Monthly Archives: 31.01.2016

Св. Максим Изповедник – Писмо до Иоан Кизически

Онези, които по-ревностно желаят да разберат красивите неща и които се подвизават с по-голямо усърдие в науката, към която те спадат, заслужават похвала от всички – и с право, бих казал, – когато заради любовта им към учението, те издирват най-добрите учители на най-великите истини. Защото чрез задаването на въпроси те придобиват (без да понесат никакъв срам) познание и наука за това, което преди им е убягвало и, чрез поставянето на край на тяхното невежество, те очистят себе си от петното, което са си навлeкли поради по-предния им недостиг в теорията или практиката.

Но що се отнася до теб, кое слово може достойно да те похвали? Или кой сред човеците би могъл да обхване, дори с ума си, величината на твоята добродетел? Защото бидейки изпитан пастир на разумни овци, ти ги водиш и връщаш в небесната кошара чрез звуците на твоят духовен кавал. И ти можеш да сториш това, защото си придобил онова, което повечето човеци не успяват да придобият, а именно състоянието на ума, което може да възприеме мистичното познание на Бога. Поради това твоята ръка е поставена на руля на Църквата Христова, която ти умело държиш в прав курс подобно кораб, носещ своя товар – вярата и достойнството на благочестивия живот – къмто пристанището на Божията воля, без да ги изложиш на никоя от бурите и корабокрушенията, които сполетяват онези, които плават по морето на живота.

Затова е и не по-малко забележително, че ти не считаш под достойнството ти да питаш не само онези, които са по-напреднали в премъдростта от теб (ако може да се каже, че действително има такива), но и дори онези, недостойни за уважение и напълно празни откъм ученост, с надеждата, че можеш да откриеш нещо значително сред незначителните човеци. Това е присъщо на теб, дори когато разглежданият въпрос е въпрос, който ти познаваш в пълнота и по който Бог те е направил авторитет сред тълкувателите.

И тъй, когато получих честното ти писмо, призоваващо ме да напиша и изпратя до твоето внимание тълкувания на пасажите, които ни затрудниха в речите на св. Григорий Богослов, над които се трудихме, когато бяхме заедно, аз се удивих на твоята добродетел и възхвалих светлия и висок пример на твоето подобно на Христовото себеотрицание. Наистина аз се трогнах и възхвалих Самаго Господа, който чрез и във твоята личност е възвеличен по всеки възможен начин. Защото Той е, Който те създаде, и Който, по един забележимо красив начин, разкрива дори на мен – макар бидейки само един малък, негоден за нищо и неук човек, съвършено лишен от добродетели и познание – силата да стана достоен Нему посредством Неговите свойства, сила, която е дадена на теб заради самите ти дела и истината.

Виждайки твоята смиреност спрямо този въпрос, аз принудих себе си да отговоря на молбата ти, доколкото това бе възможно, заради теб, необръщайки внимание на това, че мнозина ще ме осъдят, че действам необмислено.…

Богослужебна програма за месец февруари

bprog

Дни, посветени на Св. Три Светители – 180 г. старинен храм „Св. Параскева“

svts

Комфортът на насилието и насилието на комфорта

Автор: стареца Емилиян Симонопетрит

Господ ясно определя, че „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят1. Следователно, всички вярващи в Христа живеят като насилници и воини, с болка и труд, докато „се всели Христос2 в сърцата им. А колко повече монасите са призвани да живеят и проповядват чрез дела и трудове идващото царство, поради което много точно биват определяни катo„насилници“.

Великият апостол Павел, верен на Господните слова, се радва и изказва приветствия, когато евангелското насилие3 стига до кръст и смърт, изповядвайки, че „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите4 и хвалейки се „с кръста на Господа нашего Иисуса Христа5.

Впоследствие светите отци, възприемайки този евангелски принцип и отправна точка за живота в Христа, с вяра и убеденост казват: „Божият път е всекидневен кръст6. Друг св. отец казва: „Да насилваш себе си във всичко – това е монахът7. Трети пише: „Монахът означава постоянно насилие над естеството8.

Тази духовна аксиома се е превърнала в съзнание за всички, които следват Христовите стъпки и разглеждат насилието като подражание на мъчениците, което в замяна дарува радост и обещание за вечен живот.

