехите на новото учение. След като предали Иисуса Христа на позорна кръстна смърт, те се надявали, че с Него ще загине и Неговото слово. Но сега те видели, че смирените рибари безстрашно и гръмко проповядват името на възкръсналия Христа, Който възлязъл на небето и седнал отдясно на Бога; че те правят чудеса, чрез едно допиране изцеряват болни и дават зрение на слепи; че на всички езици те разпространяват учението на Христа и че думите им, изпълнени с необикновена сила, увличат множество люде, готови с радост да напуснат своите семейства и домове, за да станат последователи Христови.

Untitled

Св. Йоан Кронщадски – Молитвеник, чудотворец, прозорливец

Архим. Методий /Жерев/

Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши (Иоан 14:12).

„Още от първите дни на моето служение на църквата,“ казва отец Иоан в своята юбилейна автобиографична реч по случай 70-годишнината от раждането си, „аз си поставих за правило, доколкото е възможно, искрено да се отнасям към работата си и строго да следя за себе си, особено за вътрешния си живот. Аз скоро познах от опит с кого встъпвам в борба, именно със силния княз на този свят, който не дреме, а диша злоба, погибел и адски огън, и с неговите подчинени, поднебесните духове на злобата, както казва Апостолът: нашата борба не е против плът и кръв, т.е. против човеци, а против началствата, против властите, против светоуправителите на тъмнината от този век, против поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). Тази борба със силния и хитър невидим враг явно ми доказа колко много немощи, слабости и греховни страсти имаше в мене, колко много нещо има в мене княза на този свят, и колко много трябва да се боря аз със себе си, с греховните си наклонности и привички и да ги победя, та да бъда по възможност неуязвим за вражите стрели. И започна се духовната бран: самонаблюдение, изостряне на духовното зрение, обучение в непрестанна тайна молитва и призоваване на всеспасителното Христово име; като псалмопевеца Давид, аз постоянно издигах сърдечните си очи към небето, откъдето ми идваше явна, скорошна държавна (властна) помощ (Пс. 120:1-3) и силните ми врагове се обръщаха в бягство, аз пък получавах свобода и душевен мир… Тази борба, която и досега продължава в мене, ме научи на много нещо, особено да познавам всички тънкости на духовната бран, всички безчислени козни (хитрости) на невидимите врагове, и твърдото, винаги уверено призоваване името на Господа Иисуса, пред Когото те не могат да устоят; в тази невидима непрестанна борба аз познах постоянната близост на Господа към мене, Неговата безсмъртна благост и скоропослушливост, Неговата безконечна правда и милост…“*

Untitled

Св. Нектарий Егински – Как следваме Спасителя Христос

Ако обичаме Христос и любим заповедите Му, тогава ние можем да кажем, че следваме нашия Христос и Спасител, защото Той Самият ни е известил това с думите, „ако ме любите, опазете Моите заповеди“, (Иоан 14:15) и веднага добавя, „ако някой Ме люби, ще спази словата Ми“ (Иоан 14:23-24). А пък евангелист Иоан казва в своите послания: „По това узнаваме, че сме Го познали, ако пазим Неговите заповеди. Който казва, „познах Го“, а не пази заповедите Му, той е лъжец; истината не е в него. Който пази словото Му, в него наистина Божията любов става съвършена. По това узнаваме, че сме край Него. Този, който желае да казва, че е в Него, длъжен е да върви така, както Господ е вървял“ (срв. 1 Иоан. 2:3-6).Untitled

Свети Порфирий – приятелят на Христос и помощник на всички хора

На 2 декември Църквата чества паметта на новопрославения светец преподобни Порфирий Светогорец, или както е известен според мястото на своето подвизаване на Света Гора – Кавсокаливит (+1991). Той бе канонизиран през 2013 г. от Вселенската патриаршия, но негови икони и стенописи в църкви и манастири имаше далеч преди официалната му канонизация. Старецът Порфирий, редом със св. Паисий Светогорец, са най-известните съвременни гръцки светци, чиято молитвена помощ търсят хора от целия свят. В България старецът Порфирий също е много почитан, макар че все още няма храм на негово име. През последните две години все повече българи отиват в този ден в неговия манастир, северно от Атина, за да почетат светеца на неговия празник.

Преподобни Порфирий прекарва по-голямата част от живота си в центъра на гръцката столица, служейки в болничния параклис на Атинската болница, в квартал, известен с множеството си публични домове, наркомански средища и бездомници.

Untitled

Образът на невярващия

Св. Нектарий Егински

Невярващият е най-нещастният сред човеците. Причината е, че той се е лишил от най-уникалното благо на земята. Това е вярата, която единствена води към истина и успех. Невярващият е толкова нещастен, защото вече се е лишил от надеждата – единствената подкрепа по късия път на живота. Невярващият е много по-нещастен от другите, понеже му липсва истинската любов на хората, която с грижа обгръща опечаленото сърце. Невярващият е нещастен още, защото се е лишил и от божествената хубост, от божествения образ на Твореца, който Самият Майстор е изрисувал и който вярата е разкрила.

Очите на невярващия не намират нищо друго в творението, освен единствено дейността на природата. Светлият образ (икона) на Твореца, неговата чудна красота, за него остават скрити и неизследвани. Погледът му се лута безцелно в безкрая на творението, никъде не намира хубостта на Божията мъдрост. Никъде не вижда божественото всесилие, никъде не вижда благостта на Бога, божествения промисъл, справедливостта и любовта на Твореца към творението. Умът му не може да бъде отведен оттатък видимия свят, нито да надхвърли границите на сетивното. Сърцето му очаква безчувствено пред изображението на божественята мъдрост и сила. В него не се поражда никакво желание за богопочитание. Устните му остават запечатани, устата му – неподвижна, езикът му – непоклатим.

Радостта, която е разпростряна във всемира, е напуснала сърцето на невярващия, защото от него Бог се е отдалечил. Това празно място се запълва от тъгата, подтиснатостта и нетърпението. Човек остава твърдоглав, а липсата на грижа за духовните неща е завладяла духа му. Той блуждае в неосветената и измамна нощ на живота, където никакъв лъч светлина не достига, т.е. в тъмните пътища. Никой не го води, никой не напътства неговите стъпки. В пътя на живота той остава сам. Извървява живота си без очакване за един по-добър живот. Той попада в множествео капани и никой не може да го извади от тях.

Пада в тях и бива смачкван от тежестта им. Сред притесненията му никой не може да го утеши.Untitled

Най-хубавата грешка

Месогейски митрополит Николай

Днес технологиите са навсякъде, животът всеки ден ни предоставя немислими досега неща, при това често взаимоизключващи се.

Например, развиват се технологии, които улесняват контрацепцията – незачеването. Там, където природата би създала живот, технологията се намесва с претенцията: Не, аз контролирам това! Ще има живот, ако искам! Съществува и обратното явление – където има проблем с раждаемостта, технологията отново се намесва: Ще създам плодовитост. И не само това, но и живот! Мога не само да подобря здравето на ембриона чрез хирургична интервенция или друг начин, но мога да променя и генетическите характеристики на плода! Технологията има такива претенции, защото обществото го иска, общественото мнение го иска – всички смятат, че това е твърде добро. Защо? Научното знание може да се превърне в тирания – вижте какви дилеми създава пред родителите възможността във всеки един момент да се прекъсне бременността. Съвременните диагностични уреди проследяват развитието на плода в различните етапи на бременността. Хората отиват на преглед, а лекарят им казва:

– Направихме тест и детето ви вероятно ще има синдром на Даун.

– Синдром на Даун?!

– Да.

– Сигурен ли сте?Untitled

Манастирът с 365-те параклиса

Прот. Емил Паралингов

В памет на архим. Нектарий /Павлопулос/

След гр. Калони, разположен на едноименния залив, магистралата, идваща от столицата на о. Лесбос – Митилини, се преобразява в първокласен междуградски шосеен път. Подобно на змия, той започва да се изкачва нагоре, промушвайки се между планинските възвишения Агриосикос и Скотино. Не много след началото на изкачването се стига до разклонение, водещо надясно към манастира „Панагия Мирсиниотиса”, а наляво – към манастира „Св. Игнатий – Лимонас” – нашата цел. Ние сме малка българска поклонническа група, стъпила за първи път на о. Лесбос – островът на свв. Рафаил, Николай и Ирина и на толкова още много знайни и незнайни за нас православните българи светци на вселенското православие.

