„Пророците каквото видяха, Апостолите каквото научиха, Църквата каквото прие, Учителите каквото в догмати изповядаха, Вселената в каквото се увери… това мислим, това говорим, това проповядваме“.1

Православието не принадлежи към едностранчивите християнски изповедания. Православието притежава вселенски и надвремеви характер. То не произхожда от разделения или самоопределения, защото Православието е пълната и обединяваща истина. То е истината на Църквата – истината на Тялото Христово, което се поделя, но не се разделя, което се множи по членове и обединява. Истината на Православието е фактът на Божията любов към човека, дарът на Божието домостроителство, който задава към вярващите съответните дълг и отговорност за мир и единство помежду им.2

През 842 г., след победата над иконоборството, което под нов вид бе върнало христологическите ереси, мирът и единството в Църквата отново се възстановиха. Дарът на Божията любов отново се прояви в живота на вярващите. Вярата отново стана основна черта на ежедневния живот. Но, разбира се, дори и през най-светлите периоди от църковната история, човешките слабости на църковните членове не престават да съществуват и да отвеждат нерядко до ереси и разколи. И това е така, защото крайният триумф на Църквата и съответно проявяването на нейното непоклатно и неделимо единство ще бъде в края на времената. Тогава, когато разпръснатата по целия свят Църква се прибере в Божието царство.3 Това обаче съвсем не означава, че вярващите имат някакво оправдание да не живеят в единство помежду си. Защото именно в единството е спецификата на църковната природа. И когато вярващият стои вън от единството на Църквата, то той и не живее като член на Църквата.

Църквата не е някаква си човешка организация, където единството, макар и считано за полезно, съвсем не е абсолютно задължително. Църквата е Тялото Христово. А Тялото на Христа не може да не бъде единно. Един е Христос, една е и Неговата Църква. В Символа на вярата изповядваме вярата си „в една, света, съборна и апостолска Църква“. Голямото множество църкви, или по-скоро християнски вероизповедания, са продукт на човека. Дължат се на хората, а не на Бога.

Християнският свят много отдавна престана да съществува като едно общество от вярващи, като една Църква. Вярата, както бе предадена от Апостолите, светите Отци и Учители на едната неделима Църква, не бе опазена навсякъде неподправена. Богослужението бе разцепено, нравствеността изменена, хармонията нарушена, Свещеното Предание изоставено. В света възникна разделение за съблазън.4 Съблазън, пред която никой християнин не може да остане безучастен.

Православната църква обаче не е една изсред множеството църкви. Тя е Едната и неделима Христова Църква. Тя е Едната и неделима Христова Църква не защото така искат православните, а защото това сои общото за всички християни Предание: „Пророците каквото видяха, Апостолите каквото научиха, Църквата каквото прие, Учителите каквото в догмати изповядаха, Вселената в каквото се увери… това мислим, това говорим, това проповядваме… Тази е вярата на Апостолите, тази е вярата на Отците, тази е вярата на Православните, тази е вярата, утвърдила Вселената.“5

Православието утвърди Вселената, защото винаги е обемало цялата Вселена – винаги е било вселенско. То не може да бъде Православие, ако не е вселенско. Православието не е омраза към вярванията на другите. Не е консерватизъм, не е обществен строй, не е национализъм. Омразата към другите религии омерзява Православието и го трансформира във фракционно средство. Омразата към другите религии отрича самата същност на Православието и погубва неговия дух, който е дух на любов и разбирателство. Поради което няма как омразата да е Православие, колкото и православни да са лозунгите, които тя използва. Подобно на нея консерватизмът също така умъртвява православното предание, трансформирайки го в идеология, обслужваща обикновено нечии цели. Освен това никой обществен строй, бил той и православен, не следва да бъде отъждествяван със самото Православие, защото Православието е живото предание на истината и живота. Затова то не е статично, още по-малко консервативно, а е динамично и приемствено. А приемствеността, или предаването на традицията, не е консерватизъм, а творчество. Приемствеността не е състояние, а живот. И накрая, Православието не е идеология, а още по-малко националистическа идеология или национализъм.

Разбира се, често пъти са правени опити Православието да бъде използвано като идеология. От това са се изкушавали не само политически водачи, но също и клирици, и обикновени миряни. Истината, както и свободата, която истината носи, са тежки и отговорни неща.6 Затова и много лесно се захвърлят и подменят с лъжливи идоли. Човек лесно търгува с Православието, но е особено трудно да го направи свой живот. Лесно е да се хвалим, че сме православни – особено ако е на мода – и да осъждаме другите като отстъпници или еретици, но е трудно наистина да бъдем православни. Затова често пъти пренебрегваме истината на Православието и я подменяме със собствените си желания и себичност. По този начин извращаваме Православието в много по-голяма степен дори от онези, които означаваме кто негови неприятели. И когато се случи те да го критикуват и осъждат, че в нещо е изопачено, то вместо да насочим поглед към себе си и да се опитваме да видим истината за положението и да го поправим, ние започваме да бълваме такъв жупел срещу тях, та дори оставаме с убеждението, че изпълняваме своя дълг към Православието и дори, че сме негови изповедници.

