Св. София Клисурска – една съвременна светица

Архимандрит ПОРФИРИЙ, игумен на м-р „Св. Йоан Предтеча“, Верия

Светият Синод на Константинополската Вселенска патриаршия на заседанието си от 04.10.2011 г. причисли към лика на светците на Православната църква преподобна София /Хотокуридо/ от с. Анарахи, Гърция.

Ще разкажем на благочестивите читатели за живота на една представителка на жените подвижнички, работили на многоскръбния Христов виноград – светата Му Църква. Но в този подвиг „няма мъж или жена“ (срв. Гал. 3:28), защото няма значение как се надмогва човешката природа, а това, че борбата, венецът и Подвигоположникът са едни за всички тях, и от рода в род се обновяват начинът и средствата за „издигането до небесата“.

Преподбна София /Хотокуридо/, във велика ангелска схима получи името монахиня Миртидиотиса.

Манастирът в Клисура, Гърция

Манастирът „Рождество Богородично“, в който се подвизавала преп. София Понтийска, се намира между селата Варико и Клисура, в източните склонове на планината Мурики, епархия Кастория. В настоящия си вид манастирът е построен в края на ХVII или началото на XVIII век. Ктитор е йеромонах Исайа Пистас от светогорския Иверски манастир. Сградата на Католикона (съборния централен храм), посветен на Рождество Богородично, е претърпяла множество промени, като например изградането на купел през 1911 г. В южното крило има параклис на свв. Константин и Елена. Чудотворна е голямата манастирска икона на Рождество Богородично. Също така и иконата „Пресвета Богородица с младенеца“, намираща се на отделен проскинитарий, поставен в северната страна на прекрасния дърворезбен иконостас, която е обдарена с много кандила и дарове от вярващите. В северозападната част на манастира се намира гробищният храм, посветен на Отсичане честната глава на Кръстителя, в който има и чудотворно аязмо.

На изток, в гората над манастира се намира местността Света Троица, място за уединение и подвизаване на неизвестен нам аскет, може би на самия манастирски ктитор, подобно на много аналогични случаи. Днес трета по ред игуменка на манастирското сестринство, след майка Доротея и майка Анисия, е майка Ефремия. Сестринството се състои от пет монахини и една послушница.

Ако днес преподобна София дойдеше в манастира, почти нищо не би ѝ напомнило за времето на нейното пребиваване там. Монахините като неуморни пчели, с безкрайно старание, под майчинската закрила на игуменката, по благословението на местния митрополит Серафим и ръководството на духовния им отец преобразиха някогашния безлюден манастир в работилница на добродетелта и съвършенството.

Произход на преподобна София

Информацията за преп. София е събрана главно от хора, познавали я по време на нейния земен живот, от малцината ѝ роднини и от посещаващите я тогава в манастира. За съжаление, започвайки нашите изследвания през 1989 – 1990 г. се оказа, че нищо особено не е било написано за тази съвременна подвижница. Откъслечни и малобройни сведения извлякохме от местните вестници и списания. След 1971 г. от северната страна на манастира бил отворен асфалтов път и така посещението в светата обител станало много по-лесно. Дотогава хората тръгвали пеша от близките села, изминавайки четиричасов път, за да се поклонят на Пресветата Майка и да потърсят съветите на подвижницата.

Преподобна София произхождала от селата на Ардасса, в района на Трапезунд, Понт (Мала Азия, Турция). Дъщеря на Амант и Мария Саулидис, още от малка ходела по църкви и параклиси. Била красива, с кафяви очи и продълговато лице. Сплитала русите си коси на пет дълги плитки. Особено се гордеела с косата си и вероятно заради това по-късно не се грижела изобщо за нея. Родителите ѝ я омъжили доста голяма за възрастта ѝ, според разбиранията за онова време, под натиска на роднините. Самите те били богобоязливи и не я притискали, оставяли я свободно да взима решения. „В родината си тя не искала да се омъжи. Искала да стане калугерка, но родителите ѝ я омъжили“ (по свидетелство на Е. С. От Аргируполи, Понт). От кратковременния ѝ брак с Йорданис Хотокуридис се сдобила с едно или две деца. Обаче те били разкъсани от домашни свине, след което съпругът ѝ изчезнал в работническите лагери във вътрешността на Понт. Тези събития не породили у София отчаяние, а я подтикнали към дълбоко покаяние и монашеско посвещение.