Първата визуална среща с манастира е от височината на пътя. Гледката е неизразима с думи и със сигурност би привлякла творческата мисъл на всеки талантлив пейзажист или фотограф, а за онова, което виждат очите може би най-добре говорят думите на Псалом 94:

„Господ е Бог велик и Цар велик… В Негова ръка са дълбочините земни, Негови са и върховете планински; Негово е морето, и Той го е създал…” /Пс. 94:3-5/.Untitled

Архим. Йоан Крестянкин – Три слова от Кръста, обърнати към хората


В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днес, стоейки пред Разпятието, можем да поразмислим за онези далечни събития и да се опитаме да разберем с какво лично към мен се обръща Христос от Своя страдалчески Кръст. На Голгота била принесена умилостивна Жертва (Рим. 3:25) на неизменната Божия правда за всекиго от нас. Чрез Страданията и пролятата Христова Кръв ние сме избавени от вечното осъждане. И ето, думите, произнесени от разпнатия Спасител в последните минути на живота, разкриват в цялата му глъбина същността на онова велико дело, заради което Той претърпял нетърпимото, и ни указват единствено верния и най-кратък път след Христа. Да се вслушаме и да вникнем, скъпи мои, в това Божие завещание. То може да бъде кратко изразено само с три думи: молитва, покаяние, любов! Да забравиш това завещание означава да отхвърлиш своето спасение. Ако се отклоним от спасителния път, ние не ще можем да се оправдаем нито с незнание, нито с неразбиране, тъй като Божията премъдрост чрез жертвеното служение на Спасителя е указала на хората определен и прост ориентир, който всякога като компас указва направлението на живота, поставяйки ясно разграничение между правдата и лъжата, истината и заблудата, доброто и злото, живота и смъртта. Между Божия път и вражия път! И не ще изнамерим друг, среден вариант, където светлината и тъмнината биха си съдействали и примирили помежду си. И отношението към Христос, Който е Път, Истина и Живот, конкретно свидетелства за избора на жизнен път, който прави човек. Разпвайки Христа, израилските вождове направили своя избор. Съзнателно отхвърлили истината и любовта, те попаднали във властта на бащата на лъжата. Обладани от духа на злобата, те въздигнали на Голгота три кръста – оръдия на най-мъчителното наказание за осъдените на смърт хора.

Untitled

За чудесата на св. великомъченик Мина

† Александрийски архиепископ ТИМОТЕЙ

*Сказание*
След смъртта на нечестивите и богоненавистни римски императори Диоклетиан и Максимиан на царския престол се възкачил благочестивият Константин Велики. В това време някои христолюбиви граждани на Александрия намерили мястото, където били положени честните мощи на славния Христов мъченик Мина и построили там храм, посветен нему.

Случило се, че в Александрия дошъл един благочестив търговец от Исаврия (област в древна Мала Азия). Като чул за множеството чудеса и изцеления, ставащи в църквата на св. Мина, решил да отиде да се поклони на светите мощи и да даде дар на храма, та по молитвите на светия страдалец Бог да го помилва.

По пътя замръкнал в непознато селище и помолил да пренощува в един дом. Хазяинът го поканил, но като видял даровете, се полакомил и през нощта станал и убил госта. Нарязал тялото му на парчета и го скрил в най-вътрешната стая. След убийството се уплашил, започнал да се озърта на всички страни, да търси скришно място, където да го зарови. Както размишлявал за това, пред него застанал св. Мина на кон и го попитал за убития гост. Хазяинът се преструвал, че нищо не знае, но светецът слязъл от коня и отишъл право във вътрешната стая. Изнесъл разсеченото тяло и попитал: „Това какво е?“ Убиецът, силно уплашен, паднал безчувствен. Св. Мина подредил разсечените части, помолил се, възкресил мъртвия и му казал: „Въздай хвала на Бога!“ А след това му подал приготвените дарове и го изпратил да продължи пътя си.

Убиецът се разкаял за стореното и поискал прошка. След като му простил и се помолил за него, св. Мина седнал на коня си и станал невидим.

Една жена на име София отивала на поклонение в храма на свети Мина…Untitled

За хората на любовта

Преп. Иоан Рилски Чудотворец – 19 октомври

Измежду многото светци, безспорно, най-странни от съвременна гледна точка изглеждат отшелниците, преподобните… Техният живот привидно е толкова скучен, толкова досаден… Как да го преразкажеш на днешния човек? Например, пита те:
– Какво е правил този светия?

Отговаряш:
– Ами, молил се е.
– И?
– И е плакал.
– Е, добре, молил се е и е плакал, а през останалото време?… Как се е забавлявал? Не се е забавлявал ли? Е, нали все пак е бил човек, как може без забавления? Добре, разбирам, че тогава не е имало фейсбук и смартфони, но поне някой и друг купон в събота вечер? Не? Как така „бдение в събота вечер“? А поне малко социална дейност? Или пък разходка? Охо, отшелниците са живели сред такава красива природа… Няма как поне да не са се разхождали като им доскучае от молитвата…

Иди обяснявай, че има и друг живот, различен от днешния…

В творенията на преп. Силуан Атонски има такъв разказ:
„Милите деца тичат по ливадите, късат цветя, пеят и се радват, защото ги весели Божията благодат. Но ето, видяха монаха и му казват:
– Виж, Господ е украсил небето със звезди и земята реки и градини; орлите летят високо над облаците и се наслаждават на красотата на природата, птиците весело пеят в горите и по полетата, а ти си монах, седиш в килията си и не виждаш цялата Божия красота. Седиш и плачеш. За какво плачеш в своята малка килия, когато слънцето свети, целият свят е в красота и навсякъде е радост по земята?

Така децата питали монаха…“Untitled

Възпоменание за Пловдивския митрополит Арсений (1932–2006)

Изминаха десет години от внезапната кончина на Пловдивския митрополит Арсений. Внезапна за нас, които бяхме постоянно около владиката, но не и за него. Месец по-рано по повод едно лекарство, което му бях предложил, заради възникнали болки в стомаха, ми бе казал: „Дяконе, аз вече нямам нужда от такива лекарства. Мен вече ме очаква св. Петър”. Предчувстваше, че краят на земния му живот приближава и Господ го призовава при Себе Си.

Разбира се, че възразих и се усмихнах недоверчиво. Но вечерта на 12 срещу 13 октомври домашният телефон звънна и чух страшната вест: „Владиката почина…”. Не, не, не. Не можеше да е вярно. Само преди два дена на пейката пред митрополитския дом обсъждахме нови книги, които предлагах да се закупят за митрополитската библиотека, и бъдещи свещенически ръкоположения. Но беше вярно. Безпощадно вярно…

Untitled

За светците воини и войните в християнството

Много хора, предимно от средите на интелектуалците, критикуват християнството въз основа на кървавите войни, описани в Стария Завет. Съвестта им е смутена от факта, че винаги, когато израилтяните са тръгвали срещу някой народ, са имали Божията подкрепа. Как е възможно Този, Когото наричат любов, Сам да благославя едно масово убийство, каквото е войната? Как християните наричат Иисус Христос дълготърпелив, всеопрощаващ и многомилостив, а в Негово име воюват? Какви светци могат да бъдат онези, които през целия си живот са били посветени на военната служба и са използвали оръжие? Тези три въпроса съществуват реално в човешкото съзнание и затова изискват реалните си отговори. С пълната яснота за недостижимостта на Божествените тайни предлагаме един опит за отговор.

Наистина ли Бог подкрепя войната? Пацифистите учат, че няма война, която да е морално оправдана, независимо дали целта й е защитата на държавата. Основа за тази мисъл дава големият английски философ Франсис Бейкън, който казва, че не може една война да е справедлива, след като крайният резултат е винаги смъртта на хиляди хора. Тази мисъл на Бейкън е в пълно съответствие с Христовото учение за любовта. Untitled

Проф. Георги Мандзаридис – Специфика на Православието

„Пророците каквото видяха, Апостолите каквото научиха, Църквата каквото прие, Учителите каквото в догмати изповядаха, Вселената в каквото се увери… това мислим, това говорим, това проповядваме“.1

Православието не принадлежи към едностранчивите християнски изповедания. Православието притежава вселенски и надвремеви характер. То не произхожда от разделения или самоопределения, защото Православието е пълната и обединяваща истина. То е истината на Църквата – истината на Тялото Христово, което се поделя, но не се разделя, което се множи по членове и обединява. Истината на Православието е фактът на Божията любов към човека, дарът на Божието домостроителство, който задава към вярващите съответните дълг и отговорност за мир и единство помежду им.2

През 842 г., след победата над иконоборството, което под нов вид бе върнало христологическите ереси, мирът и единството в Църквата отново се възстановиха. Дарът на Божията любов отново се прояви в живота на вярващите. Вярата отново стана основна черта на ежедневния живот. Но, разбира се, дори и през най-светлите периоди от църковната история, човешките слабости на църковните членове не престават да съществуват и да отвеждат нерядко до ереси и разколи. И това е така, защото крайният триумф на Църквата и съответно проявяването на нейното непоклатно и неделимо единство ще бъде в края на времената. Тогава, когато разпръснатата по целия свят Църква се прибере в Божието царство.3 Това обаче съвсем не означава, че вярващите имат някакво оправдание да не живеят в единство помежду си. Защото именно в единството е спецификата на църковната природа. И когато вярващият стои вън от единството на Църквата, то той и не живее като член на Църквата.

