Monthly Archives: 30.06.2015

О. Стивън Фрийман – За пола и нравственото мислене

С приближаването на деня, в който се очаква Върховният съд на САЩ да постанови всенационално легализиране на гей браковете, модерната мисъл достигна своя повратен момент (бел. пр. – което се случи на 26 юни т.г.). Защото въпреки че Върховният съд не е арбитър на моралността, решенията му общо взето отразяват едни дълбоки нива на обществено одобрение. Разбира се, в американската традиция съдът е връхната точка на легалистичното юридическо мислене. Решението му ще сигнализира на съществуващата християнска мисъл за фалита на легалистичния модел. Когато въпросите на половото поведение се поставят пред един легалистичен модел, християните просто не могат да защитят убедително позицията си, независимо от въпроса, който се обсъжда. Kултурата на обществото е оглушала напълно що се отнася до думите на християнската мисъл, облечена в юридическа форма.

Разбира се, последствията от това вероятно ще бъдат дълготрайни. Защото именно християнството, в известна обвивка, научи обществото да мисли легалистично. Следователно няма вероятност обществото да се вслуша в християните, които оспорват този проблем, независимо от това в какви рамки те поставят разговора. А последствията се простират надалеч отвъд въпросите на пола.

Същото легалистично мислене изглежда все по-глухо в лицето на другите неотложни въпроси: евтаназия, аборти, управление на пола, манипулиране на гените и зачеването и т.н. Ние бързо достигаме момента, когато волята за действие се превръща в право на действие.

За Църквата най-непосредственият въпрос не е как да си възвърнем общество, което сме загубили, а по какъв начин да се обърнем към Църквата, чиито членове са отхранени в един провалил се легалистко-юридически модел на мислене. Защото изглеждащото очевидно на Върховния съд вероятно ще изглежда очевидно също така и на подрастващите християни (и на много други). Не може да се каже, че християните са революционери, борещи се срещу културата (въпреки всички наши възражения в подкрепа на противното). Обществото, в което живеем, независимо дали искаме да признаем това, или не, не е създадено от нас.

Сексуалната етика и другите сродни социални въпроси се разглеждат в една морална рамка, която в същината си е легалистична, основана или върху един легалистичен прочит на Писанията, или върху естествения закон. Светите Писания вече не се ползват с първенствуващ авторитет в Западната култура и доводите на природния закон загубиха в постоянната война на науката с това, което не е наука. Изглежда всичко е погълнато от популярното одобрение на радикалния Номинализъм: всичко може да бъде такова, каквото ние искаме то да бъде. Важното е да го желаем.

Обаче сексуалните взаимоотношения (а и всички взаимоотношения) загубват възможността да бъдат здрави взаимоотношения в един свят, където каквото ние си пожелаем, в действителност става реално. Защото личностните връзки по същество са ориентирани към Другия, а ако Другият е просто това, което аз желая, то тогава Другия служи единствено като едно продължение на моето его.

Когато Христос говори за брака, Той целенасочено излиза отвъд разпоредбите на Мойсеевия закон и се връща в Началото: „но в началото не беше тъй…“ (Мат.…

Проповед в † 4 Неделя след Петдесетница

Празнична програма за отбелязване на 3 юли 2015 г. – Намиране честните мощи на св. Рафаил Митилински

3j

ВИДЕО: Проповед в † 3 Неделя след Петдесетница

Познаваме ли преподобни Паисий Хилендарски?

Зададох си този въпрос, провокиран от факта, че Пловдивският държавен университет, носещ името на преподобни Паисий, продължава да се нарича само „Паисий Хилендарски”. Може би поради незнанието какво точно се крие зад понятието „преподобен”, управата на университета продължава да го пренебрегва. Но без него не можем да познаем, а оттам да признаем и достойно да почетем „този будител на българския народ” /Левкийски еп. Партений/.

Какво означава „преподобен”? Кого Православната църква нарича така?

Позовавайки се на известния гръцки богослов Димитриос Ризос, преподобни „се наричат онези светци, които приложили в живота си думите „затова излезте из средата им и се отделете” /2 Кор. 6:17/, напуснали света и се посветили на Христос изцяло, живеели според Христа и починали „в мир”. Това са монасите, подвижниците, отшелниците, въздържниците, живели или в общежителен манастир, или уединени в пещери” /”Агиология”, СИ, с. 105/. Чрез богоугодния им живот те се пре-уподобили на Самия Господ Иисус Христос.

Така още в ранна възраст постъпил и преподобни Паисий Хилендарски. Напуснал света и отишъл най-напред в люлката на българското монашество – Рилския манастир, където „под благодатта на великия наш отец Иоан /св. Иоан Рилски – б.а./ порасна духом и известно време прекара в послушание при някои опитни старци” /”Жития на българските светии”, Зографски м-р, с. 672/. По-късно, двадесет и три годишен приема монашество в Хилендарския манастир на Света Гора с името Паисий.

