Християнското отношение към смъртта

Йером. Серафим Роуз

Макар че окултото учение за задгробния Живот отвежда далеч встрани ог истинската природа на нещата, то започва с несъмнената християнска истина: смъртта на тялото не е край на човешкия живот, а само начало на ново състояние на човешката личност, която продължава да съществува отделно от тялото.

Смъртта, която не е била създадена от Бога, а се е появила с извършването на греха от Адам в Рая – това е най-удивителната форма, в която човек се среща с падението на своята природа. Вечната съдба на личността зависи много от това как се отнасяме към собствената си смърт и как се готвим за нея.

Истинското християнско отношение към смъртта включва елементи на страх и неувереност, точно тези емоции, които иска да премахне окултизмът. Разбира се, в християнското отношение няма нищо от низкия страх, който могат да изпитват умиращите без надежда за вечен живот, тъй като християнинът с умиротворена съвест се приближава спокойно към смъртта по Божия милост, даже с определена увереност. Да видим християнската смърт на някои от великите египетски подвижници.

„Когато настъпило времето за кончината на преподобни Агатон, той прекарал три дни в дълбоко внимание към себе си, като не разговарял с никого. Братята го попитали: „Авва Агатон, ти къде си?“ – „Аз стоя пред Христовия съд“ – отговарял той. Братята казали: „Нима и ти, отче, се боиш?“ – Той отговорил: „Аз се стараех според силите си да опазя Божиите заповеди, но съм човек и откъде да зная били ли са угодни моите дела пред Бога.“ Братята попитали: „Нима ти не се уповаваш на живота си, който беше по волята Божия?“ „Не мога да се уповавам – опаговарял той, – защото един е човешкият съд, друг е Божият съд”. Те искали да го питат още, но той им Казал: „Сторете ми любов, не говорете сега с мене, защото не съм способен на това”. И той починал с радост. „Ние го видяхме да се весели – разказвали неговите ученици, – сякаш срещаше и поздравяваше скъпи приятели“. (Скитски патерик, вж. у еп. Игнатия, т. 3, стр. 107-108).

Дори великите светци, които умирали при явни знамения на Божията милост, запазвали трезво смирение по отношение на своето спасение. „Когато настъпи времето да умре за Великия Сисой, лицето му светна и той каза на седящите при него отци: „Ето, дойде авва Антоний“. Помълчал малко и казал: „Ето дойде апостолският лик”. И отново лицето му просветанало двойно повече, а той започнал да разговаря с някого. Старците го попитали с кого разговаря. Той им отговорил: „Ангелите дойдоха да ме вземат, но ги умолявам да ме оставят за кратко време да се покая“. Старците му казали: „Опаче, ти не се нуждаеш от покаяние“. Той им отговорил: „Наистина не зная за себе си сложих ли начало на покаянието.“ А всички знаели, че е съвършен. Така говорил и чувствал истинският християнин, без да гледа, че по време на Живота си с една дума възкресявал мертви и бил изпълнен с дар от Светия Дух. И още повече засияло лицето му, засияло като слънце. Всички се уплашили. Той им казал: „Вижте, Господ дойде и Каза: донесете ми избрания съсъд на пустинята.” С тези думи изпуснал дух, била видяна мълния и килията се изпълнила с благоухание.” (Скитски патерик, вж. у еп. Игнатия, т. 3, стр. 110).

Колко се различава това дълбоко и трезво християнско отношение от повърхностните схващания на някои от днешните неправославни християни, които мислят, че вече са „спасени“ и дори няма да бъдат съдени както всички хора и затова не трябва за нищо да се боят при смъртта. Подобна позиция, широко разпространена сред съвременните протестанти, фактически не отива по-далеч от окултната идея, че не трябва да се боим от смъртта, защото там вечни мъки няма. Без съмнение, дори и неумишлено, тя е съдействала за формиране на подобно отношение. Блажени Теофилакт Български (11 век) в своето тълкувание на Евангедието отбелязва: „Мнозина са, Които се мамят с празни надежди, като мислят да получат Царството Небесно и мислейки Високо за себе си се причисляват към лика на избраните…“ „Мнозина са звани, т.е. Бог призовава мнозина, по-точно всички, но „малцина са избрани” – не са много спасаващите се, достойни за избирането от Бога“ (Блаж. Теофилакт Болг. Тълкувание на еванг. от Матея 22:14, Сойкин, Спб.)

