Monthly Archives: 29.10.2016

Богослужебна прослава на св. Георги Карслидис Драмски изповедник

web-stgk

Проповед на 24 октомври – Св. Богородица „Радост на всички скърбящи“

Дарителска кампания за икона на Св. Емилиaн Изповедник

Събитието е по повод 180 годишнината на Храм „Св. Параскева“, гр. Пловдив

Втора икона от Света Гора в Храм Св. Параскева

В храма започна събиране на средства за изписването на втора икона, изписана от монах от Света Гора Атон, която ще бъде донесена в Храм Св. Параскева, гр. Пловдив

Иконата вече е готова и събирането на средства продължава

Дарителска сметка за Иконата:
Църковно настоятелство при църква „Света Параскева“
IBAN BG48STSA93000019205032
SWIFT: STSA BG SF
Банка ДСК

Или на място в храма
14976535_1234118509989277_8766038236242565451_o

О. Владимир Дойчев – За хората на любовта

Преп. Иоан Рилски Чудотворец – 19 октомври

Измежду многото светци, безспорно, най-странни от съвременна гледна точка изглеждат отшелниците, преподобните… Техният живот привидно е толкова скучен, толкова досаден… Как да го преразкажеш на днешния човек? Например, пита те:
– Какво е правил този светия?

Отговаряш:
– Ами, молил се е.
– И?
– И е плакал.
– Е, добре, молил се е и е плакал, а през останалото време?… Как се е забавлявал? Не се е забавлявал ли? Е, нали все пак е бил човек, как може без забавления? Добре, разбирам, че тогава не е имало фейсбук и смартфони, но поне някой и друг купон в събота вечер? Не? Как така „бдение в събота вечер“? А поне малко социална дейност? Или пък разходка? Охо, отшелниците са живели сред такава красива природа… Няма как поне да не са се разхождали като им доскучае от молитвата…

Иди обяснявай, че има и друг живот, различен от днешния…

В творенията на преп. Силуан Атонски има такъв разказ:
„Милите деца тичат по ливадите, късат цветя, пеят и се радват, защото ги весели Божията благодат. Но ето, видяха монаха и му казват:
– Виж, Господ е украсил небето със звезди и земята реки и градини; орлите летят високо над облаците и се наслаждават на красотата на природата, птиците весело пеят в горите и по полетата, а ти си монах, седиш в килията си и не виждаш цялата Божия красота. Седиш и плачеш. За какво плачеш в своята малка килия, когато слънцето свети, целият свят е в красота и навсякъде е радост по земята?

Така децата питали монаха…“

Много сериозен въпрос, нали? И е странно, че сме забравили отговора му.

Обикновено, когато човек е млад, с него се случва нещо, което наричахме „трябва да намериш себе си“. Младостта на човека преминава през един такъв период, в който той си задава най-важните въпроси в живота: „Кой съм? Какъв е смисълът на всичко, което правя? И има ли смисъл въобще, щом всичките ми трудове са увенчани със смърт?“ Разбира се, човек може и да потисне тези въпроси. Просто спира да търси, заравя важните неща с купища ненужности – кариера, развитие, израстване, разни вехтории като телефони, телевизори, компютри, мебели… и т.н. Светът го покорява със своето напрегнато препускане, в което няма място за нищо истинско. И така до старост, когато важните въпроси изглеждат просто наивна част от младостта, за която не е интересно да се говори. За разлика например от винаги актуалните политически теми…

Но, макар и рядко, може да стане и друго. Може човек да опита да прояви „благочестив инат“ и внимателно да разгледа случващото се в сърцето му и извън него. И натрапващият се извод, който тогава ще види, е, че всички нещастия произтичат от този свят. Защото този свят е зъл (1 Иоан 5:19). А е зъл, защото е напълно безсмислен.…

Възпоменание за Пловдивския митрополит Арсений /1932 – 2006 г./

Изминаха десет години от внезапната кончина на Пловдивския митрополит Арсений. Внезапна за нас, които бяхме постоянно около владиката, но не и за него. Месец по-рано по повод едно лекарство, което му бях предложил заради възникнали болки в стомаха, ми бе казал: „Дяконе, аз вече нямам нужда от такива лекарства. Мен вече ме очаква св. Петър”. Предчувстваше, че краят на земния му живот приближава и Господ го призовава при Себе Си.