Църквата не е някаква си човешка организация, където единството, макар и считано за полезно, съвсем не е абсолютно задължително. Църквата е Тялото Христово. А Тялото на Христа не може да не бъде единно. Един е Христос, една е и Неговата Църква. В Символа на вярата изповядваме вярата си „в една, света, съборна и апостолска Църква“. Голямото множество църкви, или по-скоро християнски вероизповедания, са продукт на човека.

Дължат се на хората, а не на Бога.Untitled

Стареца Тадей – За целта на живота

Простете ми, ако понякога по време на тази вечерна беседа се отклонявам от темата. Сами виждате какъв е нашият живот тук на земята. Ние християните желаем спасението както на себе си, така и на своите ближни и се стремим към съвършенство. А нерелигиозните хора желаят да постигнат съвършенство в материалната сфера на живота.

От ранната си младост аз отидох да служа на Господа. Имах слабо здраве и мислех да прекарам остатъка от живота си така както иска Бог. Слава Богу, че Той ме упъти от самото начало при онези труженици, руските монаси в манастира Милково. В манастира мнозинството бяха руски монаси, емигранти, между които можеше да се срещнат свети хора. И тъй като бях още дете, възприемах всичко, каквото ми казваха.

През целия ми живот ме е мъчил въпросът за целта на живота, питах се за какво е той: дали за това човек да се труди да придобие материални богатства, да яде, да пие; нима това е всичко, което е необходимо на човека? Слава Богу, в житието на свети Серафим Саровски се обяснява, че целта на нашия живот е връщането в обятията на Небесния Отец, за да бъдем като ангелите на небето, които ръководи Светият Дух. Тъй като сме деца на паднали родители, е много по-лесно да се отклоним от истинския път, отколкото да се отречем от много лоши навици, които сме придобили в семейството. Ние сме подобия на нашите родители, които не са били съвършени и не са били способни да ни дадат това, което е най-добро, но първо от тях, а по-късно в течение на живота, сме видели много неправди и сме преживели много сърдечни скърби. И така, всички ние се стремим към съвършенство и всички желаем да открием каква е целта на този живот. Откриваме го постепенно, както казват Светите отци: „вярата расте в нас постепенно“. Един от светиите казва: „вярата, която съм имал на младини в сравнение с вярата, която имам ега, когато съм на преклонни години, е била просто неверие“. Нашата вяра расте постепенно и когато се утвърди Господа е силна и мощна. Сега в света става какво ли не. Много сме слушали за протестантите.Untitled

Слово на Преображение Господне

Не само у светите евангелисти намираме разказ за Преображение Господне: за него ни разказват и учителите на Църквата в множество слова, посветени на този празник; в тях те изясняват и значението му, предлагайки по този начин богата духовна трапеза на християните, обичащи да се отдават на благочестиви размишления. И на нас, като имаме тези поучения и слова на църковните отци, напълно изясняващи смисъла на Христовото Преображение, не остава нищо друго, освен да се наслаждаваме на пълната с възвишени мисли духовна трапеза; и няма да бъде безполезно, ако, ползвайки словата на църковните учители, свържем в едно намиращите се в тях тълкувания, събирайки ги като къшеи от трапеза, и ги представим за изясняване на този празник за желаещите.

“Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях”.

Защо Спасителят Христос, желаейки преди доброволните Си страдания и смърт да яви на учениците Си Своята слава, доколкото било възможно за тях, взел на планината Тавор не всички ученици? Защото сред тях се намирал Иуда, който бил недостоен за това божествено видение. Свети Теофилакт, архиепископ Български, разсъждава за това така: “Владиката Христос не взел дванадесетте ученици на планината, защото Иуда бил недостоен с предателските си очи да види славата на Христовото преображение.” Прекрасно възпява и свети Дамаскин: “Нечестивите няма да видят Твоята слава, Христе Боже.”

Но не е ли било да възможно да остави Иуда сам в подножието на планината, като недостоен, а другите апостоли да вземе на планината? Разбира се, за Господа това било напълно възможно: но дълготърпеливият наш Владика, покривайки греховете на всички хора, не поискал да изобличи недостойнството на Иуда, нито да му даде повод за по-голямо падение, както казва Писанието: “не изобличавай злите, за да не те намразят”. Нали ако Господ, вземайки всички апостоли, бе оставил само Иуда, то последният би се изпълнил с гняв и ненавист не само към Иисуса Христа, но и към всички апостоли; той би имал нещо като извинение за предателската си злоба към Христа, и би могъл да каже: предадох Иисуса поради това, че бях презиран от Него. Така предполага блажени Теофилакт: “Ако Иисус бе оставил в подножието на планината само Иуда, а другите бе взел със Себе Си, то някои биха могли да кажат, че именно това обстоятелство е наранило сърцето на Иуда и го накарало да се обърне към мисълта за предаването на своя Владика.”

Но не е ли завидял Иуда на тримата апостоли на планината? Не е завидял: той знаел, че те отиват на молитва, която трябвало да продължи цяла нощ, както пише свети евангелист Лука: “като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли”; а Иуда бил ленив и желаел цялата нощ да проспи в подножието на планината; ленивият и сънливият не се грижат за подвизите на благочестието.

Защо Господ взел на планината не повече от трима апостоли? Той направил това, с цел да изпълни писанието, което казва във Второзаконие: “при думите на двама свидетели или при думите на трима свидетели става всяко дело”. Вземайки със Себе Си трима апостоли Господ Иисус Христос поискал да вземе и двама пророци, за да бъдат и живите, и мъртвите свидетели на това, че Той е Син Божий, изпратен за спасението на света от Бога Отца и засвидетелстван от глас свише. Но защо присъстват трима апостоли, ако за свидетелство са достатъчни двама души? Моисей е призован от мъртвите, за да свидетелства на мъртвите, заключени в ада, за пришествието на Христа в света, Илия – за да каже на Енох в рая; а тримата апостоли са призовани да проповядват впоследствие за славата на Христа, видяна в преображението, казвайки: “видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца”, пълен с благодат и истина. И още: “ние ви явихме силата и пришествието на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни, а като станахме очевидци на Неговото величие. Защото Той прие от Бога Отца чест и слава, когато от великолепната слава дойде към Него такъв глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение”.

И тоя глас чухме да слиза от небесата, като бяхме с Него на светата планина”.Untitled

Св. Иоан Дамаскин – За Светата Троица

agios_ioannis_o_damaskinos2

И така, вярваме в един Бог, едно начало, безначално, несъздадено, неродено, нетленно, а освен това и безсмъртно, вечно, безкрайно, неописуемо, безпределно, всемогъщо, просто, несложно, безтелесно, непреходно, безстрастно, неизменяемо и непроменящо се невидимо, извор на добротата и равдата, умствена и непристъпна светлина, с нищо непреодолима и измервана само със собствената Си воля сила – защото може да върши всичко, което поиска; по могъщество – Създател на всички видими и невидими създания, съдържащо и съхраняващо всичко, промислящо за всичко, властващо, началстващо и царуващо над всичко с безкрайно и бесмъртно царство, нямащо никакъв съперник, изпълващо всичко, необхващано от нищо, но всеобхващащо, без да се оскверни, във всички същности, съществуващо далеч от всичко и отдалечено от всяко същество като надсъществуващо и съществуващо над всичко, пребожествено, преблаго, превъзхождащо пълнотата, избиращо всички началства и чинове, намиращо се над всяко началство и чин, над същността и живота, и словото, и мисълта, в могъщество, което е самата светлина, самата благост, самият живот, самата същност, тъй като то не от някого другиго има своето битие или каквото и да е от онова, което има, а само е източник на битие за онова, което съществува: източник на живо – за всичко живеещо, на разум – за всичко разумно, причина за всички блага за всички същества; с могъщество, знаещо всичко преди раждането му; с една същност, едно Божество, една сила, една воля, едно действие, едно начало, една власт, едно господство, едно царство, в три съвършени Ипостаси и познаваемо, и приветствано с един поклон, и представляващо обект както на вяра, така и на поклонение от страна на всяко разумно създание; в Ипостаси, неслитно съединени и неразделно различавани, което е и непостижимо – в Отец и Син, и Свети Дух, в името на Който се и кръстихме, защото Господ заповядва на апостолите да кръщават така: като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Мат. 28:19). Untitled

