Сектантството – грях против любовта

„Моят син попадна в секта“. „Сектата ми отне бащата“. „Как да спасим близкия човек, попаднал в секта“. Такива и подобни заглавия на статии във вестници и в мрежата на интернет вече не е невъзможно да удивят съвременния човек. Наред с епидемията на СПИН, с увеличаването на алкохолизма и наркозависимостта, проблемът с пагубното влияние на сектите в човешкото общество стои едва ли не на първо място по своята актуалност и значимост. Докато бедата не докосне близките и познатите ни хора, така наречените нови религиозни организации, или по-просто секти, може да се окажат безобидна алтернатива на установените религиозни традиции. И само след загубата на любимия съпруг, на любимото дете, на пълноценния член на обществото, превърнал се в роб на псевдорелигиозна група, идва разбирането за опасността от „религиозния либерализъм“.

Сега е широко разпространено мнението, че всички религиозни организации могат да съществуват свободно. Хиляди такива общества наричат себе си „християнски църкви“ и заявяват, че именно те са запазили истинското учение на Христос. Но нито една от тях не може да докаже древността на своята църква, нито апостолския произход.

Напротив, много секти се явяват повече като хаотично възникнали групи, експериментиращи в сферата на човешката психология и религиозност. Сектите съществуват от тогава, от когато съществува и християнството.

От историята ние знаем, че от самото начало на християнската църква са започнали да се появяват гностическите секти, а след това монтанизъм, манихейство и други. Сектантското изкушение винаги е присъствало в историята на Църквата. Винаги са се намирали хора, стремящи се да нарушат съюза на любовта между учениците на Спасителя ида посеят раздор. И древните, и съвременните сектанти със своята дейност допринасят за разделение на вярващите в Христос, за неразбиране на християнството и духа на християнската любов. Те става послушно оръжие в ръцете на дявола, действащ на принципа „разделяй и владей“.

„За четящия светото Евангелие животът на Христос Спасителя представлява наистина много велики моменти, които изпълват душата му с някакво особено велико чувство“ – писал светият новомъченик архиепископ Иларион /Троицки/. „Но може би най-великата минута в живота на цялото човечество е тази, когато Господ Иисус Христос в мрака на южната нощ, под надвисналите сводове на зелените дървета, през които сякаш самото небе надничало към грешната земя с проблясващите ярки звезди, в Своята първосвещенничека молитва възгласил: „Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно…“ (Йоан 17:11, 20-21)“

На тези думи на Христос трябва да обърнем внимание. В тях ясно е определена същността на цялото християнство: християнството не е някакво си отвлечено учение, което се приема с ума и всеки си го разбира сам за себе си. Не, християнството е общ живот, в който отделни личности се обединяват заедно, за да може тяхното единство да се уподоби на единството в Лицата на Светата Троица“.

Още от първите дни на своето съществуване апостолската община е признавала себе си за единна Църква и „от другите… никой не смееше да се допре до тях“ (Деян. 5:13). В своите послания апостол Павел сравнява единството на християнина в любовта с единството на членовете на едно тяло. „Както в едно тяло ние имаме много членове, но всички членове вършат една и съща работа, така и ние повечето сме едно тяло в Христа, а различни като отделни членове“ (Рим. 12:4-5; 1 Кор. 6:15; Еф. 1:23 и др.).

В продължение на много векове Сам Христос е обединявал и обединява всички вярващи в него чрез Причастяване с Неговото Тяло и Кръв в тайнството Евхаристия. Това свързване с Христос създава свързване и на хората един с друг и така се създава единното тяло на Църквата. Затова християнският живот всъщност е живот църковен. Благодатният огън на любовта, даден на земята от Спасителя, пренасян от Православната църква през многото векове чрез жестоки гонения, завинаги действено и реално съединява вярващите в Христос по целия свят. Всеки ден Църквата се моли „за мир по целия свят и съединението на всички“. Затова сектантите преди всичко грешат против великата Христова любов, която вече две хиляди години призовава към единство. За това и Блажени Августин пише: „Всички отделили се от Църквата нямат любов“.

