Църковно и пастирско служение по време на епидемии

Доц. д-р Иво Янев

През изминалите хилядолетия на човешката история са известни голям брой епидемии от различни опасни болести. В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет са описани многобройни заразни заболявания като проказа, чума, дизентерия, туберкулоза и други. Вследствие на негативно им влияние върху живота на древния човек, лекарите от това време са се опитвали да намерят подходящо лечение и затова има много запазени писания от древността с конкретни указания за лечението на различните заболявания. Навсякъде обаче, освен за чисто физическото, материално лечение на болестта, намираме конкретни сведения за духовното обгрижване на болния от страна на Църквата и нейните духовници.

В историята на Църквата са описани голям брой такива епидемии. По времето на император Константин Велики (274-337) се появила епидемия от проказа и за да запази новата столица на Източната Римска империя – Византион-Константинопол, императорът нарежда всички болни да бъдат изхвърлени в морето. Св. Зотик Сиропитател (IV в.), който е от знатен константинополски род, със завидно за времето си светско образование и с голямо богатство, решава да извърши нещо нечувано – да се противопостави на заповедта на императора и да откупи болните от палачите им, като по-късно да организира болница за тях. Виждайки, че това действие е продиктувано от християнска любов към ближния, св. Константин не извършва никакви действия срещу св. Зотик, даже напротив, запазени са сведения, че подпомага дейността му и дарява големи средства за болницата му и другите му благотворителни дейности.[1]

В такава ситуация извършва своето служение и св. Василий Велики (330-379), архиепископ на Кесария Кападокийска, който създава т. нар. Василиада, известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение, в което освен болници, приюти, сиропиталище и старопиталище, имало няколко лепрозории[2], в които живеели и се лекували хора, страдащи от проказа, а и от други тежки заразни болести. Запазени са сведения, че сам св. Василий и неговите помощници редовно са утешавали, беседвали, изповядвали и причастявали тези страдащи хора.[3]

Един от най-известните с грижата си за стари, болни и сираци на Изток е св. Сампсон Страноприимец (+505). Св. Сампсон, като млад лекар изцерил бъдещия император Юстиниан I (527-565) от тежка болест. За благодарност, по молба на св. Сампсон, богатия аристократ Юстиниан, по-късно и като византийски император, построил редица социални учреждения в Константинопол, част от които са болници и приюти за хора, страдащи от често разпространените заразни заболявания от това време. В тях редовно се извършвало богослужение и св. Литургия, на която се причастявали болните, както и духовници редовно извършвали индивидуално душегрижие за всеки от тях.[4] Благотворителната и болнична дейност на св. Сампсон, а и на император Юстиниан е изключително важна. Това е периодът на известната в историческата наука „Юстинианова чума“, една от първите пандемии, засегнала цяла Източна Европа и унищожила близо 40 % от населението, голяма част от земеделието и икономиката на империята.[5]

Св. Равулас, епископ на Едеса (5 в.), построил болница в града си и сам се грижел тя да е в отличен порядък. За прокажените, които по онова време били прогонвани от градовете, той полагал особени грижи, като пращал свои дякони да живеят с тях и да покриват многобройните им нужди за храна, дрехи и лекарства с пари на Църквата и на многобройни дарители.[6]

Житието на св. Теофилакт, епископ Никомидийски (806-840) дава информация за неговата благотворителна дейност и специално за служението му в болницата, която той сам основава. Епископът назначил лекари и помощници, които да се грижат за страдащите, а самият той всеки ден посещавал болните и им раздавал храна. Всеки петък служил всенощно бдение в болничния параклис, посветен на светите безсребърници Козма и Дамян, а после сам миел и прислужвал на болните, а също и на прокажените, за които имало специално отделение.[7]

Голям брой пастири на църквата през различните векове са извършвали такова нелеко служение за духовно обгрижване на различните болни. Такива са св. Йоан Кронщадски за болните от туберкулоза и други заразни болести в гр. Кронщад и района, св. Софроний, еп. Врачански за страдащите от чума българи в неговата епархия, за обгрижваните от св. Паисий Светогорец туберколозно болни в специализираните санаториуми, за прокажените на о-в Хиос, които св. Антим причастявал, такъв е и примерът на старецът Евмений Саридакис в Атина, на отец Темистоклеос Адамопулос в Сиера Леоне, който причастявал болни с ебола[8] и още много други.

Дълги страници няма да ни стигнат, за да проследим служението на Църквата и нейните пастири за хората, страдащи от различни тежки заразни заболявания. С реален риск за живота си, те отивали сред тези болни – техни братя и сестри, общували са с тях, изповядвали са ги, извършвали са св. Литургия и са се причастявали заедно с тях, от една и съща св Чаша. Разбира се, за невярващия съвременен човек, това е голям риск, не само да си на близко разстояние до болен от тежко заразно заболяване, но да го прегърнеш, и да му дадеш утеха с „целувката на мира“, а след това да вкусиш с него св. Причастие от една Чаша и от една лъжичка.

