На 15 юни 2012 г. се престави в Господа архим. Поликарп /Мадзароглу/, неуморен труженик на Христовата нива, познат и многоуважаван и у нас от многобройните си посещения в България. Роден в Едеса през 1929 г., о. Поликарп се ражда за Бога в монашество в манастира „Св. ап. и ев. Йоан Богослов” на о. Патмос. Божият промисъл насочва стъпките му към Солун, където на 11.10.1951 г. е ръкоположен за дякон от Солунския митрополит Пантелеимон /Папагеоргиу/ в митрополитския храм „Св. Григорий Палама”. Пак същия митрополит го ръкополага за презвитер на 12.01.1958 г. в храм „Св. вмчк. Георги Победоносец” в солунския район Неаполис.

Деветнадесет години от свещенослужението на стареца Поликарп преминават в Солун като клирик на Солунската митрополия, от 1951 до 1970 г. Изящен плод на неговите трудове – духовни и материални – е храм „Панагия Фанеромени” в кв. Калитея. Тук той не само изгражда храма от основи, но създава най-важното – сплотена и човеколюбива енория, която и до днес живее по заветите, оставени от стареца. През 1963 г. е изпратен на послушание като председател на солунския храм „Св. София – Божия премъдрост”, а от1962 до 1968 г. е игумен на манастира „Св. Теодора Солунска”. През 1970 г. преминава на служение в Касандрийската епархия, обхващаща вътрешния ръкав на полуостров Халкидики – Касандра и част от източната страна на полуострова по посока Солун. Малко известен факт е, че семената, отгледани и умножени по-късно в стократен плод от стареца Паисий Светогорец – сестрите на манастира „Св. ап. Йоан Богослов” край Суроти, – са посети от стареца Поликарп, който с големи трудове изградил материалната база, пътя, водоснабдяването на манастира и организирал сестринството, съставено от боголюбиви девойки – негови духовни чада от годините на служението му в Солунска Митрополия. През 1983 г. старецът откликва на призива на Александруполският митрополит Антим Русас /сега Солунски митрополит/ и с няколко сестри от Суроти заминава за Александруполи, където Бог го дарява с милостта си да засади и отгледа с много любов най-съвършеното си многоплодно дърво, манастира „Панагия ту Евру” при с. Макри, и да се превърне в незаменима духовна опора за целия източен район на Егейска Тракия.

Като добрия слуга /вж. Мат. 25:21/ о. Поликарп върна Богу дадения му талант на пастирството стократно преумножен. Плодовете на това здраво засадено в земята добросенчесто дърво, което бе самият той, са далеч извън пределите на Гърция. Стига ни да кажем само, че плод от това дърво е настоящият Антиохийски патриарх Йоан.

Сега Старецът почива в мир, влязъл в радостта на Своя Господар /вж. Мат. 25:21/, Архипастиря и Пастиреначалника на всички ни, Господ Иисус Христос, и от доброто място, което Господ му е отредил заради многоплодните му трудове, продължава грижата си за своя манастир „Панагия ту Евру”, за сестринството му, за всички свои чеда и всички християни, които Бог удостои с милостта си да го срещнат, него – стареца Поликарп /Мадзароглу/.

Автор: Прот. Емил Паралингов

В памет на архим. Поликарп /Мадзароглу/

Преводът е направен с благословението на монахиня Макрина – игуменка на манастира „Панагия ту Евру”, Макри, Александруполи

Преди около тридесет години в епархията ни дойде един никому непознат архимандрит, който засади в духовната ни почва слабо дръвче с осем-десет крехки клончета под бдителния поглед на мъдрия архипастир митрополит Антим /Русас/.* Това дръвче с благословението на владиката и добрата ръка на градинаря и по името му /поликарпос – многоплоден/, започна да расте, да се разклонява и да дава обилен плод. Бе обикнато от народа и с времето придоби известност сред вярващите като киновията „Панагия ту Евру” /Св. Богородица Еврос/.

