Труд, молитва и вяра. Игумения Златка Козарева (+ 2003 г.)

Манастирът „Св. вмчк Мина“ се намира близо край гр. София. Той е отворен дом на Бога за всяка душа и всяко сърце.

Спирам пред скромната телена врата с метален кръст. Свеждам глава с дълбока признателност пред Бога, че ми е дадена възможност да посещавам това свято и чисто място, правя кръстен знак и влизам. Вятърът ме поздравява чрез нежно шумолене в листата на брезите, които като стражи заграждат постланата с обикновени бели плочки пътека. Минавам бавно по нея и влизам във вътрешния двор. Погледът ми се отправя към безоблачното синьо небе, преминава през щъркеловото гнездо върху камбанарията на храма „Св. вмчк Мина“ и спира в градината с прекрасните цветя, които цъфтят тук от ранна пролет до късна есен.
По средата на това цветно море, опряна на циментовото корито на чешмата с тояжка в ръка, стои една слабичка фина жена, облечена в черно.

Това е тя, майка Златка, игуменката на манастира, отдала целия си живот в служба на Бога и в моление за човешките души. Целувам с дълбоко уважение и признателност подадената ми за поздрав десница. Колко голямо сърце има тази жена, за да побере в него болката и мъката на човешките страдащи души, пристъпващи прага на манастира! Колко голяма сила се крие в нея, за да може да застане пред строгия и проницателен поглед на св. великомъченик Мина и
да измоли от него застъпничество пред Бога за прошка на греховете ни, за помощ във всяка нужда или за благословия в житейския ни път.

Неспирен е потокът. Идват десетки, а в празнични дни – стотици хора. На всеки майка Златка помага и посочва верния път – Пътя към Бога.

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Йоан. 17:3).

Истина, която тя е разбрала много рано. Истина, която тя оставя като завет към всички души в този свят.

Майка Златка разказва

Родена съм на 4 май (17 май ст. стил) 1915 г. в гр. София. Майка ми, Руска Йорданова, и баща ми, Лазар Козарев, са бежанци от гр. Велес, Македония. Срещнали се, оженили се и тук се родили седемте им деца. Аз съм най-голямата – Павлина, кръстена съм на св. ап. Павел, а след мене идват Маргарита, Соня, Иван, Славчо, Георги и Цецка.

Възпитанието ни вкъщи беше много строго. Учеха ни на внимание, милосърдие, обич, уважение към Бога и хората. Имаше ред, който се спазваше от всички.
Спомням си, баща ми обичаше много грис халва и мама всяка вечер приготвяше по една бакърена тенджера, от която сипваше на всеки в паничката. На един сипе по-малко, на друг повече.
– Мамо, ама на кака сложи повече – две парчета, – ще кажат малките деца.
– Тя е по-голяма – отговаря мама и с това редът се възстановява.
Друг път слага повече в чиниите на малките. Аз и сестра ми Маргарита питаме:
– Мамо, защо на брат ни Славчо сложи повече?
– Ама, той е малък, трябва да порасне – казва тя.
Изпраща ни мама да купим с Маргарита хляб и ще поръча:
– Да внимавате! Да не чупите хляба по пътя! Ще паднат трохи, а това е грехота. Като отидете на оня свят, Дядо господ ще ви кара с клепачите на очите си да събирате всичките трохи, дето
сте разпилели тука на земята.
Връщаме се с хляба вкъщи и сестра ми казва:
– Како, хайде да видим дали можем с клепачи да събираме трохите.
Трошим хляб върху чергата на пода, после лягаме по корем и се опитваме да съберем трохите с клепачи. Трепкаме, трепкаме, нищо не става. Права с мама. Трябва да внимаваме и да не пилеем хляба, защото той не може да се събира с клепачи.

Има събор, люлки, сергии, пълни с какво ли не. Мама ще ни даде пари да си купим нещо и ще ни поръча:
– Хем да си купите това, което искате. Да не отидете на сергията на някой възрастен човек и когато той се обърне, хоп, да си вземете нещо без пари. Той няма да ви види, но Дядо Господ от горе всичко вижда и ще ви накаже.
Така ни учеше мама.

