Благодатната Господня година

Всяка нова календарна година се посреща и започва с много нови надежди и добри очаквания. Било за здраве, било за по-добра работа, за по-стабилно финансово състояние. Както и за още ред други неща, за които се безпокои и грижи човека, смятайки ги за най-важни и потребни в живота /ср. Лука 10:41/. В това, разбира се, няма нищо лошо. Естествено е за човека да желае да е здрав, защото това му дава възможност да е работоспособен и с честен труд да изкарва прехраната си. Естествено е и за труда, който полага, да получава редовно заплатата си, а когато това е възможно, тя да бъде и по-висока. Сам св. ап. Павел казва: „Работникът заслужава своята заплата” /1 Тим. 5:18/. Така че всичко това наистина е нормално и в него няма нищо грешно и греховно.

От личен опит знаем обаче, че една част от тези наши надежди и желания, с които влизаме в новата година, се сбъдва, а друга – не. Също така не рядко се оказва, че много от нещата, за които сме се надявали да постигнем или получим, полагайки неимоверни усилия за това, вече станали реалност, се е оказало, че не са ни принесли никаква полза. Както и че несбъдването на други надежди и очаквания не ни е нанесло вреда. Това е така поради обърканата ни, подменена и направо сбъркана ценностна система… Пред нея има само два пътя. Първият е пътят към Бога, защото „създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна влицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” /Бит.2:7/, а душата, бидейки по природа богосвързана, се стреми към своя Създател. И втория път – на събирането на „съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат” /Мат.6:19/.

Повечето хора днес сякаш избират именно втория път. В Божиите очи този избор е безумство. Сам Господ Иисус Христос ни разкрива това чрез притчата за богаташа,чиито ниви и градини щедро наспорили /Лука 12:16-21/. Виждайки преизобилните плодове, т.е. сбъдналите му се надежди за голяма печалба от богатата реколта, той възкликнал: „Ще съборя житниците си и ще съградя по- големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се” /Лука 12:18-19/. Смятал, че всичко необходимо за земното му добруване не само за една, а за години напред, било осигурено.

Богатият земевладелец, според своите представи, не бил забравил и душата си. Доволен, той се обърнал и към нея: „Душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се” /Лука 12:19/. Придобитото от разпродажбата на богатата реколта било и за нея – за душата, но изразено в почивка, ядене, пиене и веселба. Но докато потривал ръце, изпълнен със задоволство, горд от себе си и постигнатото, чул милостивия, но винаги справедлив Божий глас: „Безумнико, нощес ще ти поискат душата: а това, що си приготвил, кому ще остане?” /Лука 12:20/.

Господ Иисус Христос нарича този богаташ безумец, защото е безумство да събираш „имане за себе си”, а да не богатееш за Бога /Лука 12:21/. Безумство е да мислиш, че душата се храни с тленни ястия и се пои с избрани питиета. Та нали и цялото материално богатство на света да придобие човек, не ще може да даде откуп за нея пред Бога? /вж. Марк 8:36-37/…

В Свещеното Писание човекът е наречен „безумник” само на още едно място. В „Псалтир”-а на св. пророк и цар Давид. Два псалома започват с думите: „Рече безумец в сърце си: „няма Бог” /Пс.13:1, Пс.52:1/. Отнесено към притчата за богаташа, безумен се явява всеки, подчинил себе си на страстта да трупа материални блага, смятайки, че те са всичко, че са единственото необходимо за съществуването му, и че успешното им придобиване е негова лична заслуга. Такъв човек „в своята гордост… пренебрегва Господа и… във всичките си помисли дума: няма Бог!” /Пс.9:25/. Или ако смътно долавя Неговото съществуване, то „нехае за Бога, думайки в сърце си: „Ти няма да търсиш сметка” /Пс.9:34/.

Но Бог Го има, и ще търси сметка от човеците не за придобитите „съкровища на земята” /Мат.6:19/, но само и единствено за това как сме се погрижили за душата си и с какво сме я хранили и поили. Ще търси сметка и за живота ни. Как сме го живели, но и как сме го завършили? Защото човекът стана „жива душа” /Бит.2:7/, едва тогава, когато Бог му „вдъхна влицето… дихание за живот” /Бит.2:7/…

Питах се, как ще започне новата 2015 г. Дали със същите трагични случаи на самоубийства, както започнаха предишните две години? Дали ще престанат поне в началото й да се „вълнуват народите, и племената замислят суетни неща?” /Пс.2:1/? Да „възстават царете земни… против Господа и против Неговия Помазаник” /Пс.2:2/ чрез проливането на толкова много човешка кръв по всички краища на света?

