Monthly Archives: 29.11.2016

Богослужебна програма за м. декември 2016 г.

untitled

2 декември – преп. Порфирий Кавсокаливит – Богослужения

Образът на невярващия

Автор: Св. Нектарий Егински

Невярващият е най-нещастният сред човеците. Причината е, че той се е лишил от най-уникалното благо на земята. Това е вярата, която единствена води към истина и успех. Невярващият е толкова нещастен, защото вече се е лишил от надеждата – единствената подкрепа по късия път на живота. Невярващият е много по-нещастен от другите, понеже му липсва истинската любов на хората, която с грижа обгръща опечаленото сърце. Невярващият е нещастен още, защото се е лишил и от божествената хубост, от божествения образ на Твореца, който Самият Майстор е изрисувал и който вярата е разкрила.

Очите на невярващия не намират нищо друго в творението, освен единствено дейността на природата. Светлият образ (икона) на Твореца, неговата чудна красота, за него остават скрити и неизследвани. Погледът му се лута безцелно в безкрая на творението, никъде не намира хубостта на Божията мъдрост. Никъде не вижда божественото всесилие, никъде не вижда благостта на Бога, божествения промисъл, справедливостта и любовта на Твореца към творението. Умът му не може да бъде отведен оттатък видимия свят, нито да надхвърли границите на сетивното. Сърцето му очаква безчувствено пред изображението на божественята мъдрост и сила. В него не се поражда никакво желание за богопочитание. Устните му остават запечатани, устата му – неподвижна, езикът му – непоклатим.

Радостта, която е разпростряна във всемира, е напуснала сърцето на невярващия, защото от него Бог се е отдалечил. Това празно място се запълва от тъгата, подтиснатостта и нетърпението. Човек остава твърдоглав, а липсата на грижа за духовните неща е завладяла духа му. Той блуждае в неосветената и измамна нощ на живота, където никакъв лъч светлина не достига, т.е. в тъмните пътища. Никой не го води, никой не напътства неговите стъпки. В пътя на живота той остава сам. Извървява живота си без очакване за един по-добър живот. Той попада в множествео капани и никой не може да го извади от тях. Пада в тях и бива смачкван от тежестта им. Сред притесненията му никой не може да го утеши.

Душевният мир и сърдечното спокойствие са прогонени от неверието, а траурът е залял дълбините на неговото сърце. Радостта, която вярващият намира във вършенето на Божиите заповеди, а успехът, който произлиза от нравствения (моралния) живот, за невярващия е непознато усещане. Възторгът, изхождащ от религията, никога не е посетил сърцето на невярващия. Увереността, която извира от вярата в Божия промисъл и която потушава житейските грижи, за него е неразбираема сила.

Благодарението, произлизащо от любовта и благодеянието, представлява за невярващия напълно непознато тайнство. Невярващият, поставяйки за свой основен принцип материята, ограничава истинското блаженство на човека в много тесния кръг от временни наслади, грижейки се винаги за тяхното удовлетворяване и занимавайки се продължително с тях. Прелестите на добродетелта са му напълно чужди. Той не е опитал сладостта на благодатта. Невярващият не е познал кой е иворът на истинното щастие и е прибягнал, без да разбере, до изворите на горчивината.…

Проповед на Въведение Богородично 2016 г.

Най-хубавата грешка

Автор: Месогейски митрополит Николай

Днес технологиите са навсякъде, животът всеки ден ни предоставя немислими досега неща, при това често взаимоизключващи се.

Например, развиват се технологии, които улесняват контрацепцията – незачеването. Там, където природата би създала живот, технологията се намесва с претенцията: Не, аз контролирам това! Ще има живот, ако искам! Съществува и обратното явление – където има проблем с раждаемостта, технологията отново се намесва: Ще създам плодовитост. И не само това, но и живот! Мога не само да подобря здравето на ембриона чрез хирургична интервенция или друг начин, но мога да променя и генетическите характеристики на плода! Технологията има такива претенции, защото обществото го иска, общественото мнение го иска – всички смятат, че това е твърде добро. Защо? Научното знание може да се превърне в тирания – вижте какви дилеми създава пред родителите възможността във всеки един момент да се прекъсне бременността. Съвременните диагностични уреди проследяват развитието на плода в различните етапи на бременността. Хората отиват на преглед, а лекарят им казва:

– Направихме тест и детето ви вероятно ще има синдром на Даун.

– Синдром на Даун?

– Да.

– Сигурен ли сте?

– По-скоро е така. Задръжте плода още един месец, ще направим и други прегледи и ще ви кажем по-точно каква е вероятността.

След известно време лекарят казва:

– Сега имаме някакви надежди.

– Но, докторе, преди ми казвахте да направя аборт! Какви бяха вероятностите?

– 30% да няма синдром, сега са 50%.