Още от родината ѝ Понт започнало нейното подвижническо житие – тя се отделила сама в планината далеч от роднините. По време на гоненията от турските чети ѝ се явил сам свети Георги на кон и разкривайки предстоящата опасност, ѝ заповядал да предупреди селяните да се скрият. Така и станало, и селото било спасено. За пътя на бежанците към родната Гърция през 1919 г. се разказва следната история: „В морето се разразила голяма буря, корабът им много пъти бил застрашен да потъне. Накрая се спасили. Капитанът, прекръствайки се, казал: някой праведник, който е между вас, ви спаси. Тогава очите на всички се обърнали към София, усамотена в един ъгъл на кораба, която не преставала да се моли през всичкото време на това трудно пътуване“. Този разказ се пази върху магнетофонна лента, на която е записана самата София да казва: „Въните се изпълниха с ангели и се яви Пресвета Богородица: Всички ще загинат, защото сте много грешни! – Света Богородице, нека аз да загина, защото аз съм грешната, нека хората да се спасят…“

Името на кораба бил „Св. Николай“. Като пристигнали най-после в Гърция, на пристанището в Пирея, св. Богородица се явила отново на София и ѝ казала: „Ела в дома ми!“. София я попитала: „Коя си ти и къде е домът ти?“. „Аз съм в Клисура“, отговорила Божията майка.

Тогава, в още мъжкия манастир в Клисура, игумен бил йеромонах Григориос Магдалис, светогорски монах, достигнал голяма добродетел. Благодарение на него София навлязла в духовния живот и впоследствие споменавала името му с особено уважение.

Върху плочата на манастирското огнище

Плочата на манастирското огнище, което се използвало за готвене в манастирската трапезария, било постоянното жилище на София по заповед на Пресвета Богородица. Коленичила по цяла нощ, с гръб облегнат на влажната стена, тя спяла най-много два часа. Тогава нямало стъкла по прозорците и влагата от течащите наоколо води правела студа още по-лют. Големият термометър до манастирските врати през зимата често падал до 15 градуса под нулата. Някой път палела слаб огън в огнището, но тъй като всичко било отворено, се губела и малкото топлина. На перваза на прозореца срещу стенописното изображение на св. Богородица палела винаги свещ от чист пчелен восък. Върху огнището стояла, там се хранела, там прекарвала времето си, наблюдавайки и манастирската порта.

Често пъти, без никаква предварителна информация, тъй като телефон или други средства за комуникация не съществували, назовавала поименно поклонниците, които след кратко време наистина идвали. И ако искала да им каже нещо, ставала от огнището, явявала се неочаквано пред тях и им го откривала. Веднъж дошъл автобус поклонници от с. Кроко, Козани. София поздравила всички, назовавайки ги по име, разкрила личните и семейните им проблеми, питайки и за онези, които останали на село. За да я чуят и да потърсят съвет, идвали с автобуси от Солун учениците на о. Леонид Параскевопулос, който по-късно станал Солунски митрополит (от 1968 до 1974 г., бел. пр.). „Голямо съкровище имате там горе“, казвал о. Леонид за преп. София.

Облекло и държание

„Дрехите ѝ били много бедни. Понякога през зимата покривала гърба си с някое продупчено одеяло или прояден от мишки шал. Веднъж посред зима поклонници, останали да пренощуват в манастира, видели призори София, с дълга рокля да стои до течащата чешма и да се разхлажда, да се полива с вода по врата, по ръцете, тъй както прави някой в желанието си да се разхлади от жегата. И макар че носела черни дрехи, мястото сео светявало от особена светлина и я виждали съвсем ясно. Попитали я: „Бабо София, не ти ли е студено толкова рано да се поливаш с вода от извора?“. От смирение тя отговорила: „Изгарям за Христа. Така да станете и вие!“

