Monthly Archives: 30.01.2018

Богословието на светите Трима Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст

Вера Младенова

Тримата свети Светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст са живели през втората половина на IV век. Те са оставили в наследство забележителни богословски трудове, които са озарявали и все още озаряват пътя на поколенията до днес. Паметта им се чества както поотделно – за всеки един тях, така и заедно – в един ден. По този начин светата Църква показва, че тримата са един общ стълб за християнското богословие. Тяхното наследство е равностойно и допълващо се, всеки от тях е допринесъл в еднаква степен със своя достоен труд за чистото и свято учение за Бога и за догматичката обосновка на православната вяра.

Времето, в което са живели и творили светите Светители е било след християнските гонения – няколко десетилетия след християнския геноцид. Но въпреки всичко, този период все още бил смутен и лъкатушещ. Точно в онези първи години, когато християните свободно можели да изповядват вярата си, се зародили множество ереси и заблуди, които пълзели сред обществото. В тези мрачни дни отново надигала глава богохулната арианска ерес, хулеща Божествената природа на Сина. Въпреки нейното осъждане на Първия Вселенски събор през 325 год., тя продължавала да върлува из християнския свят и да смущава благочестивия народ.

Свети Василий и свети Григорий били не само съвременници, а изцяло единомислени в Христа братя и близки приятели. Техният житейски път на земята се пресича в Атинската школа, където двамата придобивали образованието си. Запознанството им съвпада с тези трудни времена за Църквата. Арианската ерес и други подобни на нея мракобесни учения били тяхна обща болка и голяма част от трудовете им са посветени в изобличаването им.

Св. Василий се стремял да отдава особено внимание на богословските полемики с ариани и македониани. Той твърдо защитавал православието от техните заблуди. Като епископ на Кападокия, свети Василий, се посвещава на трудове, в които се обосновава за истината на православното богословие. Той успява да подготви догматичното изповядване на вярата, което по-късно се обсъжда на Втория вселенски събор, проведен малко след смъртта на светителя. За това негово дело наричаме св. Василий вселенски учител на истината. Подобно на св. Иоан Предтеча, който подготвяше сърцата за идването на Спасителя, така и св. Василий подготвяше Божията нива сред съвременниците си, за да може в 381 година, когато е началото на Константинополския събор, да се отдаде значение на всичките еретичните учения, които да се отхвърлят завинаги. Както да се установи категорично догмата за Светия Дух, Който изхожда от Отца и Го славим наравно с Отца и Сина. Светият отец, в своите трудове разкрива един от основополагащите християнски догмати за Света Троица – разяснява как всяко от трите лица на Бога е със свой личен Ипостас , но Трите са с една обща природа. Тоест, Господ е с три Лица, но е Един Бог. В подкрепа на тази истина, написва три книги посветени на Светия Дух.…

Богослужебна програма за м. февруари

Проповед в навечерието на Неделя на Митаря и Фарисея

22 януари – Свети апостол Тимотей

Градът Листра се намирал в Ликаония, в Мала Азия. В този град се родил Т и м о т е й (Деян. 16:1), който бил обърнат в християнството от св. ап. Павел по време на първото му мисионерско пътешествие. Майка му Евника и баба му Лоида били еврейки, а баща му бил елин. При второто си пътешествие великият апостол на езичниците го обрязал „заради юдеите, които бяха по ония места“ (Деян. 16:3) и го взел за свой спътник.

От това време нататък Тимотей бил постоянен спътник на св. ап. Павел, който му възлагал важни поръчения. Сведенията, които Тимотей донесъл на своя учител от Солун в Коринт (1 Сол. 3:1-3), станали повод за написване на Първото послание до Християните в Солун. Важна роля по отношение на коринтските християни има ап. ПТимотей и при третото пътешествие на ап. Павел (1 Кор. 4:17; 16-10; Рим. 16:21). Заедно с други шест спътници Тимотей продружавал учителя си и до Йерусалим (Деян 20:4). Тимотей бил заедно със затворения Павел в Рим (Кол. 1:1; Филим. 1; Фил. 1:1), и св. Павел съобщава, че ученикът му преди него бил освободен (Евр. 13:23). През последните години на ап. Павел той бил поставен като негов заместник на отговорното апостолско поприще в Ефес (1 Тим. 1:3). Скоро преди смъртта си ап. Павел чувствува копнеж да го види и му поръчал да отиде в Рим (2 Тим. 4:11),с лед което Тимотей отново се завърнал в Ефес. Евсевий Кесарийски (263 – 339 г.) в своята „Църковна история“ го нарича „първи епископ на Ефес“. Св. ап. Тимотей бил умъртвен на 22 януари 97 г. от езическа тълпа, защото излязъл пред езическото шествие и го изобличил за безсрамните действия по време на Артемидините тържества.

Светите му мощи са били пренесени от император Констанций (337-361 г.) в Цариград и положени заедно с мощите на св. Лука и св. Андрей Първозвани в храма „Св. Апостоли“. По-късно били отноесени в Италия от кръстоносците.