Ето така започва т.н. тирания на знанието. „Защо ми беше да зная и какво ще правим сега!“ – недоумяват много родители. Ако пък се роди детенце с Даун, кой може да каже, че за него е толкова лошо да живее в този свят? Какво му има? То е изключителна личност. В митрополията в Атика имахме три такива дечица, които помагаха в храма. Бяха невероятни деца. Но ако детето има болестта на Хънтингтън, което ще рече, че буквално ще се разпадне. Науката услужливо ти предлага решение: Направете аборт и всичко приключва. Не се живее така. А нима ти, отче, искаш да видиш един човек да живее и страда така? Не, разбира се, не искам да видя никой човек да живее по този начин. Но не бих искал и един човек да бъде унищожен преди да му се даде възможност за живот. И освен това, нека бъдем честни – това, което правите през 6-тия месец от бременността, бихте ли го направили на 6-тия ден след раждането? Няма да го направите. Защо се правим, че не разбираме?!

При нас се случва да идват съпрузи, които имат разногласия – единият иска да задържи детето, а другият – да направят аборт. Случва се първият да заплашва втория: ако го задържиш, се развеждаме! И тогава отиват при духовник с надеждата да разреши проблема. Наистина е трудно. Един път дойде един млад човек заедно със своя тъст – беше ги изпратил техният духовник.…

Манастирът с 365-те параклиса

Автор: Прот. Емил Паралингов

В памет на архим. Нектарий /Павлопулос/

След гр. Калони, разположен на едноименния залив, магистралата, идваща от столицата на о. Лесбос – Митилини, се преобразява в първокласен междуградски шосеен път. Подобно на змия, той започва да се изкачва нагоре, промушвайки се между планинските възвишения Агриосикос и Скотино. Не много след началото на изкачването се стига до разклонение, водещо надясно към манастира „Панагия Мирсиниотиса”, а наляво – към манастира „Св. Игнатий – Лимонас” – нашата цел. Ние сме малка българска поклонническа група, стъпила за първи път на о. Лесбос – островът на свв. Рафаил, Николай и Ирина и на толкова още много знайни и незнайни за нас православните българи светци на вселенското православие.

Първата визуална среща с манастира е от височината на пътя. Гледката е неизразима с думи и със сигурност би привлякла творческата мисъл на всеки талантлив пейзажист или фотограф, а за онова, което виждат очите може би най-добре говорят думите на Псалом 94:

„Господ е Бог велик и Цар велик… В Негова ръка са дълбочините земни, Негови са и върховете планински; Негово е морето, и Той го е създал…” /Пс. 94:3-5/.

img_1617-1„Дълбочините земни”, ширнали се пред нас, са просторното поле, дало името си и на манастира – Лимонас*. „Върховете планински” са споменатите възвишения, а морето… Морето е като една гигантска капка морска вода, събрана от Бог в залива Калони, за да бъде обиталище на стотици фламинго и други морски птици. Както и да дарява жителите на о. Лесбос с най-важната подправка – солта. В центъра на тази жива природна картина е манастирът, разгърнал се с всичките си външни и вътрешни постройки на площ от двадесет декара.

img_1613Игуменът му, архимандрит Никодим Павлопулос, го нарича „истинско духовно поле”, чиито напояващи го „води са молитвите на монасите, а растителността – добродетелите им”. Около него, приличащи на големи кошери, са построени множество каменни параклиси, всички издигнати от ръцете на о. Никодим, с желанието му техният брой да бъде 365 – за всеки един ден от годината…

Първият вход към този „внушително извисяващ се, царствен и уникален манастир” е широка метална порта. През нея поклонниците влизат във външен двор, покрит с естествен сенник от гъсто преплетена мрежа бръшлян. Гъстотата му е толкова голяма, че само на много малко места слънцето успява да прокара лъчите си, при това толкова тънки и слаби, че по никакъв начин те не могат да нарушат живителната прохлада. Без съмнение тя е истинска утеха за достигналите подобно на нас манастира в горещите обедни августовски часове. В края на този просторен сенчест двор е втората порта, през която се влиза в самия манастир.

Като огромна горяща, но неизгаряща къпина /ср. Изх. 3:2/, разпалвана от силните лъчи на огрялото я от всички страни жарко слънце, пред нас се издига внушителен храм. Под абсидата му извира аязмо, даряващо поклонниците с бистрата си вода.…