Причината за тази ревност по Бога и толкова ранното желание за монашество не е случайна. Тя се крие в семейната среда. Преподобни Паисий се ражда в Банско през 1722 г., в семейството на „много благочестиви родители”. Това благочестие било видно от факта, че единият от братята му – Лаврентий – бил монах в Хилендарския манастир, а по-късно и негов игумен. Другият брат – Вълчо – извършил поклонение по светите места в Палестина „поради благочестие”, а после станал ктитор на Хилендарския и Зографския манастири. Естествено е, че сред такова боголюбиво домашно обкръжение – „такива родители и братя” – и преподобни Паисий Хилендарски не е могъл да израсне като безплодна смоковница /вж. Мат. 21:20-22/, а се е развил като предобър плод от много добро дърво.

Благотворно влияние върху духовното развитие на младия монах оказва и периода, в който той приема монашество на Света Гора. Както пише Левкийски еп. Партений в житието му, по това време „Атон беше истинско духовно поле, където растяха цветя с духовно благоухание, и подвижниците се поощряваха един друг към все по–големи подвизи”. Сред тези благодатни отци е великият подвижник на руската земя преподобни Паисий Величковски, станал по–късно възродител на монашеството и исихастката традиция в Молдо-Влахия и Русия. Монаси от цяла Света Гора – гърци, българи, руси, сърби и власи – го молели да ги приеме сред духовните си чеда. Със сигурност и преподобни Паисий Хилендарски е възприел от него много нещо „за полза на душата си, която е търсела спасение в Христа Иисуса”…

На Атон тогава се подвизавал и свещеномъченикът Козма Етолийски, просветителят на поробените гърци, „този наистина Божи човек, учител и проповедник на Светото Евангелие” /св.…

Прот. Стивън Фрийман – Грехът на демокрацията

„А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави.

Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра.” (Мат. 8:8-10)
+++

Срещата на Господа с римския стотник е едно от най не-модерните преживявания, описани в Свещеното Писание. От всички случки в Новия завет, този е най-малко вероятно да се повтори днес в нашето общество. В света, в който живеем, сами властваме над себе си – ние нямаме власт над никого, нито пък даваме отговор пред когото и да е било. Изпълнени сме с духа на демокрацията и, бидейки такива, не понасяме и ненавиждаме Царството Господне.

Някогашният свят на царе и владетели започна да се руши когато започнаха да се образуват националните държави. През 1534 г. Кралят на Англия Хенри VIII отхвърля всяка власт извън себе си, по отношение на Англиканската църква. Малко повече от един век по-късно, Английският парламент взима пример от въпросния Хенри VIII и сваля самия тогавашен Крал от власт, като го обезглавява. Същата съдба постига и Френския крал 150 години по-късно. Началото на прогреса на модерността се оказа равно на смърт за тираните.

Само че тираните не изчезнаха. Когато Хенри отказа да признае властта на Папата, той сам себе си направи „Папа”. С всеки напредък и отхвърляне на даден авторитет, властта сама по себе си не изчезва – тя по-общо казано се универсиализира. Днес вярата на съвременните протестанти в сърцето им е, че „всеки човек е Папа”. Докато преди няколко поколения, хората твърдяха, че Библията и само Библията е авторитет, то днес и това бива отхвърлено. Всеки човек е авторитет сам за себе си.

Може би, изказано по този начин, твърдението изглежда крайно. Ние имаме своите ръководители на работното ни място, учители в класната ни стая и други персони, които притежават власт. Но както всеки облечен във „власт” може да потвърди, тези обществени длъжности са подложени на увеличаващ се натиск и критика. Хората често разполагат с власт, само защото владеят инструментите за налагането ѝ. Авторитетът, който естествено приляга на даден човек или длъжност, на практика е изчезнал от нашия свят.

Аз наистина имам добро отношение към ролята, която демокрацията играе в политическия живот. В нейния зачатък, тя беше начин да се справим с тираничността, макар днес доста често да не е ефикасна в справянето със съвременните властници, действащи като тирани в името на демокрацията. Обаче аз не искам да налагам политически внушения в тази статия, нито имам някакво особено желание да подемам тази тема.

Но мен силно ме вълнува духовната болест, която съпътства, така да го наречем, – интернализирането на демократичния проект.…

Канонизация на св. Баташки мъченици, София, 3 април 2011 г.

ВИДЕО: Проповед в Неделя на Всички български светии

Задължението любов (Дългът на любовта)

Трябва да знаем, че любовта не е нещо, което избираме, тя е задължение. Длъжен си да обичаш брата си, не само защото с него те свързва духовно родство, а и тъй като един другиму сте членове. Липсата на любов води до разруха. Длъжен си обаче да обичаш брата си и заради друго – защото придобиваш духовна полза и печалба, тъй като чрез любовта спазваш целия Божий закон. Така братът, когото обичаш, става твой благодетел. И наистина, заповедите „не прелюбодействай“, „не убивай“, „не кради“ и всяка друга заповед се съдържат в тия думи: „възлюби ближния си като самаго себе си.“ (Рим. 13:9). И Сам Христос ни уверява, че целият закон и пророците се съдържат в любовта (Мат. 21:40). Виж колко високо я е поставил – дал е две заповеди за любовта и е определил границите на всяка от тях. Първата е да възлюбиш Господа, Твоя Бог, и втората, също толкова важна, да възлюбиш ближния си като себе си (Мат 22:37-39). Колко велико е Христовото човеколюбие! Поставя наравно любовта към Него и ближния, при все че човек стои неизказано по-долу от Бога.

Св. Иоан Златоуст…