В канона на новозаветните свещени книги влизат две Павлови послания до св. апостол Тимотей, които принаделжат към неговите „пастирски послания“. Първото е написано след „първите окови“ на ап. Павел (64-65 г.), а второто – малко преди неговата мъченическа смърт в 67 година.

Източник Жития на светиите. Синодално издателство

Житие на светия апостол Тимотей

Свети апостол Тимотей произхождал от областта Ликаония[1], а възпитанието и образованието си получил в знаменития град Листра, който се прославил не само с изобилието на земните си плодове, но най-вече със своя апостол, тая божествена плодоносна клонка. Тази млада издънка израснала от нездрав корен: както благоухаещата роза разцъфтява от бодливо стъбло, тъй и свети Тимотей произлязъл от елин езичник, известен със своето езическо нечестие, и дотолкова затънал в пороци, колкото синът му впоследствие превъзхождал всички с добродетели и с високата си нравственост. Майката и бабата на свети Тимотей били от еврейския народ, и двете свети и праведни жени, украсени с добри дела, както свидетелства за това свети апостол Павел: “при спомена за твоите сълзи, копнея да те видя, за да се изпълня с радост, и като си спомням за твоята нелицемерна вяра, която по-рано я имаше у баба ти Лоида и майка ти Евника, а убеден съм, има я и в тебе”[2].…

Сектантството – грях против любовта

„Моят син попадна в секта“. „Сектата ми отне бащата“. „Как да спасим близкия човек, попаднал в секта“. Такива и подобни заглавия на статии във вестници и в мрежата на интернет вече не е невъзможно да удивят съвременния човек. Наред с епидемията на СПИН, с увеличаването на алкохолизма и наркозависимостта, проблемът с пагубното влияние на сектите в човешкото общество стои едва ли не на първо място по своята актуалност и значимост. Докато бедата не докосне близките и познатите ни хора, така наречените нови религиозни организации, или по-просто секти, може да се окажат безобидна алтернатива на установените религиозни традиции. И само след загубата на любимия съпруг, на любимото дете, на пълноценния член на обществото, превърнал се в роб на псевдорелигиозна група, идва разбирането за опасността от „религиозния либерализъм“.

Сега е широко разпространено мнението, че всички религиозни организации могат да съществуват свободно. Хиляди такива общества наричат себе си „християнски църкви“ и заявяват, че именно те са запазили истинското учение на Христос. Но нито една от тях не може да докаже древността на своята църква, нито апостолския произход.

Напротив, много секти се явяват повече като хаотично възникнали групи, експериментиращи в сферата на човешката психология и религиозност. Сектите съществуват от тогава, от когато съществува и християнството.

От историята ние знаем, че от самото начало на християнската църква са започнали да се появяват гностическите секти, а след това монтанизъм, манихейство и други. Сектантското изкушение винаги е присъствало в историята на Църквата. Винаги са се намирали хора, стремящи се да нарушат съюза на любовта между учениците на Спасителя ида посеят раздор. И древните, и съвременните сектанти със своята дейност допринасят за разделение на вярващите в Христос, за неразбиране на християнството и духа на християнската любов. Те става послушно оръжие в ръцете на дявола, действащ на принципа „разделяй и владей“.

„За четящия светото Евангелие животът на Христос Спасителя представлява наистина много велики моменти, които изпълват душата му с някакво особено велико чувство“ – писал светият новомъченик архиепископ Иларион /Троицки/. „Но може би най-великата минута в живота на цялото човечество е тази, когато Господ Иисус Христос в мрака на южната нощ, под надвисналите сводове на зелените дървета, през които сякаш самото небе надничало към грешната земя с проблясващите ярки звезди, в Своята първосвещенничека молитва възгласил: „Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно…“ (Йоан 17:11, 20-21)“

На тези думи на Христос трябва да обърнем внимание. В тях ясно е определена същността на цялото християнство: християнството не е някакво си отвлечено учение, което се приема с ума и всеки си го разбира сам за себе си.…

Божият мир е на земята

Свщмчк Григорий, епископ Шлиселбургски

В рождественските дни, макар и да сте отвлечени от заниманията си, за миг отдайте своите мисли на яслите, сърцето направете вертеп и се слейте с небесния хор на ангелите, и кажете: „Слава във висините Богу!“ (Лука 2:14). Но аз се страхувам да продължа тази свещена песен, защото не зная очистени ли са сърцата ви, за да възприемат следващите думи: „На земята мир, между човеците благоволение!“ (пак там). Страхувам се, че у вас има твърде много плътско мъдруване, а светът, за който тези думи са предназначени, ги приема като лъжа, фалш и лицемерие.

Как да разберат хората какъв може да бъде мирът? Какъв може да бъде мирът, когато вселената е подобна на вулкан, когато нямат край кръвопролитията и войните, когато светът е кипящ котел; войната или приготовлението за война тече навсякъде и какво „върху човеците благоволение“? „Само лицемерие!“ – казва човешкият ум. Какво ти благоволение, когато земята потръпваот земетресения, разяжда се от човешката злоба и ненавист? Излиза, че песента на Църквата е лъжа, лицемерие, фалш, тъй като мир няма. Тук има нещо нередно. Не може ангелите да са възвестили лъжа.

