Архим. Серафим /Алексиев/

От кончината на приснопаметния Евстатий Янков от Чепеларе тази година се изпълват кръгли 50 години (бел. ред. – текстът е писан 2002 г.). Но колцина са помнещите добрия пастир? Шепа духовни чеда, които едно подир друго гаснат в родното му Чепеларе. Още приживе той е имал откровение свише, че нивата на неговия труд ще запустее и буреняса, което сам о. Евстатий със сълзи открил на свое духовно чедо.

Скъпа е в очите на Господа смъртта на праведника. Добрият пастир не умира, но и подир телесната си смърт всеотдайно бди над малкото си стадо. Споменът за него е с похвала…

Светлината на спомена за тоя праведник ще да е била по-ярка по времето, когато архимандрит Серафим е писал предложените тук биографични блежки за своя духовен другар и съпастир. Въпреки това, духовното съприкосновение със светлия лик на о. Евстатий неотменно рони във всяка вярваща душа искрите на любовта към Господа Бога, на Когото този български Йоан Кронщадски послужи от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всички свои сили (срв. Марк. 12:30).

Бележитият със своите пастирски подвизи протойерей Евстатий Янков се родил в китното родопско село Чепеларе (Смолянско), в много бедно семейство от втория брак на майка си. Тя се казвала Мария. С първия си мъж живяла само шест месеца и го загубила при трагични обстоятелства. Съпругът ѝ работел на остров Тасос (Гърция). Веднъж преди прибирането си в България бил помолен от свои другари, чепеларци, да занесе на домашните им техните спестени пари. Той се съгласил и тръгнал пеш през Родопите за Чепеларе. Помакът, който го придружавал, знаел, че спътникът му носи доста пари. Нападнал го на едно безлюдно място в планината, ограбил го и го убил с кол… След като изминало времето на траура, овдовялата Мария се омъжила втори път. И ето, когато трябвало да се роди първата ѝ рожба – бъдещият голям пастир и дивен Божий служител о. Евстатий, нейният пръв съпруг – мъченик – се явил насън на нейна близка и ѝ рекъл: „Тая нощ Мария роди момченце! Но такова необикновено дете роди, че всички ще имаме полза от него!“

На сутринта жената, която видяла съня, с радост узнала, че същата нощ мария наистина е родила момченце. Това станало на 20 август 1886 г. Тъй Бог още от майчината утроба явил отец Евстатий като Свой избраник.

Впоследствие Мария имала още три деца: Тодор, Рада и Васил. Тодор починал твърде млад.

Семейството, в което отрасъл о. Евстатий, било много бедно – не защото за него нямало добър поминък, а поради пиянството на бащата. Той бил умен, паметлив, способен човек. Владеел отлично църковното пеене. По занаят бил обущар и изкарвал добри пари, но ги пропивал. Вкъщи не давал нищо. Децата му ходели дрипави и боси. Майката с неимоверен труд едва успявала да ги изхрани и закърпи.

В такава бедна обстановка растял малкият Евстатий. Въпреки това в душата му още отрано почнали да рацъфтяват много красиви заложби и високи духовни преживявания, които не останали незабелязани за околните. Майка му Мария не го вземала със себе си на църква, защото четири-пет годишното дете било много дрипаво. Сама дълбоко вярваща, тя ще иде на църква, а него ще затвори вкъщи. Но ето, на един Велики петък то успяло някак си да избяга от дома си и отишло направо в църквата. Като влязло вътре и видяло в средата изправен кръста, на който висял Иисус Христос, детето се сепнало. Гледката го поразила. То се изпълнило с такава любов към страдащия Иисус Христос и му станало тъй болно, че извикало от жалост: „Ох, какво са Му сторили! Защо са Го тъй наказали?“ Свещеникът о. Марин Караджов (той бил много добър), като видял малкия Евстатчо тъй пребледнял, погалил го по главичката и го попитал: „Какво, мило, ти стана?“ И щом разбрал мъката на детето за Иисуса Христа, обяснил му както можал защо е повесен Спасителят на кръста. Такова умиление и любов към Христа избликнали от чистото сърце на това 4-5 годишно дете, че възрастните се трогнали. Оттогава тази му любов към Христа никога не го напускала и все повече се разгаряла у него. Никой вече не бил в състояние да му попречи да отива в храма. Детето пристигало там всякога преди свещениците.

На следната година, в навечерието на Пасха, Евстатчо получил голям подарък – неговият баща му направил нови обувки. Радостното дете започнало да се готви за църква още преди мръкване: обуло си новите обувки и зачакало. Но, уморено от тичането и игрите през деня, неусетно взело да дреме. Майка му го пренесла на кревата и взела да му събува обувките. „Поспи си,“ рекла му тя, „Аз ще те събудя. А обувките ще имаш време да ги обуеш.“ То не искало да ги събуе и взело да се брани, ала сънено не можело повече да се противи и потънало в дрямка. По едно време камбаните забили. Майка му отишла да го вика. Но то не могло да отвори очи – спяло непробудно. Опитала се майката да му обуе обувките. Напразно! Бедната, взела да се вайка: „Ах! Защо му ги събух? Да си беше поне с тях, та да не се бави да ги обува!“…

Изведнъж детето се стреснало в съня си и скочило. Като разбрал, че камбаните вече са били, почнало да плаче неутешимо. Бързо се оправило и обуто-недообуто се втурнало към църквата. Като видяло, че службата още не е започнала, веднага се успокоило и утешило.

Тази ревност за Божия дом не го напуснала през целия му живот.

Като дете той бил винаги в олтара или на певницата. С блестящата си памет научил наизуст много молитви само от слушане. Толкова бил кротък и мил, че всички го обичали. Често събирал у дома си децата, за да им служи вечерня и утреня и даже литургия. Препаше се с престилка, наметне си голяма бяла кърпа, която му служела за фелон, вземе в ръка кадилницата, която сам си бил направил от малка тиквичка, и започне да пее като свещеник, повтаряйки точно всички молитви. Децата на благочестивото село Чепеларе стоели около него с благоговение и страхопочитание и се молели. Той често ги събирал и им разказвал за Бога така, както чувал да проповядва свещеникът. Старите хора, гледайки го, казвали: „Това дете поп ще стане!“

По онова време в Чепеларе бил много разпространен обичаят щом се разболее кравата или волът на някого, да занесат на свещеника шепа сол, за да прочете молитва на добитъка. От тая сол сетне давали на болното животно. Свещеникът бил награждаван за труда си обикновено в натура.

На една селянка се разболяла кравата. Тя взела малко маслинки да занесе на свещеника като дар, сипнала малко сол в една кърпа и тръгнала. Срещнала я друга жена и я попитала:
– Къде отиваш?
– При попа, да ми чете – и обяснила случая. Първата я посъветвала:
– Иди при Евстатчо да ти почете. Попът го няма, а това дете е златно. Занеси на него маслинките, та да похапнат то и домашните му. То ще ти прочете много хубави молитви – знае да чете по-добре и от свещеника!

Жената с простичката си вяра отишла при Евстати. Той прочел „Светий Боже“ и някои други молитви и… кравата оздравяла.

Отпосле отец Евстатий сам разправял на близките си: „Не съм постъпвал добре, че съм си присвоявал свещенически права, но толкова съм разбирал!“

Той не играел като другите деца. Пък и нямал време за игри, защото били толкова бедни, че трябвало да работят вкъщи чуждо. Помагал на майка си във всичко – носел ѝ дърва, метял, чистел, миел и навивал масури, когато тя тъчала платно. А в свободното си време събирал децата, за да им говори за Бога. Станал тъй известен като добър разказвач, че и възрастни взели да идват при него. Бабичките се спирали понякога наоколо му и думали: „Кажи ми, миличко, нещо за Господа!“

Когато Евстатий станал на дванадесет години, той не можел веч редовно да посещава богослужението, защото трябвало да си изкарва прехраната като ратай. Пазарил се да пасе муле и да събира и кара дърва. Това правел с някои свои другарчета.

