Сега е съд над тоя свят (1/2)

Архим. Захария Захару

„Сега е съд над тоя свят“
(Йоан 12:31)

В последните глави на евангелията от Матей и Лука Сам Господ ни предупреждава по най-сериозен, будещ страх начин за бедствията, които ще предхождат Неговото  Второ пришествие. Той предрича злото до такава степен да излезе извън контрол (вж. Откр. 22:11), от което страданията на хората ще станат дотолкова непоносими, че ще се молят планините да ги покрият (срв. Лк 21:30), за да не могат да видят ужасяващия ден на Господнето пришествие: „защото голяма неволя ще бъде на земята, и гняв върху тоя народ; и ще паднат под острието на меча“ (Лк 21:23). Човешките сърца ще примират от страх в очакване на нещата, които има да сполетят земята (срв. Лк 21:26). Дори за Божиите избраници мъката ще бъде изключителна, а болката от случващото се наоколо – непоносима. При все това, въпреки трагичния характер на изреденото дотук, Всемогъщият Иисус изведнъж казва: „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви“ (Лк 21:28). Апостол Павел също ни уверява, че Бог няма да допусне да бъдем изкушени свръх нашите сили, но че заедно с изкушението Той ще даде и път за изход от него (вж.1 Кор. 10:13).

Книга Откровение, която предизвиква страх у мнозина, разказва по същество за окончателната победа на Агнеца Христос и на избраниците Му, които „не милееха за душата си дори до смърт“ (Откр. 12:11), „те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца“ (Откр. 7:14). Ужасяващите белези и апокалиптични мъки станаха факт още от момента на Христовото разпване: слънцето потъмня, земята се разклати, мъртви оживяха и т.н. Това предсказано събитие се е повтаряло в течение на историята. От ранно християнство до наше време, яростта на „открай човекоубиеца“ (Ин 8:44) се опитва отново и отново да унищожава с немислима жестокост всяка следа от семето Христово. Колко пъти мъчители, сатани в човешки тела, са подлагали верните на безпрецедентни мъки? И колко свети подвижници през вековете, подобно на съвременния пример на нашите отци Силуан и Софроний, са осъдили себе си да бъдат натикани там, където е сатаната, така че да бъдат горени във външния огън? При все това, Христовата кръв на Кръста, кръвта на мъчениците и безкрайните сълзи на светите подвижници стават силата за триумфа на Църквата.

Когато от всички страни ние се намираме в смъртна опасност, силата на нашата вяра намалява, защото любовта ни е охладняла, а очакването на спасението – намаляло. Ако обаче ние все още стоим непоколебими и смело се обърнем към Господа с думите: „Амин, дойди, Господи Иисусе, да ни избавиш“, то тогава Бог ще ни даде онази вяра, която побеждава не само света, но дори и смъртта. Така ще разберем истинското значение на думите на великия апостол Павел: „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Рим. 5:20).

Това съвсем не означава, че грехът е нещо благословено. А означава, че когато злото ще се намножи свръхмерно, верните ще поведат война срещу него с много по-голяма интензивност. Кризисното състояние и неблагополучието на онези дни ще принудят някои да се обърнат към Оногова, Който единствен „можеше да ги спаси от смъртта“ (срв. Евр. 5:7), и в това им усилие със сигурност на тях ще се даде в дар велика благодат. Докато онези, които прибягват до човешки средства, или ще станат престъпници, или ще изпаднат в мракобесно отчаяние. Всички неща ще се поляризират, болката ще се превърне в меч с две остриета. Защото тя ще бъде или привилегия – за тези, които следват пътя на Агнеца, или скок в отчаянието и нечестието – за онези, които щадят собствения си живот. „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека се още скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека се още осветява“ (Откр. 22:11).

Бедствията и общата паника ще бъдат последвани от пришествието на Възлюбения Господ, идващ с цялата Си благодат – вечния живот, живота, който всички очакваме и който е „скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3). Неговото идване ще дари великата радост, която „никой няма да ни отнеме“ (срв. Ин 16:22). Ние, виждайки края да наближава, независимо дали е общият или личният ни край, насочваме духовния си взор към Бога, казвайки: Кой е способен за това? (срв. 2 Кор. 2:16) Помагаш ли ни Ти Самият да бъдем готови за всичко, което ще допусне Твоят Промисъл? Единствено чрез Твоята сила и благодат ние можем да се спасим. Ние не можем да сторим нищо добро на земята. Да, дойди скоро, Господи Иисусе!