Отговорът не закъсня. Разбра се, че още на 1 януари възрастен мъж в Русе убил жена си, а после, по предварителни данни на полицията, се самоубил. Няколко дни по–късно жестоко убийство на мъж и жена в София. Дни след това показно убийство на млада жена в Пазарджик. Два дена по-късно, отново показен разстрел в Пловдив.

По света също не замлъкнаха бомбите, оръдията, картечниците и автоматите. Прогърмяха те и в сърцето на френската столица, отнемайки за минути живота на дванадесет журналисти от сатирично списание…

Смърт в началото на януари 2013 г. В софийския квартал „Гоце Делчев” баща, майка и син, бяха застреляни от другия син и брат, самоубил се след това и той. Дни по-късно подобна страшна семейна трагедия разтърси и Пловдив. Отново тройно убийство, и самоубийство на убиеца. Още по-страшно и ужасяващо от софийското, защото бащата, застрелял съпругата си и двете си малки деца, а после и сам себе си, е на 32 г. Убитата съпруга и децата са съответно на 28, 8 и 3 г. Младост и младенчество на прага на живота са прекъснати завинаги.

Смърт през февруари на същата 2013 г. Няколко мъже в знак на протест срешу политическата система в България се самозапалиха, като двама от тях загубиха и живота си.

Смърт в началото на 2014 г. В пловдивския квартал „Христо Смирненски” се самоуби жена, считана от всички нейни близки, съседи, приятели и колеги за напълно уравновесена, общителна, тиха и кротка. Така и никой не разбра, защо сама е сложила край на живота си…

А после и „окната небесни се отвориха; и валя дъжд…” /Бит.7:11-12/, и потекоха истински кални води, разляха се, и отнесоха домове, ниви, имущество, трупано с години, добитък и… човешки животи…

Смърт в началото на 2015 г. Толкова много смърт. Толкова много човешка кръв, викаща от земята към Бога /Бит.4:10/…

Колко дълго, обаче, в личната и обществената памет остават „потреслите” ни събития? Семейните трагедии? И масовите убийства? Не е ли само докато са в центъра на новинарските емисии? След това бързо ги забравяме. Защо? Защото гледаме на тях от дистанцията на телевизионния зрител. По-лошо. Гледаме на тях като на телевизионно шоу или криминален филм. Доволно безучастно, защото онова, което е на телевизора, не е пред вратата ни. Спокойни сме, че можем когато ни омръзне от новини – добри или лоши, да се спасим в уюта на някое кулинарно предаване или безкраен сериал, превключвайки канала.

Това ни прави напълно безразлични към другия, към неговата лична болка, много често далечна от общата; но често и част от нея. Болка, която не може да бъде успокоена от крясъците на улицата за справедливост, честност и политическа коректност, а само и единствено от персонално внимание…

Нима не е могъл младият баща от Пловдив да сподели вътрешните си проблеми, довели до такова ужасяващо и непоправимо с нищо дело, със своите роднини?! С приятели?! С колеги?! Нима толкова не се е намерил някой, който да му помогне, или дори ако е необходимо, да се пожертва по някакъв начин за него?! Как не се е намерил поне един човек да забележи душевните смущения на този млад човек, когато е ясно, че големите вътрешни проблеми не остават скрити, а се проявяват и навън, било в поведението ни, било само в израза на лицето и очите ни? Как не се е намерил някой, който да успокои притеснената душа с „елея и виното” на благи, вдъхващи кураж и надежда слова?!…

А може би самият той да не е потърсил помощ? Да е криел старателно и от най-близките притесненията си, с надеждата, че е достатъчно силен да се справи сам. И когато е видял, че това не се получава, натрупваното малко по малко отчаяние е експлодирало в него като бомба със закъснител… Отчаянието, изкарващо винаги хиляди хора по улиците в знак на протест срещу някого или нещо, с което не са съгласни. Отчаянието, че няма шанс за нормален живот в България, накарало най-вече младите да я напускат, с надеждата, че някъде там навън е обетованата земя на материалното благополучие, професионално признание и спокоен живот. Отчаянието, превърнало един двадесет годишен младеж, именно там – в обетованата земя на успеха, – в терорист и убиец. Отчаянието, породено от чувството за безизходица и безнадеждност.

А път с надежда и изход има. Винаги е имало и винаги ще има. Въпросът е дали ги търсим в правилната посока? Въпросът е, когато си пожелаваме много здраве и благини за новата година, не само да не забравяме душата, а да знаем точно от какво има нужда тя. Да знаем в какво се състои смисълът на живота ни.