Кой бе този архимандрит, дарил местната църква с изпълнението на дългоочакван свят копнеж? Един духовник в зряла възраст, малко над петдесетте, но на вид по-възрастен. Винаги мълчалив. Говорещ малко, а за себе си – никога. Бе един от тези, които Бог бе избрал да бъде кръстен в огъня на изкушенията още от младини. Ако истинското добро се преследва от духовете на злобата и от съдещите само по външност, то тогава той бе истински Божии раб, който през целия си живот вършеше добро. Оттеглил се на доброволно заточение, търсейки къде да посади дръвчето и да се отдалечи от скърбите на неправдите и безчестието, предизвикано от хора, съдещи по своя мярка. Но не успя да се скрие! Божият народ, винаги жаден за истината, го откри чрез непогрешимата си интуиция. Намери в негово лице – тихия, вглъбен служител на Всевишния – духовния отец, от когото се нуждаеше. Бе оценен и от мъдрия и опитен митрополит, приел го със сърдечна близост, дарувал му незаменима помощ, преценявайки го първо внимателно със справедливия си поглед. Така скоро и съвсем естествено стана част от местното общество, известен като „Стареца”.

Името му беше синоним на духовен ветеран, сигурност и православност, утешение в безкрайните житейски проблеми, изискващи не просто решение, а внимателен поглед и съпричастност. Лека-полека, като плод на естествено съзряване, Старецът стана мерило и духовен ръководител, изповедник и наставник, доверена личност и прибежище. Времето изглади духовните връзки, а искреността и отеческата му загриженост ги освети. Манастирската общност се разви под светлата му сянка и се оформи чрез чистия му светогорски дух.

Със Света Гора още от младини бе сключил договор на свята отдаденост. Тичаше без да се замисли където смяташе, че съществува нужда за помощ от всякакво естество. На светогорските отци служеше с ревност, стигаща до саможертва. Извършваше многочасови преходи пеш, натоварен в пустошта, не просто като поклонник, но като благочестив, истински слуга. Грижеше се за келиите, скитовете, за пустинниците с готовността и безкористността на най-близко духовно родство. А те, жителите на Света Гора, го смятаха за свой. Казваха: „Поликарп” – и се успокояваха. Знаеха, че ще поеме и доведе докрай делото по най-бързия и добър начин. А облагодетелстваните светогорски отци се молеха за манастира ни, и о. Поликарп ги смяташе за благодетели, за този техен принос и тайнствена съпричастност. Ние пък, сестринстовото на св. Богородица Еврос, знаехме как и колко много цяла Света Гора цени и приема стареца ни. Това бе облекчение от неправдите и клеветите на времето. Бе потвърждение, че той, като чисто злато, изчистено от всякакви примеси, преминаваше през горнилото на изкушенията. На Света Гора говореха за него с обич и уважение. А бяха побелели старци – а той тяхно чедо.

Какъв бе характерът на този добър църковен работник? Недостъпен и непознат, пазен винаги „в скришно”. Бе великолепна благородна натура, обдарена с много таланти, с рядка харизма на водач и прозорливост. Виждаше нещата от рано, и онова, което казваше, се потвърждаваше с времето, често за наше голямо учудване и страх. Всяка негова дума имаше тежест, значение, пророческа сила. Всяко негово предсказание, колкото и странно и невероятно да беше да се сбъдне, се изпълняваше с математическа точност. Бог го просвещаваше. Бог говореше чрез устата му и ние чакахме с пълна вяра изпълнението на думите му. И никога не оставахме излъгани, макар, че думите му надвишаваха възприятията ни.

Обичаше земята и се грижеше за нея с познание и усърдие по природна дарба. Знаеше кои дървета са подходящи и как се отглеждат. Вземаше мерки за увеличаване на плодородието им – винаги резултатни. Насаждаше живи плетове от храсти и дървета, с които спираше ветровете и морските въздушни течения, и така осигуряваше плодородие и добра реколта за овошките и маслиновите градини. А когато някое дръвче имаше проблем, той не се предаваше, докато не изчерпи всички възможности да му помогне. Когато не успяваше, го заменяше със здраво дръвче, макар че срещаше неодобрението ни. С това показваше състраданието, мъдростта и здравата си решителност. Взимаше дръзки решения, които ни изненадваха, но крайният резултат показваше, че е имал право.

