Проф. д-р протопр. Радко Поптодоров

Основател, Учредител и Крайъгълен Камък на Църквата е Господ Иисус Христос. Неин вечен и единствен Глава е също Той. Неин върховен Началник и Управител през всички времена е само Той и никой друг. Пребъдвайки според обещанието Си вечно в нея, Той я ръководи и пасе като добър Пастир, Който предава Себе си за своето стадо. Неговата божествена воля е основният неин и неизменен закон.

В своя земен аспект Църквата е едно видимо земно учреждение, имащо да осъществява високите си задачи в царството на човешкото несъвършенство и греховност. Това вече налагало нейният божествен глава и Ръководител не само да бъде постоянно с нея невидимо и да я ръководи по същия начин Сам през всички дни до свършека на света, н ода установи в нея и видима външна власт, да я снабди с основни и неизменни начала на устройство и организация, даде принципите на нейното земно управление. С оглед на това Господ, Сам притежавайки всяка власт на небето и земята, избрал между Своите последователи дванадесет души и като им разкрил истините на своето спасително за човеците учение и скритите за обикновения човешки разум тайни на небесното царство и на вечния живот, облякъл ги с пълномощия от Негово и в Негово име да упражняват също така всякаква власт в Неговата църква: да свещенодействуват, да учат, да бъдат пастири в нея – да управляват и да съдят, за да се изпълни волята Божия към людете – да бъдат те осветени и спасени от най-страшното зло – смъртта и да станат участници във вечния Божествен Живот и наследници на Божието Небесно царство. Тази власт обаче се различавала от светската. Тя се състояла не в господарствено владичествуване над ръководимите и не в сляпа покорност и послушание на подчинените, постигнати по пътя на страха, принудата и насилието. Нейна същност била божествената сила и божествено санкционираната духовно-нравствена авторитетност на ръководителите на Църквата, призната им свободно от ръководимите по силата на Господнето призоваване да указват преданост и послушание на Неговите пратеници и на техните приемници, и доброволното и синовно послушание на ръководимите към техните ръководители-пастири по силата на служението, което те им извършват, на подвига на любовта към тях и на жертвената готовност душата си да положат за тяхното спасение. Такава по своята същност, тази власт според Господнето поръчение трябвало да се упражнява не само от един Негов избранник и не по начин, както в обикновените човешки общества. Тя била дадена на всички негови избранници-апсотоли, и то в еднаква мяра. На всички апостоли бил обещан Утешител, Който да пребъдва винаги с тях и да ги упътва „на всяка истина“; всички апостоли получили Дух Светий на Петдесетница в еднаква степен; всички апостоли в еднакъв обем получили правото и същевременно и задължението да проповядват Евангелието, да участ, да кръщават „в името на Отца и Сина и Светаго Духа“, да „връзват и развръзват“, т.е. да съдят и въобще да управляват Църквата съгласно ония инструкции и наредби, които им били дадени. Всички получили от Иисуса Христа еднаква и равна власт, всички имали еднакви и равни права и пълномощия. Затова и когато се явила препирня, кой бил по-голям от тях, Господ открито ги порицал и заявил, че който иска да бъде измежду тях „големец“ да бъде на другите „като слуга“ и който иска да бъде „пръв“ да бъде на другите като „раб“ („…по-големият между вас да бъде като по-малкия и който началствува, да бъде като оня, който слугува).“

Неправилно тълкуват римокатолиците и другите думи в посоченото място. Напразно Б. Батифол се мъчи с тях да обоснове примата на Римския първосвещеник, а също и единството на Вселенската църква, персонифицирана в него. Наистина Господ най-напред на Петър обещава да даде „ключовете на царството небесно“, но Той само обещава, а не ги дава. По-късно (Мат. 18:18, Йоан. 22:22-23) potessas clavium била не само обещана, но и действително дадена, но на всички апостоли, и то в еднаква мяра и степен.