Бях ученичка в 15-16 прогимназия, която се намираше между улиците „Пиротска“ и „Брегалница“. Учителката ни водеше често в храма „Св. Николай Чудотворец“. Строи ни в редици двама по двама и тръгваме с песен. Пеехме химна на християнчето:

„Християнче православно, се зова по вяра аз.
Затова съм тъй щастливо, всеки ден и всеки час.
Бягам ази от лъжата и от всичко, що е грях.
С истината и с доброто имам винаги успех.
Тез, кои са зли и лоши, побеждавам ги с добро.“

Стигаме в църквата. Влизаме, тихичко се подреждаме и през време на службата пеем заедно с църковния хор.

Баща ми беше търговец. Имаше връзки в цяла България. През лятото цялото ни семейство отиваше в град Поморие. Отсядахме на квартира в едни наши познати – гърци. Случи се така, че отидохме там преди празника Преображение Господне. Това е голям празник и в Поморие тогава се празнуваше много тържествено. Никой не ядеше грозде до този ден, макар че имаше много лозя. На празника свещеникът прави голям водосвет, освещава лозята и гроздоберът вече е разрешен. Пеех добре и нашите хазяи ме бяха препоръчали на свещеника, за да пея с него и да му помагам. Приех с радост да изпълня това, което се искаше от мене.

През нощта сънувам сън.

Вървя по един път, а от двете му страни лозя. В дъното на пътя завой наляво и след него чешма с каменно: корито и бакраче с кръгче и синджирче, за пиене на вода. Продължавам по пътя и завивам пак наляво. Виждам от лявата страна бял дувар, а отвътре се вижда кубето на църква. Стигам дотам и спирам. Вратата полуотворена. Влизам вътре. Калдъръм обрасъл с трева. Много е рано, преди изгрев слънце, службата още не е започнала, църквата е затворена. Заобиколих я и виждам едно малко, четвъртито параклисче, на което вратата е
отворена.

Гледам един голям железен свещник, навързан с кончета.
– Защо ли са омотали тези конци? – питам аз и чувам отговор:
– Който няма възможност да остави дар, оставя от себе си по един конец за здраве.

Обърнах се да видя кой ми говори, защото бях сама в параклиса. Гледам зад вратата: голяма колкото човешки бой икона на свети Георги как убива с копие змея. Под нея бунарче, плитичко – водата се вижда. Към нея водят три каменни стъпала. Вдигам очи към иконата и
виждам как се мърдат устата на свети Георги, а очите му трепкат. Уплаших се и понечих да си изляза, но отново чувам глас:
– Не се страхувай, ти ще живееш в моя дом.
Очите на светеца пак трепкат и устните се движат.

В този момент се събудих. Беше много рано, но станах, защото на лозята се ходеше преди изгрев слънце. Всички в къщата се приготвяха и аз побързах да направя същото. Ходеше се с кабриолети – двуколки, теглени от коне, които общината наемаше специално за празника.
След малко пред вратата на къщата дойде първата двуколка и аз, заедно с баба Филотея, се намерих вътре. Потеглихме. Гледам същия път, който сънувах през нощта. Виждам завоя и после чешмата. Спряхме. Конят пи вода и ние слязохме. Пихме вода от бакрачето със синджирчето и кръгчето. Качихме се и продължихме по пъ-тя. Виждам в далечината дувара и кубето на църквата. Тогава разказах съня си на старата гъркиня.
– Всичко е така, както си видяла – каза баба Филотея и се разплака. – Кой знае какво ще стане с твоя живот, за да видиш това нещо – продължи тя, въздъхна дълбоко и изтри сълзите от очите си.

Спряхме пред църквата. Влязохме. Рано е, църквата затворена, калдъръмът обрасъл с трева. Заобиколихме, вратата на параклиса отворена. Гледам и виждам бунарчето със стъпалцата и водата, иконата на свети Георги и конците, навързани върху свещника. Всичко, както го видях в съня.

След празника се върнахме в София.

Всяка есен мама ни водеше всичките деца в Кремиковския манастир „Свети Георги“. Сестрите в манастира бяха македонки, мама също. Тя помагаше в кухнята, а ние събирахме сливи в градината.

Изминали бяха две години от деня, в който сънувах свети Георги. Бях на 14 години. Есента мама отново ни заведе в манастира. По това време там имаше учител, който учеше сестрите на западно пеене по ноти и тъй като те знаеха, че пея добре, ме включиха в техния курс.

Минаха две седмици, мама трябваше да се прибира в София, но курсът по пеене не беше свършил. Тогава тя реши да ме остави да го завърша и си тръгна с другите деца. Така и не се върнах. Останах да живея в дома на свети Георги. Сбъдна се сънят от Поморие.

