Monthly Archives: 29.10.2017

Богослужебна програма за м. ноември

Проповеди за цялата година от Св. Лука Симферополски

Ташкентският епископ Инокентий открива дара на проповедника у бъдещия светител Лука. „Вашето звание е не да кръщавате, а да благовестите”, обръща се той към току-що ръкоположения свещеник о. Валентин Войно-Ясенецки.

„Считам за свое главно архиерейско задължение всякога и навсякъде да проповядвам за Христа”, казва той в Симферополския съборен храм на 31 октомври 1952 г. Този принцип спазва до края на живота си.

За какво говори в храма светител Лука? И как говори?

Очевидец – протойерей Евгений Воршевский – свидетелства за това. „Архиепископ Лука сам сгъна св. антиминс и завърши служението на Литургията. Преди отпуста той излезе, за да произнесе проповед. Целият храм замря в очакване. И ето, заговориха проповедническите уста… Всяко слово излизаше из дълбините на сърцето, бе изпълнено с дълбока вяра и преданост на Божията воля. Отвсякъде в храма се чуваше плач и тихи ридания. Думите на архипастира се отронваха и падаха като зрели зърна, и проникваха дълбоко в сърцата на вярващите. Всеки се чувстваше обновен след проповед с такава сила на духа и вярата.”

Проповедите на св. Лука са кратки, той не изморява слушащите го с „многоглаголание”. Темите са най-разнообразни, но център и ос на всички негови слова остава Евангелието. Нерядко той засяга теми, които поради недостатъчна подготвеност или от страх пред гнева на висшестоящите, другите свещеници изобщо не засягат. Множество негови проповеди са посветени на съвместимостта между науката и религията. Като влага мощта на ерудицията си и като привлича факти от еволюционното учение, физиологията и психологията, проповедникът се обявява в защита на евангелското учение за триединния състав на човека – дух, душа и тяло – триединство, на което той посвещава знаменита монография.

Като защитава вярата от нападки, св. Лука дава примери от изтъкнати учени и философи, обръща се към историята на човешката мисъл. Многократно предпазва своите слушатели от греха на фанатизма, от ненавист към инакомислещите, към хората с различни възгледи. „Отнасяйте се внимателно към всяка чужда вяра, никога не унижавайте и не оскърбявайте.” (Слово на празника Преполовение, 1953 г.)

В равносметка за своя църковен живот св. Лука изброява, че за 38 години свещенство произнася 1250 проповеди, от които не по-малко от 750 са записани и оформени в 12 обемни машинописни тома.

Съветът на Московската духовна академия определя този сборник проповеди като „изключително явление в съвременния църковно-богословски живот” и избира автора за почетен член на академията.

Книгата може да намерите в книжарницата при храма.

Йеромонах Спиридон /Баландин/ – Перфекционизъм – религия на 21 век

Перфекционизмът /от фр. perfection/ е убеждение в това, че съвършенството, както собственото, така и на другите хора, се явява онази цел, към която е длъжен да се стреми човек. Самото понятие перфекционизъм е възникнало в протестантска среда през 19 век, като по-късно се е трансформирало в класически перфекционизъм. Под съвършенство Кант, Лайбниц и марксистите разбират преди всичко вътрешното съвършенство в нравствеността, развитието на талантите и дарбите. Ницшеанското свръхчовечество също представлява един вид перфекционизъм.

В какво всъщност се изразява разликата между учението, изказано в думите на Христа „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ /Мат. 5:48/, и класическия перфекционизъм? В християнството за добро се смята само онова, което се прави изключително и в името на Бога, а съвършенство е да очистим себе си с помощ от горе от всички видове пороци на нашата природа. Св. Игнатий Брянчанинов пише: „Скоро ще видиш, че няма никакво съгласие между Евангелската доброта и добротата на падналото човешко естество. Доброто на нашето паднало естество е примесено със зло, а и самото добро става зло, както става отрова вкусната и здравословна храна, смесена с отрова. Пази се да правиш доброто на падналото естество. Правейки това добро, предизвикваш своето падение, предизвикваш в себе си самомнение и гордост, и ще достигнеш сближение с демоните“ /Из „Принос към съвременното монашество”). Следва да признаем, че от гледна точка на християнството всяко най-правилно и добро дело не е съвършено, защото е отправено към нашето лично несъвършенство. Компенсира се с известно смирение и самоукоряване. В перфекционизма като правило се цели да се постави на по-високо ниво абстрактната нравственост със силите и ресурсите на самото паднало човечество без всякакви допълнителни разсъждения.