На вниманието на нашите енориаши предоставяме словото на митрополит Николай в храм „Св. Благовещение“ – нека сами преценят дали в проповедта си е говорил „за злато и комунизъм“

Слово на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай на празника Преполовение в храм „Св. Благовещение”- гр. Асеновград

С благодарни към Бога сърца духовно тържествуваме в днешния празничен ден в средоточието на цветословния период, т.е. на ония светли дни на Пасхална радост, на радост от mitropolit Nikolaiнай-великия празник на празниците – славното и спасително Възкресение Христово. Дни, в които се поздравяваваме със спасителния за всички нас поздрав: „Христос Воскресе!” Духовно умиление изживяваме в този свещен миг, в който отново Бог благоволи да застанем пред благодатния чудотворен образ на Божията Майка Пресвета Богородица, да се съберем под подкрова на Небесната Царица и отправим горещи молитви да бъде всегдашна наша закрилница и застъпница пред Бога. Благословен е българският православен народ, благословен от Бога затова, че Бог го е избрал и го е дарил със светлината на чистата православна вяра, затова, че Бог не е изоставил своя народ да живее в мрака на невежеството, а го е дарил със светлината на вечния живот. Ето, вчера празнувахме Деня на светите равноапостолни братя Кирил и Методий. Ден, в който се гордеем пред целия славянски свят, но преди всичко ден, в който благодарим на Бога. Виждате ли към нашия изстрадал народ каква Божия милост е излял Господ, за да ни спаси – да имаме светлината на знанието. Защото, казва Господ Иисус Христос : „ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йн.8:32). Нямаше да познае съвършената истина, единствената истина, Истината с главна буква нашият народ, ако Бог не бе запалил две ярки звезди на небосвода на българската християнска святост – светите равноапостолни братя Кирил и Методий. Благодарение на тях нашият народ позна истината и истината го направи свободен даже в тежките векове на робството, във всички дни и години на изпитания. Нашият народ има свободата на чистата вяра. Какво е вярата, какво е знанието, какво е науката, какво е духовната култура за нашия народ? По аналогия можем да кажем, че това е слънцето. Слънцето не просто разпръсква мрака. Слънцето ожитворява, без светлината и топлината на слънцето няма живот, всичко умира. Велики Божии благодеяния, проявени към нас. И нашият малък народ да бъде част от онова християнско общество, за което самата Тя, Владичицата на света, каза: „Ето, отсега ще ме облажават всички родове”(Лк.1:48), в това число и българския род.

Дошли сме в този Божи храм да се поклоним, да облажим с песни, да украсим със славословие на образа на Пречистата, Пренепорочната, Преблагословена и Преславна Владичица на света – Божията майка Света Богородица. Тази икона и този свят храм имат огромно духовно значение за Богоспасяемия град Асеновград. Доказателство за това е многолюдното множество народ, което всеки ден се стича от близо и далеч с просби за изцеление от болести, за утеха в скърби, за справедливост, за правда, за спасение. Ето защо съм благодарен на отец Тодор и на отец Стилян – двамата енорийски свещеници, които от 1 май тази година започнаха всекидневна Божествена света Литургия – всеки ден пред образа на чудотворната икона на Пресвета Богородица. Защото ако по лицето на земята има няколко чудотворни икони и една част от тях се намират при нас, в нашата епархия, нека кажем: „Слава Тебе Боже, Благодетелю наш, во веки!” Защото това е велика Божия милост, проявена към нас и е грях да не почитаме тия светини. Грях е Света Богородица да бъде всеки ден с нас, всяка нощ с нас, всеки миг с нас чрез своя чудодеен образ, а ние да не я зачитаме със славословие, молитви и богослужби. Затова благодаря за духовното разбирането, което е духовно разбиране, проявено от отец Тодор и отец Стилян, ревностно, като добри пастири, да служат всекидневно светата Божествена Литургия и да се молят даже за ония, които нямат време поради ангажирано всекидневие да дойдат и лично да присъстват. Но голяма утеха за всички е всеки ден свещенослужетели пред чудотворния образ на Пресвета Богородица да извършват великото тайнство на вечния живот – светата Божествена Литургия, да се молят за нас и за всички вас, за вашите домове и за вашите чеда. Поздравявам отец Тодор. Разбрах, че съвсем наскоро е взето решение от Общинския съвет да бъде обявен почетен гражданин на Асеновград. Да разбирам че не означава, че другите свещеници в града са непочтени или непочетни, но въпреки това поздравявам отец Тодор и го уверявам, че това е високо отличие, което той с чест и достойнство трябва да носи и оправдае в своето служение. Защото, както казва светото Евангелие, „комуто е много дадено, много и ще се иска ” (Лук. 12:48). Съзнавайки неговите ангажименти и като председател на църковното настоятелство, и като енорийски свещеник, а сега вече и като чредник всяка седмица, всеки Божи ден да служи света Божествена Литургия тук, а вече и като почетен гражданин и ангажиментите му към обществено значими събития за град Асеновград, постановявам и назначавам още един свещеник в катедралния храм на Асеновград „Света Богородица –Благовещение”- отец Никола Янев.

         Както знаете, имаше в началото някакви недоразумения между отец Тодор и новия свещеник, но аз благодаря, че се вслушаха в моя призив те като добри пастири да намерят духовен начин да се помирят, да живеят, да служат в сговор. И съм благодарен за това разбиране от страна на отец Тодор. Казано е в светото Евангелие: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Колко хубаво е да се съберат трима братя да живеят заедно по думите на светия псалмопевец, свети пророк и цар Давид, и заедно с Божията помощ, събрани и тримата в Божието име да чувстват, че Бог е с тях, Бог подкрепя с благодатта си тяхното служение. Отец Никола, към теб се обръщам с отечески призив за взаимно уважение, послушание и изпълнение на всички възложени и канонично съобразени изисквания от страна на председателя на църковното настоятелство отец Тодор, тъй щото служението ви да бъде „иго благо” и „бреме леко”. Молитствам ви благословен от Бога успех.

Сега искам да видя представители на СОТ, защото се оказа, че досега няма сключен договор за охрана на иконата и всички тези скъпоценности, които даряват благодарните християни на чудотворния образ. Нямало сключен договор до скоро, сега не знам, има ли вече, откакто ти направих забележка? Сейфът за съхраняване на иконата е отварян само от отец Тодор – когато той е решавал – и в момента няма лепенки на механизма за заключване на чудотворната икона. Каквото било, било до днес. Затова аз нареждам тримата свещеници плюс цялото църковно настоятелство да се подписват на лепенки, които да поставят на рамката на чудотворната икона и никой да няма право да я отваря без да се съберат всички те заедно. Съгласен ли си? Вие съгласни ли сте? Амин и Богу слава.

Къде са представителите на СОТ, има ли ги тука? Кой ще опише сега цялото това злато, докато иконата отиде до Бачковския манастир? Не, тя сама не се заключва, кой я заключва? Кой ще опише сега всичко това? А-а, ще сложим лепенки. Дайте тия лепенки.

Много съжалявам братя и сестри, че ви занимавам с това. И третото, което искам да кажа – от енориаши на отец Тодор бях обвинен в смъртни грехове. Съобщиха по БНТ и то певеца на отец Тодор тук, който го няма, защото го изгоних, но няма как, той съобщи, че аз трябва да бъда отлъчен от църквата – според него съм вземал по 10 хиляди лева на всяко едно свещеническо ръкоположение. Аз съм митрополитът, който Бог ме е ощастливил да извърша най-много ръкоположения. Вие представяте ли си по 10 хиляди лева?! Има Бог, Боже, прости му, той не знае какво върши и какво говори. Не съм извършил тия грехове, но има Бог и Той вижда. Дано не въздаде никому за кощунствените клевети и обвинения спрямо мен. Аз съм свикнал да бъда обвиняван, няма грях, който медиите да не са ми приписали. Но искам да знаете едно: на медиен натиск аз няма да се поддам. И няма да позволя медиите да кадруват в Българската православна църква. Комунизмът отдавна отмина. Живеем в свобода и демокрация. Каноните знам, пътя на вярата знам и ще ги отстоявам докъдето Бог ми даде сили и живот, имайки и вашите молитви и вашата духовна подкрепа. Така че въпросният певец вече няма право според каноните като клеветник – и то оклеветил митрополит – да пее на клира. Вие представяте ли си, аз влизам днес и той застанал да ми пее „На многая лета, Владико”. С каква съвест?! Благодаря ви, братя и сестри, за разбирането, за търпението и преди всичко за молитвите и духовната подкрепа. Моля се за вас и ви благославям. Бог да ви пази и Света Богородица да бди над вас, сега и вовеки веков. Амин. Христос Воскресе!Untitled

Поучителна история с един монах в Александрия, вписана в патерика на манастира „Сихастрия“, Румъния, от стареца Клеопа

angel_gospoden-602x1200[1]На 3 дни път от Александрия в пустинята се подвизавал в колиба самотен млад монах. За някакъв голям празник отишъл в големия град. Там видял изключително бедни къщички – колиби, видял хора, облечени в скъпи дрехи, обкичени със злато и скъпоценни камъни, видял и бедняци в дрипи. От този видим контраст душата му се натъжила и смутила до степен на разколебаване в „Божията правда“, до степен на разклащане на вярата му.