Друг път събирала листа и клони от дърветата и се заравяла в тях като мишка. Случвало се обаче те да се запалят от огъна и тя едвам успявала да се събуди, тъй че да не изгори жива. Тогава вехтите ѝ дрехи стояли така изгорени, докато не се намерели по-добри. Гледайки я с тези стари дрехи в студа и влагата, поклонницте ѝ носели нови и топли, но блажената с едната си ръка ги приемала, а с другата ги раздавала на бедните. Изобщо нямала нови дрехи, нито пазела дрехи за преобличане. Само за да не притесни онези, които ѝ ги носели, тя ги обличала да я видят и когато си тръгнели, ги сваляла. Винаги била боса. Рядко слагала някоя стара и скъсана вълнена шапка, както и стари чехли или негодни обувки. „Всички светци са ходели боси, защо и аз да ходя с обувки?“. На главата си винаги имала черна кърпа. Още от Понт, Мала Азия, нито решела, нито миела косите си и те станали твърди като конска опашка. Една поклонничка ѝ казала: „Бре София, главата ти е станала като на овца, не я ли решеш?“. „Ах, да бях овца – отговорила преподобната – нищо друго не бих искала“. От главата ѝ обаче излизало благоухание. Веднъж искала да махне някои кичури, които излизали отпред и пречели на очите ѝ, но се наложило да използва ножицата за стригане на манастирските овце. Вместо на естествена човешка миризма, главата ѝ благоухаела. Вечер, седнала на огнището, обикновено карала някого, който можел да чете, да ѝ прочита жития на светци, пазени от нея грижливо заедно с останалите ѝ вещи. Когато ставало много студено, посетителите, виждайки я боса, я молели да сложи някое дръвце върху горящите въглени. Тогава от нея се изтръгвало едно продължително: „Неееее“, което и днес оттеква в ушите на онези, които си го спомнят.

В манастира дошла за пръв път, когато била четиридесет и четири годишна. За да не смущава с красотата си, тя зацапвала хубавото си лице със сажди от котлите и огнището. Хващала горящите въгли с голи ръце, без да използва маша. Храната ѝ винаги била постна. Червени чушки или праз, изпечени на огнището, малко туршия от зелени домати, често мухлясала, а в непостните дни – по някоя осолена рибка. Горските треви, гъбите и мъховете, които събирала от дърветата, ядяла сурови с много сол. В събота и неделя слагала по една лъжица зехтин в яенето си, каквото и да било. Друг път отваряла консерва риба и я ядяла след дни, хванала отгоре цял пръст мухъл. Слагала ядене в стари бакърни съдове и го ядяла, когато цялото позеленявало, и нищо ѝ нямало, макар че смъртта трябвало да настъпи мигновено. Варяла листа от дървета и папрат. Гроздето никога не почиствала от мравки, нито хвърляла изгнилите зърна. И никога не ѝ се случвало нещо лошо. Винаги била доволна и с дълбоко радостно славословие казвала: „Развесели се сърцето ми!“. За себе си никога не готвела. Но когато чакала хора, карала жените да сварят фасул или фиде, понякога със зехтин, а друг път без, и от това ядене, колкото и да било в тенджерата, винаги излизали толкова порции, колкото били необходими да нахранят всички, дошли да я видят. Никой не оставал гладен.„Огладня ли? – казвала – Ела да ти дам да ядеш!“

На всички посетители и поклонници правела кафе. Никога не измивала джезвето и то било почти препълнено с утайката. Не давала на никого да го мие. Но никой не се гнусял, колкото и изцапано да изглеждало. Повечето пъти я намирали приведена, както винаги, да мете двора на св. Богородица. Всички поздравявала, всички приемала с добро. „Добре дошли! Добре сте ми дошли! Елате, чеда, седнете. От Понт ли сте, деца мои? Да вярвате! Света Богородица плаче за вас. Да вярвате силно. Да спазвате постите. Правете милостиня. Помагайте на хората. Постете, извършвайте бдение. Не оставяйте молитвата. Молитвата избавя човека!“ – и когато си тръгвали, ги прекръствала отдалеч, докато се изгубели от хоризонта.