Две години бях послушница. Когато навърших 16 години, приех монашеството. Вечерта преди тържественото богослужение в двора на манастира имаше много владици. Един от тях ме попита:
– Павлинке, утре ще те калугерим, избрала ли си си име?
– Не съм – отвърнах аз.
– Тогава ще те наречем Параскева или може би Пелагия? – продължи той.
Аз замълчах. Знаех, че монашеското ми име трябва да бъде на светица, но да започва със същата буква, както е моето име. Обикновено се поставяха имената на гръцки светици, а аз исках да нося името на българска светица, но не посмях да изрека гласно желание си пред владиката.
На другия ден започна тържеството. Бях силно развълнувана и не мога да си спомня много неща, но знам, че една по-възрастна монахиня ме поведе под своята мантия към владиката в центъра на храма. Чух само думите му:
– Подстригается сестра наша, монахиня Златка.
– Желанието, което беше скрито дълбоко в сърцето ми, стана действителност. Приех името на българската светица Злата Мъгленска от Мъглиж. Била на 18 години. Турците я харесали и пожелали да сменят вярата ѝ.
– Вярата или главата – казали те.
– Главата си давам, вярата не давам – продумала Злата и главата ѝ се търкулната под ятагана.
– Харесваш ли си името? – попита ме преди да си тръгне владиката и ми обясни, че вечерта, когато се събрали, решили то да бъде на българска светица.
Благодарих му, целунах ръката му, а мислено в душата ис ърцето си благодарих на Бога за това, че беше изпълнил моето желание.

В манастира имаше установен ред. Сутрин в 5 ч. клепалото бие. Всички сестри са на утринна служба. След това всяка поема своите задължения. Обикновено една работа се работеше от две сестри, това се наричаше наряд и този наряд се изпълняваше в продължение на една година. Работехме в църквата, в кухнята, на полето или по посрещането и настаняването на гостите в манастира. Манастирът имаше 800 декара имот и всичко това се стопанисваше от 25-те монахини.

Имаше и 7-8 души работници, които живееха извън манастира и помагаха в работата на полето.

Следобед клепалото пак бие. Служи се вечерня. За службите си имахме свещеник – йеромонах, руснак, който живееше и се хранеше отделно от нас.

Всяка неделя и на всички празници имаше служби, на които идваха много хора от околните села и от София. Спазваха се строго всичките празници и пости.

Една година през Велики пости в Страстната седмица дойде на поклонение царица Йоана. Височайшата гостенка беше посрещната на входа на манастира от по-възрастните сестри. Както обикновено, всичко беше в голям порядък. Те показаха на Нейно Величество столовата за хранене на 200 души, кухнята с голямата мивка и хубавата печка, върху която блестяха добре излъсканите бакърени тенджери. В тях се варяха постните манджи за обяд – боб, зеле, компот и тяхното приятно благоухание изпълваше въздуха.

След това на царицата беше показан и вторият етаж на манастира, където бяха нашите келии. Прясно боядисаните им с блажна боя дъски бяха застлани с красиви вълнени килими. В ъгъла на всяка килия имаше прекрасен молитвен иконостас, покрит с бели копринени перденца, завързани с бели панделки, и горящо пред него кандило. Вратите бяха отворени и ние, младите монахини, стояхме пред тях. Царицата минаваше по коридора бавно, разглеждаше всичко, като изказваше пред сестрите своето одобрение и възхищение за това, което виждаха очите ѝ. Тя се спря пред вратата на килията, в която живеехме аз и моята старица – монахиня Феврония, погледна ме и каза:
Ах, колко си млада. Съжалявам, че нямам какво ддруго да ти подаря, но вземи това! – и тя ми подаде бялата си избродирана копринена кърпичка.
Приех подаръка с благодарност и запомних срещата с нея.

В манастира сестрите бяха не само образовани, но образцови във всяко едно отношение и учеха и нас, младите, на същото. Имаше една монахиня, казваше се баба Таисия. Тя ме учеше така:
– Чедо, ти си много любознателна и послушна, но запомни едно. Няма да преставаш да четеш. Ще четеш и ще се учиш, защото четмото е прозорец към света. Ти трябва да знаеш света, за да му помагаш. Трябва да познаваш и да разбираш хората, за да можеш да се молиш на Бога за тях.

Учеха ни да се молим на Бога, както се изисква по правилата на Светата православна църква, учеха ни на църковно пеене по ноти, учеха ни да работим добре, да имаме милосърдие и състрадание, а най-вече любов към хората, животните и растенията.

