Зададох си този въпрос, провокиран от факта, че Пловдивският държавен университет, носещ името на преподобни Паисий, продължава да се нарича само „Паисий Хилендарски”. Може би поради незнанието какво точно се крие зад понятието „преподобен”, управата на университета продължава да го пренебрегва. Но без него не можем да познаем, а оттам да признаем и достойно да почетем „този будител на българския народ” /Левкийски еп. Партений/.

Какво означава „преподобен”? Кого Православната църква нарича така?

Позовавайки се на известния гръцки богослов Димитриос Ризос, преподобни „се наричат онези светци, които приложили в живота си думите „затова излезте из средата им и се отделете” /2 Кор. 6:17/, напуснали света и се посветили на Христос изцяло, живеели според Христа и починали „в мир”. Това са монасите, подвижниците, отшелниците, въздържниците, живели или в общежителен манастир, или уединени в пещери” /”Агиология”, СИ, с. 105/. Чрез богоугодния им живот те се пре-уподобили на Самия Господ Иисус Христос.

Така още в ранна възраст постъпил и преподобни Паисий Хилендарски. Напуснал света и отишъл най-напред в люлката на българското монашество – Рилския манастир, където „под благодатта на великия наш отец Иоан /св. Иоан Рилски – б.а./ порасна духом и известно време прекара в послушание при някои опитни старци” /”Жития на българските светии”, Зографски м-р, с. 672/. По-късно, двадесет и три годишен приема монашество в Хилендарския манастир на Света Гора с името Паисий.

Причината за тази ревност по Бога и толкова ранното желание за монашество не е случайна. Тя се крие в семейната среда. Преподобни Паисий се ражда в Банско през 1722 г., в семейството на „много благочестиви родители”. Това благочестие било видно от факта, че единият от братята му – Лаврентий – бил монах в Хилендарския манастир, а по-късно и негов игумен. Другият брат – Вълчо – извършил поклонение по светите места в Палестина „поради благочестие”, а после станал ктитор на Хилендарския и Зографския манастири. Естествено е, че сред такова боголюбиво домашно обкръжение – „такива родители и братя” – и преподобни Паисий Хилендарски не е могъл да израсне като безплодна смоковница /вж. Мат. 21:20-22/, а се е развил като предобър плод от много добро дърво.

Благотворно влияние върху духовното развитие на младия монах оказва и периода, в който той приема монашество на Света Гора. Както пише Левкийски еп. Партений в житието му, по това време „Атон беше истинско духовно поле, където растяха цветя с духовно благоухание, и подвижниците се поощряваха един друг към все по–големи подвизи”. Сред тези благодатни отци е великият подвижник на руската земя преподобни Паисий Величковски, станал по–късно възродител на монашеството и исихастката традиция в Молдо-Влахия и Русия. Монаси от цяла Света Гора – гърци, българи, руси, сърби и власи – го молели да ги приеме сред духовните си чеда. Със сигурност и преподобни Паисий Хилендарски е възприел от него много нещо „за полза на душата си, която е търсела спасение в Христа Иисуса”…

На Атон тогава се подвизавал и свещеномъченикът Козма Етолийски, просветителят на поробените гърци, „този наистина Божи човек, учител и проповедник на Светото Евангелие” /св. Никодим Светогорец/. Освен това, на Света Гора по времето на преподобни Паисий имало и много други подвижници. Това били преподобномъчениците, тези, „които преди с неразумната си воля или под турско насилие са се отричали от Христа, но после, подбуждани от съвестта, се подготвяли за мъченичество в Атонските манастири, и когато ставаха готови, излизаха в разни градове, изповядваха Христа пред турските съдии… и биваха мъченически убивани за християнската вяра”…

Тази духовна атмосфера, този „духовен въздух”, който дишал преподобният наш отец, както и по-ранното влияние на семейството, допринесли за изграждането на онзи монашески образ, предаден ни от Левкийски еп. Партений: „Самият преподобен отец Паисий се отличаваше с доброто си възпитание: с кротък нрав, какъвто подобава на добрия монах… Беше много въздържан по отношение на храната и питието… Въздържан беше и в съня, за да може и в църква да присъства заедно с другите монаси и плътта да подчини на духа чрез неспане и молитва… Беше изпълнен с ревност по Бога, подвизаваше се за Христовата добродетел, до разболяване се въздържаше от угаждане на плътта и не се уплаши от несгодите, нито от самата смърт, когато отиде да послужи на своя народ в името на неговото благочестие и свобода”.