Проповед на 13 ноември върху лит. ев. от Лука 10:25-37

Архим. Йоан Крестянкин – Три слова от Кръста, обърнати към хората

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днес, стоейки пред Разпятието, можем да поразмислим за онези далечни събития и да се опитаме да разберем с какво лично към мен се обръща Христос от Своя страдалчески Кръст. На Голгота била принесена умилостивна Жертва (Рим. 3:25) на неизменната Божия правда за всекиго от нас. Чрез Страданията и пролятата Христова Кръв ние сме избавени от вечното осъждане. И ето, думите, произнесени от разпнатия Спасител в последните минути на живота, разкриват в цялата му глъбина същността на онова велико дело, заради което Той претърпял нетърпимото, и ни указват единствено верния и най-кратък път след Христа. Да се вслушаме и да вникнем, скъпи мои, в това Божие завещание. То може да бъде кратко изразено само с три думи: молитва, покаяние, любов! Да забравиш това завещание означава да отхвърлиш своето спасение. Ако се отклоним от спасителния път, ние не ще можем да се оправдаем нито с незнание, нито с неразбиране, тъй като Божията премъдрост чрез жертвеното служение на Спасителя е указала на хората определен и прост ориентир, който всякога като компас указва направлението на живота, поставяйки ясно разграничение между правдата и лъжата, истината и заблудата, доброто и злото, живота и смъртта. Между Божия път и вражия път! И не ще изнамерим друг, среден вариант, където светлината и тъмнината биха си съдействали и примирили помежду си. И отношението към Христос, Който е Път, Истина и Живот, конкретно свидетелства за избора на жизнен път, който прави човек. Разпвайки Христа, израилските вождове направили своя избор. Съзнателно отхвърлили истината и любовта, те попаднали във властта на бащата на лъжата. Обладани от духа на злобата, те въздигнали на Голгота три кръста – оръдия на най-мъчителното наказание за осъдените на смърт хора.

Но само един от тримата осъдени с ползва с подигравателно внимание, само Него Единствен са пригвоздили към кръстното дърво, само за Него злорадстват и Неговото име хули обезумялата от злоба и жадна за мъст тълпа и нейните предводители. Този единствен е невинният страдалец Христос – оплюван, поругаван, изранен и към Него, умиращия, издевателски крещят: „Ако си Син Божий, слез от Кръста!“ (Мат. 27:40). А у подножието на Христовия Кръст войниците, току що пробили с гвоздеи живото човешко тяло, деловито делят Неговите одежди. Във величествено мълчание Спасителят пиел скръбната тайнствена горчива чаша на нашите грехове, носейки на Себе Си тягостта на нашата виновност пред Бога и заслужените от човечеството наказания. Но прониквайки с Божествения Си взор в глъбината на последствията от сляпото неведение и безумна жестокост, ходатайстващи за вечен живот на човечеството, изпълнил се със сърдечно състрадание към Своите немилосърдни мъчители, Той отворил Своите безмълвни до този момент уста за молитва: „Отче, прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34) – първото слово на Божествения Страдалец. Той, умиращият, моли за Своите врагове, погиващи от собствената си жестокост и безсърдечие, проси Небесния Отец за помилване и опрощаване на безумците.…

За чудесата на св. великомъченик Мина

Автор: † Александрийски архиепископ ТИМОТЕЙ

*Сказание*
След смъртта на нечестивите и богоненавистни римски императори Диоклетиан и Максимиан на царския престол се възкачил благочестивият Константин Велики. В това време някои христолюбиви граждани на Александрия намерили мястото, където били положени честните мощи на славния Христов мъченик Мина и построили там храм, посветен нему.

Случило се, че в Александрия дошъл един благочестив търговец от Исаврия (област в древна Мала Азия). Като чул за множеството чудеса и изцеления, ставащи в църквата на св. Мина, решил да отиде да се поклони на светите мощи и да даде дар на храма, та по молитвите на светия страдалец Бог да го помилва.

По пътя замръкнал в непознато селище и помолил да пренощува в един дом. Хазяинът го поканил, но като видял даровете, се полакомил и през нощта станал и убил госта. Нарязал тялото му на парчета и го скрил в най-вътрешната стая. След убийството се уплашил, започнал да се озърта на всички страни, да търси скришно място, където да го зарови. Както размишлявал за това, пред него застанал св. Мина на кон и го попитал за убития гост. Хазяинът се преструвал, че нищо не знае, но светецът слязъл от коня и отишъл право във вътрешната стая. Изнесъл разсеченото тяло и попитал: „Това какво е?“ Убиецът, силно уплашен, паднал безчувствен. Св. Мина подредил разсечените части, помолил се, възкресил мъртвия и му казал: „Въздай хвала на Бога!“ А след това му подал приготвените дарове и го изпратил да продължи пътя си.

Убиецът се разкаял за стореното и поискал прошка. След като му простил и се помолил за него, св. Мина седнал на коня си и станал невидим.

Една жена на име София отивала на поклонение в храма на свети Мина. По пътя я срещнал войник, който, като я видял сама, решил да я обезчести. Жената горещо призовавала на помощ св. мъченик Мина. И светецът не закъснял да й помогне – наказал желаещия да я поругае, а нея запазил невредима. Когато войникът, който привързал към десния си крак повода на коня, пристъпил да извърши замисленото зло, конят се разярил и не само го възпрепятствал, но го повлякъл, като не се успокоил, докато не стигнал до храма на св. Мина. Тъй като било празник, имало много народ. Войникът, който бил много уплашен от яростта на своя кон, забравил срама и пред всички изповядал нечестивото си намерение. Конят веднага се успокоил, а войникът влязъл в църквата, паднал пред мощите на светеца и се молил за прошка на своя грях.

Около църквата, посветена на светия мъченик, заедно с мнозина други немощни имало куц мъж и няма жена, които очаквали изцеление. В полунощ, когато всички спели, св. Мина се явил на куция и му наредил да отиде при нямата жена и да я хване за крака. „Божий угодниче, нима съм блудник, че ме караш да направя това“ – възразил мъжът.…