Със сигурност тези духовници са изпълнявали съответните хигиенни норми от тяхно време, отивайки и връщайки си от посещение при болните. Не трябва, също така, да забравяме, че много от св. Отци на Църквата пишат в своите творения, че е важно християнинът да почита, уважава и слуша лекаря, защото неговото изкуство е от Бога, даже при условие, че по времето на древните св. отци, лекарите са били част от езическата власт, образование и религия. Затова и досега Църквата благославя служението на лекаря и другите медицински служители, и препоръчва на християните да приемат техните указания и ги спазват, защото те са за тяхно добро.

В наши дни, при все по-сериозното разпространение на вируса COVID-19, когато става въпрос за карантинни методи, все по-често се говори за затваряне на храмовете, за прекратяване извършването на великопостните богослужения, за отказ от причастяване на вярващите, заради предпазването на християните и духовниците. Нещо, което в многовековната история на Църквата, никога не е ставало. Напротив, по време на такива бедствия, Църквата, духовниците и вярващите, все повече са усилвали своя молитвен и богослужебен подвиг, чрез който измолват от Бога сила в тази тежка ситуация, изцеряване на болните и предпазване на здравите от заболяване.

Нека да си припомним думите на Спасителя, когато Го попитали, дали трябва да се плаща данък на кесаря (императора), Той отговорил „отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу.“ (Марк 12:17). Знаменателни думи, които можем да приведем и към днешната ситуация на пандемия: да спазваме всички медицински указания и препоръки, но и да не забравяме да отдаваме на Бога молитвословие, особено сега по време Великия пост. Църквата като Богочовешки организъм, винаги така е подхождала в такива ситуации. Това особено ясно виждаме в окръжно № 205 от 10 март 2020 г., в което с умереност и реализъм, ръководството на Софийската св. митрополия в лицето на Негово Светейшество, Неофит, митрополит Софийски и патриарх Български, разпространи сред духовенството и Божия народ във връзка с нужните карантинни мерки в храмовете и манастирите.

Разбираемо е, всеки от нас сигурно се страхува, но страхът не трябва да ни пречи да разсъждаваме и да живеем спокойно, уповавайки се на Вседържителя, въпреки ситуацията. Тук е хубаво да си припомним думите на архиепископ Йоан (Шаховской) (1896-1966): „Затова и всеки страх е свързан със самотата на душата, с нейното сирачество, бездомност и безпомощност в света. Човек страда най-много от изоставеността и от нея се страхува най-много. Страхът е отрицателният израз на самотата и изоставеността. Положителният израз на това състояние е вярата в Бога и молитвата. Онзи, който не вярва в Бога и не се обръща към Него, не усеща своята изоставеност и не разбира своята ужасна самота в света. Той се доверява прекалено много на реалността на всички свои материални контакти със света. Струва му се, че “нищо повече не му трябва”; той е доволен от всичко, а и да не е доволен, то е от нещо малко, несъществено. Вярата в Бога започва с пробуждане на същественото, метафизичното недоволство от себе си, със свято недоволство от този живот. “Не обичайте света, нито това, което е в света” (1 Йоан. 2:15) – това е отрицателна формулировка на повелята да обичаш вече в този свят новото небе и новата земя”.[9]

Затова нека обичаме Бога, да спазваме повелите на медицинските органи, но и да усилим молитвата си пред Бога, нашият великопостен подвиг и служение както на Бога, така и на хората – нашите ближни.

……………..

[1] Miller, Thimoty. The Orphans of Byzantium. Child welfare in the Christian Empire. Washington, 2003, р. 179-181.

[2] За болестта проказа и лепрозориите вж. Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. т. XXV (1898), с. 380-381.

[3] Срв. Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium,Western Europe, and Islam. – Journal of Interdisciplinary History, 3, Winter, 2005, p. 364; Crislip, Andrew. From monastery to hospital: Christian monasticism and the transformation of Health Care in Late Antiquity. Ann Arbor, Michigan, 2005, p. 104.

[4] Срв. Horden, P. Пос. съч., с. 379; също Dark, Ken, Anthea Harris. The Orphanage of Byzantine Constantinople: an archaeological identification. – Byzantinoslavica Revue Internationale des Etudes Byzantines 12 / 2008, pp. 191-192.

[5] Stathakopoulos Dionysios. Famine and Pestilence in the Late Roman and Early Byzantine Empire: A Systematic Survey of Subsistence Crises and Epidemics. 2017, р.

[6] Иванова, Златина. Социалните домове във Византия: отвъд стените на страха. // https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,320/catid,142/id,437/view,article/

[7] Пак там.

[8] Пападопулос, Теолог. Чудеса е имало, има и ще има. // https://dveri.bg/6afaf

[9] Иоанн, архиепископ (Шаховской). Апокалипсис мелкого греха. СПб., 1997.

Източник dveri.bg