Сега е съд над тоя свят (2/2)

Архим. Захария Захару

Първа част

Как можем ние, като свещеници, да предложим на нашите братя непорочната утеха на Новия Израил, която не е нищо друго освен Самия Христос?

Апостол Павел пише в посланието си до Римляни, че „отхвърлянето“ на евреите заради липсата им на вяра станало причина за „помирението“ на света (Рим. 11:15). Тогава може ли и сега по същия начин съкрушителната картина на отчуждението на света от Бога да стане причина за възраждането му във вярата? И ако това вече е станало с някои индивиди и групи, то не може ли тогава да се изведе в общ план и да доведе до пренареждането на целия свят? Силата за това принадлежи на Господ, но в това се изисква съработничеството на нашето смирение.

В нашата епоха, която е време на страдания, бедност, отчаяние и големи премеждия, хората се нуждаят от утешение. Както казахме, Христос е непороочната утеха и спасението на света. Християните и по-специално свещениците Божии са Неговите смирени инструменти, които предлагат на света това утешение. Христос се отнася милостиво към болните, към тези, които са дълбоко пречупени. По Своята природа Той е Бог на милостта и на всяка утеха. Ние трябва да научим верните да пристъпват към Него със смирен дух и покайно сърце, и тогава със сигурност, те ще могат да открият общението с Него и покоя, струящ с благодатта от спасението Му.

Църквата е предоставила на своите духовници много силни средства, с които можем да утешаваме народа Божи.

Първо, можем да насърчаваме хората да се молят в Неговото Име, защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (вж. Деян. 4:12). Чрез призоваването на Името Господне ние навлизаме в Неговото Присъствие, защото Неговото Име е неотделимо от Личността Му и тогава силата на Присъствието Му се подновява. Името Господне се превръща в източник на утеха и възобновление. Особено в днешно време, когато християните не могат да намерят време за църковните служби, Името превръща сърцето в храм неръкотворен, в който Христос подава сили и мир.

Второ, можем да насърчаваме верните да изучават Божието слово. Така те ще научат езика на Господа, на който Той ни говори, и те ще Му говорят със същите, вдъхновени от Светия Дух думи. Така Духът ще се моли вътре в тях. Както чрез Божието слово са се създали всички неща, така и сега чрез силата на Неговото слово верните ще се преродят. Нещо повече, Божието слово не е дадено с цел да плаши човека, а да му вдъхне кураж и да обнови душата му. На този, който подхожда към него с вяра, то дава неизразима утеха и мир, както и силното убеждение, че „Господ е победил света“ (Ин 16:33) и е с нас „през всички дни до свършека на света“ (Мт 28:20). Неговото слово нивга няма да премине. Затова Той се обръща към нас с думите, адресирани към избрания Му народ: „Ти си Мой раб, Аз те избрах и не ще те отхвърля. Не бой се, защото Аз съм с тебе, не се смущавай, защото Аз съм Бог твой; Аз ще те укрепя и ще ти помогна; и ще те поддържам с десницата на Моята правда“ (Ис. 41:9-10, 13).

И накрая, при нормални обстоятелства, ние утешаваме народа Божи, като му предлагаме св. Литургия. Жизненоважно е в нашите енории или на всяко място, където служим, да съберем ядро от хора, които разбират силата на великото Тайнство на божествената Евхаристия. Нови хора непрекъснато ще бъдат привличани към това ядро и броят на верните ще се увеличава. Трябва да насърчаваме хората да идват на литургия подготвени и с позитивно разположение, предоставяйки целия си живот на Бога ведно със светите Дарове. Когато свещеникът от името на Божия народ въздига св. Дарове към Бога с думите: „Светинята е за светите“, Той отговаря, като в замяна на приношението им дава самия Живот на Възкръсналия Господ. Хората имат възможност да разменят своя тленен и опустял живот с нетленния и благословен Божий живот. Тази размяна наистина е неравностойна и всяваща страх, но е и най-прекрасната в същото време. След това верните пеят триумфалния химн на благодарност и духовната победа: „Видяхме истинската Светлина, приехме Духа небесен; намерихме истинската вяра! Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни спасява“. Това е всегдашната нова песен на Божиите чеда, които в литургията са като „че сънуват“ (Пс. 126:1).

А когато не е възможно да присъстваме на литургията, ние, приемайки това, се стремим силата на нашата молитва да достигне до Неговия престол като „безкръвна, разумна и приемлива“ жертва пред Него. Както казва свети Силуан: „На нас са ни дадени църкви, в които да се молим, и в църквата свещените богослужби се изпълняват според книгите. Ние не можем да носим църква със себе си и книгите не винаги са ни под ръка, но вътрешната молитва е винаги и навсякъде възможна… душата е най-хубавата Божия църква, е човекът, който се моли в сърцето си, има целия свят за църква“.

Когато обстоятелствата не ни позволяват да присъстваме на литургията, Бог, Който не е несправедлив, дава Своята изобилна благодат на онези, които жадуват за общение с Него и посвещават всичките си сили за намиране на начини за общение с Него. Ако обаче възможността да участваме в светата Литургия стои отворена, би било голяма заблуда да считаме, че нашата лична молитва може да компенсира пребогатото общение (причастие) със светите Дарове за Божиите избраници на небето и на земята.