Никога не била засегнала или притеснила човек. Когато разбирала, че някой страда от измъчващите го грехове, минавала предвидливо край него. Казвала една-две думи, нещо като сигнал, без другите да чуят или разберат нещо, и пак се отдалечавала. Онзи разбирал и я последвал. Тогава сядали настрани сами, тъй че да ги виждат, но не и да ги чуват, без преподобната да открива греха или проблема, най-напред утешавала, а после съветвала с душеполезни и благи божествени слова. Друг път казвала: „Бяха дошли при света Богородица целите черни, а сега си отиват бели“.

Особено се притеснявала за неомъжени момичета, отклонили се от правия път. Викала ги при себе си и ги наставлявала по-добре и от майка. Казвала да не говорят повече за падението им и се погрижвала да ги омъжи за добри момчета, давайки им зестра от онова, което другите ѝ давали. „Света Богородица няма да ви остави!“, казвала.

Самата София живеела в бедност и нищета. Когато условията били непоносими долу в трапезарията при огнището, тя се качвала на горния етаж, в килия №1. Там била постлала слама и листа и лягала отгоре. Но хорското любопитство се ровело и там. И какво намирало – под сламата преподобната слагала остри камъни. По време на окупацията там крила храна и зехтин, които раздавала по своя начин – там, където имало най-голяма нужда. Когато партизаните я търсели, за да я хванат, се пъхвала под дивите рози и се криела. Поведението ѝ лесно се възприемало погрешно. Децата от Клисура, виждайки я се крие, казали: „Елате да видите какво прави София“.

През ръцете ѝ минавали много пари. Вземала ги и ги слагала на различни места – под храсти, под камъни, в дупки, по дуварите, между дъските на стълбите, под керемиди. Когато ѝ трябвали, ги намирала и ги давала там, където имало нужда. Видяла много възмутителни случаи между монаси, свещенослужители и обикновени хора. Никога обаче не осъждала. „Виждаш ли? – Не виждам. Чуваш ли? – Не чувам. Знаеш ли? – Не знам. Покривайте, за да ви покрива и Бог“, казваше.

Студенти и вярващи младежи, неуки и военни, монахини и игуменки, високопоставени и смирени монаси и клирици, доршли от Йерусалим и Франция, отивали да видят този жив скелет (това кльощаво тяло), да чуят слова Божии. Някои дори си водели бележки, записвайки думите ѝ, а други неразумни селяни я наричали „Луда“, „побъркана“ или „глупавата София“ (игра на думи – χαζοσοφία; χαζός – глупав; σοφία – мъдрост, бел, пр.). Разбирала, че ѝ се подиграват, но нищо не казвала. „Ключ на устата“, казвала, и го изпълнявала и на дело. Винаги говорела мило, със строг и вглъбен поглед. Външният ѝ вид често обаче плашел.

Любима фраза на преподобна София била: „Имайте много търпение, много търпение.“. Това казвала и повтаряла онази, чийто живот бил само търпение и сурова борба за Христа. Тялото ѝ било като на св. Мария Египетска, като скелет, съсухрено, кокалесто, само кожа и кости. Лицето ѝ също кокалесто, с изявени скули. Очите – потънали дълбоко в очните ямки. Ръцете – изгорени от пепелта и въглените. Кожата ѝ – съсухрена, изпечена на слънцето, жълта-почти бяла, без кръв. Косите ѝ – твърди, често по тях имало сухи треви, листа или тръни.

Веднъж София се разболяла тежко. Превивала се на две от болката. Може би било остър апандисит или херния, имала и затруднения с дишането. Отворила се рана в областта на стомаха и блажената я покривала с парцали или фитили за кандилата. Мястото се инфектирало. Започнало да мирише, но не приемала помощ. „Света Богородица ще дойде и ще ми вземе болката, обеща ми.“ По-късно сама разказвала историята на невероятното си изцелени на благочестиви поклонници, дошли с автобус чак от Атина. Този чудесен разказ се пази, записан на магнетофонна лента: „Дойде света Богородица с архангел Гавриил и свети Георги, с тях бяха и други светци. Светият архангел каза: – Сега ще те режем. Аз рекох: – Грешна съм, да се изповядам, да се причастя и да ме режеш. – Няма да умреш, ще ти направим операция – каза той и ме сряза.“ Разказвала просто и непринудено, все едно, че ставало въпрос за най-естественото нещо. В думите ѝ нямало никакво съмнение. Никога не отдавала значение на болестите или раните си.