Старецът Софроний говори за края на времената по позитивен начин, бидейки вдъхновен от живия опит на Спасителя Бог. Никога не е говорил за белезите на антихриста. Умът му беше в белега на Христос, който е в обрязването на сърцето, причинено от Неговата непорочна любов. Той не желаеше да плаши хората с наближаващия край, с предстоящите мъки, с яростта на врага срещу тези, които следват кроткия и смирен Христос, „Агнеца, заклан от създание-мира“ (срв. Откр. 13:8, 17:8). Напротив, той черпеше вдъхновение от силната си надежда в пришествието на Създателя на нашата вяра, така че с високо вдигната глава ние да бързаме да срещнем Господа Иисуса, идещ отново така, както се бе възнесъл на небето – „като ги благославяше“ (срв. Лк 24:51), призовавайки Своите Си да бъдат завинаги с Него (срв. 1 Сол. 4:17) с думите: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми” (Мт 25:34).

Кризата на нашето време не е нищо друго освен привилегия и предизвикателство за нас, което крие в себе си големия дар на вярата. Това е уникална възможност да докажем вярата си и да дадем на Всемогъщия Господ възможността да прояви силата Си в нашата немощ и бедност.

Както пише свети Софроний, Христос – нашият пример, „няма трагичен характер, нито Неговите спасителни Страдания… Трагедията не е в Него, а в нас“ (On Ргауег, Essex 1994, р. 82).
Освен това посредством Евангелието ние откриваме, че две диаметрално противоположни страни съжителстват хармонично в Личността на Господ: трагичното естество на Неговото дело за нашето спасение и триумфът на предстоящата Му победа.

В последните моменти от живота на Господ ние чуваме от светите Му уста най-важните Негови слова:

1. Докато върви към Голгота, Той се обръща към жените, които Го следват и казва: „Дъщери Йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“ (Лк 23:28).

2. „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мт 27:46) и в същото време Той казва на разбойника: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лк 23 43).

3. „Потта Му беше като кървави капки, падащи на земята“ (Лк 22:44), а малко по-късно Той  се моли: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лк 23:34).

4. „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мк 14:34) и по-нататък: „Ти ли си Христос, Синът на Благословения? Иисус му рече: Аз съм; и ще видите Сина Човечески да седи отдясно на Силата и да иде на небесните облаци (Мк 14:61-62).

Господ бързал към доброволните Си страдания и срамна смърт, за да поеме върху Си трагедията, срама и болката на целия Адам. Заветната Негова цел била да отвори за нас Небесата и да ни отведе в празника на Неговата любов. С това безизходицата и трагедията престават повече да ни измъчват, няма място повече за отчаяние. „Господ дава на верните предвкусване на представата за Неговата вечна победа – трагедията на падението и тъмната бездна на смъртта са надмогнати от Христос, Който не ни отхвърля, но ни приема в гръдта Си” (Archim. Sophrony, The Mistery of Christian Life, Essex 2016, р. 417).

Малко преди страданията Господ предложил на учениците Си Своя мир. Старецът Софроний обяснява: „Същността на Христовия мир е съвършеното познаване на Отца. Така Той е с нас – ако ние познаваме Вечната Истина, която лежи в основата на цялото битие, то тогава всички наши безпокойства се отнасят просто до периферното нисъществуване, докато вътре в нас царува Христовият мир (срв. Archim. Sophrony Sakharov, We Shall See Him as He Is, Еssex 2004, р. 68).

По подобен начин и в нашето време, когато „властта на мрака“ (Лк 22:53) се надига, Господ вика и гърми с гласа Си: „Подигнете главите си“ (Лк 21:28), защото благодатта се приближава и не бъдете ужасени от окаменелите сърца на тези, около вас. Гледайки несправедливостта в света, която е в съответствие с Христовото пророчество: „Светът ви мрази“ (Ин 15:19), и виждайки грешниците да преуспяват, християнинът бива обхванат от ревност за правда. Неговото вдъхновение би избледняло, ако той нямаше уверението, дадено в книга Откровение: „Ето, ида скоро, и отплатата Ми е с Мене, за да въздам всекиму според делата му” (Откр. 22:12).

Човекът на вярата живее с очакването на Христовото пришествие, защото без очакване няма надежда, без надежда няма спасение, защото „нашето спасение е в надежда“ (Рим. 8:24), а без спасение няма християнство. Истинското християнство е ожидане на Христовото пришествие; без него човек би се предал на пълно униние, както е казано от апостола: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!” (1 Кор. 15:32).