Като свещеници ние сме в състояние да утешаваме хората, които ни потърсят, и то с всички онези средства, чрез които самите ние получаваме божествена утеха и мир в сърцето си всеки път, когато влизаме в живото присъствие на Изкупителя. Според както свети ап. Павел казва: „Благословен да бъде Бог… Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас! (2 Кор. 1:4).

Но ако желаем пастирското служение, което Църквата ни е поверила, да бъде богоугодно и плодотворно, да подаваме вдъхновение и живот на страдащите хора от нашето съвремие, тогава трябва да имаме предвид да сме изпълнили необходимата за това предпоставка: всяко едно наше пастирско служение да бъде в съответствие с казаното от Господ: „Който слугува е по-голям от онзи, който седи на масата“ (вж. Лк 22:27). Тоест, нашето служение ще има пророчески характер и ние ще служим неопетнено „облечени в благодатта на свещеничеството“, когато следваме стъпките на Този, Който е казал: „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (срв. Мт 20:28; Мк 10:45). Ние, като свещеници, следва винаги да се смиряваме и да се поставяме по-ниско от хората, на които служим, които идват при нас за помощ, за да могат те да се чувстват уважавани и да отворят сърцата си за словото на благодатта (Деян. 20:32).

Най-съвършеният пример за преподаване благовестието на отхвърлените е даден от Господ при срещата Му със Самарянката, една еретичка, водеща разпуснат живот. Като я почел чрез смирената Си любов, Той прави от нея равноапостол на словото Му. Никога не трябва да се държим като такива, които имат власт, а напротив, като такива, които утешават, предават се на Божието дело и на смирената жертва на любовта. По този начин ние ще оправдаем обръщението „отче“, с което християните се обръщат към нас, и ще дадем надежда на нашите братя, които са в нужда и изпитания, обновявайки у тях дара на вярата в живота.

Само да се подкрепяме един друг и да опазваме вярата си насред апокалиптичните обстоятелства, които ни грозят, е вече сам по себе си скъпоценен дар на Светия Дух. Това е потвърдено в едно от Словата на пустинните отци.

„Веднъж светите отци взели да обсъждат какви ли ще да са последните поколения. Запитали се: „А какво сме свършили ние самите?“ Един от тях, великият авва Исхирион, отговорил: „Ние собствено изпълнихме Божиите заповеди“. Другите попитали: „А тези, които идват след нас, какво ще правят?“ Той отвърнал: „Те ще се борят да постигнат половината от нашите трудове“. Те отново попитали: „А с онези, които идват след тях, какво ще се случи?“ И той казал: „Хората от това поколение няма да извършват никакви дела и изкушението ще ги връхлети; но които устоят в онези дни, ще бъдат по-велики и от нас, и от отците ни“.

Като последно обобщение на този въпрос ние ще приведем думите на свети Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!“ Смазан от отчаяние и ада на демонските атаки, Силуан чул тези думи в сърцето си – думи, които в една обикновена ситуация биха смазали човека още повече и биха го довели до пълно отчаяние. Но при него силата на вярата натежала, като го укрепила и му дала гледната точка на Евангелието, която е: смърт – възкресение, адово отчаяние – Царство на светлината. Той казва с простота: „Започнах да правя това, което Господ ме посъветва, и умът ми се очисти и Духът засвидетелства в сърцето ми за спасение“.

За да достигне някой до светлината, първо е потребно доброволно да премине през мрака с увереност в словото Христово. За да влезем в живота, ние трябва да преминем през смъртта, последвайки Христос, и през този живот като „оживели от мъртвите“ (Рим. 6:13), защото само близо до Христос ние сме в състояние да загубим живота си и да го намерим отново.

Който доброволно и непрекъснато сам съди себе си в светлината на Христовите заповеди, става по-силен от всеки друг съд. Ако посрещнем кризата на съвременния живот с мъдростта на Евангелието, тя може да се превърне в трамплин за победоносен вход във вечността.

Следователно, ако в онези дни насърчим верните да се обръщат към Бога с болка от все сърце, те ще се убедят, че благодатта на Светия Дух е изобилна и осезаема в живота на света, защото вечността се отваря широко пред нас. Точно за това събитие ние сме подготвяни чрез Господните думи: „Повдигнете главите си. (…) Защото времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат – като че не плачат; и които се радват – като че се не радват; и които купуват – като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват; защото е преходен образът на тоя свят“ (1 Кор. 7:29-31).

Голямото и последно изпитание иде на земята, но също и най-голямата благодат, която съпътства Идещия Господ и която ще донесе сили на живите за преобразяването им и на разделените за единението им, за да достигнат всички заедно обещаното съвършенство на Всемогъщия Иисус Христос в Царството на Отца и Сина и Светия Дух.

Слово, произнесено на 1 юни 2020 г.

Превод от английски: Анула ХРИСТОВА

Източник Църковен вестник, бр. 12, юни 2020 г.

pemptousia.com