Когато отивали заедно в гората, другите момчета събирали дървата преди него, а той колкото и да се стараел да не изостава назад, все не успявал, защото телом бил слаб и силите не му стигали. Някои му се присмивали. Това много го измъчвало. Но най-вече му тежало туй, че не може да ходи на църква. Като виждала всичко това, майка му го оставила вкъщи. Самата работела свръх сили, а от него искала само да ѝ помага в домашната работа. Така той вече можел да посещава богослужението.

Някои съседки се присмивали на майка му и я одумвали: „Ха, миламайковица! Няма да прати Евстатия аргатин като другите деца, а го държи около себе си…“

Но майката знаела що прави. Тя чувствувала, че на първородния ѝ син Бог е отредил по-особен път в живота, отколкото на другите ѝ деца, и затова без да се трови от хорските одумвания, решила да помогне на сина си да се изучи и да стане свещеник. Тя била проста жена, но обичала науката и казала за Евстатия: „Колкото и да сме бедни, но до трети клас ще го изуча.“

И наистина, с големи лишения Евстатий завършил прогимназия. Подир това за него било вече невъзможно да остане вкъщи. Като най-голямо от децата той трябвало да си потърси хляба другаде. Затова постъпил като слуга у някои си чорбаджии – бакали в Асеновград.

И тук ревността му по Бога не го напускала. Всяка свободна минута той използувал, за да отива в църквата. Това не останало скрито за господарите му. Те го обикнали за честното му слугуване и го пускали всяка неделя и празник да посещава богослужението. Той пък все гледал да застане на певницата и да помага на певците. Давали му да чете „Трисвятое“, някои псалми, Апостола и други. Тъй минали две години.

По това време бившият Скопски митрополит Теодосий дошъл в Асеновград по обиколка. Като посетил храма „Св. Георги“, той дочул Евстатий да пее „Отче наш“. Види се, пеенето му направило силно впечатление и той запитал кое е това момче, отде е и какво работи тук. Запознал се с него, харесал го и го взел със себе си в София, защото имал нужда от иподякон, а все не можел да си намери такъв. Евстатий придружавал владиката във всичките му обиколки и му прислужвал. В свободното си време владиката го учел на правилно славянско четене, на пеене и на правилно говорене и писане. Много мъмрения преглътнал Евстатий от стария дядо Теодосий, но му бил благодарен, понеже усвоил от него много ценни неща. Колко време е бил иподякон при владиката не се знае положително. Но през учебната 1906 година постъпил да се учи за църковен певец в новооткритото певческо училище в Бачковския монастир. Понеже бил много беден и нямал откъде да внесе полагаемата се такса, той се главил да клисарува и слугува в монастира, срещу което си осигурил храна.

Добросъвестен във всичко, той толкова се изтощавал физически от многото работа в монастира, че заприличал на сянка и щял да умре от слабост. Тогава, по Божий промисъл, в монастира дошъл архиерейският наместник от Асеновград о. иконом Владимир Димитров, голям любител на хубавото пеене. Като чул младия Евстатий да пее, той тъй се пленил от гласа и от майсторството му, че решил да го вземе със себе си.
– Хайде да те водя в Асеновград да ми станеш певец! – рекъл му той.
– Но какво ще правя в Асеновград с една малка заплата? – запитал Евстатий. – Тя няма да ми стига.
– Аз ще те назнача и за писар в архиерейското наместничество. Там ще спиш и ще получаваш две заплати – като певец и като писар. Тъй ще можеш да живееш.

Евстатий се съгласил и заминал за Асеновград. Станал певец при църквата „Св. Атанасий“. Започнал да „печели“. Разбира се, и двете заплати заедно давали толкова малка сума, че тя можела да стига само на човек крайно скромен като него. Той се хранел в най-простата гостилница, ядял всеки ден само фасул, харчел го за най-необходимото, а малкото останали пари спестявал, за да може по-нататък да следва за свещеник, което било заветната му мечта. От Асеновград до Чепеларе разстоянието е 55 км. Той редовно го изминавал пешком, когато си отивал в отпуска, за да не дава пари за превозно средство.

През есента на 1912 г. Евстатий заминал за Бачковския монастир, за да постъпи като самоподдръжник* в свещеническото Бачковско училище, което от 1910 година било започнало да функционира и да подготвя свещеници за вакантни селски енории. За възпитаници в него се приемали младежи, завършили 3-ти клас, на възраст от 19 до 25 години. Евстатий надвишавал пределната възраст, ала Бог му помогнал и той бил допуснат до изпит, който изкарал успешно. С голяма радост стъпил като ученик и с голяма радост се учел. Особено му се удавали богословските предмети: Свещеното Писание, Пастирското богословие, Догматиката, Омилетиката и др. Той обичал също много философията и психологията. Свещеното Писание му било любимо четиво. Както уверява един негов съученик, той още тогава добре познавал Библията, четял я усърдно и я проповядвал. Говорел много хубаво. При цялото си ученолюбие се отличавал с голяма скромност.

Някои ученици, разглезени вкъщи с добра и вкусна храна, не харесвали ученическата кухня и даже веднъж вдигнали стачка. А Евстатий, който въобще бил чужд на бунтарския дух на съучениците си и на когото, след годините прекарани в недояждане и гладуване, храната в пансиона се виждала прекрасна, казвал на другарите си: „Ех, момчета, вие не сте били петимни за хляб, за да прецените колко е хубаво това ядене!“

След като завършил Бачковското свещеническо училище, той се оженил за една благочестива и добра учителка от Чепеларе – Тодора Найденова, която водела духовен живот и се отличавала със скромност и голяма музикалност. Тя не мислела да встъпва в брак, но дарбите, смирението и дълбоката религиозност на младия Евстатий Янков ѝ направили силно впечатление. Затова тя решила да свърже живота си с него.

На 28 февруари 1914 г. Евстатий Янков бил ръкоположен за дякон, а на 11 януари следващата година – за чепеларски свещеник от Пловдивския митрополит Максим.

В Чепеларе има обичай младите новоръкоположени свещеници да ходят да ръсят със светена вода от дом на дом, за да посъберат от хората някои материални блага. Карали и о. Евстатий да ръси, но той отказал, въпреки че високо ценял традициите и отлично съзнавал колко е благотворно ръсенето със светена вода: „Ще ръся, когато дойде време за това, но не за да прося! За мене расото е свещено и няма да го излагам, дори и да умирам от глад!“

Той приел свещения сан не заради поминък, за да служи на Бога и на ближните си. За такава служба копнеела душата му още от детинство.

С помощта на своята презвитера отец Евстатий основал женски църковен хор. Първата диригентка на този хор била презвитера Тодора.

Външно семейният живот на младия свещеник течал много гладко, но вътрешно нещо не вървяло. Отец Евстатий имал недоразумения с презвитерата си. Неговата майка доживяла старините си в техния дом. Отец Евстатий я ограждал с големи грижи и обич. Това събудило ревнуване в душата на съпругата му и оттук започнали несъгласията.

Но той безмълвно търпял и все с кротост гледал да изглажда всичко. Някои роднини настройвали младата презвитера Тодора против свекърва ѝ. Виждал това отец Евстатий и сърцето му се изпълвало с мъка. Но вместо да се сърди на тези свои роднини, той отивал да им иска прошка и им целувал ръка. Някои му думали: „Не си прав, отче, да отиваш да им искаш прошка, когато са виновни те, а не ти“. А той отговарял: „Макар и да не съм виновен, аз не мога да отида да служа, докато не поискам прошка.“

Това негово отношение поразявало съседите му и роднините му. Всички го обичали и уважавали.

Иначе презвитерата на отец Евстатий била много умна, добра и скромна жена, и голяма молитвеница. На мнозина помагала с каквото можела. Ще каже на всекиго хубава дума, ще даде добър съвет, ще утеши, ще напъти. Като учителка тя оставила отлични спомени у своите ученици. Ала вследствие на дългогодишна преголяма напрегнатост била с разстроени нерви. Като виждал това, отец Евстатий не ѝ давал да учителствува. Тя се дразнела – смятала, че работата в училище ще ѝ помага да успокоява нервите си. Затова постоянно натяквала на отец Евстатий, че ѝ пречи да изпълнява призванието си. А той с кротост я увещавал: „Недей така, попадийо! Нали виждаш, че лекарите не ти позволяват, защото още повече ще си разстроиш здравето!“ Щом попадията заспивала, отец Евстатий ставал на пръсти и влизал в съседната стаичка, дето обичал да се уединява за духовни подвизи, и се отдавал на усилена молитва, придружена с въздишки и сълзи.