Разбира се, че възразих и се усмихнах недоверчиво. Но вечерта на 12 срещу 13 октомври домашният телефон звънна и чух страшната вест: „Владиката почина…” Не, не, не. Не можеше да е вярно. Само преди два дена на пейката пред митрополитския дом обсъждахме нови книги, които предлагах да се закупят за митрополитската библиотека, и бъдещи свещенически ръкоположения. Но беше вярно. Безпощадно вярно…

От 20 април 2002 г. до кончината му на 13 октомври 2006 г. бях негов дякон. Или един от дяконите му. Колко време е това? Четири години и няколко месеца отгоре? Няма значение. Важното е, че и един ден до митрополит Арсений беше незаменима пастирска школа, по-добра от който и да е университет и семинария. Защото учихме не от книга, а от живия пример на Стареца. А колко много можеше да се научи от него…

Най-напред и главно на безрезервна, безкористна и чиста любов към Църквата. С нея искаше да зареди бъдещите свещеници много преди ръкоположението им. Имаше навика да ги вика при себе си в митрополията заедно със съпругите им, не толкова на разговор, колкото бащински да ги настави. Помня думите му, когато отидохме с моята съпруга при него, месец преди дяконското ми ръкоположение. Беше началото на март, но все още студено, затова и голямата печка в приемната бе запалена. Седнахме близо до нея и дядо Арсений ни каза: „Обичайте Църквата и ѝ служете с ревност. Тя никога няма да ви остави. И хората няма да ви оставят, ако видят, че сте честни и им служите с любов…” На изпращане ни каза още нещо, което в действителност повтаряше постоянно, и което се старая никога да не забравям, а именно: „Църквата не ни е бащиния…”

Веднъж ми каза: „Дяконе, Църквата може и без теб, и без мен”. Колко ме заболя тогава от думите му! Почти се обидих. Как така, Църквата може без мен. Сега знам, че е прав Старецът. Църквата може без мен, и без всеки един от нас, но ние не можем без нея. Не влизаме в нея, за да я спасим или променим, а ние да се спасим и променим. От каква гордост и прелест трябва да сме обладани, за да мислим, че ние спасяваме нея – Църквата Христова…

Онези, които направиха разкола в БПЦ, не бяха ли водени от подобни измамни горделиви мисли. Предателството им спрямо родната ни църква бе и лично предателство спрямо онези, които ѝ останаха верни.…

Свети Спиридон, епископ Тримитутски Чудотворец

Св. Спиридон бил един от великите светители и чудотворци на IV век. Той се родил на остров Кипър от прости родители и сам, както съобщава неговият житиеписец, бил винаги прост по нрав, смирен по сърце и благ по живот. От детинство бил овчар. Като станал пълнолетен, той се оженил, но скоро овдовял и започнал да употребява целия си имот за помагане на ближните, които обичал искрено, както заповядал Господ: хранел бедни и сираци, приемал радушно странници.

Господ му помагал в неговите добри дела, като му дарувал сила по чудесен начин да изцерява болните.

В царуването на император Константин Спиридон бил поставен епископ в гр. Тримитунт, на остров Кипър.

Скоро Спиридон се прославил с чудотворната си дарба. Постоянно при него идвали болни за помощ и изцерение; царете му оказвали почит, но всичко това не подействало върху смиреното сърце на светителя. Той знаел, че земната слава е нищожна. Да угоди на Бога било винаги негова единствена грижа. И в епископския си сан той запазил своите прости обичаи: избягвал всякакъв разкош, продължавал да се занимава със земеделие и сам заедно с жътварите жънел своите ниви; във всяко време бил достъпен за бедните, като употребявал за подпомагане всичко, което имал – давал помощи и съвети, поучавал с прости думи, пълни с любов и божествена мъдрост. Всички нещастни отивали при св. епископ с твърда надежда, че непременно ще намерят у него съчувствие и помощ.

Във време на Спиридоновото светителство веднъж на острова настанала голяма суша, от която изсъхнали всички плодове и посеви, и настъпил голям глад. Жителите прибягнали до молитвите на епископа, и на другата година се получило чудно плодородие и изобилие на всичко. Но след няколко години гладът пак довел до отчаяние бедните жители на острова. Някои от богатите пък се радвали, понеже по време на плодородието събрали грамадни запаси и сега могли да се надяват да ги продават на по-изгодна цена. Един богат търговец закупил от друга страна голямо количество жито. Когато корабите му пристигнали, той заповядал да сипят всичко в хамбарите му, за да продава по-скъпо, когато гладът се усили. Това време скоро настъпило. Търговецът получавал големи печалби, но не искал с нищо да помогне на бедните си съграждани. Един бедняк дошъл при него и настойчиво молел за малко жито, за да не умре от глад със семейството си. Той му отказал немилостиво. Нещастният дошъл при св. Спиридон и със сълзи му разказал за крайната си сиромашия. „Не плачи – казал светителят, който имал пророчески дар, – защото тъй говори Дух Свети: утре твоята къща ще се напълни с храна, а богатият ще те моли и ще ти предлага пшеница даром“. В същата нощ буря с проливен дъжд разрушила хамбарите на богатия търговец и водите, като се разлели, разнесли неговите огромни запаси. Търговецът в отчаяние молел жителите на града да му помогнат да спаси поне част от имуществото и като срещнал бедняка, комуто отказал да помогне, молел го да вземе толкова, колкото му е нужно.…