Веднъж майстори сменяли керемидите на западното крило на манастира и София по невнимание настъпила един голям гвоздей, от циганските. Дори „ох“ не се чуло. Нито звук, нито плач. Такава болка обаче била непоносима. Гвоздеят бил пробил крака и излязъл от другата страна, без да текне кръв. Работниците се ужасили, но преподобната им помогнала да го извадят, като го ударили с теслата отгоре, и продължила да върви, все едно че нищо не се било случило.

Спомени и свидетелства

Блаженопочившият митрополит на Лангадата г. г. Спиридон, родом от с. Клисура, помни разказите на своите родители за блажената София. „Като прегърбената жена от Евангелието и като Анна, дъщерята Фануилова, седем години след девството си (Лука 2:36-38), София остана в двора на Пресветата, за да разказва с непринуденост и неопровержима настойчивост за Божиите чудеса и тези на Пречистата Му Майка, там, в Клисурския манастир. Не я познавах лично, защото рано напуснахме селото, но свидетелствата на моите родители, на кръстницата ми и на други съселяни нарисуваха в съзнанието ми образа на една скромна, осветена, смирена и прекрасна личност“.

Приснопаметната Евтимия Саулиду, съпруга на племенника на преподобната – Исаак, винаги я приемала с голямо уважение в дома им в с. Анарахи, когато София, заедно с о. Григорий, се връщала в манастира. Завързвали коня в обора и им оказвали гостоприемство. „Нашата калугерка всички я уважаваха. Как да ти кажа, разбираше мислите ни и винаги с моя Исаак ни съветваше за добро. Давах къщата си под наем на учителките, а те отиваха при нея и я питаха, за да ги просвети. Те – учителки, а слушаха нея, неграмотната, такова божествено просветление имаше София. Казваше ми: Нека първи заспят учителките, а после ние. Тя като жена нито миришеше, мога да кажа благоухаеше, според думите и на о. Фотий. Той се изповядваше при нашата калугерка и тя – при него“.

Бездетните жени преподобната прекръствала с иконата на Рождество Богородично, за да скрие своите молитви и благодатта, получена от Божията майка. Други болни прекръствала с иконата на светите Безсребреници. Някои видели три змии да спят на възглавницата до нея, но нито я закачали, нито тя ги закачала. Други, последвали я да запали кандилата в църквичката „Света Троица“, видели вътре голяма змия. Изплашили се и се опитали да я убият, но София ги спряла: „Щом не ви закача, не я закачайте – казвала – на църквата е“. Но в някои случаи гонела змиите и премазвала с камък главите им.

Покойният вече военен Христос Фатусис, който често я посещавал още от времето, когато служел в този район, през войната и по-късно, през 1949 г., и до последните си дни, разказваше нещо невероятно за нашето съвремие: „София имаше една мечка, която хранеше с ръката си, даваше ѝ хляб или нещо друго и това огромно, но незлобиво животно вземаше храната, ближеше ръцете и краката ѝ от благодарност, а след това изчезваше в гората. Мечката си имаше и име. „Ела, Руса, ела да ядеш хляб“ – ѝ казваше. Ако се случеше някой незапознат да види тази гледка, замръзваше от страх. Тогава в девствената планина имаше много мечки, вълци и други диви животни…“

Други хора свидетелстват за следното – идвали много птици и кацали върху главата ѝ, а тя казвала: „Огладняхте ли, пиленца мои? Елате да ви дам храна!“. Блажената слагала по первазите на прозорците трошици за птичетата, а те, докато София се молела, се събирали, пърхали около нея и чуруликали. Когато починала, пиленцата отивали и кълвели една снимка на преподобната в манастира.

Един ден София работела в градината. До нея се приближила една жена, която цялата сияела, посочила зеленчуците и казала: „Полей ги, дъще, че да ядат хората!“ София, без да се замисли, казала на госпожата да влезе в църквата на св. Богородица, за да се поклони. И наистина, тя отишиа там, а след малко – и София, за
да я поздрави от близо. Но жената я нямало никъде. По-късно разказала случилото се на о. Григорий, който я уверил, че това е била самата Пресвета Владичица.