След осемнадесет огдини съвместен живот презвитера Тодора починала от сърце, като оставила на отец Евстатий само един син – Симеон. Четири месеца преди попадията починала баба Мария, майката на о. Евстатия.

Можем да си представилм как е преживял той тия два удара, които го лишили от най-близките до сърцето му и любими същества – майка и съпруга! Но Бог калява своите избранници чрез тежки изпитания, като ги превежда през горнилото на огнените изкушения.

Когато се връщал от църква, овдовелият о. Евстатий намирал детето си неумито, оцапано, окъсано и си казвал: „Как ще гледам аз това дете без презвитера?!“ Какви ли колебания и тревоги, какви ли изкусителни мисли са го навестявали в самотноте му часове на угриженост и безизходност! „Когато овдовях, аз се срещнах със сатаната“ – казал той след време на един млад клирик, изповядвайки ужасната тежест на своето самотничество.

Но, слава Богу, с благодатната помощ на Небето, той победил и прогонил от себе си тъмния изкусител, като се предал на молитва и труд! Всичката къщна работа взел да си върши сам: перял, миел, метял, чистел, готвел, кравата си доял, квасел си млякото, биел си масло и непрестанно се молел. Той си имал в квартирата едно молитвено кътче – малка стая около 2.50 на 3 метра – и се уединявал често на молитва в нея. Наредил я с прекрасни икони, някои от които му били донесени чак от Света гора, държал там св. мощи, тамян, светена вода и нафора. В нея събрал и своите любими другари – книгите. Вечер, особено преди св. Литургия, дълго прекарвал там в молитва.

Така той не само устоял на изкушенията на младостта си, не само се примирил със загубата на своята презвитера, но и утвърдил сърцето си дотолква, че станал Велик съсъд на Божията благодат. Отпосле той неведнъж подчертавал, че едва когато Бог го посетил с това тежко изпитание, той започнал истинската си пастирска дейност – грижата за другите, в чието число влизали и събратята му свещеници, особено вдовците между тях. Сякаш за него се отнасяли думите на Спасителя, отправени към Петра: Но ти, кога се обърнеш, утвърди братята си (Лука 22:32). Действително, след своето духовно съзряване, о. Евстатий почнал много да помага на своите събратя-свещеници с добрите си съвети, с благите си увещания, с мъдрите си предупреждения. Между другото, той си пишел писма с много овдовели свещеници и ги подкрепял в борбата им с изпитанията, съпътствуващи вдовството, като ги предпазвал от отчаяние. Освен чрез писма, той им помагал и чрез молитвата си, като с благодатното си застъпничество пред Бога поддържал духа им, за да не отпаднат от целомъдрието, а да работят с удвоено усърдие на Божията нива. Този монашествуващ свещеник посочил в състоянието на вдовеца-пастир промислителното условие за по-големи успехи на духовното поле.

О. Богдан Василев Червенков от Асеновград свидетелствува, че на една свещеническа конференция в Асеновградското околийско свещеническо братство, състояла се в Бачкояския монастир през 1951 г., о. Евстатий бил поканен като многогодишен вдовец да изкаже становището си по второбрачието на свещениците. Той рекъл: „Да не ми дава Бог да мисля за второбрачие! Аз се старая да помня, че с приемането на свещенически сан ние сме дали обет да пазим Божиите закони и църковните канони. Ние сме знаели какъв кръст ще носим. Следователно ние трябва да носим този кръст докрай със смирение и без ропот. Който не може да понесе кръста на вдовството, по-добре да свали расото, отколкото да го петни. Но най-добре е свещеникът да не се отказва от сана си, а да търпи до край.“ Той привеждал пример с някой си свещеник, който хвърлил расото и се оженил втори път. Но съвестта му не била спокойна, особено го измъчвала, когаот забиели в неделен ден камбаните. Той много трагично изживявал отпадането си от свещеническото звание. Накрая от мъка и угризения преждевременно починал.

Това изказване повлияло на цялата конференция да вземе отрицателно становище по въпроса за второбрачието на свещениците.

Сина си Симеон о. Евстатий дал в Пловдивската семинария. След като останал сам вкъщи, той още повече се предал на молитвен подвиг, на четене на словото Божие и на изучаване светоотеческите творения и житията на светците. Особено любим му бил св. Йоан Златоуст. Той го превеждал от руски на български и изписал десетина тетрадки от по 100 листа с негови беседи – предимно и тълкуванията му на св. Евангелия от Матея. Преди всяка служба той усилено се готвел за проповед. Често плачел в молитвената си стаичка – било от умиление, било от благодарност към Бога, било в покайно настроение.

Навън пред хората той се носел винаги просто, естествено, приветливо и дори весело. Обичал шегите, но винаги се шегувал прилично, целомъдрено и умно.

Когато синът му Симеон завършил семинарията и се оженил, о. Евстатий не променил своя подвижнически начин на живот. Той имал вече снаха, но все така ставал много рано и живеел в непрекъснат труд и молитва. Снаха му Катя скоро го оценила какъв човек е и го обикнала. Тя имала страхопочитание към него, понеже бил строг, държал за реда вкъщи, а и забележки понякога правел. Ала тя не му се сърдела, защото виждала, че той с обич я наставлява. Когато била още млада булка, той ѝ рекъл веднъж: „Аз съм свикнал сам да живея. Имам много недостатъци и съм грешен човек. Ще те моля да ме търпиш. Пък и ти сигурно не си съвършена. И ти си имаш своите недостатъци. Ще трябва да значи да се търпим взаимно.“

И те действително се търпели! Цели дванадесет години живяла Катя при своя свекър, но не запомнила нито веднъж да са се скарали. Взаимното им търпение преминало в обич. Тя го обикнала като баща, а той я обикнал като дъщеря. Неговата обич не се изляла само върху нея, но и върху нейните родители и роднини. Със състрадателното си сърце о. Евстатий им се притичвал на помощ винаги, когато те били в нужда. Без дори да му се казва и без да се изисква от него, той сам отивал при тях и им набавял нужното. Макар и под различни покриви, те живеели като едно семейство.

Неговата снаха Катя разказвала за ежедневния живот на о. Евстатий следното:

Сутрин свекър ми ставаше много рано. Още в тъмно ходеше в църква и не само в празник, а всеки ден! Връщаше се към 10 часа, изпиваше един чай, а след това отиваше до пазара да ми донесе зеленчук или някои други продукти. После ще се затвори в молитвената си стаичка и до обед ще се моли или чете. На обяд ще се нахрани с каквото Господ дал. Не придиряше никога за ядене и никога не роптаеше, че някоя гозба не е вкусно сготвена. Чревоугодие нямаше у него. След обяд ще легне и ще си почине. Дремне 15-20 минути и стане. Любимите му книги бяха все около него. Той ги имаше винаги под ръка. Най-много четеше словото Божие – по 5-6 глави на ден. Четеше също с голямо увлечение светоотеческите книги, списания, стари броеве от „Църковен вестник“, „Духовна култура“, разни издания на Св. Синод, светски научно-популярни съчинения, исторически трудове и др. Той искаше всичко да знае, за да може да се бори срещу всякакъв род заблуди. Никога не губеше времето си в празни работи. Не ходеше по кафенета и кръчми. Не играеше табла и карти. Тъй ми е пред очите: полулегнал, взел книгата в ръцете, чете ли чете. За отмора вземаше псалтикията да попее. А пееше много хубаво. Преди вечерня отиваше в молитвената си стаичка, да се приготви за служба. Много често съм го виждала да се моли със сълзи. После се облече и отиде в църква. Много чист се държеше. Всеки ден си миеше краката. А главата си миеше обезателно два пъти в седмицата. Той вършеше много от домакинската работа, когато беше по-свободен: кравата доеше, переше си сам чорапите, цепеше дърва и ги внасяше вкъщи.