Съвременният перфекционзъм се отличава от класическия. Той се е изродил в значителна степен до високи битови стандарти на ежедневието, в смесица на термините „всичко или нищо“, излишна концентрация на неудачи и слабости. По мнението на Гордън Флет, професор по психология в Йоркския университет в град Торонто, перфекционизмът се явява психическо разстройство, изразяващо се в особен род „зацикленост на дребнавостите“ и в опит да доведе всяко дело до някакъв идеал, до „съвършенство“. Такива хора са непоносими, нямат приятели и не допускат да се мисли, че са психически болни, в сърцето си са крайно горделиви и считат себе си за особено достойни. Те са навсякъде, в това число и в сферата на образованието („синдром на отличника“, изразяващ се в надпревара за високи оценки, опасение да загубят статуса си на „умници“, или да не оправдаят надеждата на родители и учители със силното желание да постъпят в престижен ВУЗ)…а също така и в стремежа непрекъснато да са по-красиви или чрез фитнес, или чрез многочислени пластични операции.

В кариерата на човек (тук много често перфекционистите ги заплашват неврози и депресии) това заболяване стига до абсурда, когато човек искрено счита, че никой освен него не е в състояние да изпълни правилно някаква работа, опитвайки се с часове да доведе и най-дребното поръчение до „съвършенство“ и в края на краищата се окаже неефективен работник.…

Проповед на 6 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Хората на културата са адвокатите на религиозното образование в Румъния

Още първата година след падането на режима на Чаушеску предметът „Религия” е въведен в румънското училище. Православната църква в страната улавя първия порив на въодушевление от свободата и не разочарова гладните за духовна храна румънци. За пътя на утвърждаването на предмета Религия като приоритетен в румънското образование разказват отец проф. д-р Василе Крецу и д-р Кътълин Криму от университета в Букурещ, които участваха в международния семинар за учителите по Религия в Русе. Още през 1990 г. предметът „Религия” става задължителен в началния етап от образованието, преподава се като СИП в гимназиалния и е пожелателен за последните два класа. Този период продължава до 1999 г., когато предметът „Религия” е изравнен с всички останали редовни предмети и се изучава като приоритетен. През тези близо девет години православните духовници и богослови оказват всячески подкрепа за предмета – Църквата осигурява учебните материали за учениците в по-голяма степен отколкото държавата, разработва и издава програми, апробира учебното съдържание, създава положителни нагласи в обществото към този предмет. Активността на духовниците и последователната църковна политика подготвя почвата за трайното утвърждаване на религиозното образование в румънското училище.

Днес учителите по „Религия” в Румъния са около 7000, като близо 6000 са учителите по „Религия-Православие”.

Законът за образованието, приет през 2006 г., позволява на всички законни изповедания в страната да организират свое обучение по Религия в училищата, ако в съответния район има достатъчно ученици от това изповедание. Към момента 86% от румънците заявяват себе си като православни, респективно това е и процентът на учениците, изучаващи Религия-Православие. 5% са католиците, 1% униатите, 1% петдесетниците, а традиционните протестантски изповедания са още по-малко. Общо учениците, изучаващи Православие в Румъния, са приблизително 3 милиона.

Всички учители по Религия получават държавна заплата. Тяхното постъпване на работа е предшествано от сериозно обучение и процес на проверка на способностите им да преподават: те всички имат дипломи за висше богословско образование, сертификат за изучаването на „Психология на религиозната педагогика”, препоръка от епархийския архиерей. След това кандидатите за учители преминават през сериозен процес на селекция от страна на Министерството на образованието – кандидатстване чрез подаване на документи, събеседване, открит урок в присъствието на комисия от Министерството. Едва след положителна оценка от цялата процедура учителите получават разрешение да практикуват в румънските училища с еднакъв статут като всички останали преподаватели.

През 2006 г., месец преди влизането на страната в Европейския съюз, по инициатива на Румънската православна църква постигат съгласие по новия Закон за вероизповеданията в страната, който ляга и в основата на статута на предмета Религия. Две години по-късно новият румънски патриарх Даниил създава Консултативен съвет на изповеданията, в който влизат представители на всички изповедания и който се превръща в постоянен и стабилен партньор на държавата в сферата на религиозната политика.

През 2014 г. в румънското общество започва емоционална дискусия са необходимостта този предмет да продължи на присъства в редовната учебна програма. Повод е жалба на учител по философия до Конституционния съд, който оспорва член на приетия през 2006 г.…

За намирането на светите мощи

В две Свои притчи Господ Иисус Христос сравнява Царството Божие с „имане скрито в нива, което човек намери, и укри, и от радост за него отива, та продава всичко що има и купува тая нива” /Мат. 13:44/. И още с „търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен камък, отиде та продаде всичко, що има, и го купи” /Мат. 13:44-46/.

Подобно имане и скъп бисер, но неоценими с никакви човешки мерки, са мощите на нашите светии. В случая на онези от тях, чиито свети мощи по една или друга причина са пребивавали дълго време в забвение, било под земята, било в някоя пещера /св. Петър Атонски – 12 юни/, на морското дъно /св. свщмчк Климент, папа Римски – 25 ноември/ или са престояли „под открито небе”, оставяйки „цели и съвършено неповредени от каквото и да било тление”, а напротив „изпълващи с прекрасно ухание въздуха наоколо”, какъвто е случаят с мощите на св. прпмчк Николай Нови Вуненски – 9 май /вж. ставрофорен. Ик. Павел Гърбов, „И в България просияли”, СИ, с. 136/.