За земеделските работи използваше съвременната техника със свободата на човек, живеещ в своето време. Но добре преценяваше докъде достига ползата от технологиите и беше строг без снизхождение, ако безопасността и сигурността ни биха били застрашени. Затова никога не позволи употребата на Интернет в манастира и прилежащите му сгради, виждайки опасност от нахлуване на чужд дух в надматериалният живот на аскезата, имащ за цел постигането на светостта.

Живя сред нас, оставяйки незаличимите си следи навсякъде около нас. В храмовете, които благоукрасяваше с голяма любов и внимание. В дворовете, които пълнеше с розови храсти и хортензии, донасяйки ги от съседна България. В чешмите, които правеше, за да осигурява напояването и цъфтенето на цветните лехи. Помним го винаги тежко натоварен с обемисти пакети или огромни саксии, връщайки се от своите пътувания. Често принасяше, за по-голяма сигурност, чупливите деликатни предмети и стъклените кандила за храмовете, държейки ги през цялото време на пътуването си в ръцете си, каквито и усилия да му струваше това. Радваше се да вижда храмовете не просто подредени, а с мярка благоукрасени. Липсата на важни неща за храма, но и претрупването му бяха за него непоносими.

Бдително следеше за всичко в храма и не позволяваше отклонения, но при необходимост отстъпваше натъжен. Храмът, най-важната част на манастира, сърцето на киновията, мястото на извършване на Тайнствата и богослужебните събирания, заслужаваше всички негови грижи за свещенолепието и работата му. Това бе и основна причина за многото усилия и дълги пътувания в търсене на свети мощи, за духовно обогатяване, благословение и небесна закрила на манастира ни и вярващия народ. Истинско щастие за нашия отец бе да спечели и най-малкото парченце свети благодатни мощи. Светогорските отци, познавайки светия му копнеж, се грижеха да изразят чувствата си по този най-прекрасен начин…

Бе наистина незлобив. Прощаваше от цялата си душа и никога, дори с по човешки оправдана горчивина не споменаваше факти, белязали като с нажежено желязо живота му. Прощаваше и научавахме това, макар че бе трудно за нас, тъй като ни държеше на дистанция за наша духовна защита. Едно го занимаваше и той правеше всичко възможно за постигането му – духовното и материалното осигуряване на манастира.

Изискваше от нас строгост и монашески дух. Проверката му бе често само с поглед или изпитателен жест, с който възстановяваше реда. Самият той бе строг, сериозен и безшумен. Словото му – сол. Не приемаше никакво отпускане, свободно поведение или каквото и да е отклонение от правия чист евангелски път. Дори само присъствието му излъчваше доверие и респект. Най-честият ни въпрос беше: „Какво каза Старецът?” Или: „Благословил ли е Старецът?” Думите му бяха за нас непристъпен закон и сигурност. Нито разсъждавахме, нито се занимавахме с наредбите му. Така бе закърмено сестринството ни.

За Стареца благословения труд бе една от основите на монашеския живот, средство за постигане на светостта и необходим път, по който се преминава от практическия към духовния живот. Самият той въпреки сериозните заболявания, докрай се трудеше, наблюдаваше, присъстваше на многочасовите ни общи селскостопански трудове. Благославяше с присъствието си маслиновите градини и с това ние си обяснявахме обилното им плодородие, много често в пълен противовес с реколтата на всички околни насаждения.