Св. прав. Йоан Кронщадски

Светият праведен отец Иоан, Кронщадски чудотворец, се родил на 19 октомври 1829 г. в далечния север на Русия – в село Сура, Архангелска губерния. Баща му, Иля Сергиев, бил беден църковен псалт. Новороденото изглеждало толкова слабо и хилаво, че от страх да не умре, родителите побързали веднага да го кръстят. Съгласно благочестивия православен обичай младенецът бил наречен Иоан в чест на свети Иоан Рилски, чиято памет светата Църква празнувала на този ден. Детенцето обаче не умряло. Полека-лека започнало да се поправя и расте, макар обстановката да била крайно бедна и животът му съпроводен с големи лишения. Отрокът Иоан се запознал отрано с безрадостната картина на бедност, скръб, сълзи и страдания и растял кротък, тих, замислен, особено отзивчив към човешките страдания и болки. Обичал природата, наблюдавал с любопитство живота на птичките и растенията и навсякъде виждал премъдрата ръка на Твореца. От всичко най-много го привличал Божият храм, където го водел баща му, когато сутрин и вечер отивал на богослужение. Вяра в Бога, пълна отдаденост на Неговата блага воля, любов към богослужението, към хубавото хорово пеене, вглъбена молитва, поучение чрез Светото Писание и житията на светиите – такава била духовната атмосфера, в която растял младият Иоан. Още на 4-5 годишна възраст той се прочул сред съселяните си със своята чиста детска молитва. “Ако се изгубел на някого конят, той отивал при малкия Иоан с молба да се помоли за добичето; случи ли се някаква беда или някой се разболее – пак отиват при него.”

На шест години с бащина помощ момчето започнало да се учи на четмо и писмо, но учението му вървяло трудно. Бащата събрал последните си средства и го отвел в град Архангелск, където било единственото за епархията духовно училище. Там детето изпаднало в състояние на безпомощност и ревниво приемало успехите на другарите си. Утешение намирало само в молитвата. И ето, една нощ, налегнат от тежка мъка, Иоан паднал на колене с гореща молитва за помощ и изведнъж като че ли го разтресло, като че ли завеса паднала от очите му, сякаш му се открил разумът; на душата му станало леко и радостно и той ясно си спомнил урока. Щом се съмнало, скочил от леглото, грабнал книгата и, о щастие! – започнал да чете леко и свободно, да разбира всичко и да запомня прочетеното. С две думи, толкова напреднал, че вече не се чувствувал като последен ученик, а до края на годината станал един от първите. След килийното училище постъпил в Архангелската семинария, която завършил като първенец през 1851 г. И бил приет на държавни разноски в Санкт Петербургската духовна академия. В това време починал бащата и бедната му майка заедно с двете му невръстни сестри останала без материална подкрепа. Скоро обаче Бог им помогнал. Ръководството на Академията предложило на младия и способен студент длъжността писар срещу 9 рубли месечно възнаграждение.…

За светците воини и войните в християнството

Много хора, предимно от средите на интелектуалците, критикуват християнството въз основа на кървавите войни, описани в Стария Завет. Съвестта им е смутена от факта, че винаги, когато израилтяните са тръгвали срещу някой народ, са имали Божията подкрепа. Как е възможно Този, Когото наричат любов, Сам да благославя едно масово убийство, каквото е войната? Как християните наричат Иисус Христос дълготърпелив, всеопрощаващ и многомилостив, а в Негово име воюват? Какви светци могат да бъдат онези, които през целия си живот са били посветени на военната служба и са използвали оръжие? Тези три въпроса съществуват реално в човешкото съзнание и затова изискват реалните си отговори. С пълната яснота за недостижимостта на Божествените тайни предлагаме един опит за отговор.

