Знаменитият житиеписец, светителят Димитрий Ростовски, в предговора към декемврийския том на своите Жития на светиите (който предговор липсва в изданието им на български език – б.а.), разсъждава върху това, че агиографията не е като догматиката, (където няма място за промени или поправки), а е „повествование на историци и летописци, различно мислещи и пишещи“. Затова той смирено се обръща към читателите на своя труд: „Молим твоята любов, усърдни читателю, ако намериш в тази книга грешки, поправи с любов, прощавайки човешката немощ и несъвършенство“. И пак: „Ако намериш, любовнимателни читателю, и други някои (неща), които изискват поправяне, изправи ги с твоето благоразумие, понеже всичко подлежи на Църковно разсъждение и изправяне“.

Това е и целта на написването на настоящата статия. Само че за „изправяне“ не в трудовете на св. Димитрий, а в нашата родна агиология. С цялата почит и любов, които заслужават тружениците ѝ от миналия век. Като Партений, епископ Левкийски – преводач и съставител на множество жития и служби на български светии – от чието наследство се ползваме и до днес. Именно така, четейки издаденото от дядо Партений житие – на св. мъченик Триандафил (†8.VIII.) – започнахме да си задаваме въпроси:

1. Защо, след като във всички календарчета на БПЦ от последните няколко десетилетия този светец е записан като „Трендафил Загорски“, еп. Партений го изписва (във т. II на своите Жития на български светци) „Триандафил Старозагорски“?

Проповед на 25 октомври – ✝ 6 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Вече говорихме за това, че само внимателната съпоставка на всички части на Четвероевангелието, обединявайки в единна смислова верига отделните им фрагменти, може да възстанови последователната хронологична линия.

От такъв сравнителен анализ на евангелските текстове става ясно, че за третата Пасха на Своето обществено служение Господ не е отишъл в Иерусалим. Несъмнено над Него вече се сгъстяват облаците, но още не е настъпил часът на страданията и смъртта Му, още много има Той да каже на хората, а в Иерусалим Спасителят неизбежно би се сблъскал лице в лице с тези, към които са насочени Неговите изобличителни думи, с тези, които се стремят да Го погубят и по такъв начин да прекратят Неговото служение.

Все още времето не е настъпило и на Иисус Христос предстои много да се потруди, да призовава човешките сърца и да свидетелства за приближаващото се Царство Небесно. Времената и сроковете на Неговото земно битие все още не са се изпълнили, защото Той все още не всичко е разкрил на хората.

Проповед на 20 октомври – Параклис към св. Спиридон

Сега е съд над тоя свят (2/2)

Архим. Захария Захару

„Сега е съд над тоя свят“
(Йоан 12:31)

В последните глави на евангелията от Матей и Лука Сам Господ ни предупреждава по най-сериозен, будещ страх начин за бедствията, които ще предхождат Неговото Второ пришествие. Той предрича злото до такава степен да излезе извън контрол (вж. Откр. 22:11), от което страданията на хората ще станат дотолкова непоносими, че ще се молят планините да ги покрият (срв. Лк 21:30), за да не могат да видят ужасяващия ден на Господнето пришествие: „защото голяма неволя ще бъде на земята, и гняв върху тоя народ; и ще паднат под острието на меча“ (Лк 21:23). Човешките сърца ще примират от страх в очакване на нещата, които има да сполетят земята (срв. Лк 21:26). Дори за Божиите избраници мъката ще бъде изключителна, а болката от случващото се наоколо – непоносима. При все това, въпреки трагичния характер на изреденото дотук, Всемогъщият Иисус изведнъж казва: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“ (Лк 21:28). Апостол Павел също ни уверява, че Бог няма да допусне да бъдем изкушени свръх нашите сили, но че заедно с изкушението Той ще даде и път за изход от него (вж.1 Кор. 10:13).

Преди да започна доклада си, искам да се спра на въпроса защо е толкова важно човек да притежава православен светоглед и защо днес е много по-трудно да го придобиеш, отколкото е било преди.