Когато се прибрал в пустинята си, паднал на колене в колибата и започнал много горещо да моли Бог да му даде просветление, та да разбере защо Той, Всеправедният, допуска на Земята да има такива „големи неправди“. Много горещо и много дълго се молил младият монах и Господ Бог чул молитвата му и му съобщил, че следващата година на същия празник ще му изпрати Ангел и този Ангел в Александрия ще му даде отговора.

В труд, в пости и лишения, в молитви и бдения годината бързо отминала и няколко дена преди празника монахът тръгнал на път за Александрия. Още в началото на пътя му се явил светлолик момък в много бели дрехи – Ангел Господен. Ангелът му казал, че е обещаният от Бога преди една година и че ще върви с него до Александрия, където ще му даде отговора, но му поставил едно условия: да даде дума, че каквото и да види по пътя, да не се намесва и да не го коментира. Монахът приел условието и си дал думата. В миг Ангелът приел вид на пътник и двамата с монаха тръгнали за Александрия. Привечер стигнали едно селце и там ги приютили едни изключително бедни, но гостоприемни хора. Къщицата, по-точно – колибата им – била съвсем празна. Имало само рогозки за спане, нямали дори и софра, а се хранили на земята. Имали само един съд, в който приготвяли храната и той, за голямо учудване, бил златен. Домакините заделили от залъка си и ги нахранили, сместили се и им направили место да пренощуват. Сутринта много рано на тръгване Спътникът (Ангела) взел (откраднал) единствения им съд, който бил златен. Монахът силно се възмутил и го осъдил в сърцето си, но си спомнил обещанието и се въздържал да му възрази. Пътят пресичал една река и Спътникът (Ангела) хвърлил в най-дълбокото златния съд и той потънал. Монахът се разгневил в сърцето си и си помислил колко гладни хора можеше да бъдат нахранени и колко добрини да бъдат сторени с парите от продажбата му, но се въздържал от упреци и коментари. Untitled

Проповед за Неделя на слепия

VindecareaOrbului1a[1]Ставроф. иконом Иван Л. Кондаков

„И като минаваше, видя един човек, сляп по рождение“ (Иоан 9:1)

Братя и сестри,

Когато някой от нас страда от телесен или душевен недъг, склонни сме да мислим, че Бог ни е наказал за голямо прегрешение. Срещнем ли нещастник, мислим, че той носи последиците на лични или наследствени прегрешения. Така мислили и учениците на Господа Иисус, когато видели пред храма един млад просяк, сляп по рождение. Те запитали Иисуса Христа: „Кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?“ (Иоан 9:2)

Иисус отговорил: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му… Плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия. И му рече: иди се умий в къпалнята Силоам. Той отиде, уми се и се върна прогледнал“ (Иоан 9:3-7). Но иудеите не повярвали, че е бил сляп и е прогледнал, докато не повикали родителите му. Те отговорили: „Знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем или кой му е отворил очите“ (Иоан 9:20-21). Бояли се, че може да бъдат отлъчени от синагогата, ако признаят силата на Иисуса Христа. Прогледналият обаче твърдо държал а Христа и казал на иудеите: „Открай век не се е чуло някой да е отворил очи на слепороден“ (Иоан 9:32). Ядосани, иудеите го изпъдили вън. След това Христос го намерил. Изцереният Му се поклонил. Спасителят казал: „За съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невидещите, а видещите да станат слепи… Фарисеите, които бяха с Него… Му рекоха: нима и ние сме слепи? Иисус им рече: да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях, но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава“ (Иоан 9:39-41).

Тук изпъква признателността на изцерения и преклонението му пред Иисуса Христа като на Бог, и дързостта и злобата на иудеите, които сляпо държали за съботата и Закона.

Но отново остава открит въпросът: защо този млад човек се е родил сляп? Слепотата му не може да е наказание за личен грях. Бог не зачита грешките на малките деца до 7-годишна възраст, а камо ли да се говори за грях преди раждане. Може би родителите му са виновни? Има наистина болести, които се наследяват и последиците от греха на родителите се предават често на ред поколения.

Чухме как отговорил Христос на учениците Си: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде да се явят делата Божии върху му“. Можем да си представим, как ще е наострил уши нещастният човек да чуе каква е причината на неговата слепота.Untitled

Житие на Св. Иоан Руски, Изповедник и Чудотворец

Св. Йоан се родил около 1690 година. Когато през 1711 г. започнала войната с Османската империя, той вече бил войник в царската армия на Петър Велики. Войната не се оказала успешна за Русия и турската войска победоносно се придвижвала, всявайки в хората ужас и страх. Св. Йоан участвал в боевете и защитавал Родината си. Възпитаван от родителите си в православен дух, той дълбоко скърбял като виждал жестокостта на войната и гибелта на хиляди млади хора, деца, жени и старци.

В битката за освобождаването на Азов св. Йоан бил пленен и изпратен в Цариград заедно с хиляди други свои съотечественици. От Цариград бил препратен в град Прокопион в Кападокия. Тук той се оказал подчинен на някакъв ага, който управлявал еничарски лагер.Untitled

Христос Воскресе!

Свещ. Владимир Дойчев

Вчера ние бяхме като безмълвни заради това, че Животът слизаше в гроба, а днес сякаш че онемяваме от радост заради това, че Животът веднъж завинаги срази смъртта.

Христос Воскресе!

Христос възкръсна от мъртвите и ни казва: „Радвайте се!“ (Мат. 28:9) Радвайте се, защото вечното победи временното. Защото смисълът на човешкото съществуване окончателно надви над неговото безсмислие.

Христос Воскресе!

Христос Възкръсна от мъртвите и направи така, че за всеки един от нас да се появи възможността да гледаме Бога лице в лице. Да се гледаме един другиго лице в лице с искрена неизказана любов. И да можем да казваме: „Обичам те!“, което да отеква във вечността.

Христос Воскресе!

Христос Възкръсна от мъртвите и даде надежда за всичко онова, от което човешкият живот е губел смисъл. Защото каквото и да направи човек – забогатее, придобие, поумнее – той не може да спаси сам душата си от смъртта. „Христос Воскресе!“ е единствената човешка надежда.

Христос Воскресе!

Спомнете си лицата на онези, които сме изпратили, на онези, които са били близо до нас, които са ни били най-любими и са си отишли от него. Умножете това по милиардите смърти на този свят. А после кажете: „Христос Воскресе!“ Христос Възкръсна и на тези наши близки, на всички свои чеда, дарува живот. Христос Възкръсна и даде на човека да живее в неизказаната радост на Божественото Царство.Untitled

Празникът Светли петък – Живоприемни източник на Св. Богородица и едноименният манастир в Константинопол

parish-feast-day

Празникът Живоприемни източник, или по-точно Св. Богородица – Живоприемни източник, се отбелязва на Светли петък – първия петък след Възкресение Христово. Свързан е с „обновлението на храма на Пресвета Владичица и Богородица, който се намира вън от стените на Цариград и се нарича „Живоприемен източник”, или още „Балъклъ”. Така е записано в началото на Синаксара на празника. Той обаче има своята предистория, свързана с чудо, извършено от Божията майка през V в. на мястото, където се намира и до днес изграденият през 1833 – 1835 г. храм „Живоприемен източник”…

Ето какво разказва Синаксара на празника. Преди още да възлезе на императорския престол, бъдещият василевс Лъв I, наричан Макелий, „разхождайки се по това място”, видял „слепец, заблуден да броди из гъсталака”. Слепецът помолил Лъв да му намери вода, за да утоли и жаждата която изпитвал, и той „навлязъл в гъстата гора, търсил тук и там вода и като не намерил, върнал се опечален”. Тогава чул женски глас: „Не трябваше, Лъве, толкова да се трудиш да търсиш вода, понеже водата е наблизо”. Ободрен от гласа, Лъв подновил търсенето, но то и сега било безрезултатно. И отново се чул гласа: „Императоре Лъве, влез по-навътре в гъстата гора и ще намериш локва; ще вземеш с шепа от мътната вода и ще утолиш жаждата на слепеца; ще намажеш с калчица слепите му очи и веднага ще познаеш коя съм, понеже отдавна съм на това място”.Untitled

Чудеса на Оптинските новомъченици о. Василий, Трофим и Терапонт

234417.p[1]На 5/18 април 1993 г. с нож, дръжката на която е издълбана с цифрите „666“, са убити трима монаси от прочутия Оптински манастир в Русия. Убиецът е от сатанинска секта; неговият господар мрази цялото човечество, но особено ненавижда монасите. Но днес верните в Русия и по света почитат като свети мъченици тримата иноци, иеромонах Василий и монасите Трофим и Терапонт. Много от онова, което знаем за живота им, говори, че Господ Си е предвидил за Своите избранници такъв завършек на земния им живот. Предлагаме няколко примера за чудеса, взети от интернет страницата на Оптинския манастир.