Госпожа София преживяла следното чудесно събитие, за което ни разказва друго лице (а именно дъщеря ѝ, Деспина – бел. пр.). „Един ден преподобна София, плачейки, говорела на Богородица: Света Богородице, нямам свещи, лампата ми се развали, нямам кибрит, не мога да паля кандилата ти, какво да правя?“ Явила ѝ се Пресветата и ѝ казала: „Не се притеснявай, София, аз довечера ще просветя някои хора да ти донесат от всичко“. Същата тази вечер г-жа София казала на съпруга си Никола: „Утре отивам на екскурзия до манастира на св. Богородица, тази лампа не ни трябва, ще я занеса на София.“ Добрата жена взела също така свещи, кибрит и малко храна (обичала много пържени чушки и прясно омесен хляб). С пристигането на автобуса в манастира чули радостен камбанен звън, преподобната София отишла при тях, цялата сияела, казвайки: „Света Богородица беше върху автобуса ви и ви благославяше!“. Завела всички в килията си. Когато дошъл редът на майка ми, светата разтворила ръце и ѝ рекла: Εла, София, дете мое, св. Богородица ми каза – просветих някои хора да ти донесат от всичко, ела седни до мен! Ето тук, тези чанти, виждаш ли тази чанта? Решили да ми донесат дрехи, но само жената, която донесе тази чанта не се хвалеше с това. Помогни ми да облека тези дрехи, а когато си отидат, ми ги махни. Нека само да ме види, за да се зарадва!“

Дъщерята на г-жа София, Деспина, още като девойка мислела да стане монахиня. Един ден, когато посетила манастира, преподобна София ѝ казала: „Това, което мислиш няма да стане. То е много трудно“. Когато Деспина навършила пълнолетие, създала семейство.

В скита „Света Троица“, намиращ се на разстояние около триста метра източно от манастира, по права линия, но при стръмно изкачване, на зиг-заг се изкачвала сутрин и вечер преподобната София, за да пали църковното кандилце. Когато я питали как успява да се качи толкова бързо, бидейки стара жена, тя отговаряла: „Пресветата ме качва!“. Някои свидетелстват, че често я виждали да се качва и да слиза на планината без да стъпва по земята – летяла.

За същото това място се разказва следният случай. Господин Никос, свършвайки нощната си смяна, отишъл с приятели в манастира. Пристигнали и тъкмо да влезе – преподобна София много го обичала – излязла и му казала: „Чедо мое Нико, тук ли си? Иди в „Света Троица“, там сега е някой, който краде парите. Иди да го
хванеш и да го доведеш тук“. Господин Никос бил много изморен, но тръгнал. Не разбрал как стигнал до църквата. Наистина видял някой да слиза отгоре. Приближил се и казал: „Братко, взел ли си пари от църквата?“. Другият кимнал утвърдително с глава. „Да вървим при София, защото ни чака!“. Тъкмо влезли в манастира и тя дошла: „Такова нещо да не повтаряш. Голям грях е! Сега да сложиш половината пари в пангара, а другите, ти Нико, чедо мое, ти да ги сложиш“.

Имала особено приятелство със светците. Свети Георги бил неин закрилник още от Понт, когато спасил селото от турските чети. Той присъствал и на чудесната операция. И накрая, в деня на неговата памет, 6 май, се преставила и София. Свети Мина, закрилникът на гр. Кастория, чиято икона се пази в светия олтар, много
пъти ѝ се явявал на кон. И го чували и други хора, рабтещи тогава в манастира. Но преподобна София не само го чувала, а и виждала посред сияеща мъгла, различавайки го съвсем ясно.

Що се отнася до стария календар, София питала света Богородица, която ѝ отговорила: „София, имаш две очи, следвай новото си око!“ И така никога не се отдалечила от Божията Майка, нито от манастира ѝ, нито от църквата ѝ. „Една чаша, една лъжица имаме“, говорела. Самата тя обичала всички, никого не различавала.