Тази наша „жива душа” /Бит.2:7/ има нужди, различни от тези на тялото. Различни са и нейните стремежи и надежди. Те въобще не се свеждат до „душо… яж, пий, весели се” /Лука 12:19/. Скотско е такова мислене. Скотски е и всеки начин на живот, който ни храни, облича, образова и весели, но оставя сърцето ни празно.

Бог е главната нужда и стремеж на душата, и стойностният и пълноценен живот се състои в това да познаваме Едного Истиннаго Бога и Пратеният от Него Иисуса Христа /Иоан. 17:3/. Бог е единствената истинска и непроменяща се надежда. Бог е Пътят, и Вратата, през която който влезе „ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери”/Иоан 10:9/. Бог е надеждата, която никога не предава надяващите се на нея и ги спасява от всичко враждуващо против тях /ср. Пс. 16:7/. Бог е опората, която никога не рухва, когато напрат на нея водните стихии на житейското бурно море /вж. Мат.7:25/.

Бог на прага на всяка нова година, „сее Своята кръв” /св. Димитрий Ростовски/, „търпи обрязване и всички човешки съгрешения обрязва като благ” /из Кондак на Обрезание Господне/. Бог още Младенец, забележете, пролива собствената Си кръв за човека, а не желае и не търси човешката кръв да се пролива в Неговото име.

Но Бог никого не привежда насила към Себе си, а преминава покрай всеки един човек като нежен полъх, и го призовава да тръгне след Него /ср. Мат. 4:18 – 19, 21/. Човек трябва напълно самостоятелно и без никакво принуждение сам да откликне на този призив.

Трагедия за едно дете е да расте без да познава своите баща и майка. Но още по-голяма трагедия е, когато ги познава, да им обръща гръб. А точно това сме направили и все още правим ние спрямо нашия Отец, Който е на небесата /вж. Мат.6:9/. Получили своя дял, подобно на блудния син, прахосваме и разпиляваме всичко, което Бог по безграничните си любов и милост ни е дал /Лука 15:12-14/. Не ни прогонва Той от Себе Си, а ние сами Му обръщаме гръб и се отдалечаваме от Него в ада на безумното безбожие.

Синът Божий ни предупреждава: „Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи…”/Лука 21:34/. А ние съзнателно допускаме това да се случва. Сърцата ни да са отегчени от преяждане, превръщайки всеки празник, дори и църковния в тържество на чревоугодието. Да бъдат опиянявани от силно влечение към измамното материално благополучие, като сами влизаме в капана на житейските грижи. Капан, който може да се окаже смъртоносен за душата, ако не търси първо „царството на Бога и Неговата правда” /Мат.6:33/.

В началото на всяка нова година искаме и се надяваме на промяна. Каква? Икономическа, социална, политическа? Искаме я от някого, за когото смятаме, че е длъжен да ни даде тази промяна. Не я искаме обаче единствено от себе си. А всичко започва от самите нас. От това как можем да се променим ние. Колко хора днес се замислят за това?! Колко хора смятат, че влизайки в нова календарна година, трябва да желаят не от нея нещо по-добро, а да пожелаят самите те да станат по–добри?! Колко хора, гледайки назад в изминалата година и правейки равносметка за нея, поглеждат и в себе си, за да видят какви са били те самите като поведение, изречени думи или помисли, скрити в главите и?!

Желателно е да се вслушаме в думите на св. Теофан Затворник: „Всяка Нова година бележи началото на дните от поредното лето, затова в този ден е редно да съберем в душата си такива мисли, чувства и настроения, както подобава на християни, [и те] да управляват всичките ни дела през цялата година. Това можем да сторим само ако разсъдим какво представлява новата година в духовния живот”.

И още: „Нова година в духовния живот започва тогава, когато някой в ревност за спасението си, премине от нерадение към богоугоден живот. Щом реши това, всичко в него се преустройва и поставя ново начало, а старото отстъпва място на новото. Ако ти си взел такова решение – поднови го; а ако не си – вземи го – и ще влезеш в Новата година”.

Първата крачка към изпълнение на това решение, е да сложим на колене „его–то” си. Т.е. да придобием „сърце съкрушено и смирено” /Пс.50:19/. Само такова сърце Бог не ще презре /Пс.50:19/, и ще му се притече на помощ, превръщайки трудностите в живота му, в „иго…благо, и бреме… леко” /Мат.11:30/. Така и новата година ще се превърне в нещо много повече от поредната година в нашия живот, а ще бъде Благодатната Господня година /ср.Лука 4:19/, в чийто край ни очаква „прекрасният плод” на личното ни изкупление /по св. Димитрий Ростовски/.

Автор: Прот. Емил Паралингов