Понякога ще му кажа:
– Срамота е ти да внасяш дърва. Учи моите деца Евстатчо и Дорето! И аз мога да внасям дърва. Ти си почивайан ! Па и не ставай толкова рано. Ти си вече стар.
– Аз ли съм стар? – Ще ми възрази. – Аз мога да работя. Ти трябва да почиваш, защото тебе те чакат грижи в живота. Ще ти омръзне да ставаш рано.

Той обичаше сам да си върши всичката работа. Аз го питах: „Отче, защо не даваш да ти прислужвам?“ Отговаряше ми: „За да не се разглезвам и да съм готов за подвиг в живота! Аз съм свещеник!“

Чудна представа имаше той за свещеничеството! Като че ли свещеникът трябва да бъде на всички слуга, а не на него да прислужват (срв. Марк 10:45)!

От домакинство и готвене доста разбираше. При него аз много неща научих. В началото на женитбата ни със Симеон, докато още не познавах характера на свекър си, много се стеснявах от него и се боях да не би нещо да го огорча. Веднъж слушам как нещо мърмори под носа си, затворен в своята стаичка, и ми стана много мъчно. Взех да си мисля: от мен е нещо недоволен! Но защо не ми го каже право в очите? Сигурно моето шетане не е по неговия вкус. Но да ми посочи грешките! Ще бъда по-доволна направо да ме изобличи, отколкото все така да мърмори… А това мърморене траеше не ден, не два, ами почти цяла седмица. Най-сетне реших, грях не грях, ще подслушам, за да разбера от какво е недоволен. Като издебнах удобен момент, изправих се пред молитвената му стаичка и го чух да пешне ту по-тихо, ту по-оживено: „Светият Дух, братя и сестри, е онова небесно съкровище, което всички ние трябва да придобием, ако искаме да влезем в Царството Божие…“ и пр., и пр. Изведнъж се успокоих и си казах: „Виж каква била работата! Той си готвел проповедта, аз пък съм отнасяла това към себе си!“ Той изобщо много се готвеше преди проповед – особено като по-млад. Цяла седмица преди произнасяне на проповедта той ще я обмисля и повтаря вкъщи.

Към животните беше много милостив. Обичаше много котето. Аз пък, да си призная, не обичам много котки и не давах на нашето коте да влиза вкъщи. Тъй го бяхме приучили, че то все вън стоеше, в лозето спеше, но вътре при нас не се осмеляваше да влезе. Когато седнем да ядем, дядо поп ще натопи един голям залък или пък ще отреже едно парченце от баницата, па ще излезе на двора и най-напред на котето ще даде. А то го чака на стълбите и му мърка с нежност и обич. О. Евстатий пък ще му заговори като на човек. Котето беше много щастливо в такива минути. Гали се около него, побутва го с лапичките си. А той ще му каже: „Виж с какво ще те нагостя!“ И му се любува, докато яде.

Свекър ми обичаше много и децата. Особено съчувстваше на страдащите деца. Щом му кажат да се помоли за някое болно дете, всичко оставяше и се предаваше на молитва. А молитвата му беше много силна. Ние често сме получавали чрез неговите молитви бързата и чудесна Божия помощ. Щом се разболееха моите деца, той вземаше епитрахила, заставаше над главата на болното дете, сложи си едната ръка над челото му, а с другата се кръсти от време на време…

Когато внук му Евстатчо беше на два месеца, разболя се тежко, на умиране. Забра му ухото. Дядо поп видя, че детето ще изгори от треска. Аз започнах да плаша безутешно. Тогава свекър ми стана, сложи си епитрахила, изправи се на молитва над леглото на болното и цяла нощ се моли без да мигне. Толкова всеотдайно се молеше! На сутринта от болничното легло отиде направо в църквата. И там сигурно е продължил да умолява Божията милост за детето ми. Като съмна, окъпахме малкия и абсцесът на ухото му се пукна. Изтече му гнойта и детето веднага се почувства по-добре. Скоро то оздравя!

Един ден сме легнали по обяд да си почиваме. У нас къщата никога не се заключва. През плета прескочило едно момиче помакинче и, без да го види някой, се промъкнало до кухнята, взело си два хляба и хукнало да бяга. Тогава беше купонна система и на мнозина не достигаше хлябът. На двора го пресреща дядо поп. „Какво има? Какво търсиш?“ – пита той и вижда в ръцете на помакинчето откраднатите два хляба. Тя се чудела къде да се скрие от страх и срам, а той ѝ казва: „Върви, мило, върви! Аз знам какво нещо е глад!“

О. Евстатий не можел да се кара за материални неща с хората, не можел да им се сърди, бил безкрайно снизходителен и отстъпчив. Прощавал всичко. Имал една обща градина със свои сродници. Разделили си я наполовина. Роднините направили един нечист канал, който да се изтича в неговата част, като запазили своята част чиста. Това ядосало сестра му и тя му рекла: „Защо мълчиш? Защо не защитиш интересите си?“ Тя не могла да се стърпи и отишла да се скара със сродниците му. Като чул това, той намерил сгоден случай да им каже, за да предотврати влошаването на отношенията: „Не слушайте сестра ми. Тя е глупава. Тя не знае какво говори.“ А на нея рекъл: „Защо се занимаваш с такива греховни дреболии? Аз съм готов и цялата градина да отстъпя за Царството Божие.“

Други сродници пък си присвоили една друга негова градина. Виждайки тая неправда, Симеон му рекъл: „Тате, защо не си я вземем? Тя е наша.“ А той, „Сине, имаш къща, двор, ливада, градина. Защо за една педя земя да се намразваме с хората?…“

Но ако бил безкрайно отстъпчив, когато се касаело за неговите материални интереси, той бил много строг, когато трябвало да защитава вярата, каноните и да изобличава отстъпленията от тях. Една негова енориашка, баба Маха Дечева, разказва:

Бях кума, венчавах през Петрови пости. На трапезата на младоженците беше сложено и блажно, и постно. Аз не се бях облажила дотогава. И сега исках да си спазя поста. Но всички викаха – ти си калимана (т.е. кума). Можеш да блажиш сега. Утре пости! И аз, глупавата, се повлиях и се облажих. На другия ден отидох при о. Евстатий и му разказах какво съм сторила. Той ме изгледа с голяма строгост и ми каза: „Аз от тебе не очаквах това. Ти трябваше там да покажеш своята вяра! А ти се подведе по тях, по-слабите! Ти трябваше да речеш: аз съм християнка и християни венчавам!“ Като чух тия думи, аз се съкруших. Вярвайте, да беше се отворила земята да ме погълне в този момент, с готовност щях да вляза, само да не слушам изобличението на о. Евстатий. Той видял, че съм много угнетена духом, наложими ми епитимия, но после ме утеши, да не унивам. Той ми беше и изобличител, и утешител, и помощник.

Един ден имах голяма мъка. Синът ми беше начетен с много пари. Чакаше го съд и затвор. Камък подтисна сърцето ми. Вървя из една улица и не виждам нищо – тъй ми е черно пред очите. Настига ме о. Евстатий, – „Добро утро, Мелахрице!“ – така ме наричаше той. „Какво правиш?“
– Отче, недей ме пита. Голяма мъка имам, – и му изплаках болката си.
– Успокой се, – рече той, – Бог дава кръст, но ще прати и някой Симон Киринеец да ти помогне да го носиш.
И сам о. Евстатий стана моят Симон Киринеец. Той пръв ми помогна с една голяма парична сума. Каза ми при кои хора да отида, за да набавя остатъка. И тъй събрахме сумата. Синът ми се избави от затвор.“

На кого ли той не е помогнал! Къде ли не е дал от парите си! Цялото село, цялата околия, всички са получили от него по нещо. Децата бяха се научили да просят от него. Сестра му ще го посмъмри: „Брате, лошо си ги научил. Не им давай!“ А той ще отговори: „ти не знаеш! Аз ще умра, а те ще казват: по тая улица минаваше един дядо поп и ни даваше по левче…“

Той давал назаем и на помаци, и на християни. И снаха му, както сама разказваше, като виждала това, го упреквала: „отче, много даваш на хората, даже и на такива, които не заслужават.“ А той отговарял: „синко, днес дам на някого, а утре Бог ми прати три пъти повече.“

„И наистина,“ свидетелствува Катя, „той получаваше често в писма или с пощенски записи разни суми за служби, панихиди и молитви от цялата околия, та чак от Асеновград и Пловдив. Колкото повече даваше, толкова повече имаше, пък и от неговите лични доходи оставаха пари за благотворение, защото и сам живееше много скромно, и нас приучи към това.