През изминалите векове, например в Русия през XIX век, православният светоглед е бил част от православния живот и намирал всеобща подкрепа. Не съществувала необходимост за него да се говори като за нещо отделно – всички живеели по православному в съгласие със заобикалящото ги православно общество. В много страни самото правителство изповядвало православието: то било център на обществена дейност и сам царят или владетелят исторически бил първият правосалвен мирянин, чието задължение било да дава на поданиците си пример за християнски живот. Във всеки град имало православни църкви и в много от тях службите се извършвали ежедневно сутрин и вечер. Манастири имало във всички големи градове, в много от по-малките градове и извън техните предели – в свелата, в отдалечените и пустинни места. В Русия имало повече от хиляда официално зарегистрирани манастира без да се броят другите църковни общини. Монашеството било общоприета и призната част от живота. И наистина, в повечето семейства поне един – братът или сестрата, чичото, дядото, някой роднина – бил монах или монахиня, без да споменаваме за другите примери на православен живот – странници и Христа ради юродиви. Целият начин на живот бил проникнат от Православието, център на което, естествено, било монашеството. Православните обичаи били част от православния живот. Повечето повсеместно четени книги били православни. Самият всекидневен живот бил за повечето хора труден: налагало им се много да работят, за да преживеят, надеждите за живот не били големи, смъртта не била рядкост – всичко това подкрепяло учението на Христос за реалността и близостта на другия свят. При такива обстоятелства да живееш по православному означавало да имаш православен светоглед и необходимостта да се говори за това била малка.

Сега всичко е променено. Нашето православие е островче сред света, който живее по съвършено различни принципи и с всеки изминат ден тези принципи се променят към по-лошо, все повече ни отчуждават от него. Много хора са подложени на изкушението да разделят живота си на две категории: всекидневния живот на работното място, със светските приятели и светските дела, и православието, съгласно което живеем всяка неделя и рпез другите дни от седмицата, когато имаме време за това. Но ако се вгледаме по-внимателно, кръгозорът на такъв човек често представлява странна комбинация от светски и християнски ценности, които по своята същност не са съвместими. Целта на този доклад е да покаже как днешните хора могат да направят светогледа си по-ценен, да го направят изцяло православен.

Православието – това е начин на Живот. Ако не живеем по православному, ние просто не сме православни, независимо от това, към каква вяра формално принадлежим. Животът в съвременния свят стана много изкуствен, много неопределен, много объркан. Православието, разбира се, има свой Живот, но и то не е толкова изолирано от живота на заобикалящия го свят и затова животът на православния християнин, даже когато е наистина православен, не може, така или иначе, да не го отразява. Някаква неопределеност и обърканост са се промъкнали днес дори и в православния живот. В този доклад ние ще се опитаме да разгледаме съвременния живот, за да разберем как по-добре можем да изпълним християнските си задължения, да водим духовен живот дори в тези ужасни времена и да имаме православен поглед върху своя начин на живот, който ще ни позволи в днешните условия да оцелеем и да съхраним вярата си в нейната пълнота.

Животът днес стана ненормален

Проповед на 27 септември – 1 Неделя след Неделя подир Въздвижение

Светите отци – истинският път към християнството

Йеромонах Серафим (Роуз)

доклад на йеромонах Серафим (Роуз)

Помнете Вашите наставници, Които Ви са проповядвали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им… Не се увличайте от разни и чужди учения… (Евр. 13:7-9)

Никога не са се появявали толкова много лъжеучители както в нашия нещастен 20-ти век, толкова богат на технически дреболийки и толкова беден откъм дух и мисъл. Днес всяко мнение, дори най-безумното и съзнателно отхвърлено от всички цивилизовани хора, има своята идеология и своя „учител“. Някои учители идват, обещавайки или проявявайки „духовна сила“ и извършват лъжливи чудеса, като например окултистите и харизматиците (т.е. петдесятниците), но болшинството съвременни учители ен са способни да предложат нищо освен лошо сварена каша от идеи, взети някъде от тавана или от някакъв днешен самозван „мъдрец“, който знае повече от всички древни, просто, защото живее в нашите „просветени“ времена. В резултат на това съществуват хиляди различни философски направления, а в „християнството“ – хиляди секти. Как да намерим истината във всичко това, ако въобще е възможно да я намерим в нашите най-объркани времена?

Има едно единствено място, Където можем да намерим извора на истинското учение, произлизащо от Самия Бог. Избор, Който не е отслабнал през изминалите Векове, а е вечно актуален и общовалиден за всички, които учат истината за Бога и Който сочи пътя на всички, които пият от него. Това място е Православната Хрустова църква. Изворът е благодатта на Светия Дух, а истинските учители са проповедниците на Божието учение, произлизащо от този източник – Светите Отци на Православната Църква.

Проповед на 8 август – Св. Емилиан Изповедник

Проповед на 7 август – Молебен канон на св. Богородица

Проповед на 26 юли – Св. прпмчца Параскева