Как обаче насилието се е превърнало в такъв порив и източник на душевен комфорт за подвижниците на вярата? Викът, който всеки ден чуваме от безброй сърца – „отстъпи от мене, за да си поема дъх9, получава следния сигурен отговор и изкупителен отзвук: „Никой да не търси комфорта, а да стене и скърби сега, за да наследи простора на Божието царство10.

A) Причината за насилието

Чрез непослушанието в рая Адам въвел греха в живота на човешкия род и нанесъл съдбовни за целия свят изменения и сътресения; той унищожил простотата в себе си и във всички родени след това хора, а заедно с нея – мира, вътрешния покой, безстрастието, любовта, въвел раздвоението на помислите, представите и делата, разновластието (ἑτεροκρατία), угризението на съвестта, болестите, горчивината на живота. Човекът вече „не върши това, що желае, а онова, що мрази, него прави11.

Ние завещаваме това осъдително състояние на нашите чеда, на заобикалящата ни среда, на нашите приятели, на нашите монаси, на чедата на нашата Църква. По този начин, вместо дъх на живот, предаваме дъх на смърт. Падението пленило човека в един порочен кръг на страдание и наслада. Търсим насладата, а намираме страданието. Избягваме страданието, повика на смъртта и чуваме достигащите до нас викове на тлението и смъртта. Защо? Защото човек, „като стана нарушител и пренебрегна Бога12, разпръсва силите на своя ум и воля в сетивни, безумни, скотоподобни и противоестествени интереси.

Затова от онзи момент насилието навлиза в живота на човека като отблъскване на смъртта, одеяние на божествен живот и покривало на вечна светлина.…

Св. Теофан Затворник – Пробуждане от греховния живот и осъзнаване на греха

Гюстав Доре - Алчността

С право осъзнаването на собствените грехове бива сравнявано с пробуждане от греховен сън.

В какво се състои тази първа крачка в движението на душата от греха към Бога – по-точно дори не крачка, а само начало на тръгването, отправна точка?

„Грехът потапя душата в съня на самозабравата, безчувствеността и безгрижието. И грешникът дълбоко спи! Но както е необходимо да събудим заспалия, за да стане и да тръгне, така и грешният човек трябва да бъде пробуден от греховния сън, за да види опасността на своето положение и да реши да стане и да отиде при Господа. За тази именно цел ние чуваме подбуждащи гласове навсякъде около нас. И съвестта, и словото Божие, и словото на отците, и богослужебният чин на св. Църква, и цялото творение, и щастливите, и нещастните обстоятелства в живота – всичко буди, всичко говори на заспалия грешник: Стани ти, който спиш, стани и ще те осветли Христос (срв. Еф. 5:18)! И какво ще ни говорят постът, великопостното четене и пеене и дори самият канбанен звън, ако не същите думи: Стани ти, който спиш и възкръсни от мъртвите?

Подбужда ни всъщност Божият Дух, който прониква до човешкия дух. Но трябва и ние сами себе си да безпокоим и да се самопринуждаваме; защото без нас и Божият Дух не ще стори нищо в нас. Моли се и проси от Господа пробуждане на душата, но и самият ти не стой с отпусната глава и скръстени ръце. Сам разпалвай в себе си духа на загрижеността за своето собствено спасение и за Божията слава. Действувай противно на действията на греха в теб. Както падналата гъста мъгла скрива от погледа всички предмети, така и грехът слага покривало след покривало върху очите на ума ни и скрива от него всички духовни предмети, които той трябва непрестанно да вижда и да ходи (т.е. да живее постоянно – бел. прев.) сред тях.“*

„Грехът е рана на душата. Когато се случи да нараним тялото си, ние изпитваме болка и бързаме да излекуваме раната. Така би трябвало да бъде и с душата по отношение на греха! Но тук става нещо съвсем друго. Наранявайки душата, грехът носи със себе си и някакво замъгляване на съзнанието, при което онзи, който му служи, не вижда своето бедствено състояние, не го чувствува и не се старае да се освободи от него. Заслепението, безчувствеността и безгрижието са плод на нашето грехолюбие, което държи грехолюбивите във властта на греха, без надежда да излязат от това положение.“…

„И тъкмо в тая мъгла прониква лъчът на Божията благодат, за да пробуди грешника, да премахне заслепението от очите му и сякаш хващайки го за ръка, да го изведе в светлината на осъзнаване на Божия ред.“