Толкова беше състрадателен, че като дойде помак с товар дърва и му се примоли да ги купи, той ги вземаше, макар и да нямаше нужда от тях, само и само да не огорчи човека и да не го върне празен.

Чудехме се с него. Кесията му беше като извор. Понякога злоупотребяваха с добрината му. Той виждаше това, но пак не се отказваше да благотвори.“

„Веднъж при него дойде един руснак,“ разказваше сестра му Рада, „окъсан, раздърпан. Помоли го да му даде пари, за да си купи обуща. О. Евстатий бръкна в джоба си и му даде 250 лева. Но руснакът отишъл в кръчмата и ги изпил всичките. На другия ден идва пак при о. Евстатий и му казва: отче, аз изгубих парите, които ми даде, нали джобът ми е скъсан, паднали са, и аз съм пак без обуща. О. Евстатий го гледал, чудел се какво да прави, па му рекъл: нали ти дадох, ти трябваше да ги пазиш!
– Но какво съм виновен, че съм толкова беден, та не мога и джоба си да закърпя…
И о. Евстатий му даде още 250 лв. После той научил за пиянството на този руснак и не му даваше вече, за да не поощрява порока. Но към бедните продължаваше да бъде щедър и милостив. Злоупотребата с добрината му не го отклони от пътя на благотворителността.“

Както свидетелствуват чепеларци, на много вдовици о. Евстатий помогнал, на много бедняци купил катъри, волове, крави, много сълзи изтрил и много гладни нахранил.

Един очевидец разказва: „Семейството на Ангел Харитев от нашето село беше много бедно. Двете му деца боледуваха от туберкулоза. Той самият не беше здрав. Мизерствуваха. Имаше и други три по-малки деца. Трябваше силна храна за болните. Хората от махалата им носеха понякога мляко, яйца, масло, но това не продължи много. Някои разправяли на о. Евстатий за това бедно семейство. Той веднага каза: да им помогнем, хайде да им купим крава! И сам даде половината от стойността на кравата. Събра чрез вярващите още толкова и след няколко дни това крайно бедно семейство имаше своя собствена крава!“

Енориашите му, свидетели на добрите му дела, казват за него: „и само с пари ли помагаше той! Ами със съвети, с благи думи, с утехи! Колко души е спасил от гибел, от отчаяние, от лош живот! Какво ли пътища бихме хванали, ако не беше той! Неговите думи силно разтърсваха човешката душа.“

Един ден две млади момчета от енорията на о. Евстатий се напили. Скарали се и макар че били големи приятели, единият от тях, Костадин Пепеланов, под влияние на алкохола, грабва един кол, удря в главата приятеля си и побягва. Удареният моментално умрял. Убиецът бил хванат и затворен. Когато изтрезнял и узнал, че приятелят му е умрял, той завикал: „убийте и мене, убийте и мене!“

Подкарали го надолу към Асеновград да го съдят. Хората го гледали с презрение. О. Евстатий го срещнал на пътя. Домиляло му за този младеж и си казал: „дали и аз не съм виновен за станалото нещастие? Това момче е от моето стадо.“ И се приближил с голямо състрадание към убиеца. Погледнал го с обич и съчувствие. Казал му няколко топли и ободрителни думи. Когато му стиснал бащински ръката и му пъхнал пари в нея с думите, „Сбогом, Костадин, на добър час! Господ да ти помогне,“ сълзи рукнали от очите на убиеца.

След известно време о. Евстатий получил писмо от Костадин със следното съдържание: „отец Евстатий, след убийството, което извърших, аз мислех, че всички са ме презрели като престъпник. Но когато видях, че най-добрият в нашето село се смили над мене, изведнъж се окуражих и си рекох: и у мене има Господ! Понеже всички се обявиха против мене, аз бях почнал да се ожесточавам. Отчаяни и черни мисли ме нападаха. Но щом чух твоите добри думи, умилих се, обнадеждих се. Твоите пари пазя като скъпоценност. Никога няма да ги похарча. Те ще ми спомнят винаги твоята обич. Ах, колко се измъчвам, че ние младите не те следвахме! Слушахме за тебе как вдъхновено си приказвал в църквата, но си думахме: хубаво говори, но нека бабичките да го слушат! Ние сме млади. Трябва да живеем живота си. Ала ето до къде ме доведоха тия неправилни мисли. Трябваше всички да те слушаме!“

Той излежал наказанието си, платил наложената му глоба и сега бил на работа в Нареченски бани.

По много и най-различни начини помагал о. Евстатий със своите мъдри съвети на духовните си чеда. Велика Атанасова Джуброва разказва:

В нашето село не само мъжете, но и жените ходят на вечерня, особено в събота вечер срещу празник. Като млада аз си мислех: че защо ли ходят и жените на вечерно богослужение? Какво намират там? Щом обаче чух веднъж на вечерня о. Евстатий да пее, изпитах истинска великденска радост. Оттогава тъй обикнах да ходя събота вечер и неделя рано на богослужение, че всичко оставях, за да бъда в църква. О. Евстатий създаваше голямо тържество, когато служеше. Ала ето, сатаната взе да ме отклонява от църквата, като ме изкушаваше силно. Щом вляза в храма, буря от лоши мисли ми нахлува в душата. Като съм вкъщи и си работя, спокойна съм. А тръгна ли на църква, същите хулни мисли ми идват в главата.

Това продължи дълго време. Аз си казвах: „по-добре да не ходя на църква, дето само грях събирам.“

Съседката ми рече, „туй е от дявола! Ти недей го слуша! Ходи си в църква!“

В неделя вечер отидох пак на вечерня. След службата се приближих до о. Евстатий и реших да му изповядам мислите си:
– Отче, такива и такива нечисти и хулни мисли ме мъчат, щом дойда в църква. Затова реших да не идвам в храма, за да не се огрешавам повече.
– Това е от сатаната, – рече ми той. – Лукавият вижда, че си му избягала от кошарата, че си тръгнала в църква и иска да те отклони от спасителния път. Колкото повече се смущаваш, толкова повече той, като горд дух, се радва, и още по-силно те напада. Но ти му кажи: о, сатана, Бог вижда, че не желая тия мисли и няма да ми ги впише в грях! И си идвай на църква.

Когато о. Евстатий ми каза това, от главата ми се смъкна нещо тежко и изведнъж ми олекна. Слава Богу, оттогава не се повториха лошите мисли!

Същата Велика Атанасова Дужброва разказва и други случки за силните молитви на о. Евстатий:

Вера Пакулева беше болна от тумор и много години страдаше. Замина в Пловдив, дето щяха да я изследват основно и да я оперират. Тя ми даде пари да ги дам на о. Евстатий да ѝ отслужи св. Литургия за здраве. Около един месец тя стоя на изследване. Най-сетне решили да я оперират. През нощта срещу операцията сънувала, че о. Евстатий служи св. Литургия на една полянка и я помазва с елей. На сутринта преди операцията я преглеждат още веднъж и ѝ казват: „де е туморът? И като не го намерили, рекли ѝ: отивайте си! Нямате нужда от операция. Ще дойдете пак след време да се проверите.“ Но тя не отиде вече, защото оздравя.

