Архимандрит Йоан /в света Иван Михайлович Крестянкин/ се родил на 11 април 1910 година в град Орел в многодетно семейство, бил осмото и последно дете. Още от малък Ваня прислужвал в храма, на шест години вече бил клисар, а след това изпълнявал задълженията и на иподякон. На дванадесет години за пръв път изразил желанието си да стане монах. В животоописанието на стареца тази история е изложена по следния начин.

На Елецкия епископ Николай му предстояло да замине на служба на ново място и когато прощаването му с богомолците вече привършвало, иподякон Иван Крестянкин, желаейки да получи от архиерея напътствие за живота си, се докоснал до ръката му, за да привлече по този начин вниманието върху себе си. Тогава владиката се навел към момчето с въпроса: „А теб за какво да те благословя?“ Ваня във вълнението си му казал: „Искам да стана монах“. Полагайки ръка върху главата на момчето, епископът помълчал малко, прозирайки бъдещето му. После сериозно казал: „Първо ще завършиш училище, после ще поработиш, след това ще приемеш сан и ще послужиш малко, а като му дойде времето, непременно ще бъдеш монах“. И животът на младежа се подредил точно както казал архиереят.

През 1929 година Иван Крестянкин завършил средно училище, а след това получил и професионално образование, посещавайки курсове за счетоводители. Работил по специалността си в гр. Орел, но често, поради възлаганата му извънредна работа, не можел да посещава храма, а когато се възпротивил на този порядък, веднага бил уволнен. За известно време останал без работа и през 1932 г. се преместил в Москва, където бил назначен за главен счетоводител на неголямо предприятие. Тук работата не му пречела да посещава богослуженията. Скоро Иван влязъл в обкръжението на млади православни хора, обсъждал с тях въпросите на духовния живот и това приятелство още повече затвърдило намерението му да върви по духовния път.

През 1944 г. станал четец в московския храм „Рождество Христово“ в Измайлово, където през 1945 г. бил ръкоположен в чин дякон, а малко след това и за свещеник.

Отец Йоан служил въодушевено, проповядвал с вдъхновение, отнасял се към енориашите с любов и с необикновено внимание – с това той провокирал подозрение и преследване от страна на властите. „Прекомерната активност“ на свещеника в тези времена била повод да бъде скалъпено наказателно дело срещу него.

Едновременно със служението в храма, отец Йоан учел задочно и в Московската духовна академия и пишел дипломна работа на тема: „Преподобният Серафим Саровски Чудотворец и значението му за руския религиозно-нравствен живот“. Но малко преди защитата, през април 1950 г., той бил арестуван и затворен в Лубянка и Лефортовския затвор.

Със своята доброжелателност духовникът силно озадачил напористия и жесток следовател. Като не обръщал внимание на злобата и наглостта му, отецът се държал просто и открито – отхвърлял клеветата и не поемал върху себе си допълнителна вина. Когато за очна ставка при него довели един завербуван от властите свещеник, отец Йоан толкова искрено му се зарадвал и така сърдечно се втурнал към него да го приветства, че другият не издържал на укора на съвестта си и, загубвайки съзнание, се свлякъл на пода…

От август 1950 г. отец Йоан е държан в Бутирския затвор в една килия с най-опасните престъпници. Тук той особено се вглъбил в молитвата, благодарение на което винаги запазвал добро настроение на духа и сърдечно отношение към околните. Тази негова вътрешна съсредоточеност била забелязана, но останала неразбрана от охраната, и затова по време на разходките в затворническия двор често се чувало от някоя вишка: „затворник номер еди-кой-си! Разхождайте се без да размишлявате!“

През октомври той е осъден за „Антисъветска агитация“ с лишаване от свобода за седем години и излежаване на присъдата в лагер със строг режим. Изпратен е в Архангелска област, в град Каргопол. Отначало отец Йоан работел като дървосекач. Там условията на живот и работата били най-тежки, но ето какво си спомня той за своето вътрешно състояние по това време: „На молитва най-добре от всичко ни учи суровият живот. Когато бях в затвора, имах истинска молитва и това беше така, защото всеки ден бях на ръба на смъртта. Молитвата беше тази непреодолима преграда, зад която не успяваше да проникне мерзостта на външния свят. Да се повтори такава молитва сега, в дните на благоденствие, е невъзможно. Въпреки това, опитът на молитвата и живата вяра, придобити там, се съхраниха у мен за цял живот“.