Сектата – затвореност и ограниченост

Какво наричаме секта? Известният специалист по сектите проф. Ал. Дворкин смята, че думата „секта“, обозначаваща някаква организация, за разлика от думата „ерес“, която по правило обозначава учение, има две възможни етимологии. Тя произхожда или от латинското secare – отсичам (част от едното) или от латинското sequi – следвам (за лидери, задаващи посока). От това е видно, че характерната черта на сектата се явява нейната ограниченост, „отсеченост“ по отношение на Църквата. Винаги можем да кажем: „В Православието това (Свещенство, почитане на Пресвта Богородица, икони и др.) го има, а при баптистите, йеховистите, адвентистите и др. го няма. Затова и полемиката със сектантите неизбежно се върти около това кое според тях е „излишно“ в Православието“

От друга страна сектата често се ръководи от харизматичен лидер или ръководеща група с непреклонен авторитет, сляпото подчинение на които е задължително. Да отбележим, че в Православието, за разлика от сектантството, послушанието има съзнателен и доброволен характер. И така, според проф. Дворкин, сектата – това е закрита религиозна група, противопоставяща себе си на основната религиозна общност на страната или региона.

Органическо следствие на егоистичните секти се явява липсата на истина в най-разнообразните нейни проявления. Тя започва винаги с това, че сектантските агитатори никога няма да ви кажат истината за своето учение и деятелността на своята организация. Често сектите действат под вида на различни семинари, училища по изучаване на чужди езици, психологически курсове, центрове за лечение от нарко- и алкохолна зависимост. Проф. Дворкин констатира, че „няма човек, който би дошъл в сектата, в сектата само те довеждат…“ Първостепенната задача на сектантския проповедник се състои в това да заклещи човека в сектата, преди той да е узнал нещо за нея. И колкото по-малко знае, толкова по-добре. За оригиналното съдържание на учението на сектата знаят само неголям кръг от хора, намиращи се вътре в организацията. Така човек може да прекара дълги години и даже десетилетия в сектата и да не знае в какво те наистина вярват. В различие от сектата, в Православието неофитът първо узнава за вярата, приема учението в сърцето, и тогава, когато искрено вярва, става член на Църквата. По-често в сектата попадат хора, намиращи се в стресови ситуации, имащи проблеми в семейството, преживяващи сериозни разочарования и чувстващи се сами.

Добре обучените в „психологически маркетинг“ представители на религиозните групи мигновено заобикалят потенциалния „брат“ или „сестра“ с доброта и внимание, молят се за него и неговите близки, могат да му дадат съвет и даже да му помогнат материално. У човека постепенно се създава зависимост от тази загриженост и душевен комфорт. И когато ти поискат нещо, не можеш да откажеш на каквато и да е молба на „новото семейство“, чувствайки дълг пред организацията.

С бутафорен религиозен сурогат е пропит и самият вътрешен живот на сектата. В замяна на пълноценния живот в Христос, тук се прилага само бурна тясно-търговска дейност. Християнската любов се подменя със стандартни психологически прийоми, благодатните християнски тайнства се превръщат в импровизирани вътрешно сектантски обичаи.

Поразителна е скоростта, с която се появяват нови религиозни организации и се разцепват на части старите. Внимателният наблюдател не може да не забележи своеобразния закон на „религиозната ентропия“ на сектантството: постоянно разделяне и сложен разпад на отделните групи. Отделили се от истинското Православие, сектантите са се лишили от всесилната и благодатна помощ, удържаща кораба на Църквата, въпреки силните житейски бури.

Състоянието на сектантските организации, податливи на постоянни метаморфози, най-добре е описал свещеномъченик Иларион /Троицки/: „Погледнете как се удря нещастната птица, когато лети при силен вятър! Как неравен е нейният полет! Ту излита на върха, ту я бутат надолу, ту се повдигне немного напред, ту отново я отнасят далече назад. Така се носи и човек на вятъра на лъжеучението. Но както птицата се успокоява в гнездото, в гъстите клони на дървото и мирно гледа от своето убежище на разразилата се наоколо буря, така и човек придобива мир, когато прибегне към Църквата. От своето тихо пристанище гледатой на свирепата буря „извън църковните стени“, скърби за нещастните хора, които са застигнати от тази буря вън от Църквата и се бавят да се укрият под нейния благодатен покров, и се моли на Бога: „Съедини ги в Твоята свята, съборна и апостолска Църква, та и те с нас да славят преестното и великолепно Твое име, на Отца и Сина и Светия Дух. Амин“ (из Светата литургия)“

Олег КАРПЕНКО
Превод от руски Галя Балева