Божията любов и Божият мир царяха в манастира и таз любов и този мир се предаваха на хората, които го посещаваха.

Тук се запознах и със сестра Емилия, която пристигна от един манастир във Видинския край. В едно добро съжителство и разбирателство и в служба на Бога двете бяхме заедно цели 40 години.

В манастира „Св. Георги“ прекарах 15 години. Дойде 9 септември 1944 година. Манастирът беше разформирован. Сградите ги взеха за обществени цели, а нас, монахините, ни изпратиха по други манастири в страната.

Аз, сестра Емилия и една възрастна сестра, баба Филотея, отидохме в манастира „Св. Николай Чудотворец“ в село Пещера, Радомирско.
Намерихме манастира почти напълно разрушен и запустял. Хората от селото отиват там само за курбана на празника на св. Николай. Манастирът имаше 30 декара ябълкова градина, обрасла с храсти и бурени, 60 декара обработваема земя също пустееща, и две стари биволици, за които нямаше никаква храна.
Есен е. Идва зимата. Ние нямаме никакви налични пари и никаква храна. Няма и дърва за огрев. Така в големи трудности изкарахме цял месец, а помощ от никъде няма. Наближава празникът на св. Николай. Спомних си как в детските ми години прадядо и дядо се приготвяха за този празник. Свети Николай беше покровител на нашия род и затова на този ден се правеше голям курбан с пълнен шаран и идваха много гости – приятели, близки. Това беше вкъщи, а тук, в дома на самия светец, как и с какво ще посрещнем неговите гости?

През нощта сънувам сън.

Стоя някъде нависоко и гледам от небето се спуска облак във вид на мъгла и се спира над кубето н църквата. А под кубето точно е олтарът. Спора облакът и започва да се бистри в средата, а по краищата се сгъстява. Бистри се, бистри се облакът и се появява самият свети
Николай, но не в цял ръст, а до кръста, така както е на иконите. Като виждам всичко това, падам на колене пред него и започвам да се моля:
– Свети Николай, дай здраве на всички болни хора.
Той вдига ръка и благославя.
„Чува ме!“ – казвам си аз и продължавам да го моля за бедните и нещастните и той все благославя. Най-после казвам:
– Свети Николай, погрижи се за твоя дом и за нас, защото ти знаеш от какво имаме нужда.
И тогава свети Николай проговори:
– Трудете се от сърце и аз винаги ще ви помагам!
Скри се в облака, който се вдигна високо в небето. Сънят свърши.
На сутринта казвам на сестра Емилия и баба Филотея:
– Не се бойте, свети Николай обеща да ни помага, но трябва да се трудим много.

Мина една седмица от съня и тогава ми дойде на ум да отида в съвета на селото. Вярно, нова власт беше дошла, но нали са хора – може да ме разберат и да ни помогнат. Предишната година бяхме ходили на храмовия празник и познавах някои от хората, които сега бяха в управата на селото.
Отидох при председателя на съвета. Влязох в стаята, а там пълно с хора, провеждаха някакво съвещание. Като ме видяха, всички станаха на крака.

Председателят също стана, приближи се до мене и много любезно ме попита:

– Какво ви води насам, сестра? Добре сте дошла! Ние се радваме много, че манастирът става девически и се надяваме да го сложите в ред, защото жените са по-добри домакини, по-добре стопанисват всичко.
– Ние с манастира ще се оправим – казвам аз – но без вашата помощ не може.
И разказах какво е положение.

Всички бяха комунисти. Слушаха ме внимателно и мълчаха. Като свърших, председателят стана и каза:
– Добре, сестро. Иди си сега, а ние ще ви помогнем.

Върнах се обратно в манастира и успокоих сестрите, че помощ ще има.

Не минаха и два-три дни и хората от селото дойдоха. Като започнаха една работа, ама наистина работа. Изчистиха първо ябълковата градина. Оттам изкарахме около 30 коли с дърва. Осигуриха се дървата за огрев не само за тази зима, ами и за следващите. След това.
изораха и посяха с жито всичките ниви на манастира. Докараха брашно и осигуриха необходимата храна за нас и за животните. Разбрах, че не зависи от това към коя партия принадлежи даден човек, а дали в него се проявяват човешките му качества и доброто сърце. Свети Николай ни помагаше чрез тези добри хора.

През следващата година плодородието беше голямо. Градината – пълна с ароматни ябълки, житото се роди изобилно, а от селото ни подариха едно жълто женско теленце, което кръстихме Николинка и за шес