Успението ѝ

Малко преди да умре, София постоянно казвала: „Аз ще си отида, но след малко време голямо зло ще
сполети Родината ни“. Когато се случили събитията в Кипър, на 20 юли 1974 г., учениците ѝ разбрали пророчеството. Заупокойната служба била оглавена от игумена на манастира архим. Нектарий Стергиу, а надгробното слово по лично настояване, изрекъл о. Хризостомос Аваянос, настоящият митрополит на Елевтеруполи, започвайки със стиха: „Като си взела кръста, последвала си Христа, и вършейки дела, си учила да презираме плътта, защото е преходна, а да се стараем за душата, безсмъртното творение“ – от тропара на преподобните жени. Оказали се там съвсем случайно заедно с о. Григориос Хадзиниколау и двамата дякони в митрополията на Флорина. Никой не ги бил известил, това било знак Божий. От името на жителите на с. Клисура и дружеството на клисурците говорил младият учител Георгиос Галицас. Дружеството на клурците, заедно с племенника на София – Исаак Саулидис, направили и панихидата на 40-тия ден, както и на годината от смъртта на преподобната.

След осем години извадили мощите. При отварянето на гроба се разнесло благоухание с аромат на босилек, което силно се усещало в продължение на много дни. Някои видели светлина да излиза от гроба и да възлиза на небето. Раковоболна жена влязла в гроба на София и се излекувала. Мощите на светата били укривани на различни места, но накрая се намерили отново в манастира. Днес гробът е красиво оформен за поклонение на вярващите. Мощите се пазят с голямо благоговение в манастира. Много хора имат парченца от дрехите на светицата, които съхраняват като безценно съкровище. Някои имат дори малки парченца от светите ѝ мощи. Кърпата на преподобна София е запазена от нейна ученичка в гр. Птолемада и върши чудеса, особено помага на бездетни и бременни жени.

Начинът, по който преминал земният живот на света София от Клисура, напомня на подвига на преподобни Георги Карслидис Драмски и на юродивите Христа ради, с някои лични характерни особености. Прочитайки житието на свети Серафим Саровски и на юродивите му ученички, разпознаваме много общи и еднакви черти, с основа пламенната им любов към Христа и прекомерните, достигащи дори до лудост аскетически подвизи. След пристигането си в манастира София спазвала всички пости, а при смяната на календара – и според стария, и според новия, за да не съблазни някого. Всички приемала като любяща майка и всички успокоявала. Не ѝ харесвали нововъведенията, нито дори в облеклото. Много се радвала на онези,които спазвали традицията, постели и се обличали скромно. Когато някой свещеник от близките села я попитал дали трябва да прави забележки на вярващите, отговорила: „По-добре да се правиш, че не виждаш, отколкото да се караш с хората“. От манастира и от църквата не искала да се отдалечава изобщо. Не излизала от градината на света Богородица. Била винаги вярна на Православната църква. С особено уважение обикновените хора от околностите помнят и изпълняват съветите ѝ и пазят снимките ѝ наред със светите икони. Онези, които я призовават в молитва, получават решение и помощ. Светогорски монах нарисувал иконата на преподобна София, след като се удостоил с нейното небесно видение. Млад човек – жител на град в Пелопонес, взел окончателно решение да се присъедини към църковния клир, виждайки пред себе си София. Свидетелствата за дръзновението на преподобната пред Бога се умножават непрекъснато, тъй че се подготвя ново издание, съдържащо пространното ѝ житие и чудесата ѝ. Животът ѝ в Христа се потвърждава с официалната канонизация и така се радват земните и небесните наши братя за още една избрана рабиня на нашия Господ Иисус Христос, преподобната София.

Футболист, облагодетелстван с чудо, извършено след молитва пред светата глава на София, я обдарил със сребърна мощехранителница. Светите ѝ мощи благоухаят с нежен аромат, като често се появяват и капки миро, както свидетелстват поклонниците.

Преподобна София Понтийска, не забравяй тези, които с надежда те почитат!

Из „Οσία Σοφία του Πόντου Μια νέα αγία της Εκκλησίας“, Верия, 2013 г.

Превод от гръцки: презвитера Анна Паралингова

Публикувано в бр. 8 и бр. 9 на Църковен вестник, 2014 г.