Православието не е идеология, а е истина и живот. То уважава своеобразието на хората, техния език, традициите, нравите им. Така както Сам Христос чрез Своето Боговъплъщение прие човешката природа в нейната целокупност, по същия начин и Църквата Христова – Православната църква, приема всеки плод на човешките усилия. Но както и Христос не прие греха, като неприсъщо и неестествено състояние на човека, така и Църквата, или по-точно ние, които искаме да принадлежим на Църквата, на неизменното и неделимо Тяло Христово, не трябва да оставяме в нашия живот и мисли да господстват греховните състояния. Свободата, която Христос дарява, не трябва да бъде използвана за изпълняване „прищевките на плътта,“ а да се проявява в дух на любов и служение.7 Свободата не е разюзданост, а призив за всецялостно освобождаване от корена на греха и разделението, който е егоизмът – личният, семейният, националният, конфесионалният, или какъвто и да е друг наш вид егоизъм, за да сме в състояние да намерим целостта на нашата природа в Христос.

Наистина, ако само съществуваше такова разположение на духа в нас, колко пречки от ежедневния ни живот въобще нямаше да ги има! Ако не властваше личният или груповият егоизъм в нашите отношения, колко противоречия щяха да се преодолеят! Ако не господстваше националният или конфесионалният егоизъм в религиозния ни живот, колко схизми щяха да отпаднат! „Но, ако солта изгуби силата си,“ – казва Господ, – „с какво ще се направи солена?“8 Ако ние, християните, и толкова повече ние, православните, които се хвалим, че пазим непокътната Христовата истина, не полагаме труд и усилия в тази посока, от кого другиго очакваме това? Едничката цел, към която непрестанно ни подтиква Църквата, е воюването с егоизма в различните му форми. Към това е устремено и покаянието, което за християнина е дело за през целия му живот.

Православието не е някаква предметна ценност, която може да бъде използвана според случайни настроения или желания. Не е нечия придобивка или достижение. Никой не може да притежава Православието, може само да бъде притежаван от него. Затова и никой не може да го включва в собствените си планове за осъждане на другите или за воюване с тях, за фанатизирането им или за самофанатизиране. Истинското Православие, а не неговите парацърковни изопачения, не може да бъде част от нещо общо. Но затова пък То е, Което призовава всички да вземат участие в Едната негов съборност. Светото Кръщение в Православната цъкрва не е друго, освен включване в нейния живот. Съответно вярващият напредва навътре в живота на Православната църква в такава степен, в каквато той самият задейства своето лично участие в нея. Или още – в степента, в която той не позволява на егоизма и неговите последици да господаруват над живота му и да подлъгват вярата, надеждата и любовта му.

Когато ние, вярващите, усещаме себе си като членове на Православната църква, като членове на Христовото тяло, различията в християнския свят не могат да ни бъдат безразлични. Болката от тези различия става и наша болка. Затова грижата по тяхното преодоляване трябва да е наша всеобща грижа. Само че за да помогнем на християните от другите изповедания, не е нужно да правим компромиси със своята вяра. Защото чрез такива компромиси предаваме не само себе си, но и тях, тхъй като и на тях е необходима неподправената християнска истина. За да мжоем да им помогнем, особено сега, когато обстоятелствата ни сближават все повече, ние следва първо да отправим поглед към собствения си корен: да опознаем още по-добре нашето Православие и да заживеем в неговата съборна и вселенска истина.

Именно с такова настроение преди време бе разпространен лозунгът „Възвърщане към светите отци“. Той обаче не се възприе като особено сполучлив, тъй като криеше вероятността да се изтълкува като връщане назад. Затова бе заменен от лозунга „Напред със светите отци“. Но и този лозунг не отразява точната позиция на Православието. Позицията на Правславието е „Подир светите отци“.9 „Подир“ не определя конкретен ход назад или напред. Да съм „подир“ означава „да следвам“. Когато човек следва някого, той не определя своя ход, а се включва в хода на този или тези, които следва. „Подир светите отци“ следователно означава следване на светите отци. Не връщане назад в миналото на историческото им присъствие, нито пък тяхното пренасяне като някакво археологическо съкровище в настоящето или бъдещето. „Подир светите отци“ означава: да приемем живото присъствие на светите отци като членове на единното Тяло Христово, към което и ние принадлежим, водени от живота и учението им, от нравствеността и убежденията им. Това е едничкият дълг на православните. Това е, което ни диктуват великите отци и вселенски учители. Това е, което ни проповядва и сонмът от мъченици и светии на нашата Православна църква.

Източник: Г. Мандзаридис (2011). „Православен духовен живот“. Синодално издателство

_____________
1 Синодик (Синодално послание) на VII Вселенски събор
2 Божието домостроителство (теолог. – икономия) е благодатното Божие действие в света, чрез което се устройва възвръщането на човека към вечния живот – бел. прев.
3 Вж. Διδαχή Δώδεκα Αποστόλων 9, 4
4 В оригинала стои думата το σκάνδαλο, съблазън, раздор, скандал – срв. 1 Кор 1:23 – бел. прев.
5 Синодик на VII Вселенски събор
6 Вж. Иоан 8:32
7 Гал. 5:13
8 Мат 5:13
9 С тази фраза започва определението на Халкидонския събор. Вж. Mansi, т. VII, 116.