През Първата и през Втората световна война отец Евстатий правеше специални служби за войниците на фронта от нашето село. Но как се молеше! Гореше пред Бога. Чувствуваше се, че молитвата му е чута! И щом заговореше проповед след литургия, всички се обнадеждаваха. А неговата молитва беше с голямо дръзновение пред Бога. Той ни казваше, между другото, за нашите мили момчета на фронта: „те ще се върнат здрави и читави. Но когато си дойдат, казвайте им, че аз съм ги обрекъл на Бога. Господ ще ги запази, но те не бива да се отделят от Църквата.“

От нашето село около сто младежа бяха на фронта през Втората световна война. След войната всички се върнаха с изключение на трима души. А чувахме, че от други села всички са избити. Такова чудо направи Господ в нашето село заради молитвите на о. Евстатий. Затова църквата ни се пълнеше. Един от войниците, Стайко Илиев Стайков, си донесе в Чепеларе шинела продупчен на много места от куршуми. Но сам той останал незасегнат. С чувство на благодарност към Бога той казваше: „моята баба записвала служби за мен при о. Евстатий и това ми спаси живота.“

Имаше едно момиченце, което припадаше от епилепсия. Много пъти след припадъка го мислехме за умряло, но то пак се съживяваше. Аз го взех да го занеса при о. Евстатий. Той му чете молитва и оттогава припадъците не се повториха. Сега това момиче е майка на две деца.

Какъв чудотворец сме имали, но не сме съзнавали това. Едва сега го чувствувам, когато сме го загубили!

Една интелигентна жена от Чепеларе предава по следния начин впечатления и спомени за о. Евстатий:

Аз вярвах в него като в свят свещеник. При всяка душевна мъка и тежест прибягвах към него. За съжаление, моята вяра се състоеше в това когато пострадам, да търся Бога. Искам да разкажа за силата на неговата молитва. Моята сестреница беше в положение в осмия месец, а същевременно имаше и апандисит, който беше установен. При едно пътуване тя получи сътресение, вследствие на което почувства преждевременни родилни болки, усилени от атаката на апандисита, за което обаче никой не се досещаше. Толкова тежко беше положението, че я чакаха да умря.

Узнала за това, аз в ужас идвам при о. Евстатий, подавам му плик с 250 лв., и със сълзи на очи му казвам: от Вас искам да се молите за спасението на моята болна племенница! Той не ме погледна в лицето, а съсредоточено гледаше надолу. Изведнъж ми поръча да направя един дар на св. Богородица, понеже моята племенница се казваше Мария, и ме увери, че Божията Майка ще помогне.

И наистина, само след два дни получихме съобщение, че смъртната опасност на сестреницата ми е отминала, раждането е било благополучно и установеният апандисит скоро щял да бъде отстранен чрез операция.

Неведнъж съм получвала бързата Божия помощ чрез молитвата на о. Евстатий. Той се молеше особено. Другаде никъде не ми е чувана молбата толкова скоро, както при него. Аз идвах в молитвената му стая в тежко душевно състояние, развълнувана или убита от скръб, отчаяна, помолвах го да се моли за мене, като му оставях някаква малка сума за олио. Той обикновено ме изслушваше, гледайки в земята, помолваше се и аз получавах онова, което просех.

Не само аз, но и всички в Чепеларе виждахме в негово лице образец на свещеник. Не можеше човек да не се удиви на усърдието, с което той насаждаше духовната просвета в църквата, по улиците, дето спираше да беседва с хората, и по домовете, които посещаваше. Той навсякъде проповядваше. Учудвахме се на дълбоките му знания. И сега имаме свещеници със знания, проповедници с прекрасна реч, но у тях всички излиза като че ли кухо, докато у него всичко дишаше убеденост, дълбочина и поразяваща сила. Той обясняваше много непонятни места в Писанието с дивни тълкувания. Проповедничеството беше като че ли първата негова обязаност. Не минаваше служба без проповед. Той проповядваше не само на всяка литургия, а и на всяка вечерня, щом в църквата имаше повечко хора. Особено полезен беше със своите проповеди в неделя подир вечернята. Той си беше поставил за цел да запознае в план и система вярващите с истините на вярата. Чепеларе е добър курорт. Лятно време идваха тук на почивка много хора от Асеновград и Пловдив. О. Евстатий бе станал известен и сред курортистите като незаменим проповедник. Външните лица, дошли за пръв път на негова служба, се учудваха на силното му слово. И те не можеха да се освободят за цял живот от онова обаяние, което ги беше покорило при слушане на неговите възхитителни проповеди. Макар че катедралната църква е в средата на селото, всички отиваха в по-малката църква, на по-стръмното и далечно място, за да слушат него.

Други жени свидетелствуват: „Той ни наставляваше да отиваме рано в неделен ден на църква, като казваше: нещастни са тези жени, които в неделя най-напред грабват лъжицата и само за готвене се грижат. На Страстната седмица искаше да ни вижда всички в храма. Той говореше на ония, които от суетни залисии по подготовка за Великден се отдаваха само на шетане: дяволът през тези свещени дни най-много работа ще ви внуши: чистене, пране, правене на козунаци и пр., за да не бъдете в храма. Дяволът е като древният фараон: оня измъчвал евреите с тежка работа, за да нямат време за молитва, тъй постъпва сега и тоя!“

Колко трогателни бяха последованията през Страстната седмица, колко трогателни бяха и неговите проповеди, които всяка вечер произнасяше! А на Разпети петък той казваше обикновено три слова: сутрин, в 2 часа при изнасянето на Плащаницата, и вечер на опелото Христово. Когато говореше за Христовите страдания, плачеше, а и нас докарваше до плач. Толкова силно преживяваше всичко! На Велики петък той не ядеше, а беше на певницата, и в олтара, и на амвона. Всички песнопения от Страстната седмица той пееше на български език. Ние слушахме и плачехме. Той бе превел и канона на Благовещение така хубаво, че и до днес го четем на български. И от другата църква „Св. Богородица“ дохождаха да го слушат. Колко ми беше драго да го гледам как вдъхновено се моли!

Той служеше бързо, чевръсто, живо. Но създаваше голяма тържественост. С всичко това ни привличаше като магнит.

Щом дойдеше неделя или някой по-малък празник, тичахме към църквата. А някои се оплакваха на о. Евстатий, „смеят ни се, че много ходим на църква. Казват ни: прекален светец и Богу не е драг. Какво ще речеш ти?“

Той отговаряше, „Тъкмо светец трябва да бъде човек и целия си живот на Христа Бога да предаде! Сатаната ви внушава, че сте „прекалени светици“. Вие не можете да стигнете до елементарна добродетелност, а камо ли да прекалите в светостта.“

Друг път той говореше: „аз искам да изгоря делата на сатаната от Чепеларе, та нашата енория да стане като Филаделфийската църква и ние да бъдем всички на небето. Та като ми поиска Бог сметка, да мога да кажа: ето, аз и децата, които ми даде Господ (Ис. 8:18, срв. Евр. 2:13)!“

Чудна любов съществувала в Чепеларе между пастир и пасоми. Събота вечер ще дойде о. Евстатий на вечерня в храма, ще види събралите се, жадни за Божието слово души в притвора и ще ги поздрави, независимо от това дали е лято или зима, с победния християнски поздрав: „Христос воскресе, мили сестри!“

О. Евстатий горял в пасхална радост всякога. Той знаел целия пасхален канон наизуст и често го пеел.

Той не обичал да яде блажно и да си угажда. Спазвал всички пости и дори през блажните дни се въздържал от блажно ядене. Един негов събрат свидетелствува: „О. Евстатий често и в блажни дни си готвеше постно. Ще свари боб или леща и ще яде гозбата си без олио. Питам го: защо яденето ти е без олио? Днес нали не е постен ден? А той ми отговаря: постът ме прави бодър. Духът трябва да командува плътта. Когато апостолите обикаляли света, те се ръководили от думите на Иисуса Христа: моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който ме е пратил и да извърша Неговото дело (Йоан 4:34)!“

След овдовяването си о. Евстатий особено прибягвал към поста, за да се бори с плътта и да я надвива. Щом усещал през нощта, че сатаната го изкушава, бързо скачал от леглото си, заставал на молитва и дълго се молел със сълзи, докато Бог възсиявал в сърцето му. Постът и молитвата били двете му крила, с които той се издигнал над калта на живота и се устремявал към чистите небеса на богомислието.