В лагера отец Йоан бил запомнен от мнозина с вътрешната сила, струяща от него, и с постоянството на неговата доброта. Един от затворниците си спомня:

„Помня как вървеше с леката си и стремителна походка – като че ли не вървеше, а летеше – по дървеното мостче към нашата барака. Бледото му изпито лице беше устремено някъде напред и нагоре. Особено ме поразяваха неговите искрящи очи – очи на пророк. Но когато разговаряше, очите му и цялото негово лице излъчваха любов и доброта. И в това, което казваше, имаше внимание и участие, можеше да се долови и отеческо наставление, украсено с лек хумор. Той обичаше шегата…“

Сърдечната му доброта впечатлявала всички, даже и рецидивистите се отнасяли с него топло, наричали го „нашето отче“. Сам отец Йоан виждал в тях не престъпници, а хора, осакатени от собствения им грях. Той бил изпълнен с жалост към тези нещастници, молел се за тях, и болшинството били настроени към него, младия свещеник, доброжелателно, защото чувствали невидимата за тях дълбочина на християнската му любов към хората. Спомнйки си за това време след много години, бидейки вече старец, отец Йоан пише: „Бих Ви пожелал да молите и да просите дара на любовта. Така че, любовта да бъде този компас, който във всяка ситуация ще покаже вярната посока и ще превърне всеки човек в приятел. Защото това също е проверено от мен, даже и по време на изгнанието“.

На въпроса не се ли е обиждал от грубостта и несправедливото отношение, които по време на затворничеството си получавал, отецът реагирал забележително: „Кога да се обиждам? Та на мен времето за любов не ми стига, камо ли да го губя за обиди?“

Тежката работа на сечищата съсипала здравето му и през пролетта на 1953 година отец Йоан, без молба от негова страна, бил преместен в инвалидното лагерно подразделение. През 1955 г. бил предсрочно освободен.

Настъпили години на служение в различни енории на Псковската и Рязанска епархии, и навсякъде отец Йоан носел със себе си светлината на Христовата любов, която съгрявала всички около него. Той никъде не се задържал дълго: честите смени на служението му от едно място на друго (шест енории за десет години) били свързани с отношението на властите, за които той, както и преди, бил нежелан активен свещеник.

През 1966 година той приел монашество с името Йоан и скоро бил изпратен в Псковско-Печерския манастир, където преживял последните 40 години от своя живот. През 1970 г. бил посветен в сан игумен, а в 1973 година приел архимандритско звание.

Почти веднага след като отец Йоан се поселил в Печори, при него започнали да идват за съвет и духовно наставление хора от всички краища на Русия и от чужбина. И разбира се, към него се стичали и многобройните му предишни енориаши.

Всеки ден, веднага след Литургията, отецът започвал да приема дошлите при него. Този прием, с малки прекъсвания за трапеза, продължавал до късно вечерта, а понякога и до полунощ. Из манастира той не ходел, а почти бягал – като успявал да се задържи за малко при всеки, който търсил неговото внимание, и заради това с добронамерен хумор го наричали „бързият влак с всички спирки“. Когато отецът бързал, нямайки време да разговаря и беседва дълго, той понякога започвал веднага да отговаря на приготвения, но още незададен към него въпрос и с това сам неволно разкривал удивителната си прозорливост.

Архимандрит Йоан бил почитан от цяла православна Русия като старец-духовник. Времето на неговия подвижнически живот, в което той ежедневно приемал и утешавал десетки хора, продължило повече от тридесет години, почти до 90-годишната му възраст.

Има сдържани наставници, има и сурови… А отецът, по спомените на тези, които са го виждали поне веднъж, бил целият любов и радост…

Като дете той имал крехко здраве, често боледуващ, винаги бил недохранен, но никога не се самосъжалявал, дори не се и грижел за себе си. Доживял до 95 години, като до 90-годишна възраст бил в силите си и все още служел. Божията сила в немощ се проявява (вж. 2 Кор. 12:9-13:1) – и с това е казано всичко. Самият отец Йоан малко преди смъртта си казал така: „Божествената любов, поселила се в малкото и слабо човешко сърце, ще го направи голямо и силно, безстрашно пред цялото зло на обезумелия в отстъплението си от Бога свят. И Божията сила в нас ще надделее над всичко“.

Поради болестите, в последните години от живота си отец Йоан почти никого не приемал, но получавал писма от цял свят и на много от тях отговарял – или сам, или с помощта на братята.

Починал на 5 февруари 2006 г. и бил погребан в пещерите на Успенския Псковско-Печерски манастир.

Наричат го „старец на цяла Русия“ заради удивителните доброта и любов, които излъчвал. Слава на Бога, че днес можем не само да се запознаем с проповедите и наставленията на отец Йоан от книгите, но можем и да го видим във видеоматериалите, посветени на Псковско-Печерската обител.

И ето, чуваме как звънкият му глас радостно възглася: „Приятели мои!“ Така звучи той в сърцата на тези, които са познавали отеца, и които получили любовта му.

Източник Духовна азбука (2018), изд. Лествица, София