Така благодатта на Светия Дух ни спасява, но не без наше участие… Какво се изисква от наша страна? Какво трябва да направим ние, та душата ни да се погрижи за собственото си избавяне от греховния сън?…

17 ЯНУАРИ – Житие на преподобния наш отец Антоний Велики

Преподобният Антоний Велики бил родом от Египет[1]. Родителите му, хора благородни и известни с християнското си благочестие, възпитали сина си така, че знаел само тях и своя дом. Стигнал юношеска възраст, той не бързал да се занимава с наука, нито да се сприятелява с други деца, но прекарвал времето у дома си, пазел чистотата на сърцето и се стремял да преуспява в благочестието. Той не търсел забавления, както е характерно за младежката възраст, но обичал да ходи заедно с родителите си в Божия храм и да слуша четенето от божествените книги. Стараел се да извлече оттук цялата възможна полза и да живее точно според тяхното учение. Не искал от възрастните сладкиши, както е обичайно за децата, и изобщо не обръщал много внимание на храната, задоволявайки се винаги с това, което му давали.

Родителите на преподобния починали, когато бил на двадесет години. Останал сам с мъничката си сестра, първоначално сам се грижел за дома и за възпитанието на девойката. Често, по обичая си, посещавал храма и там слушал да четат от божествените книги как апостолите, оставяйки всичко, последвали Спасителя и как, според свидетелството на книгата “Деяния на светите Апостоли”, мнозина от християните продавали своето имущество и слагали цената при нозете на апостолите за милостиня към нуждаещите се[2]. Юношата размишлявал колко крепка била вярата на тези хора и каква голяма награда е приготвена за тях на небесата. С такива мисли дошъл веднъж в храма и чул отново думите на Христос към богатия юноша: “ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене”[3]. Той приeл това като откровение свише. Сякаш Христос изрекъл тези думи лично към самия него. Той излязъл от храма и още същия ден продал имуществото си, а спечелената от продажбата голяма сума пари раздал на бедните като оставил само незначителна част от тях за малката си сестра. Притежавал триста много хубави и плодоносни финикови палми и ги подарил на съседите, за да освободи себе си и сестра си от всякакви грижи за тях.

Наскоро след това той отново дошъл в храма и чул думите на Господа в Евангелието: “не се грижете за утре”[4]. Веднага излязъл и раздал на бедните и останалата част от имуществото си. Понеже не искал повече да живее в своя дом, поверил сестра си на верни и познати му девственици[5], посветили себе си да служат на Жениха – Христос, за да се възпитава сред тях чрез примера на добрия им живот. Самият той започнал да води суров и строг подвижнически живот.

По онова време в Египет манастирите били все още малко и пустинничеството още не било разпространено. Всеки, който желаел да служи на Христос и да се спасява, се усамотявал някъде наблизо до своето селище, за да се упражнява в добродетелите. Недалеч от родното село на Антоний живеел старец, който от младини се предавал в уединение на монашески подвизи.…

Архим. Ефрем, игумен на Ватопедския манастир на Света Гора – Реформата в образованието – За човека или за пазара на труда?

agia-zoni-rossia[1]

Светогорското православно монашество не е изолирано от света; то не е асоциално. Напротив, можем да кажем, че истинският монах е по-общителен от миряните, тъй като той общува непосредствено с най-общителния от всички, Твореца на човека и обществото: Господа. Като светогорски монаси, ние изпитваме болка и ни е грижа за бъдещето на човека днес. Мнозина обезпокоени посещават Света Гора, притискани от невъзможни неприятности, от които не могат да излязат. Погрешният начин на живот е главният виновник за всички трудности: тоест, животът извън Църквата.

Времената, в които живеем, са такива, че заобикалящият ни свят и ценностите ни са в криза. Научният и технологичен напредък влияе върху нашия обществен живот; потребителското общество, хедонизмът, хаосът в идеологията и изобилието и бъркотията в теориите, както и глобализацията, показват, че модерният човек се намира в изключителен повратен момент от своята история.

В тези обстоятелства е много трудно дори за разсъдителния възрастен да има кристално ясна представа за своето положение и да разбере какви са неговите истински лични възможности за действие без да бъде повлияван от странични фактори, или да разбере къде може да се движи свободно и как той е действан от нещо или от някого. Ако това е сложно за зрелия човек, представете си колко усложнено е за студента или ученика, които също трябва да се справят с техните до този момент непонятни (бел. пр. – така да кажем) пристъпи, и които тръгват от една възраст, когато трябва да изградят своята личност и създадат своето собствено „аз”.