На дванайсетгодишна възраст синът ми беше много невярващ и отхвърляше вярата. Като негова майка, аз настоях да го доведа в Оптинския манастир. За него Светата Литургия беше отегчителна, но след службата отидохме до гробовете на Оптинските новомъченици, където намерихме пейка, на която да седнем (тогава още не беше построен параклисът). Това, което се случи в последствие на гробовете на мъчениците, бе истинско чудо за моето семейство. Синът ми, който до този момент бе невярващ, каза: „Мамо, толкова е мирно тук. Да поседнем малко.“

seraphimwikon[1]Святото православие

Иеромонах Серафим /Роуз/

Какво е това православие? Това е нещо живо и горещо (а не абстрактно-хладно), което се отнася към сърцето, а не само към разума, и се постига през целият живот (а е само с учение). Около нас – съкровища на святото православие, спасителни съкровища, където никъде повече ги няма, а ние с чувство на пълно удовлетворение оставаме съвършено безплодни.

Ако срещнем препятствия – трябва само да се радваме; пред нас е борба, а заедно с нея – и надеждата, че няма да заггинем. Трябва да започнем още днес, още сега. Колкото е по-трудно, толкова е по-добре. Да преодоляваме трудностите, борбата за вярата – това като че ли на нас повече от всичко не ни стига.

Православието, това не е просто обичай, варване, поведение, или нещо от този род, което носи някакъв признак на християнството, оставащо при това духовно мъртво. Не, това е жива стихия, която преобразява човека, дава му сили да живее в най-трудните и ужасни условия и го подготвя за мирния преход към вечността.

Без /сърдечна болка/ не трябва да прилагаме ученията на светите отци към собствения си живот. 

О. Роман Брага: Бог е винаги с теб

Архим. Роман /Брага/, роден, отраснал, служил и претърпял гонения в Румъния по време на комунизма, се преставя на 93 годишна възраст на 28 април 2015 г. в манастира „Успение Богородично” в Мичиган, САЩ. Разговорът с него от 2012 г. предостави Православната църква в Америка.

Отче, като начало, какво ще ни кажете за монашеския начин на живот?

Това е един добър въпрос. Най-напред обаче трябва да разберете културно-обществената среда в Румъния от 20-те до 50-те години на миналия век, когато бях млад. Румънците, струва ми се, винаги са имали склонност към монашеския начин на живот, защото „монашески“ и живот по монашески не означава единствено това да отидеш и да заживееш в манастир. Когато Нашия Господ Иисус Христос благовести: „който обича майка си или баща си повече от мен, не е достоен за Мен…” или когато казва „…ако не вземете кръста си и ме последвате, не сте достойни за Мен…”, Той не говори на монаси; по онова време не е имало монаси. Той говори на хората, било то семейни или несемейни, на всички. Тъй че, в известен смисъл, когато говорим за добродетели, не съществува разлика между монасите и мираните. Монашеските добродетели са за всички. Ще ви дам пример: онези, които искат да отдадат живота си на Господа, на Църквата, и които искат да спасят душите си чрез монашески живот, понякога се изправят срещу несъгласие от страна на родителите си, които може би желаят децата им да живеят по светски. Обаче помнете: Бог е на първо място в живота ни, а след това идват родителите и приятелите.

Най-напред трябва да слушаме Бога, защото Той е Отец на всички ни. Така че в това има известен монашески елемент. Въздържанието, например, не е само за монасите. Като цяло семейните хора следва да пазят повече въздържание от тези, които са сами. Миряните също следва да пазят повече въздържание от монасите. Въздържанието означава да се въздържаме от храна, от алкохол, от много други неща. Иначе, както е в нашето общество тук в Америка, ние започваме да се въздържаме от някои неща едва след като бъдем принудени от лекарите.

За житейските грижи

1[1]

Св. Теофан Затворник

Продължавам да говоря върху вашето оплакване за наплива на мисли, породени от житейски занятия.

Как може да стоим без работа? Ще бъде грешна празност. Трябва нещо да се работи, а и някои къщни работи да се вършат. Това е ваш дълг. И външните отношения не бива да се прекъсват. Трябва да се поддържат, и то както трябва. Това е дълг на човешкото общежитие. Но всички занятия от този род могат и трябва да бъдат изпълнявани така, щото да не отдалечават мислите от Бога. Как така?

У нас съществува едва ли не всеобщо поверие, че щом се заловиш с нещо в дома или извън него, вече излизаш от онези Божии дела, които са Му угодни. Поради това, когато се породи желание да живеем богоугодно или при разговор стане дума за това, обикновено то се съпровожда от мисълта, че ако е наистина така, тогава бягай от обществото, бягай от къщи в пустинята или в гората. Междувременно и едното, и другото не е правилно. Житейските и обществените работи, от които зависи съществуването на семейството и обществото, са определени от Бога дела и изпълняването им не е бягство в небогоугодна област, а движение в Божии дела.

Преборете се за истината, спасете децата си

105728.p

Схиархим. Йоаким Пар

Младите винаги са идеалисти. Това е прекрасно, защото те още не са превърнати в циници от разочарованието, непочтеността и грабежа. Хората открадват мечтите им. Хората принуждават младите да бъдат такива, каквито те дори не са сигурни дали искат да бъдат. Децата пристъпват с невинност, а ние ги учим да бъдат подозрителни. Идват с кротост, а ние ги учим да използват насилие. Като деца те искат да се доверяват на всекиго…

Естественият стремеж на младите е да влязат в съприкосновение с това, което е добро. Ние ги плашим, когато казваме, „Внимавай, не съществува добро“. И така им предлагаме едни системи, които по същество са провалени системи. Защото не са създадени, за да ви доведат до това, което вие сте. Те са системи, които искат вие да се пригодите към това, което те искат вие да бъдете. Така че аз не говоря за неподчинения на нищо идеализъм: „Прави каквото искаш“. Говоря за естествената склонност да се стремим към това, което е добро и истинно. Тя трябва да се насочва и отглежда, подхранва, от тези, които знаят каква е истината.

И, разбира се, някой ще каже, че всички казват, че знаят истината, и че това, което правят, е най-доброто за вас. Но ние като православни християни знаем, че всичко трябва да се преценява спрямо абсолютната истина. Абсолютното добро. Абсолютният начин (път) на живот. Господ, Иисус Христос, и общината. На тази основа. Така че младите искат сигурност, те искат всичко да бъде или черно, или бяло. Те искат да се отдадат напълно на нещо, което напълно ще ги задоволи.

И тъй, очевидно е, Христа предлага това. Но той го предлага по един труден начин.

aimilianos[1]

Комфортът на насилието и насилието на комфорта

Старец Емилиян Симонопетрит

Господ ясно определя, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят1. Следователно, всички вярващи в Христа живеят като насилници и воини, с болка и труд, докато „се всели Христос2 в сърцата им. А колко повече монасите са призвани да живеят и проповядват чрез дела и трудове идващото царство, поради което много точно биват определяни катo„насилници“.

Великият апостол Павел, верен на Господните слова, се радва и изказва приветствия, когато евангелското насилие3 стига до кръст и смърт, изповядвайки, че „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите4 и хвалейки се „с кръста на Господа нашего Иисуса Христа5.

Впоследствие светите отци, възприемайки този евангелски принцип и отправна точка за живота в Христа, с вяра и убеденост казват: „Божият път е всекидневен кръст6. Друг св. отец казва: „Да насилваш себе си във всичко – това е монахът7. Трети пише: „Монахът означава постоянно насилие над естеството8.

Тази духовна аксиома се е превърнала в съзнание за всички, които следват Христовите стъпки и разглеждат насилието като подражание на мъчениците, което в замяна дарува радост и обещание за вечен живот.