Намирането мощите на светиите отварят за нас небесната врата и, преминавайки през нея по невидимата за телесните ни очи небесна стълбица /ср. Бит. 28:12/, слизат при нас, за да ни помогнат да издигнем сърцата си нагоре, към Отца във висините /ср. Иоан 16:28/. Те ни „говорят, търсят, настояват за храмове и вяра, за богослужения и отдавания, сливайки миналото с настоящето, събаряйки преградата на вековете, за да споделят даденото им царство с нас тук и сега, в съвременността, притегляйки ни в прегръдка към себе си” /Анула Христова/.

Бог разкрива истинността на мощите чрез дела на чудотворство, произтичащи при намирането им: „слепи проглеждат и хроми прохождат, прокажени се очистват и глухи прочуват, мъртви възкръсват…” /ср. Мат. 11:5/. От друга страна, което е особено важно, се потвърждават думите Христови, че Бог „не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” /Лука 20:38/. Така и светиите, напуснали земния живот чрез неизбежната за всеки човек смърт, продължават да бъдат сред нас, да се грижат за нас, изпълнявайки даденото ни от тях обещание: на онова място, където ще почиват светите им мощи и ще се почита паметта им, ”нека там да няма нито глад, нито мор, нито смъртоносни болести… а на това място да се възцарява мирът, благоденствието и изобилието… от земни плодове…” /молитва към св. свщмчк Харалампий/…

Датите на намирането на светите мощи от най-ранни времена станали паметни, за тях се съставяли служби и в тези дни започнали да се отслужват празнични богослужения, като всички християни били изпълнени с „онази радост, която е имала блажена Елена, когато намерила Честния Кръст” /из Свето Тайнство Брак, Требник, с. 116/. Със същата почит и с тържествено богослужебно честване се ознаменувало и пренасянето на мощите на светиите от мястото на намирането им до онова място, на което самите те показвали, че искат мощите им да пребивават постоянно.

Св. Йоан Дамаскин – За почитането на светиите и на техните мощи

Трябва да почитаме светиите като Христови приятели, като Божии чеда и наследници, както казва евангелист Иоан Богослов: „А на всички ония, които Го приеха… даде възможност да станат чеда Божии“ (Иоан 1:12). Защото те вече не са роби, а са синове. „Ако пък са чеда,“ те са „и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа“ (Рим. 8:17). И Господ в своите Евангелия казва на апостолите: „Вие сте Ми приятели. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му“ (Иоан. 15:14, 15). Щом като Творецът и Господ на всичко се нарича Цар на царете, Господар на господарите и Бог на боговете (Откр. 19:16; Пс. 49:1), то без съмнение и светиите са богове, господари и царе. Техният Бог е и се нарича Бог, Господ и Цар. „Аз съм,“ казва Той на Мойсей, „Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов“ (Изх. 3:6). Бог постави и самия Мойсей за Бог на фараона (Изх. 7:1). Наричам ги богове, царе и господари не по природа, а поради това, че царували и господаруваха над страстите и запазиха неповредено подобието на Божия образ, по което и бяха сътворени (защото и образът на царя се нарича цар), а също и поради това, че по собствена воля се съединиха с Бога, приеха Го в сърцето си и в резултат на участието си в Него станаха по благодат това, което Той е по природа. Следователно как да не почитаме тези, които получиха името Божии слуги, приятели и синове? Защото честта, оказвана на най-усърдните сътрудници е доказателство за отношението към общия Господар [294].

Светиите станаха съкровищници и чисти жилища на Бога: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях,“ казва Бог, „ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (2 Кор. 6:16).  „Душите на праведните са в Божия ръка и“ смъртта „няма да ги докосне“ (Прем. 3:1), казва божественото Писание. Защото смъртта на светиите е по-скоро сън, отколкото смърт. „Те се потрудиха и ще бъдат живи докрай“ (срв. Пс. 48:9, 10 – слав.). „И скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии“ (Пс. 115:6). И наистина, може ли да има нещо по-скъпо от това – да бъдеш в Божията ръка? Защото Бог е живот и светлина и намиращите се в „Божията ръка“ пребивават в живот и светлина.

А за това, че чрез ума Бог обитава и в телата им, споменава и апостолът: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас?“ (1 Кор. 6:19). „А Господ е Духът“ (2 Кор. 3:17). И „ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори“ (1 Кор. 3:17). Затова, как да не почитаме одушевените Божии храмове, одушевените Божии жилища? Светиите са живи и с дръзновение стоят пред Бога.

Владиката Хирстос ни дари мощите на светиите като спасителни извори, от които многообразно се изливат благодеяния и блика миро от благоухание.…