Сходството между окултната философия и общите протестантски възгледи се явява вероятно главната причина неуспешните опити на някои евангелски протестанти да критикуват съвременните „следсмъртни”, преживявания от гледна точка на „библейското християнство“. Самите критици дотолкова са объркали традиционното, християнско ученение за задгробния живот, въздушното царство, делата и измамите на бесовете, че тяхната критика често е неясна и произволна, а способността им да определят различията в тази област не са повече, отколкото на светските изследователи, затова биват измамвани от „християнските“ или „библейските“ опити във въздушното царство.

Истинското християнско отношение към смъртта се основава на осъзнатата критична разлика между този и бъдещия живот. Митроп. Макарий Московски (Булгаков) в следните думи изразава библейското и светоотеческото учение по този въпрос: „Смъртта е границата, с която приключва времето за подвизи, определено за всеки човек, и започва времешо за въздаянието, така че след смъртта не е възможно нито покаяние, нито изправяне на Живота. Тази истина е изразил Спасителят Христос с притчата за богатия и за Лазаря, от която се вижда, че и двамата незабавно получили въздаяние след смъртта и че богаташът, колкото и да се мъчел в ада, не е могъл чрез покаяние да се освободи от своите страдания“. (Лк. 16:26), (т. 2, стр. 524).

Затова именно смъртта е тази реалност, която събужда у човека съзнанието за разликите между този и бъдещия свят, вдъхновава за живот, изпълнен с покаяние и очистване, докато още имаме драгоценното време тук, в този живот. Когато един брат попитал св. авва Доротей за себе си, защо изпада в безгрижие в килията си, старецът му казал: „Затова, че ти още не си разбрал нито очаквания покой, нито бъдещите мъчения. Ако ти истински знаеше това, макар килията ти да е пълна с червеи, така че да си до шия в тях, щеше да търпиш, без да се отпускаш“ (авва Доротей, поуч. 12 „За страха от мъчения”).

По подобен начин, вече в ново време, св. Серафим Саровски учи: „Ако знаеш каква сладост очаква душата на праведния на небесата, ти би се решил във временния Живот с благодарност да понасяш скърби, гонения и клевети. Ако тази наша килия беше пълна с червеи, Които ядат плътта ни през целия ни временен живот, трябва с пълно желание да се съгласим на това, за да не се лишшм ош небесната радост, която Бог е приготвил за тези, които Го обичат“

Безстрашието на протестантите и окултистите пред лицето на смъртта е пряка последица на незнание за това, което ги очаква в бъдещия живот и какво може да се направи сега, за да се приготвим за смъртта. По тази причина истинските опити и видения на задгробния живот имат потресаващ характер. Те разтърсват душата до най-дълбоките ѝ кътчета (ако човек не е водил ревностен християнски живот), те са в състояние да променят живота му до края на земните му дни. Когато преп. Атанасий Киево-Печерски умрял и след два дни оживял, игуменът и братята се ужасили, като го видели отново жив и започнали да го питат: как е оживял? Какво е видял и чул през времето, когато е бил разделен от тялото? На всички въпроси той отговарял само с думите: „спасявайте се“. Когато братята неотстъпо молели да им каже нещо за полза, той им завещал послушание и покаяние. След това Атанасий се заключил в пещера и прекарал в нея без да излезе 20 години. През това време не излизал нито денем, нито нощем, бил в непрестанни сълзи, през ден приемал по малкохляб и вода и не разговарял с никого през цялото това време. Когато дошъл часът на смъртта му, повторил на събралите се братя наставлението за послушание и покаяние и умрял с мир в Господа“.

Подобно на това, на Запад, Беда Достопочтени разказва, че някакъв жител на Нортумбрия, след като прекарал умрял цяла нощ, се върнал към живота и казал: „Аз наистина се събудих от обятията на смъртта и онтово ми е позволено да живея сред хората. Но от сега не бива да живея както преди, а трябва да водя съвсем друг живот.“ Той раздал цялото си имение и се отдалечил в манастир. По-късно разказвал, че видял и Небето, и ада, но „този Божи човек не желаеше да говори за това с безразлични и безгрижни хора, а само с тези, които ги преследва страхът от наказание или ги весели надеждата за вечен живот, както и този, който желаел да приеме думите му със сърцето си и да израства в светостта“.