Как обаче насилието се е превърнало в такъв порив и източник на душевен комфорт за подвижниците на вярата? Викът, който всеки ден чуваме от безброй сърца – „отстъпи от мене, за да си поема дъх9, получава следния сигурен отговор и изкупителен отзвук: „Никой да не търси комфорта, а да стене и скърби сега, за да наследи простора на Божието царство10.

A) Причината за насилието

Чрез непослушанието в рая Адам въвел греха в живота на човешкия род и нанесъл съдбовни за целия свят изменения и сътресения; той унищожил простотата в себе си и във всички родени след това хора, а заедно с нея – мира, вътрешния покой, безстрастието, любовта, въвел раздвоението на помислите, представите и делата, разновластието (ἑτεροκρατία), угризението на съвестта, болестите, горчивината на живота. Човекът вече „не върши това, що желае, а онова, що мрази, него прави11.

Св. Теофан Затворник – Пробуждане от греховния живот и осъзнаване на греха

Гюстав Доре - Алчността

С право осъзнаването на собствените грехове бива сравнявано с пробуждане от греховен сън.

В какво се състои тази първа крачка в движението на душата от греха към Бога – по-точно дори не крачка, а само начало на тръгването, отправна точка?

“Грехът потапя душата в съня на самозабравата, безчувствеността и безгрижието. И грешникът дълбоко спи! Но както е необходимо да събудим заспалия, за да стане и да тръгне, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види опасността на своето положение и да реши да стане и да отиде при Господа. За тази именно цел ние чуваме подбуждащи гласове навсякъде около нас. И съвестта, и словото Божие, и словото на отците, и богослужебният чин на св. Църква, и цялото творение, и щастливите, и нещастните обстоятелства в живота – всичко буди, всичко говори на заспалия грешник: Стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос (срв. Еф. 5:18)! И какво ще ни говорят постът, великопостното четене и пеене и дори самият канбанен звън, ако не същите думи: Стани ти, който спиш и възкръсни от мъртвите?

Подбужда ни всъщност Божият Дух, който прониква до човешкия дух. Но трябва и ние сами себе си да безпокоим и да се самопринуждаваме; защото без нас и Божият Дух не ще стори нищо в нас.  

Митрополит Иеротей /Влахос/ Старецът Софроний рече: „Всяка Божествена Литургия е Богоявление”

38407[1]За нас християните център на всичко и най-велико по смисъл събитие в историята на света е идването на Иисуса Христа, Който не отхвърли архетипите на Стария Завет, но Ги изпълни, като ни откри тяхното истинско величие и даде ново измерение на всичко – вечно и нескончаемо. Новият Завет на Христа благовести началото на нов период в историята на човешкия род. Днес божествените зари сияят, разкривайки неизследимото величие на любовта и смирението на нашия Бог и Отец, като идването на Христа ще промени всичко, ще донесе новото откровение, което ще повлияе участта на цялото творение, на целия свят.

И тъй Той се яви. Той, Комуто света дължи своето съществуване, и с редки изключения „светът Го не позна” (Иоан 1:10). Това събитие безмерно надвишава всяко възприятие на обикновения човек. Първият, който Го позна, бе Иоан Кръстител и затова Той рече за него: „между родените от жени не се е явил по-голям от Иоана Кръстителя” и че ”е краят на закона и на пророците” (Мат. 11:9-13).

Той дойде „за да спаси света” (Иоан 12:47), за да ни открие Единия Истински Бог. Той ни откри името на Отца. Той ни предаде словото, което Сам получи от Отца.

Той ни откри Бог като Светлина, която пропъжда всяка тъмнина (вж.1 Иоан 1:5). Той ни доведе до съприкосновение с най-изключителното от всички тайнства, че Бог е ипостасно съществуващ, и не е едно лице, а три лица в едно: Светата Троица.

Дарува ни Кръщението „с Дух Светий и с огън” (Мат 3:11). В светлината на това познание ние вече може да съзрем пътя към вечното съвършенство (Мат. 5:48). Ние чувстваме Неговото божествено присъствие вътре в нас и извън нас, в неизказаното величие на вселената, в лицето на човека и в светлия човешки ум. А в часовете, когато незалязващата Му светлина озарява сърцата ни, ние съзнаваме, че няма да умрем. Знаем това със знание, което не може да се докаже със стандартните способи, но за което не се нуждаем от доказателство, защото Сам Светият Дух свидетелства това вътре в нас.

Христос отслужил Божествената Литургия веднъж и това продължава във вечността.

Пропуснатите минути

https://chasovnicite.com/blog/wp-content/uploads/2012/11/prenosim-slynchev-chasovnik.jpg

Св. Серафим Саровски съветва всяка минута да се вглеждаме критично какво сме направили, казали или помислили в предходната. Т.е. всяка минута да даваме отчет пред съвестта си – Божия глас в нас – за онова, за което ще ни се иска сметка на Страшния съд. Някой обаче може да каже, че една минута е твърде малко време, за да съгреши човек. Но колко време отнема изричането на една клевета, на една обидна дума?! По–малко от минута. Тогава съвета на св. Серафим е напълно приложим…

Господи! На нас ни е трудно дори в края на деня да си направим такава равносметка, а какво остава за всяка минута. Толкова много грижи ни тежат, с толкова много житейски проблеми е обременена мисълта ни, нима ще имаме време и за това? Така че, когато съвестта ни осъжда за някоя изпусната лоша дума или недобра мисъл, ние се оправдаваме, че трудно сме могли да следим думите и помислите си поради многото грижи и ангажименти през деня. Вината прехвърляме върху ситуацията, която винаги е напрегната или тревожна. Така дните преминават в месеци, месеците в години, докато накрая, уморени от борбата с ежедневието, влезем в последните часове от нашия живот.

Но кой може да каже кой час е последен за него? Само тази невъзможност за предугаждане на неизбежната смърт е достатъчна да се замислим върху необходимостта по-често да се вглеждаме във времето, което отхвърляме зад нас. Така един свят старец казал, че всеки ден трябва да се живее като последен. Друг – постоянно да бъдем в покайно настроение. А Господ Иисус Христос след молитвата си в Гетсиманската градина се натъжил, защото намерил учениците Си заспали. „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41). Колко вяра и колко твърдост се иска за последното, след като не към физическа будност ни призовава Спасителя, а към духовна.

Подвижник и пророк на съвремието ни

„Вече е по-късно, отколкото ви се струва, затова бързайте да вършите Божието дело“ Йеромонах Серафим Роуз (12.08.1934 – 02.09.1982)

Животът на отец Серафим (Роуз) сам по себе си е едно чудо. Подвизавайки се като монах в планините на Северна Калифорния, той е разчупил оковите на своето време и е проникнал в сърцевината на древния християнски опит, като е свързал отново разноликия западен човек с неговите изгубени корени и му е показал пътя за връщане при Бога. „В известен смисъл – пише Джеймс Тоунър [1], – животът на отец Серафим е епическа алегория за един доста по-обширен разказ. Нишката на неговия живот отразява гоблена на Живота изобщо.“ Днес името на отец Серафим е известно и обичано от много хора по целия свят, особено в Русия и Източна Европа, където комунизмът е опустошил духовно цели народи, заквасени от векове с духа на Православието – непорочната Христова вяра.

Майка му Естер била по произход норвежка, а баща му – наполовина французин, наполовина датчанин. Баща му бил обикновен човек, изкарващ прехраната си с поддържане на бейзболни терени. Когато на 12 август 1934 г. му се родил третият и последен син, той го нарекъл Юджийн (Евгений), което означава „благороден“.

Църковният устав

Иеромонах Серафим /Роуз/

Когато влезем в нашите свети православни храмове и славим Бога, както Той Сам ни е научил да Го славим, кажете ми от какво най-напред да се възхищаваме? Дали от тази смайваща красота и величие на божествената служба, които преди повече от хиляда години така поразили пратениците на светия велик княз Владимир, че те не знаели на земята ли се намират, или на небето? Или от необхватното богатство и разнообразие на богослуженията, които могат да се сравнят само с безкрайната щедрост и неизчерпаемост на самата природа, и в които сякаш е отразена щедростта на Небесния Творец? Или с неизменно пребиваващия в центъра на това многообразие изумителен ред, благодарение на който православната служба придобива хармонична цялост и ни издига нагоре в единодушно поклонение на Бога?

И колко е огорчително, че толкова малко от православните християни разбират изцяло смисъла и духа на богослуженията, които като постоянен източник на вдъхновение, според създалите ги с Божия помощ свети отци, трябва да запазят в нас искрата на спасителната Православна вяра и да разпалват от нея силния пламък на любовта! Колко малко хора познават и обичат църковния устав, който посочва правилата и реда на църковните служби и – ако съумеем да го разберем добре – внася ред в самите ни сърца, показва ни пътя към този Изток свише (Лука 1:78), към който ни зове светата Църква!