Но щом Господ не поставил никого от Своите ученици да бъде глава или „като глава“ на Неговата Църква и многократно със слова и действия „изтъкнал принципа на равенството помежду им, то оттук, естествено, трябва да направим извода, че според плана на Основателя на Църквата висшата видима власт в нея трябва да принадлежи не на едного или на няколко души от тях, а на тяхната съвкупност, на техния събор.“ (Лапин, пос. съч., стр. 9). На събранието, на събора на всички апостоли като равнодостойни, равноправни, равномерни носители и упражнители на божествените пълномощия, с които били облечени от своя божествен Учител, принадлежала върховата видима власт в Неговата църква, и то така, че действувайки като една неразделна колегия при съдействието на своите помощници и на обикновените вярващи, всеки от тях поотделно могъл в съответната му сфера на действие – също при съдействието на своите помощници и на обикновените вярващи – да упражнява тази власт така, както намирал за най-подходящо и целесъобразно. Тази съборна същност и характер на висшата видима власт в Църквата се изразява в действието на съборното начало в историческия живот на Църквата в различните негови сфери на проява. Най-ярката и постоянна форма на проява на това съборно начало и най-прекият орган, чрез който то действало и действа, е църковният събор. Най-съвършеното действие на това начало и на неговия орган – църковния събор виждаме в апостолско време. Анализът на най-важните устройствено-управителни актове на апостолите в току-що основаната църква Божия показва, че самите апостоли са се придържали неизменно към това начало и към неговата форма на изява – църковният събор и са го завещали като основен и най-главен устройствено-управителен закон на църковния живот през всички бъдещи векове.

По плана на Божия промисъл Божията църква се открила на людете и за пръв път емпирически се осъществила в историята на човечеството в средата на Израилския народ, в Йерусалим. От тук впоследствие тя се разпространила по цял свят. Тук тя, като съдържала в себе си потенциално цялата Вселенска църква, представлявала в същото време за обикновения поглед обикновена християнска община, по древному -парикия. Ето защо, изхождайки от църковно-правно гледище, с право бихме могли да гледаме на Божията църква в Йерусалим от две страни и да я виждаме в дава основни аспекта: в аспекта ѝ на Вселенска кафолическа църква и в аспекта на обикновена християнска община – парикия. В зависимост от това виждаме различни форми на изява и различни модуси на приложение на току-що изтъкнатото съборно начало в живота, устройството и управлението на Църквата. Съборното начало, изявено и приложено в устройствено-управителния живот на Божията църква в Йерусалим в аспекта ѝ на Вселенска кафолическа църква, е станало пример и образец, или още по-точно примерен образец и поради това и основен закон за организацията – за устройството и управлението на Вселенската църква през всички времена на нейното съществуване; съборното начало, изявено и приложено в устройствено-управителния живот на Божията църква е Йерусалим в аспекта ѝ на обикновена християнска община – парикия, станало също така примерен образец или прототип и основен закон на организацията – на устройството и управлението на всяка християнска община, независимо от това кога и къде бил или ще бъде основана.

Но кои са конкретно формите на проява и начините на действие на съборното начало в организационния устройствено-управителен живот на Църквата от апостолско време – било в аспекта ѝ на Вселенска кафолическа църква, било в аспекта ѝ на обикновена християнска община – парикия? В какви правни начала кристализирало действието на този най-основен закон на църковен живот, и следователно, какви основни правни норми са оставили апостолите, за да легнат отпосле в историческото развитие на цялото Църковно право и в ърху които трябва да стоим като върху твърда скала в сравнителната оценка на сегашното организационно устройствено-управително състояние изобщо на Православната църква като цялост, на различните автокефални църкви вътре в нея, на другите големи църковни организации на католици, протестанти, англикани, монофизите и др., когато трябва да отговорим на същно жизнени църковни въпроси, които нашата църковна съвременност изправя пред нас?