Наистина ли Бог подкрепя войната? Пацифистите учат, че няма война, която да е морално оправдана, независимо дали целта й е защитата на държавата. Основа за тази мисъл дава големият английски философ Франсис Бейкън, който казва, че не може една война да е справедлива, след като крайният резултат е винаги смъртта на хиляди хора. Тази мисъл на Бейкън е в пълно съответствие с Христовото учение за любовта.

Св. ап. Павел казва на римските християни, че смъртта е отплата за греха (Рим. 6:23), т.е. смъртта е цената, която прародителите доброволно, по силата на дадената им като най-висш дар свобода, са избрали да платят, за да престъпят Божията забрана да не ядат от дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:17). Тази цена не е само физическата смърт, а пълната дисхармония в устроения като добро човешки живот. Човекът е изгонен от рая, нарушена е хармонията в отношенията му с другите живи твари. На нейно място идва страхът. Божият образ в човека е избледнял. Като естествено развитие от грехопадението идва и последвалото братоубийство, извършено от Каин (Бит. 4:8). Насилието става начин за решаване на междучовешките проблеми. Човек вижда колко лесно е да вдигне ръка срещу друг човек и не Бог, а той сам избира за девиз на живота му да служи: „Око за око, зъб за зъб“.

Какво означава да воюваш в името на Бога? Резултатът от една война е масова смърт, казва Франсис Бейкън. Следователно по думите на св. ап. Павел това е цената, която милиони сами избират да платят за личните си и за общите грехове, които има народът, към който принадлежат.

Искаме да живеем в мир, а постоянно воюваме, дори и в най-малката обществена единица – семейството, наречено крепост на християнството. Искаме да спим спокойно, а неуморно кроим планове как да навредим на другите. Преди две хиляди години Божият Син ни даде пример на саможертва и любов, като пожертва Себе Си за нашите грехове. Ние обаче продължаваме да следваме примера на Каин. В сърцата си подхранваме омраза, а за нея няма приятели, а само смъртни врагове.

Няма баща, който да оставя без наказание грешките на сина си.…

Свв. Рафаил, Николай и Ирина

Светите новомъченици Рафаил, Николай и Ирина живели по времето на Византийската империя (ХV в.) и пострадали заради християнската си вяра от турците. Техните мощи били открити неотдавна при разкопки на хълма Кариес над село Терми на остров Лесбос или Митилини, както местните го наричат.

Всичко започнало в края на 60-те години на миналия век, когато на това място била открита забележителна находка: руини на средновековен византийски манастир и няколко мъченически гроба. Това станало при изкопните работи за постройка на нов храм и след многократните явявания и разкази на единия от мъчениците. Местното предание било запазило идеята за светостта на мястото, но фактите отдавна били забравени. Въпреки това по традиция местните християни всяка година се качвали на хълма на Светли вторник, палели свещи и служели литургия. За престол използвали парче древен мрамор, който според преданието бил част от престола на някогашен разрушен храм. В останалите дни по тези места хората пасели овцете си и отдъхвали сред маслинената горичка. Нерядко споделяли, че усещат чудесно благоухание на мястото. Понякога виждали неземно сияние, друг път чували ангелско пеене, трети път – камбанен звън. Нерядко виждали и как точно на това място се появява непознат монах, понякога с кадилница в ръка. Но щом някой човек се приближавал до него, монахът изчезвал – сякаш се разтварял в светъл облак. Години наред хората не можели да си обяснят каква тайна крие Кариес, докато не настъпил денят 1 юли 1959 г. Тогава започнала да се разплита историята на страшната тайна на съществувалите някога два Богородични манастира на това място – и двата изпепелени от друговерците: първият, женският, през ХIII в. от морски пирати-сарацини, а вторият, мъжкият, през ХV в. от османските турци. Населниците и на двата манастира били жестоко мъчени и избити, били погребани на местата на своите манастири, а земята векове наред крила светите им останки. Останала само паметта за светостта, която традицията пазела да се извършва празник на Кариес в Светлата седмица, във вторника след Пасха. Във видение единият от мъчениците – игуменът на мъжкия манастир свети Рафаил, открил че той и другарите му пострадали мъченически във вторник след Пасха 1463 г., тогава 9 април. Съпоставената пасхалия от въпросната година показала, че действително Светли вторник 1463 г. съвпадал с календарната дата 9 април. Така 500 години хълмът Кариес пазил грижливо тайната на светите мъченици, докато Божият промисъл не ги открил за нас в най-ново време.

 …