Образованието е институцията, която цели да те отгледа като човек, развие духовните ти ценности и направи завършена личност. Древногръцкият философ Платон е казвал, „Всяко познание, отделено от правдата и добродетелта, трябва да се счита за лукавство, а не за благоразумие” (Plato Collected Dialogues: Menexenus: p 196, 246e-247a). Ако предците ни са смятали, че чрез добродетелите познанието култивира душата и че то не е нещо придобивано отвън, то тогава как следва ние да се отнасяме към него, защото ние не само сме православни християни, но също сме и потомци на древногръцките философи, на Апостолите и на светите отци на Църквата ни?

Във всяка страна, образованието е неотменимо свързано с нейната история, култура, традиция. На нашия остров, Кипър, Православието бе моделът, върху който бе основано образованието, тъй като бе оформящ и животворящ фактор не само за Образованието, но също така и за другите институции.

След британското управление на Кипър, което продължи почти цял век, в православната ни традиция се намесиха чужди съставни части. Особено след движението „Май’68”, което започна във Франция и се отрази върху нравствената и социална тъкан на обществото ни с така нареченото сексуално освобождение, отричането на институциите, на социалните структури и на религията, Образованието се промени и започна да следва тенденциите и изискванията на времето. То се придържаше към теорията за полезността и се съсредоточи в това да произвежда завършили, които да произвеждат, потребляват, умножават и правят пари; с други думи, то насърчаваше икономическия и технологичен напредък по един странен начин.…

Св. Теофан Затворник – Неделя след Богоявление (32-ра)

(Ефес. 4:7-13; Мат. 4:12-17)

Предния ден Апостолът разказва за християнина, встъпил по пътя на спасението, въоръжен с духовното всеоръжие, а днес, за да го окуражи в трудностите, му посочва предводителите в тази битка и последната светла цел. Тези предводители са пастирите и учителите, които Господ дава на Църквата и чрез чиито уста Сам изрича благопотребното ръководно указание за всеки, обърнал се с вяра и молитва към Господа. Тази истина знаят всички, които самоотвержено вървят по пътя към Господа и които се борят с враговете на спасението, без жал към себе си. Такива хора винаги приемат от своите пастири поука и помощ – дори когато отстрани изглежда, че не трябва да я чакат. Защото прибягват не към човеците, а към Господа, готов винаги ръководи и вразумява чрез хората всеки искрен и с вяра търсещ Неговата помощ. Последната светла цел е „мярката на ръста на Христовата пълнота“, „състояние на мъж съвършен“. За всички е ясно какво означава мъж съвършен и няма човек, който да не би желал достигането на такова съвършенство; но какво означава мъж, съвършен в Господа – никому не е известно, освен на встъпилите в тази възраст. Това не бива да обезкуражава и охлажда ревността и ние да достигнем тази възраст, напротив – още повече трябва да ни укрепва; защото неведението зависи от висотата на духовното съвършенство, именувано като възраст на мъж в живота по Бога. Апостолът го определя с възприятието за пълнота на съвършенството, явено в Спасителя Господ. Всеки вярва, че има защо да се потруди „с цялото си старание“ към това свято призвание.

из „Мисли за всеки ден от годината (Според църковните наставления на Божието слово)” на св. Теофан Затворник

Нова православна книга: ЙОГА – ПЪТ КЪМ МРАКА

В началото на 2016 г. на книжния пазар у нас излиза нова и полезна книга, както за православните християни, така и за всеки заинтересуван читател. „Йога – път към мрака“ задълбочено изследва трудния за изясняване въпрос – че йога е религия.

Автор на книгата е преподавателят в Православната духовна академия “Св. св. Кирил и Методий“ – Пловдив и в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ Дарин Алексиев, а богословската редакция е на Сливенския митрополит Йоаникий.

Книгата дава отговори и на въпросите за карма и прераждане, за това приемливо ли е православни християни да се занимават с йога, каква е разликата между гуру и духовен старец, и др. Особено актуални и интересни са главите относно мита за „полезността“ на йога като гимнастика, както и йога за децата.

Източник: http://bg-patriarshia.bg/news.php?id=192939

ПП. Видеозапис на проведеното на 10.03.2016 г. представяне на книгата