В ранното християнство цялата Църква живеела в ежедневно очакване на Второто пришествие. Тогава християните притежавали много обострена есхатологична надежда. Лицата им били неизменно обърнати на изток. Надеждата за Христовото пришествие ги държала в голяма готовност и им принасяла такава благодат, която ги правела способни на мъченическа жертва. Молитвата, носена от тях на уста и сърце, била: „Да дойде Твоята благодат, па нека тоя свят си отмине“. Не че те не са обичали творението, но вкусили небето в сърцата си, те знаели, че не са създадени за това, което е нестабилно и преходно. Духът им, създаден за вечността, копнеел за безкрайността. Като живеели непрекъснато в Божието присъствие, Неговата благодат свела върху им световните краища. Те се молели краят на трагичната човешка история да настъпи, но славно, като влезе в неизследимата Божия вечност.

Божието жито. От момента, в който врагът ги е посял чрез греха, никаква победа, никакво добро не може да бъде постигнато без труд и битка, често дори до кръв, като се следва Господ, Който смело предрече в края на земния Си път Своето възкресение и спасението на света. Когато при свършека на света тръбата зазвучи, „тогава и ще се открие беззаконникът (сатаната), когото Господ Иисус ще убие с Дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие (присъствие) ще изтреби (грешника)“ (срв. 2 Сол. 2:8).

Както Господ предупреди учениците Си относно края на света, който има да настъпи с Неговото Пришествие, така че да ги предпази от препъване, когато това се случи, така и сега ние трябва да знаем, че всички неща, свързани със Страшния съд, са били предречени и ние следва да ги очакваме с кураж. „И тъй, не напущайте вашето дръзновение, за което има голяма награда. Търпение ви трябва, та, след като изпълните волята Божия, да получите обещаното; защото още малко, твърде малко, и Идещият ще дойде и няма да се забави“ (Евр. 10:35-37). Лошите слуги казали: „няма да си дойде скоро господарят ми“ (Мт 24:48), а неразумните девици не вземат масло в съдовете си „и понеже младоженецът се бавеше, всички задрямаха и заспаха“ (Мт 25:4-5). Но венецът на правдата принадлежи на всички „които са възлюбили Неговото явяване“ (2 Тим. 4:8), и на онези, които претърпяха като да виждат Невидимия (срв. Евр. 11:27).

Учителят не се забавя: „Господ не се бави да изпълни обещанието Си, както някои смятат това за бавене; но дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние“ (2 Петр. 3:9). По време на криза и отчаяние сред народите, когато беззаконието изобилства, дарът на вярата и ожидането се намножава у верните. Благословен е рабът, който ще каже с вяра: „Амин, да, дойди, Господи Иисусе!”

Нашата епоха често бива считана за постхристиянска, но това е само защото в своята арогантност и самооправдание този свят никога не е опознал автентичното християнство или истинския дух на светостта. Този дух прави човека „ново творение“ по образ и подобие на Светата Троица и го прави член на „царственото свещенство“, чрез което той представя на Бога всяко създание посредством застъпническата си молитва.

Когато хората се сблъскват с белезите на последните времена, много хора по света, които не са познали Христа, се парализират от объркване. Факт е, че в наши дни силата на грехопадението се е засилила в изключителна степен по целия свят. Течението на Каиновото братоубийство се стреми да изкорени духа на смирение и евангелска любов, който има силата да спаси света. Страстите на нечестието са се превърнали в изкуство, което има за цел да опустоши живота дори на Божиите избраници. Светът преминава през „жажда за слушане думите Господни“ (срв. Амос. 8:11-14), и то не защото словото Божие е изчезнало, а защото хората вече не се обръщат към него, за да намерят утешение и мир. Те предпочитат да задушават непреодолимите проблеми на своето време с „хляб и ястия“.

Кризата, през която светът преминава в момента, има един прекрасен аспект. Той се състои в истинската привилегия и голямото предизвикателство за Църквата в работата ѝ за евангелизацията и духовното обновление на човека. Изпитанията, които настъпват, ще принудят много души да търсят Спасител от небето и да намерят пътя на спасението. Тази криза е предизвикателство особено за нас, свещениците, в нашето свято служение на света. Господ чрез устата на своя пророк Исайя ни казва: „Утешавайте, утешавайте Моя народ…“ (Ис. 40:1).

Част втора

Слово, произнесено на 1 юни 2020 г.

Източник Църковен вестник, бр. 12, юни 2020 г.