Божията педагогика и външният кръст

В памет на Николай (+ 11.05.2019 г.)

Външната форма на личния кръст в пътя на спасението действа чрез множество „случайни“ страдания и скръбни обстоятелства, които формират така наречените външни кръстове. Външните кръстове в човешкия живот са твърде много, сложни и разнообразни (Св. Теофан Затворник, Три слова за носене на кръста, Русе, 1994, с. 4). Те никнат почти на всяка човешка крачка и обикновено са възприемани като отсъствие на Бога. И това е така поради болезненото усещане, което те причиняват чрез връхлитащите човека неволи и злополуки.

Конкретната причина за тези външни кръстове могат да бъдат различни хора, демони или дори самият човек чрез обещанията, които е полагал, и своите помисли (Св. Инокентий Аляскински, Ο δρομος προσ την βασιλεια των οθρανων, Превеза, 1992, с. 48-49). Тоест Бог допуска изпитанията да навлизат в човешкия живот както чрез разните тревожни събития, така и чрез бесове или чрез човеци (архим. Евсевий Витис, Ηδονη – Οδυνη, Ατινα, 1994, с. 195).

Но зад всички тях се крие основната причина на всяко битие – благата воля на Бога и мъдростта на неговата любов. А причината за вариациите на външния кръст се дължи на разликата в степента на личната вяра. Защото всеки човек придобива действието на благодатта съобразно своята вяра (срв. Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави, Добротолюбие, т. 3, с. 267).

Има четири основни вида външен кръст в пътя на Божието спасение. Първият е педагогическият: той е насочен към възпитателното съзряване на човека, където чрез покаянието душата да започне да жадува за естествения на природата ѝ начин на живот и да се реши да се отрече от греха. Вторият е промислителният: той има за цел очистването на душата от последствията на вече извършените грехове. Третият е събуждащият: той подтиква към духовно бодърстване, пробуждайки силите на душата. Четвъртият е за Божия слава: той има за цел посредством изпитанията да се прояви Божията слава в самия човек (срв. Св. Максим Изповедник, Глави за любовта, Зографско издателство, 2000, с. 45; Св. Теофан, пак там, с. 5; Мандзаридис, Г., Χριστιανικη ηθικη, Солун, 2000, с. 492 и нат.).

За хората на сетивната наслада (чувственото удоволствие) това изглежда парадоксално, но Христос е казал: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан 18:36). Учението на Христос е истината на живота, то е и самият Живот, който въстава срещу причината за смъртта – греха, т.е. неправедната наслада, и който чрез божествената Си сила превръща самите негови последици – болката и смъртта, в оръжия и средства, воюващи срещу своя родител (греха).

Всяко страдания, било волево или принудително, ако бъде доброволно поето, т.е. със съзнанието за послушание и доверие в благостта на Божия промисъл и воля, то се превръща в смърт за неправедната наслада. „Защото майка на смъртта е насладата, а пък смърт за насладата е страданието; било то доброволно или не“ (Св. Максим Изповедник, Богословска стотица 4, Φιλοκαλια 2, 118).

Външният кръст като средство на Божествената педагогика

Божията грижа за възпитанието на човека представлява терапевтичен метод на Божия промисъл, целящ изцелението и спасението на човека. Той се състои главно в това да отведе човека без насили към началото на личното му изкупление, т.е. до започването пътян а неговото духовно лечение. А той започва тогава, когато умът застане в естественото си състояние, откъдето постепенно след това се постига и цялостното изцеление на душата. Това ще рече, човек доброволно да започне своето лечение чрез делото на покаянието.

Естествено е за Бог като Всеправеден да не налага тиранично Своя живот, т.е. спасението, на човек, който доброволно се е подчинил на греха. Затова Той използва възпитателни (педагогически) средства, за да обучи незрялото Си чедо, че неговото единствено и реално спасение и сигурност се намира у всемилостивия му Отец; да разбере, че у Него „ще бъде като коренен жител“ (Изх. 12:48) и че истинската му родина се намира извън видимия материален свят (Св. Теофан, Три слова…, с. 4).

С други думи, Божествената педагогика цели следното: от безумен и абсурден човек да се преърне в едно наистина умно същество, чийто разум възхожда към ума – най-висшия елемент на човешката разсъдителност и същество. Докато неправилната насоченост на човешкия разум е навлизането, т.е. подчиняването като цяло на собствената му патологичност – острастяването и безразсъдността, превръщащи човека в роб на сетивата.