Преподобническа е и кончината на отец Паисий. За нея житиеписецът пише: „Къде умря и от каква смърт, остана неизвестно: не умря ли от мъченическа смърт, подобаваща на светите апостоли, понеже така тайно изчезна от попрището на земния живот, без някой да види и да знае нещо за него?” Точно така, тайно и неизвестно за човеците, много често отиват при Бога светите преподобни отци, подвизавали се с добрия подвиг, вярата опазили, достойни да получат венеца на правдата, който ще даде Господ, Праведният Съдия, на всички, които са Го възлюбили /вж. 2 Тим. 4:7-8/. Наистина мястото на кончината им остава неизвестно, но верните Богу знаят къде предстоят душите им – пред Божия престол в Царството небесно и ги търсят в своите молитви.

Всички гореизложени достоверни исторически свидетелства, макар и на кратко, разкриват какво означава „преподобен” и кой заслужава да се нарече така. Израствайки духовно в монашеските подвизи, а не пропускайки много бдения и утрини и „против канона и черковний звън…”, както ни го представя в „Епопея на забравените” Иван Вазов, отец Паисий написва „История славянобългарска”. В послесловието и преподобният сам споделя, че за това свое дело го подтикнала ревността и жалостта „за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе” /”История славянобългарска”/. Но я написва не само „за полза на българския народ”, но и „за слава и похвала на Господ Иисуса Христа”. Такова е и последното изречение с което завършва книгата си: „Нему /на Господ Иисус Христос – б.а./ подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия, преблагия и животворящ негов Дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин”.

Самата „тая историйца”, далеч надхвърля желанието да се върне споменът на българите за „древната слава на българската държава и църква” /Левкийски еп. Партений/. Преподобни Паисий Хилендарски пропива своя разказ с идеята, че Бог присъства непрекъснато и неизменно както в цялата човешка история, така и в историята на всеки един народ. Идея, изразена толкова точно от св. ап. Иоан Богослов в началото на неговото Евангелие: „Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” /Иоан 1:3/. Своята вяра във вездеприсъствието Божие преподобни Паисий предава така:
„Дивни са присъдите на Бога, неизследима е бездната на неговите съвети за управлението на тоя свят и за промисъла, с който управлява царствата на тоя свят – раздава ги, променя, пренася и, когато иска, погубва и пак възстановява. Понякога ни се струва, като че не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не е така. Може в летописите и историите на евреите да се узнае как много пъти ги предаваше в плен и запустение и пак ги събираше и закрепваше в тяхното царство, както и сега се вижда от упадъка на източното гръцко и българско царство. И струва ни се, че не окончателно бе отхвърлено и забравено от Бога. Но кой ще постигне ума Господен или кой ще последва Неговите съвети, за да възстанови пак и събере разпръснатите и изцери съкрушените? Това знае само Бог със своите свети присъди”.

Бог е отсъдил в едно особено тежко за българите време – турското робство – да избере преподобния отец Паисий, иеромонах от Хилендарската Атонска обител, и да го постави нависоко, за да свети на мнозина /вж. Мат. 5:15/. Тази негова светлина, сияеща и до днес, не е угаснала, защото не е горделивата светлина на земна слава или измамно богатство, а е светлината на светата православна вяра, за която столетия преди отец Паисий първият българин-мъченик за нея, св. княз Боян–Енравота, пророчески каза: „Тази вяра, заради която сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате да я потъпчете с моята смърт. Кръстният знак ще бъде изправен навсякъде, отново ще бъдат въздигнати храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог” /„Жития на българските светии”, Зографски м-р, с. 450/.

Така истинското познаване на личността на преподобни Паисий Хилендарски преминава през познаване на вярата му, така както и истинското му почитание и подражание – през почитание и подражание на същата тази негова чиста вяра /вж. Евр. 13:7/. Останалото е лицемерието на днешните „неразумни юроди”, увлекли се в подражание на чужди политически, културни и религиозни идеи и учения, предпочитащи да виждат в него само „див светогорец” /Иван Вазов/, някакъв бунтовник или революционер, но не и велик български светец, достигнал висотата на монашеските подвизи, явил се образец на монашески живот. Бидейки „земен ангел и небесен човек”, преподобни Паисий саможертвено се потрудил на българите отново „да се запроповядва благочестието /Словото Божие – б.а./ на разбран за тях език…”, послужил и на „промисълът на Света Троица за освобождението на нашия род” /тропар на преподобни Паисий Хилендарски/.

Автор: Прот. Емил Паралингов