Двойно по-огорчително е обаче, че се намират хора, които макар и да наричат себе си православни християни, възлагат вината за обичайното в наши дни плачевно състояние на Православната църква не толкова върху топлохладните вярващи, отхвърлящи идеалите на устава, колкото върху самия устав, който според тяхното мнение, трябва да се „преразгледа“ и „обнови“.

РАДОСТ – ГИБЕЛ ЗА СКРЪБТА

OJa_OUOnP-O_O-P_O-P-_OSO_O-O_O_O_O-O-P_P-_-_3[1]Старец Емилиян Симонопетрит

Болката, притеснението, тревогата, душевната трагедия са резултат от грехопадението на човека, което се дължи на неговия егоизъм. Зловонията на егото пораждат в душата притеснение, докато нейното естествено състояние е радостта, защото Бог е мир, радост, а душата е вдъхната от Бога, тя е създадена от Него и върви към Него. Следователно притеснението е чуждо и неоправдано в човешкия живот.

Въпреки това днес не можеш да срещнеш радостен човек, което означава, че никой не може да намери уравновесен, спокоен, естествен човек. Притеснението е ужасна болест, която бичува света, може би най-голямото мъчение за човечеството, неговата най-голяма драма. То е не просто увертюра към ада, а преживяване на ада в настоящия живот.

Липсата на радост означава липса на Бога, докато радостта е доказателство за Неговото присъствие.Untitled

Великото чудо, което Св. Спиридон стори на 11 август 1716 г.

Spyridon-Kerkyra_1716[1]Сред историческите източници, свидетелстващи за автентичността на следните събития, свързани с изгонването на римокатолиците от острова, има и исторически документи, предадени ни от големия светец на гръцката църква св. Атанасий Пароски. Нека обърнем вниманието си към случилото се в днешния ден на о. Керкира:

ВЕЛИКО ЧУДО

През 1716 г. турците обградили остров Корфу с голяма флотилия. Те разполагали с петдесет хилядна войска и многобройни кораби, които прекъснали връзката на острова с останалия свят.Untitled

Авва Доротей за злопаметността

0_8500c_40531c71_L[1]

Отците са казали, че монасите не бива да се гневят или да оскърбяват когото и да е било. „Който е победил гнева, казват те, победил е демоните, а когото тази страст победи, той изобщо е чужд на монашеския живот.” А какво да кажем ние за себе си, когато не само че не изоставяме раздразнителността и гнева, но се предаваме и на злопаметност? Какво да правим, как да не оплакваме такова жалко и нечовешко устройство (на нашите души)? И тъй, братя, нека внимаваме върху себе си и се помолим с Божията помощ да се избавим от огорчението на тази гибелна страст.

Случва се, че когато между братята произлезе смущение или възникне неприятност, един от тях се покланя на другия за прошка, но и след това продължава да скърби и да има лоши мисли против брата си. Такъв не бива да пренебрегва този факт, но да премахне незабавно такива мисли, защото това е злопаметност. А тя, както казах, изисква от човека много внимание, за да не го овладее и да погине. Който се е поклонил за прошка и е сторил това заради заповедта, той в момента е победил гнева, но още нищо не е направил против злопаметността и затова продължава да се сърди на брата си.Untitled

Преподобния старец Порфирий – Наставление към родителите за възпитанието на децата

phoca_thumb_l_bb3[1]Старецът Порфирий, като отличен и разсъдителен наставник, чрез богопросветеното си слово насочваше родителите да имат помежду си и към децата свята християнска любов. Подчертаваше, че добрият и примерен живот на родителите предава лъчите на Божията благодат и на децата. Светостта на родителите спасява децата. Детето има нужда от родители – хора на топлата любов – още от момента на неговото зачеване. Светият живот на родителите, като общение на истината и любовта, предава мир, единство, любов, кротост, свети чувства и в детските сърца. Семейството, когато живее християнски живот, става училище на любовта. Любовта е висшата цел на възпитанието. Детето не е съд, който трябва да напълним, а е огнище което трябва да затоплим.

Обратно, когато родителите нямат духовен живот или не се подвизават правилно, предават и на децата си лошото духовно състояние и объркано поведение, тъй че противникът дявол измъчва родителите чрез противопоставянето на децата още от ранна или по–голяма възраст. Родителите са длъжни с нежно сърце, самоотричане, спокойствие и тишина, с търпение и добро разположение, с Христова радост, молитва и вяра да насочват децата си в любовта, истината, придобиването на плодоносни добродетели, да им предават пламъка на вярата, духа на разума и духовното знание.

КРЪСТЪТ И КАК ТОЙ СЕ ПРЕЖИВЯВА В ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА

stavr

Старец Емилиян Симонопетрит

Изпитвам особено вълнение, защото пред себе си имам хора, които се грижат за небето, а не за земята, хора, които всеки ден очакват слово Божие, за да го приложат, а не просто да го чуят.

Тези от вас, които сте идвали на Света Гора, сигурно сте забелязали, че навсякъде господства кръстът. Видели сте, че главните манастирски църкви са кръстовидни, куполите – украсени с разнообразни свещени кръстове, манастирските крила – разкрасени с кръстовидни украшения, пътепоказателите по кръстопътищата – и те са във формата на кръст, синорите между манастирите – обозначени с кръст, чешмите по сенчестите пътеки – и те имат кръст. Всеки манастир е невъзможно да не изложи на поклонение най-скъпоценната реликва – честното дърво на Господния Кръст.

Когато е облечен с цялото си одеяние – своето монашеско всеоръжие, всеки монах носи общо сто трийсет и четири кръста. В ръката си държи броеница с триста зърна, която се състои от две хиляди и седемстотин кръста. Така всеки монах във всеки един момент е обграден от хиляди кръстове, а самият той от своя страна пък е вграден в кръста Господен. Неговият преживян опит е кръстът, негова утеха е кръстът, негово оръжие е кръстът, негова радост, негов жребий, негово богатство е кръстът, животът му е кръст. 

Мандамадос – домът на св. архангел Михаил

IMG_0996„На много места по света се почита паметта ми, но в Мандамадос е моят дом”…

Това били думи на самия св. архангел Михаил, когато се явил на млад мъж от Атина със заповед да отнесе меч в манастира му край с. Мандамадос на о. Лесвос.

И наистина, благочестивите поклонници, дошли тук, усещат с цялото си сърце и душа, че се намират на особено място – неизчерпаем извор на благодатни чудеса, непресъхващ дори до днес, а според силата на вярата умножаващи се за прослава на Божието свято име.

Чудотворната релефна икона на св. Архангел Михаил

Известна е в целия гръкоезичен православен свят чудотворната икона на св. архангел Михаил от манастира „Таксиархи” край Мандамадос. Тя е релефна и уникална по своя вид, защото е моделирана от глина, замесена с кръвта на осемнадесет монаси, посечени от сарацински пирати в далечния Х в. Преданието е запазило жива историята за създаването на иконата…

От края на IX до края на ХI в. сарацинските пиратски нападения били непрестанни по островите на Византийската империя. Пиратите били „ужасът” на островното население, плячкосвали, грабели и убивали необезпокоявано. Отвличали мъже, жени и деца, а после ги продавали в робство по богатите тържища на Изтока…Untitled

Велики знамения на Божията благодат: За намирането на св. мощи на св. Кирана Солунска и св. Акилина – Ангелина

В памет на блаженопочиналия митрополит на Иерисо, Света Гора и Арнеа Никодим /Анагносту/

„Дивен е Бог в Своите светии! Жив е Господ Бог!” Така възкликват и днес православните християни, когато в тези лукави дни на духовна криза и отстъпление ставаме свидетели на Божии чудеса. Такива безспорно са събитията, за които ще разкажем сега. Те ни укрепяват, показвайки ни, че Бог е същият и вчера, и днес, и утре, и вовеки! /ср. Евр. 13:8/ и е с нас „през всички дни до свършека на света” /Мат. 28:20/.

През 2011 г. и 2012 г. православните християни от с. Осса, епархия Лангада на Еладската православна църква, изживяха велики знамения на Божията благодат, като се удостоиха да открият безценно духовно съкровище – светите мощи на новомъчениците Кирана Солунска и Акилина – Ангелина от с. Зангливери.

Новият епархийски митрополит Иоан /2009 г./ още при въдворяването си обяви, че си е поставил за цел прославлението на родената в с. Осса св. Кирана Солунска. Untitled

Назад | 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | Напред