През целия си живот о. Евстатий се намирал под благодатното влияние на о. Йоан Кронщадски, чийто животопис с увлечение четял и на когото се стараел да подражава. Той си имал дневника на о. Йоан Кронщадски („Моят живот в Христа“) и не се отделял от него, четейки го всеки ден.

Интересно е да се отбележи, че о. Евстатий имал много добро отношение към своите събратя. Той бил към всички тях любезен, сърдечен, благоразположен и добронамерен. Гледал всячески да повдига авторитетта им. Каквото добро виждал в тях, пред всички го изтъквал, за да накара хората да ги обичат и уважават. Себе си подценявал, а доброто у другите подчертавал, за да ги издига в очите на вярващите. Той сам разказвал: „С о. Василий Шоков слязохме веднъж с рейса към Асеновград. В Наречен седнахме в ресторанта да обядваме. Зад вратите настрана се бяха свили на една пейка двама наши спътници. Като ги видя, о. Шоков им рече: защо седите там като изпъдени? Скоро елате тук на масата! Той им поръча ядене, нагости ги и плати. Ето какво добро сърце има о. Василий! И аз съм свещеник, но такова нещо не се сещам да направя…“

Когато о. Евстатий виждал, че някой свещеник греши, повиквал го настрана и с много любов го увещавал да не върши неща, които прогневяват Бога. Толкова умилително съветвал, толкова задушевни думи на братска обич и загриженост казвал, че това действувало направо на сърцето.

Протойерей Кръстьо Железаров имал щастието да прекара стажа си като новоръкоположен свещеник при отец Евстатий и могъл съвсем отблизо да наблюдава живота му. Обикновено ние идеализираме хората, като ги наблюдаваме отдалече. Дойдем ли по-близо до тях, почваме да се разочароваме, понеже виждаме недостатъците им. С Божиите угодници не е тъй. Колкото по-близо идваме до тях, толкова повече расте удивлението ни, виждайки как във всяка дребна проява на живота им се оделотворява възвишената и съвършена воля Божия. Тъй било и в случая. Ръкоположен през август 1930 г. и пратен на стаж при о. Евстатий, отец Железаров толкова повече се пленявал от примера му, колкото по-близо се взирал в него. Той свидетелствува:

Като отидох при о. Евстатий, той и попадията му ме посрещнаха така любезно, както родители посрещат детето си. И тази тяхна непринуденост и любезност остана до края на моето стажуване. Всяка сутрин точно в 6 часа бяхме в църквата. След свършване на св. Литургия се връщахме вкъщи. Презвитерата винаги ме срещаше на двора, целуваше ми ръка за благословение и никога не забравяше да ме попита: как изкарахте днес?“

Закусвахме и се оттегляхме на занимания чак до 12 часа. Следобеда имахме достатъчно почивка – до 2 часа, след което пак се занимавахме усилено до 6 часа вечерта. Веднага след това тръгвахме за вечерня. Това продължи цял месец. Често пъти излизахме вън по височините. О. Евстатий и там правеше своята вечерна служба – в неръкотворния храм, както сам той се изразяваше. Беседите и поученията му към мене, като и примерният му живот така ми действуваха, че аз цял горях от желание да му подражавам. Времето, прекарано в благословения дом на о. Евстатий аз до ден днешен наричам „безгрешен месец от моя живот.“

О. Евстатий извънредно много обичаше да чете творенията на св. отци, св. Йоан Златоуст, житията на светиите, Пролога, книгите на св. Йоан Кронщадски и най-вече Новия завет.

В службата о. Евстатий беше цяла стихия. Той служеше с цялата си душа и така всепредано, че много пъти се чувствуваше вън от себе си, а често и плачеше от умиление. Когато след отпуста говореше проповед, никой от слушателите не помръдваше от мястото си. Той казваше просто, ясно, убедително, с примери от Свещ. Писание и от живота. Всяка дума като че ли забиваше в съзнанието на слушателите. След това той раздаваше на разотиващия се народ благословение и нафора. Храмът се изпразваше. Но вън го чакаха всички, за да си отидат до селото заедно и да го запитват по пътя за всичко, което ги вълнуваше.

Къщата му никога не оставаше без гости. Идваха при него монаси от разни монастири, та дори и от Зографския на Св. Гора. С много духовници и монаси той редовно кореспондираше. Гостите му го питаха за неща из областта на духовното, но му задаваха понякога и чисто житейски въпроси. Правеше впечатление, че той беше цяла енциклопедия. Многото му знания из областта на науката го правеше още по-обичан и занимателен. Когато през летните горещини професори курортисти го посещаваха в дома му (връзките му бяха големи), той често привеждаше в учудване учените люде от XX век със своите дълбоки и ясни мисли за вярата и знанието, като хармонично допълваше едното с другото и поставяше науката в съгласие с вярата.

О. Евстатий бе винаги засмян, любезен, искрен, съчувствен. Неговата душа беше струна, която зазвучаваше винаги в съгласие с болките, грижите и тревогите на другите. Със скръбните той скърбеше и никога не изпускаше случая да подчертае, че „и в нещастията, които ни се изпращат, Провидението има пръст, че те ни се дават за изпитание и назидание.“ Той казваше, че търпението е голяма сила и велика добродетел. Който търпи, той е велик човек, макар и да е малък в очите на другите. Забележително е, че у о. Евстатий нямаше фарисейски прояви – каквото беше на сърцето му, това беше и на устата му. характерна черта у него бяха неговите скрити добродетели.

Той беше безсребърник. Много пари раздаваше, и все тайно. Съчетаваше думите с делата. В неговата къща всичко бе отворено. За него ключът не съществуваше. Всичките си пари слагаше, без да ги заключва, в стаята, дето аз спях. И като идваше някой просяк или нуждаещ се от енорията му да го помоли за помощ, той бъркаше в чекмеджето, никога не броеше, а колкоо му попаднеха, толкова даваше, като не изпущаше да каже: на, миличко! И недей казва никому!

Той обичаше да посещава своите духовни чеда, особено онези, които се нуждаеха от помощ. Използуваше всяко посещение, за да поговори за Бога, да научи хората да се молят на Бога и за всичко да му благодарят.

Той имаше нещастието да носи тежкия кръст на вдовството. Но го носи със себеотрицание. Неведнъж е казвал, че това е изпитание, което бог му е изпратил и че затова ще го носи с твърдост до края на живота си. Всички пориви на плътта той заглушаваше с молитва, бдение и пост, като казваше, че духът трябва да бодърствува. Чудех му се, радвах му се, виждайки като близкосъседен свещеник както той благодареше на Бога за всички изпитания, които му поднасяше животът. И пак се молеше, молеше, молеше.

* * *

Бог отсъди, щото тоз ревностен Негов служител да се престави твърде рано – 66-годишен. О. Евстатий бе толкова погълнат от духовното, че не обръщаше внимание на слабата си физика. Заболял от камък в бъбреците, той допусна болестта да се развие до такава степен, че да не е въможност лечението ѝ.

До Петата неделя на Великия пост през 1952 година о. Евстатий, въпреки болките си, редовно служел пред св. Престол и най-строго изпълнявал великопостния канон. Но няколко дни след това болестта го сломила и сковала на легло. Близките настойчиво го молели да потърси медицинската помощ на лекарите, но той, уповавайки се на Бога и желаейки като св. ап. Павел (Филип. 1:23) по-скоро да се освободи от земната си хижа и да бъде с Христа, отказвал такава помощ. Болките ежечасно се усилвали. По-късно лекарите с удивление разказвали на близките му за онова дивно търпение, което той проявявал в разгара на болестта. Страданията били неописуемо силни, а о. Евстатий бил винаги кротък, търпелив, радостен.