На ненапредналите възпитаници в Божията школа Неговото възпитание причинява болезнено усещане, дължащо се или на богоотдръпване от възпитавания, или на пълното му богоизоставяне, т.е. на оскъдяването или на цялостносто прекратяване на Божиите дарове (Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави, с. 264). Бог, движен от съчувствие към горката и беззаконна наклонност на човека, допуска кръстовете да се явяват под вид на изпитания по най-различен начин, за да може човек да опознае себе си и да се смири, узнавайки болестта си, и да няма повече доверие на себе си. Както например това се случва със св. апостол Петър, след като той три пъти се отрича от Христос.

Като цяло, Божията педагогика отвежда към смирението, което не е просто някаква нравствена добродетел, а онтологична характеристика на човешкото същество (Мандзаридис, Г., пак там, с. 103). Божествената педагогическа методика се състои в подсигуряването на всеки един обучаващ се с вътрешен и външен кръст. И тук именно се проявява най-вече Божията благост и Премъдрост, защото онова, което горчи и ни изгежда вредно, на практика ни принася най-голяма полза (Св. Никодим Светогорец, Αορατος πολεμος, Атина, 1997, с. 289).

Полезността на вътрешния кръст се усвоява от вярващия единствено когато той се приема доброволно от негова страна, като той е насочен главно към богосъзерцанието чрез практикуването на умната молитва. Докато полезността на външния кръст се усвоява непосредствено от човека, без да я е пожелавал предварително, като му предоставя възможността да се устреми към живота на покаянието или пък да продължава да го следва. В който живот, съгласно православната традиция, се заключава и цялостното дело на Божието съработничество от страна на вярващия.

Външният кръст се проявява посредством различните случайни неприятности, скърби и беди в живота на човек. Чрез него Бог го призовава да се освободи изцяло от всичко тварно. Неговото предназначение е да се придобие усещането за относителността и преходността на света. Така Божията Премъдрост, без да пренебрегва ежедневния живот на човека, разкрива несравнимата ценност на вечността. Човек, който има усещание за своята природна немощ във вършенето на доброто, се обръща към Бога, за да довърши Той онова, което самичък не успява да направи (Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави, с. 265). Така посредством външния кръст, всичко се поставя в ръцете Божии, а кръстното страдание се превръща в единственото средство за навлизането на човека в измерението на спасението.

Посредством действието на кръста човекът се освобождава от подчинеността си на закона на греха и започва да признава и да опознава Бога; да придобива постепенно онази безкористна любов, която е тържествена на нравствеността, разпната на Кръста. Затова и на тези, които желаят да следват Христос, Той предлага онази кръстна болка и злострадание, на които Сам пръв се отдаде, за да яви Възкресението и новото творение в благодатта на Светия Дух (Мандзаридис, Г., пак там, с. 115-117).

Гражданството на Кръста и покаянието

Когато човек по силата на някой външен кръст започне да търси Бога, тогава той започва и да признава съществуването на Бога и същевременно да Го опознава, макар и по отрицателен път – чрез познанието на последиците от Божието отсъствие. А когато човек се сдобие с познание за Него, тогава започва и да Го търси.

От друга страна, с признаването на Бога човек започва да усеща своята греховност. И единственото средство тогава, с което той може да отвърне на това лично богооткровение, е покаянието. „Покаянието откъсва ума от греха и го води към помненето на Бога“ (пак там).

Покаянието е екзистенциален факт в живота на човека, който реализира завръщаето към Бога, защото покаянието струи из божествената благодат (митр. Йеротей /Влахос/, Το πολιτευμα του Σταυρου, Левадя, 1992, с. 164). Из бащината обич, притекла се насреща да прегърне завръщащия се блуден син и да го утеши в горестта му. Чрез покаянието човек започва да участва в живота на истинската любов, в нетварната Божия деятелност (енергия). Като цяло, покаянието съставлява самият православен живот, поради което и той се нарича кръстен живот, а участниците в него – гражданство на Кръста (пак там). В живота на покаянието се заключава проповедта и същината на Закона и на пророците. Сам Христос и апостолите потърсиха от хората да се покаят, за да не останат под робството на греха и неговите последици – тление, страдание, смърт.