Но най-характерната му черта бе милостивото сърце и винаги отворената десница… Даваше, даваше… по един непринуден и прекален за нашите ограничени представи начин, от което се страхувахме, да не би да понесем лишение. Милостивият, решителен и безразличен към нашето малодушие и неверие Старец продължаваше да дава и може би заради това наше малодушие даваше още повече от онова, което първоначално бе решил да даде. Милостив дарител. Качество на душата, придобито в отношенията му с нуждаещите се и житейските проблеми на света. Тази тактика, изпълнена с разбиране и любов, прилагаше непрестанно така, че затрупваше всички с „благословение” от плодовете на манастирските блага. А Бог му въздаваше стократно. В продължение на тридесет години видяхме, пипахме, слагайки пръста си в раната и се дивяхме на Божието обезвъзмездяване. Като Благ, заради доброто намерение на Стареца, Бог въздаваше, верен на Словото Си, като изпълняваше обещаното. И наистина причина за Божието благословение и щедро надхвърлящите житейските потребности на голямото ни брой сестринство бе тъкмо нашият отец, даряващ скришом с лявата ръка.

А колко много не знаехме!… Благодарствените писма и непринудените свидетелства на облагодетелстваните бяха за нас източник на информация. Знаехме само онова, което по негово нареждане извършвахме… Бе благородник по величието на душата си и силата на духа, въпреки крайното си смирение и постоянното внимание над себе си. Благородник и в отношенията в личния си живот, в общението си с всички – и с най-обикновени, и с важни личности. Благородство на духа в съчетание с рядка чувствителност и човеколюбива близост. Лесно се сближаваше, като протягаше ръка, спечелваше доверие, което преминаваше в духовно приятелство, прекрасно сърдечно общение.

Употребяваше по най-добър начин връзките и познанствата си, помагайки според нуждите и ситуациите. Неизброими са случаите да съдейства за осигуряване на работно място, правна защита, добро обслужване, лечение, успех след множество неуспехи, отпускане на социална помощ, преодолявайки бюрократични спънки. Млади, зрели хора и старци, хора от всички възрасти и професии: лекари, търговци, военни, земеделци, бедни и богати – всички те, благодарение на Стареца, в трудни часове на безизходица намираха вратата, която ги извеждаше на светъл път.

Можем да посочим неизброими и разнородни помежду си случаи – различни опасности в живота, конфискация на имущество, затвор, всякакви беди, всичко приемаше щастлив обрат и стигаше до добър край чрез посредничеството на подходящи хора – негови верни приятели. Така се получаваше верига от благодеяния, с едно начало и един край. Съвършен кръг на отношения в Бога. Колко студенти му дължат дипломата си! Колко са онези, на които морално и материално е помогнал… Познаваме много от тях като утвърдени и известни личности във всички среди на обществото.

И нещо, което му доставяше огромна радост – децата! Общуваше с тях по чудесен начин! Допирна точка – неговата святост и чистотата на детската душа. Те, децата, намираха нещо в този отец, което ги очароваше и запленяваше. А ние виждахме един различен Старец, необичайно променен, подмладен, да дарява нежност на малките си приятели, катерещи се на коленете му, целуващи ръцете му, наобиколили го вдъхновени.

Нещо още по-странно. Дори животните се държаха по необичаен начин с него. Усещаха безрезервно светостта на любовта му и затова му засвидетелстваха неизразимо уважение. Манастирското ни куче – настроено нападателно дори към нас – само като го видеше, тичаше при него, свеждаше глава между предните си лапи, и сякаш по монашески стоеше така в своеобразен поклон. С голям респект взимаше яйцето, скрито в дланта на Стареца, и се оттегляше благоприлично. Нещо, което никога не правеше с никого другиго… Един див гълъб, който приютихме за известно време на терасите на манастира, виждайки го на двора, долиташе спокойно до него и, докато Старецът слагаше в шепата си житни зрънца, гълъбчето се приближаваше с малки важни стъпки и кълвеше благоговейно. Заснели сме тези „обикновени” според нашия отец сцени.

Отец Поликарп често пътуваше. Харесваше му и търсеше тази отмора в пределите и извън родината ни. От тези пътувания процъфтяха много добрини. Където и да бе отишъл – в България, Румъния, Сърбия, Русия, Сирия… – извършваше най-благородни и богоугодни дела. С присъствието си свидетелстваше за истинския православен дух, благословеното предание, възвишения евангелски живот. Ставаше причина за разгоряването на светия пламък на вярата и за възстановяване и подновяване на най-прекрасни и истински отношения с братските Православни църкви.