Дори в наше време авторът на „Невероятното за мнозина…“ бил толкова потресен от своите истински впечатления от задгробния свят, че изцяло променил живота си, станал монах и написал повествование за своите преживявания, за да пробуди с него всички, които живеят в измамната безгрижност на неверие в бъдещия живот.

Подобни случаи многократно се срещат вжитията на светиите, както и в други православни източишци, а те са в рязък контраст с опитите на нашите съвременници, които видели Небето и „задгробния свят“ и въпреки това останали с лъжлива увереност, че вече са „готови“ за живота след смъртта и че от самата смърт няма защо да се боят.

Мястото на постоянната мисъл за смъртта в христианския живот може да се види оп учебника за християнския подвиг „Лествица” на преп. Йоан Лествичник, шестата степен на която е специално посветена на това: „Както хлябът е най-необходимата от всички храни, шака и мисщлта за смърта е най-нуэна от всички други деяния… Невъзможно е за човека да прекара благочестиво сегашния си жавот, без да живее с мисълта, че всеки ден е последен в живота му“ (степен 6, 4, 24). Писанието добре казва: „Във всичките си работи помни за твоя край и во веки не ще съгрешиш.” (Сир. 7:39). Великият преподобен отец Варсануфий Газки съветвал: „Да укрепнат мислите
ти с постоянното помнене на мисълта за смъртта, чийто час не е известен на никого. Да се погрижим да правим добро до нашия изход от този живот, защото не знаем в кой ден ще бъдем призовани – да не се окажем неподготвени и да останем вън от брачния чертог с петте неразумни девици“.

Великият авва Пимен, като узнал за смъртта на египетския подвижник преп. Арсений Велики, казал: „Блажен си, Арсение, ти оплака себе си по време на земния си живот! Които не оплакваме себе си тук, ще плачем вечно. Невъзможно е да избегнем плача: или тук – произволния, или там в мъките – неволния.”.

Само които има този трезвен християнски възглед за живота, може да се осмели да каже заедно с ап. Павел, че „Желая да се освободя и да бъда с Христа“ (Фил. 1:23). Само този, който е живял с подвига на християнския живот, с покаянието и с оплакването на своите грехове, може да каже със св. Амвросий Медиолански: „Глупавите се боят от смъртта като от най-голямо зло, а мъдрите я желаят като успокоение след трудовете и край на бедите“ („Смъртта като благо“ 8:20).

Преосвещени Игнатий (Брянчанинов) завършва своето знаменито „Слово за смъртта” с думите, които сега, след сто години, звучат за нас като призив да се обърнем към единствено правилното християнско отношение към смъртта, отхвърляйки всички розови илюзии за нашето сегашно духовно състояние, както и всички лъжливи надежди за бъдещия живот: „…полезно е да събуждаме у себе си спомена за смъртта, като посещаваме гробища, болни, като присъстваме на смъртта и погребението на близки. Често да премисляме и обновяваме в паметта си различните видове съвременна смърт, чути и видени оп нас. Като разберем краткостта на земния си живот и суетността на всички земни придобивки и имущества, като разберем ужасното бъдеще, което очаква тези, който пренебрегват Изкупителя и изкуплението и са се принесли изцяло в жертва на греха и тлението. Да отклоним мислените си очи от съсредоточеното внимание към измамната и омайна красота на света, лесно улавяща слабото човешко серце, както и любовта към себе си
и слугуването на себе си, да ги насочим към страшното, но спасително зрелище – към очакващата ни смърт. Да оплачем себе си докато е още време, да измием и изчисти със сълзи и изповед нашите грехове, записани в книгата на Миродържеца. Да съхраним благодатта на Светия Дух – тази печал, това знамение за избраничество и спасение: то е необходимо за свободното преминаване през бездушното пространство и за разрешение за влизане през небесните врати и обители.

Изгнаници от рая! Не за веселби, не за тържества, не за свирни се намираме на земята, а за да убием убилата ни смърт с вяра, покаяние и носене на кръста и така да си върнем загубения рай.

Милосърдният Господ да дарува на читателите на това слово и автора му да помнят смъртта по време на земния си живот. И като я помнят, с умъртавяване на Желанията за всичко суетно и живот за вечността, да отстранят от себе си жестокостта на смъртта, когато настане нейният час. И така да преминат в живот блажен, вечен, в истинския живот. Амин.