По настойчивите молби на неговия син най-после той се съгласил да бъде откаран в Устовската болница, дето престоял само една седмица – до Неделя Цветница. Наближавала Страстната седмица, през която той не можел да си позволи да остави поверените му християни без молитва и служба. „Нима моите страдания са по-големи от тези на Господа!“ – казал той, „Ако Господ страда за мене и за всички човеци, нима не бива да бъда и аз в молитва и подвиг при тия страдания, за да не бъда лишен от радостта на Възкресението?“

Той настоял и бил откаран отново в Чепеларе, дето служил с последни усилия до Велика сряда. Каква ли ще е била тази молитва! „Се женихь грядеть“ – тъй пее св. Църква през тези свети дни. Пастир на Божието стадо с пламнало от христовата светлина сърце очаквал Небесния Жених, а заедно с Него и небесната радост. На Велика сряда болестта отново го сковала на легло и той бил откаран в Пловдивската държавна болница. На Велики четвъртък бил опериран. По сведения на неговия син Симеон след операцията о. Евстатий се чувствал добре. На Велики четвъртък вечерта с необикновено вдъхновение той беседвал с болните от неговата стая за Бога, за изкупителните страдания на Господа. На Велики петък, когато в светите храмове се извършва Опелото на Спасителя, о. Евстатий с живо пастирско съзнание, макар и на болнично легло, непрекъснато шепнел песни от последованието на Опелото Христово. На Велика събота, в 12 ч. през нощта, когато църковните камбани от старославния град Пловдив забили тържествено, за да възвестят всепобедно Възкресението на Господа, о. Евстатий, видимо разълнуван от звуците на възкресенските камбани, помолил някой да каже „Отче наш“ и да изпее „Христос Воскресе!“ Един от болните колебливо и с треперещ глас запял „Христос Воскресе“. Когато завършил, о. Евстатий с последни сили изрекъл словата „Наистина воскресе!“, усмихнал се, погледнал нагоре и предал Богу дух. Лекарят помак, който бил в това време в стаята, свидетелствува, че когато пастирът Божий склопил очи и звуците на недопятата църковна песен вече отлитали в простора на звездната пролетна нощ, болничната стая се изпълнила с необикновена светлина и благоухание. Една светла душа отлитнала завинаги в небесата!…

Този, който учел енориашите си така да живеят, че животът им да бъде постоянна Пасха, и който така много обичал Пасхата господня и с ревност още от младини бил научил наизуст пасхалния канон и песнопения, бил удостоен от Бога да се пресели в небесата, тъкмо тогава, когато църковните камбани възвестявали пасхалната вест за Възкресението на Господа. В своите проповеди о. Евстатий често повтарял словата: „чеда мои, имайте постоянна пасхална радост!“ С тази радост той склопил очи и заедно с Възкръсналия Господ се преселил в страната на вечната радост.

Когато в Чепеларе пристигнала вестта, че о. Евстатий починал, черна скръб разперила криле над цялото село. Над красивите светли Родопи сякаш паднала тъмна нощ. В сълзи се обливали всички: плачели старци, плачели деца, плачели вярващите, плачели и невярващите, защото отлитнал от този свят един земен ангел.

Тялото на покойника било пренесено от Пловдив в Чепеларе на 20 април, т.е. на първия ден на Великден вечерта. Когато черковните камбани на Чепеларе разлели тъжните си звуци над скръбното село, поток от нажалени хора с разплакани очи се отправили към шосето, откъдето се очаквало да пристигне линейката с тялото на о. Евстатий. Нощта вече падала над Родопа. Осиротелите чеда на о. Евстатий със запалени свещи в ръце и с вълнение в душата очаквали своя пастир. Ето задава се колата. Погледите на всички са отправени в посоката, откъдето пастирът на чепеларската енория и любимецът на целия родопски край за сетен път идва при своите духовни чеда, но уви, вече бездиханен! Глухо, задавено от плач пеене на „Христос Воскресе“ се носи в притихналите околности. Линейката спира на 2 км от селото, не можейки да пробие път от народа. Мъжки глас властно извиква: „братя, превийте колене за последно прости! пред тленните останки на нашия велик пастир!“ И всички присъствуващи като един човек паднали на колене в синовна признателност към трудовете на Божия работник! Кое сърце би издържало да не пророни сълзи при вида на тази последна среща между пастир и пасоми!

„Блажен егоже избраль и прiяль еси, Господи!“

Очевидец разказва: „над хиляда души се изредиха да допрат ръце на ковчега. Като че ли изпращаха не мъртвец, а пренасяха мощи на светец. Всеки искаше да се докосне, да получи неговата благословия и да го поноси. Процесията бе дълга около 500 метра. Цялата нощ в дома на покойника протече в бдение. Миряните, наред с духовниците, се надпреварваха да четат псалтир. Всички пееха пасхални песни. Като че ли не беше погребение, а пасхално богослужение!“

На следващия ден на погребението се беше стекъл народ от цялата околност. Не само християни, но и помаци със своите първенци бяха дошли да изпратят о. Евстатий. Всички плачеха. Много сълзи се проляха. В Чепеларе за никой друг покойник не са плакали толкова, колкото за о. Евстатий.

На погребението, без каквато и да е покана, присъствували и войници-трудоваци, родом от всички краища на България. Те били поразени от спонтанното участие на населението.

Тленните останки на покойника били погребани край храма „Св. Атанасий“. Над гробната могила на Божия служител непрестанно гори и до днес кандилце, грижливо поддържано от признателните християни – духовни чеда. Вечер, когато мрак се спусне над Родопите, малката белокаменна църквица още е в бледо сияние. Меката светлинка на кандилцето непрестанно разлива лъчи и озарява незримия лик на този пастир божий. Грижлива ръка с особено старание подрежда гроба и с чувство на благодарност бди да не би бурен да свие корен над надгробната могила. Не са редки случаите, когато сутрин рано преди изгрев слънце вярващи, превили колене, в сълзи изплакват мъката си, разказват на пастира-покойник като на жив тъгите си и молят ходатайство пред Божията милост. Приживе о. Евстатий за всички бе Симон Киринеец, защото с пастирско усърдие носеше тегобите на поверените му от Господа чада. Той и сега, макар и отлитнал от този свят, прдължава да бъде такъв за чедата си!

ДОБАВКА към спомените за свещ. Евстати Янков

Спомените за свещ. Евстати Янков от неговия съратник архимандрит Серафим (Алексиев) са публикувани в сп. „Православно слово,“ София, бр. 3 от 2002 г. […]

Тъй като сп. „Православно слово“ не е достатъчно известно на обществеността, а и чепеларци едва ли са запознати със спомените на архимандрит Серафим чрез списанието, реших, че ще е интересно да бъдат препечатани в настоящата книга. […]

Архимандрит Серафим със светско име Стоян. Д. Алексиев е роден в с. Горно Броди – Серско. Завършил е Софийската духовна семинария (1932) и Старокатолическия богословски факултет в Берн (1937). Бил е учител в Духовната семинария в Пловдив (1939 – 1940) и в София (1940 – 1944). След това е протосингел на Сливенската митрополия (1945 – 1946), а по-късно началник отдел в Св. Синод (1946 – 1960), преподавател в Духовната академия (1961 – 1969). Поради несъгласие с въвеждането на календара от 26 март 1969 г. излиза в песния, като се оттегля в Княжевския старостилен манастир. Автор е на трудове, претърпели няколко издание, като Нашата вяра (1950), Нашата надежда (1957), Нашата любов (1958) и др. Умира на 26 януари 1993 г. в Княжевския манастир „Покров на света Богородица“.

В спомените си архимандрит Серафим пише с много топло чувство за снахата на свещ. Евстати – Екатерина. Тя е още жива и живее в град Чепеларе. Благодаря ѝ сърдечно за изпратената снимка на свещеника, но за съжаление не можа да уточни през коя година е направена. На гърба на снимката фигурира печат: „фото Савов“ – Чепеларе, т.е. тя е направена в ателието на Борис Савов. Може да се предположи, че е от по-ранните години на живота му. Умира на 20 април 1952 г.

Екатерина Евстатиева ми разказа колко близки били двамата отци, колко много се тачели и уважавали. Гостуването на архимандрита в къщата им било като празник. Двамата се имали повече от братя.

Можем само да благодарим на архимандрит Серафим, че ни е оставил искрени слова за един наистина необикновен човек с праведна душа, с изключително обаяние и човеколюбие!

Александър Маринов