Всички се облагодетелстваха от тези пътувания и впоследствие тези връзки се разгърнаха до създаване на нови манастири, ръкоположения на свещеници, като благословение на освещаващото Христово дело.

Гледаше далеч напред. Сякаш с погледа си проследяваше предварително развитието на нещата. Действията му криеха духовен промисъл. Виждаше се, че преценява състоянията, претегля положителното и отрицателното, прекръствайки се, поверявайки делото изцяло на Бога. Компенсираше нашата дребнавост и колебливост.

Никога не смятахме за неотложна необходимостта от втори по-голям храм от съществуващия манастирски храм. Дори мисълта за това предизвикваше у нас страх и отрицание… Все едно, че трябваше да се хвърлим в океана без повод… Той обаче преценяваше необходимостта за това като жизненоважна. Виждаше утеснението на хората в препълнения за неделната служба храм. Нещо трябваше да направи за тези благочестиви хора, толкова много и непрестанно прииждащи, които се събуждаха посред нощ и пътуваха до манастира ни, за да се помолят с нас, почерпвайки сили за предстоящата нова седмица. Ние не можехме да приемем всички в храма и някои оставаха в притвора и двора. Старецът намери съюзник в лицето на митрополита и започна борбата с непреодолими финансови затруднения и при нашето хладно неверие…

Посвети храма на Тримата светители – св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и св. Григорий Богослов, – с които го свързваше особено благоговение, и казваше духовито на скептично настроените към делото: „Затова сме сложили трима светци, а не един!” И въпреки колебанията ни, храмът се издигаше, строежът напредваше и придобиваше внушителен вид, без предвидените прекъсвания на работата. С чудесното съдействие на Тримата велики йерарси храмът обещаваше да стане бъдещото украшение на епархията ни. Следеше го с жив интерес и с някакво тихо безпокойство! Веднъж каза причината. Искаше да дочака освещаването! Бързаше. Страхуваше се, че няма да изживее тази велика свята радост…както и стана. Бог го повика и той си отиде! Това беше последното му пътуване… От всяко предишно пътуване го чакахме да се върне… А сега той чака нас при себе си. И продължава да следи храма още по-добре. И сега нищо не му убягва от онова, което се довършва в него и в душите ни.

Такъв бе нашият Старец и отец по време на земното ни странстване. Всичко гореказано е толкова малко и е в ущърб на истината и истинския му образ. Правим го със съзнание на нашата немощ и не като опит за представяне на изпълнения му с неуморна дейност и добри дела живот…

Какво допринасяме? Онези, които го познават като Божий човек, знаят много повече от написаното. А те са толкова много! Нямаме за цел да стане още по-известен. Нашият отец няма нужда от слава или признание. Никога не се е стремял към почести и награди, а когато Църквата му ги предлагаше, ги отказваше със смирение. Всякога избягваше изтъкването като тщеславие и на същото учеше и нас. Затова нашето слово е просто и човешко. То е признателност към Бащата. Дълг на благодарност през сълзи към духовния ни наставник. „Благодаря!” към този, който ни научи на монашество и ни обгръщаше с бдяща грижа през целия ни живот. Към този, на когото дължим всичко добро, постигнато по молитвите му, следвайки трудния път на светостта. „Благодаря!” и заедно с това молитва от цялата ни душа – да прости всичките ни пропуски, грешки, страсти, дребнавости, с които го огорчавахме, въздавайки му горчилка за манната, с която ни хранеше.

Винаги бе снизходителен към покаянието ни, а сега още повече е съпричастен и вижда болката на нашето осиротяване. Нека утеши мъката на душите ни и благослови борбата ни. И най-важното: нека бъде ходатай пред Бога за земните ни трудове и скърби – за сестринството, за това дръвче, посадено от честните му ръце, и за народа, който го познаваше и горчиво плака за неочакваното му отминаване от този живот.

Молитвите му да имаме!