Автор: прот. Георги Флоровски

„Словото стана плът“: в това се заключава висшата радост на християнската вяра. В това е пълнотата на Откровението. Същият Въплътил Се Господ е съвършен Бог и съвършен човек. Истинското значение и основната цел на човешкото съществуване се откриват и осъществяват във и чрез Въплъщението. Господ снизхожда от Небесата, за да изкупи света, за да съедини човека с Бога вовеки. „И стана човек“. Положено е началото на нова ера. От този момент изчисляваме anni Domini.¹ Както пише св. Ириней: „Синът Божи стана Син човешки, за да може човекът да стане син Божи.“ Във Въплъщението не само се възражда и възстановява първоначалната пълнота на човешката природа. Не само човешката природа се връща към нейното, някога изгубено, общение с Бога. Въплъщението е също така ново Откровение, нова и по-нататъшна стъпка. Първият Адам бил жива душа. Но последният Адам е Господ от Небесата (1 Кор. 15:47). И чрез Въплъщението на Словото човешката природа не просто възприема помазание от преизобилния Източник на благодатта, но и встъпва в съкровено и ипостасно единство със самото Божество. В това въздигане на човешката природа към вечно общение с Божествения живот св. Отци на ранната Църква единодушно виждат самата същност на спасението, началото на цялото изкупително дело на Христос. „Само това се спасява, което се съединява с Бога“, казва св. Григорий Богослов. И това, което не се съедини, никак не може да бъде спасено. Това е неговият главен аргумент, с който, против Аполинарий, той набляга върху пълнотата на човешката природа, възприета от Единородния при Въплъщението. Това е основният мотив в цялото ранно богословие – при св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики, отците-кападокийци, св. Кирил Александрийски и св. Максим Изповедник. Цялата история на христологичния догмат се определя от това фундаментално разбиране: Въплъщението на Словото като Изкупление. Във Въплъщението завършва човешката история. Осъществява се Божията вечна воля, „тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му“. Дните на очакванията са приключили. Обещаният и Очакваният е дошъл. И от сега нататък – да си послужим с израза на св. ап. Павел – животът на човека е „скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3).

Въплъщението на Словото е абсолютно Богоявление. И преди всичко, то е откровение на живот. Христос е Словото на живота „и животът се яви, и ние видяхме и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам“ (1 Йоан. 1:1-2). Въплъщението е оживяване на човека, възкресение на човешката природа. Но върхът на Евангелието е Кръстът, смъртта на Въплътилия се. Животът се разкрива в пълнота чрез смъртта. Това е парадоксалната тайна на християнската вяра: живот чрез смърт, живот от гроба и поради гроба, тайната на живоносния гроб. И ние се раждаме за истински и вечен живот само чрез нашата кръщелна смърт и погребение в Христос; ние се възраждаме с Христос в кръщелния купел. Такъв е неизменният закон на истинския живот.  „Това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре“ (1 Кор. 15:36)

„Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Но Бог се е явил, не за да претвори света чрез проявлението на Своята всемогъща сила или за да го озари и преобрази чрез изумителната светлина на Своята слава. Това откровение на Бога се е извършило в най-дълбоко унижение. Божията воля не отменя изначално дадената на човека свобода или самостоятелност, тя не нарушава и не отменя „древния закон на човешката свобода“. В това се проявява някакво самоограничение или кеносис на Божието могъщество. И нещо повече – кеносис на самата Божия любов. Божията любов като че ли се стеснява и ограничава себе си, за да съхрани свободата на творението. Любовта не налага изцелението чрез принуда, както би могло да се очаква. В това явяване на Бога няма никакво необоримо доказателство. Не всички познали Господа на Славата под образа „на раб“, който Той приема съзнателно. И тези, които действително са го приели, са сторили това не чрез някакво естествено прозрение, а чрез откровението на Отца (срв. Мат. 16:17). Въплътилото се Слово се явява на земята като човек сред хората. В този изкупителен акт Словото приема цялата човешка пълнота – не само на човешката природа, но и цялата пълнота на човешкия живот. Въплъщението е трябвало да се прояви в цялата пълнота на живота, в пълнотата на човешките възрасти, така че цялата тази пълнота да бъде осветена. Това е един от аспектите на идеята за „възглавяване“ (рекапитулация) на всичко в Христос (recapitulatio), която св. Ириней възприема с такава подчертаност от св. ап. Павел. Това е „понизяване“ на Словото (срв. Фил. 2:7). Но този „кеносис“ не е ограничаване на Неговото Божество, което във Въплъщението пребивава неизменно. Напротив, това е въздигане на човека, „обожение“ на човешката природа. Както казва св. Йоан Дамаскин, във Въплъщението „се извършват едновременно три неща: възприемане, битие и обожение на човешката природа от Словото“. Трябва да се подчертае, че във Въплъщението Словото възприема първоначалната човешка природа чиста, неопетнена и свободна от първородния грях. Това не нарушава пълнотата на природата, нито влияе върху сходството на Спасителя с нас, грешните хора. Защото грехът не принадлежи на човешката природа, а е паразитно и патологично, анормално образувание. Тази мисъл енергично подчертават св. Григорий Нисийски и особено преп. Максим Изповедник във връзка с тяхното учение за волята като седалище на греха. Във Въплъщението Словото възприема първосъздадената човешка природа, сътворена „по образа Божи“ и по този начин Божият образ отново се възстановява в човека. Това не е още възприемане на човешките страдания или на страданията на човечеството. Това е възприемане на човешки живот, а не още на човешка смърт. Свободата на Христос от първородния грях заключава в себе си и Неговата свобода от смъртта, която е „отплатата на греха“. Христос още от Своето раждане е чист от покварата и смъртността. И, както първият Адам преди грехопадението, Той е способен да не умира изобщо (potens non mori), въпреки че очевидно все пак може да умре (potens autem mori). Той е свободен от необходимостта на смъртта, защото Неговото човечество е чисто и безгрешно. Затова Христовата смърт може да бъде единствено доброволна – не по необходимостта на падналата природа, а чрез свободен избор и приемане.

Следва да се прави реазлика между възприемането на човешката природа и взимането на греха от Христос. Христос е „Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света“ (Йоан 1:29). Но Той не взима греха на света във Въплъщението. Това е акт на волята, а не естествена необходимост. Спасителят понася греха на света (а не го възприема) чрез свободния избор на любовта. Той го понася така, че той не става Негов собствен грях и не нарушава чистотата на Неговата природа и воля. Той го носи свободно; ето защо това „взимане“ на греха притежава изкупителна сила като свободен акт на състрадание и любов. Това взимане на греха не е просто състрадание. В този свят, който „лежи в грях“, дори самата чистота е страдание, тя е източник или причина на страдание. Затова праведното сърце скърби и се измъчва от неправедността, страда от несправедливостта на този свят. Животът на Спасителя, като живот на праведно и чисто същество, като живот свет и безгрешен, в този свят неизбежно е трябвало да се превърне в страдание. Доброто е тясно за този свят и този свят е тесен за доброто. Този свят се съпротивлява на доброто и не обръща внимание на светлината. И той не приема Христос, отхвърля и Него, и Неговия Отец (срв. Йоан 15:23-24). Спасителят се подчинява на законите на този свят, проявява търпение и обгръща самата опозиция на този свят със Своята всепрощаваща любов: „Не знаят, що правят“ (Лука 23:34). Целият живот на нашия Господ е един Кръст. Н остраданието още не е цялата същност на Кръста. Кръстът е нещо повече, отколкото просто страдащо добро. Христовата жертва не се изчерпва с Неговото подчинение и търпение, въздържание, състрадание, всеопрощение. Едното изкупително дело на Христос не може да се разделя на части. Земният живот на нашия Господ е органично цяло и Неговото изкупително дело не може да се свърже изключително сн якакъв конкретен момент от този живот. Но връх на този живот е станала смъртта. И Господ ясно свидетелства за това до самия смъртен час: „Затова и дойдох на тоя час“ (Йоан 12:27). Изкупителната смърт е най-висшата цел на Въплъщението.²

Източник: сп. „Алтернатива” – декември 2016 г.
Флоровски, Г. Творение и изкупление. Библиотека “Православен калейдоскоп”, София, 2008.
Превод: Емил Трайчев, Павел Павлов

__
[1] „Господни години”. (Бел. ред.)
[2] Виж: Bishop Westcott. The Gospel according to St. John, I, 1908, p. 40. Срв.: Plummer, A. Commentary, 1913, p. 80. J. H. Bernard (Gospel according to St. John, I. 1928, p, 46-47) описва сегашното време „взима“ като бъдеще сегашно, „не само събитие във времето, но вечен процес“.