Именно поради тази екзистенциална необходимост от покаяние става ясно защо в пътя към Божието царство именно грешниците изпреварват „праведните“, т.е. облеклите се в морална репутация. Тези, които приеха Христовата проповед в Неговия земен живот, бяха митарите и блудниците. Тоест тези, които носеха върху си бремето на греха и имаха усещане за него, т.е. за богоотсъствието, и се покаяха. Христос презря и преобърна наопаки ценностите човешки. И единственото, което Той потърси от човеците, бе те да се покаята и да се завърнат при Бога (Мандзаридис, Г., пак там, с. 150). Защото именно покаянието е мярата, онзи християнски критерий, по който Бог съди човека (Мандзаридис, Г., Православен духовен живот, Синодално издателство, 2011, с. 65-67).

Приемането на изпитанието с благодарност, тоест осъзнаването му като сила на Кръста, го остойностява като Божие възпитателно средство. Изпитанието, което допринася за осъзнаването на извършените лични грехове, спомага да се предотврати окончателното отпадане на човека от пътя на спасението, по който той е поел, така че да не губи влечението си към добродетелта, като устоява твърдо на напора на връхлитащите го беди (архим. Евсевий Витис, пак там, с. 197).

Човек, който не приема с радост своя кръст, е неразкаял се човек, носещ кръста си подобно на злия разбойник (срв. Мат. 27:44). Той не се вразумява нито чрез оскъдяването на Божията благодат, нито дори чрез пълното лишаване от нея, като накрая става напълно безчувствен към загубата на добродетели (срв. Св. Максим Изповедник, Умозрителни глави; Св. Нектарий Егински, Опознай себе си). За разлика от покаянието, където сърцето се отваря за агапичното божествено действие и дарове на благодатта, неразкаянието е самозатваряне, изолиране на сърцето от всичко божествено. В този смисъл сърцето остава затворено за благодатта на Светия Дух.

Според св. Василий Велики неразкаянието е хула срещу Светия Дух, която никога не се прощава, тъй като душата не е пожелала опрощение. Докато, когато има покаяние, всичко в човешкия живот се прощава без остатък, тъй като Бог познава човешката немощ, и тогава душата възръща естествения за природата ѝ живот. Ето защо и както твърди светоотеческото учение, няма нищо по-ужасно за лукавите духове от една каеща се душа.

Дългогодишното пренебрегване на Божиите заповеди отвежда човека до реализация на греховната му наклонност към злото, установила се в него с грехопадението и представляваща т.нар. Закон на греха у човека (Св. Никодим Светогорец, Път към съвършенство, София, 1996, с. 11 и 30). Непознаването на истинската причина на Творението, тираничното устроение, жестокостта и животът в плен на сетивата, изпълван с безчинства, стават характерни черти на непокаялата се душа. Резултатът от всичко това е зъл ум, но вече не като преходен феномен, както е при разкайващите се грешници, а като практика и обичайно състояние, превърнало се в дългогодишен навик (архим. Евсевий Витис, пак там, с. 132).

Божието слово осъжда неразкайващите се, както казва пророк Йеремия: „О, Господи… Ти ги поразяваш, а те не усещат болка. Ти ги изтребяш, а те не искат да се вразумят; направили са лицата си по-твърди от камък – не искат да се обърнат“ (Йер. 5:3). Затова накрая Бог – най-благият Педагог, след като е приложил всички начини за осъзнаването на човека, бива принуден да ги прекрати по отношение на неразкайващия се, като непроменим: „Ще утоля над тебе Моя гняв, и ще отстъпи от тебе Моето негодуване, ще се успокоя и вече не ще се гневя“ (Йез. 16:42). За такъв човек Христос казва: „Добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил“ (Мат. 26:24; Марк. 14:21).

*

Като заключение може да се каже, че в Божията педагогика като средство за възпитание във великото Божие откровение се използва личният кръст, който разкрива суетата на света лично на всеки един човек поотделно. Съзнаването на суетата освобождава човека от робството на света и го въздига към истината на Божието царство (Мандзаридис, Г., Χριστιανικη ηθικη, с. 142). Истината кара човека да осъзнава греха и да предоставя себе си на Божията благодат, т.е. тя е която въвежда човека в живота на покаянието. Само тогава Божията педагогика дава своя плод, защото покаянието отварявратата на човешкото сърце за благодатта на Светата Троица.

Анула ХРИСТОВА

Източник Църковен вестник, бр. 10 /май 2019/