Но мир на земята има. Той е донесен. А ако в безбожния свят виждаме, че няма мир, ние по-силно трябва да крещим: „Слава във висините Богу и на земята мир!“ (Лука 2:14). Хората и човечеството нямат мир, но това е по-лошо за тях самите. Значи те са губещите в организацията на света. Ако те са се отвърнали от мира, какво общо има с това Бог? Ако хората са толкова „умни,“ че не се нуждаят от благоволението, а сами създават хаос, злоба и ненавист, какво общо има с това Бог?

Мирът е донесен. И то какъв мир! Мир с необятна дълбочина, в сравнение с онзи мир, който са искали хората. Хората искат покой в своите жилища. Хората сега са готовида натрапят на Христа ролята на Повелител, Който със Своите разпореждания и заповеди устройва света и Неговите войници го охраняват. Христос не е мислел за мир, охраняван от войници, за покоя във вашите жилища. Напротив, имайки предвид света на човешкото устройство, Христос казвал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Не веднага ли след ангелската песен се проля кръвта на младенците? (вж. Мат. 2:16-18) Ирод възстановяваше мира. Но това стори не Христос, а хората! Защо приписвате това на Бога? Божият мир е друг, а тайната му е различна.

Тази тайна във възвеличен възторг възпява Църквата: „Елате да се възрадваме в Господа, изяснявайки си настоящото Тайнство: разруши се отделящата ни от Бога стена, прибра се пламенният меч и Херувимът отстъпва от дървото на живота; и аз се приобщавам към райската храна“. Църквата обяснява: „Разруши се отделящата ни от Бога стена…“; ето каква война е свършена, ето какъв мир е сключен: свършена е войната с небето, отбраната на небето от злото на земята.…

Проповед на 8 януари – Св. Емилиан Изповедник, еп. Кизически

200 години от мъченическата смърт на свещеномъченик Онуфрий Нови (Габровски)

Точно преди 200 години, на 4 януари 1818 г. на гръцкия остров Хиос е убит от турците св. Онуфрий, наричан Нови. Този Христов изповедник е роден в Габрово. В неговото гръцко житие, написано от светогорския монах Онуфрий Иверски, са запазени сведения за неговите българи родители – Дечо и Анна. Христовият изповедник умира едва на 32-годишна възраст.

Св. Онуфрий се родил през 1786 г. в Габрово, до Велико Търново, в България, от благочестивите родители Дечо и Анна. Към края на живота си баща му станал монах с името Даниил. На 9 години малкият Матей (както било кръщелното име на светеца) преживял събитие, което наранило дълбоко чувствителната му душа. Веднъж, по неизвестна причина, родителите му го набили – може би заради някаква детска беля. Той се разгневил много и в детския си протест казал пред намиращите се там турци, че иска да се потурчи и да стане мюсюлманин. Обещал, изрекъл дума, която обаче никога не изпълнил. Въпреки това с времето светецът не намирал мир в съвестта си. Смятал се за виновен и омърсен пред Бога заради моментното намерение да се отрече от Него. Затова още в младежка възраст заминал за Света Гора. Пристигнал в Хилендарския манастир. Там търсил прошка от Бога. Живял подвижнически и понеже имал голямо благочестие и любов към Бога, бил ръкоположен за дякон с името Манасий. Тук той се радвал на Божията милост към него, но вътре в него нараствало едно свещено желание – една мисъл, която не му давала мира: искал да измие напълно, с мъченическа кръв душевната си рана, нанесена чрез лекомисленото обещание да се отрече от Христос. Той започнал да моли Бога да го укрепи.

Манасий разбрал, че в скита на св. Йоан Предтеча в Иверския манастир живее опитен духовник, папа-Никифор, който подготвил за мъченическо свидетелство преподобномъчениците Акакий, Игнатий и Евтимий. Младият дякон доверил на този духовник желанието си. Той го посъветвал „да се подвизава преди мъченичеството така, сякаш е в болката на мъченичеството“. В продължение на четири месеца Манасий живеел сам в светогорска килия, подвизавайки се усърдно под ръководството на папа-Никифор, без да общува с никого. Тук, в непрестанна молитва, принесъл на Бога своите покайни сълзи и коленопреклонни молитви, които понякога стигали до 4000 на ден. Житиеписецът пише, че „скръбта, съкрушението и покаянието били неизменно в сърцето му“. Светецът вече бил готов. Приел велика схима с името Онуфрий. Душата му била пронизана от божествената любов. Нищо не можело да пречупи небесния му копнеж. Той тръгнал към мястото на своето мъченическо свидетелство със съзнанието, че е „най-грешният от всички хора и недостоен да се нарича християнин“.

Място на неговата мъченическа кончина станал остров Хиос. Той пристигнал там на 25 декември, Рождество Христово, през 1817 г., придружаван от благочестивия монах Григорий Пелопонески. Той щял да покрепя мъченика в трудните часове, както бил правил и с преподобномъчениците Акакий, Евтимий и Игнатий.…

Интервю с Георги Тодоров за филма Пътят на воина /обновено, 45 мин./