Светите отци – истинският път към християнството

Йеромонах Серафим (Роуз)

доклад на йеромонах Серафим (Роуз)

Помнете Вашите наставници, Които Ви са проповядвали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им… Не се увличайте от разни и чужди учения… (Евр. 13:7-9)

Никога не са се появявали толкова много лъжеучители както в нашия нещастен 20-ти век, толкова богат на технически дреболийки и толкова беден откъм дух и мисъл. Днес всяко мнение, дори най-безумното и съзнателно отхвърлено от всички цивилизовани хора, има своята идеология и своя учител“. Някои учители идват, обещавайки или проявявайки „духовна сила“ и извършват лъжливи чудеса, като например окултистите и харизматиците (т.е. петдесятниците), но болшинството съвременни учители ен са способни да предложат нищо освен лошо сварена каша от идеи, взети някъде от тавана или от някакъв днешен самозван „мъдрец“, който знае повече от всички древни, просто, защото живее в нашите „просветени“ времена. В резултат на това съществуват хиляди различни философски направления, а в „християнството“ – хиляди секти. Как да намерим истината във всичко това, ако въобще е възможно да я намерим в нашите най-объркани времена?

Има едно единствено място, Където можем да намерим извора на истинското учение, произлизащо от Самия Бог. Избор, Който не е отслабнал през изминалите Векове, а е вечно актуален и общовалиден за всички, които учат истината за Бога и Който сочи пътя на всички, които пият от него. Това място е Православната Хрустова църква. Изворът е благодатта на Светия Дух, а истинските учители са проповедниците на Божието учение, произлизащо от този източник – Светите Отци на Православната Църква.

Но уви колко малко на брой православни християни знаят това и пият от този извор. Колко много съвременни архипастири Водят своето паство не към злачните пасбища от духовна храна – към Светите Отци, а по пагубния път на съвременните мъдреци, които обещават нещо ново“, за да заставят хрустияните да забравят устинското учение на Светите Отци, чието учение – и това е абсолютно вярно – е напълно несъвместимо със заблужденията, които господстват днес в света.

Православното учение на Светите Отци не принадлежи на някакъв определен период от време, на древността или съвременността. То се е предавало чрез непрекъснатата верига на приемствеността от времената Апостолски до ден днешен и никога не се е случвало отново да се преоткрива забравено“ православно учение. Даже когато много православни християни са го пренебрегвали (колко е присъщо това за нашето време) то истинските негови пазители продължавали да го препредават на онези, които очаквали да го получат. В миналото е имало епохи на Великите Отци, като например зашеметяващата епоха на IV век, но е имало и периоди, когато са преставали да разбират Светите отци. Но от времето на основаването на Църквата Христова на земята не е имало и един миг, когато светоотеческото предание да не е ръководило Църквата. Не е имало епоха, която да не е имала своите Свети отци. Преп. Никита Ститат, ученик и съставител на Житието на Преп. Симеон Ново Богослов, пише: По милост Божия не ще се прекрати от поколение на поколение подготвянето от Светия Дух на пророци и приятели Божии за Неговата Църква“.

Най-полезно за нас, последните християни, е да се ръководим и вдъхновяваме от Светоте отци – наши съвременници, Които са живели в подобни условия и въпреки това са запазши чисти и неизменни същото вечно ново учение, независещо от времето и расата, но дадено за всички епохи до края на този свят и за един народ – православните християни.

Преди да се обърнем към своите съвременници Светите отци, необходимо е ясно да кажем, че за нас, оравославните, четенето на Светите отци не е празно академично изследване. Въобще, много от това, което днес се счита за „патристично Възраждане на дело представлява само развлечение за разните инославни учени и „православните им подражатели, нито един от които не е открил за себе си истината на светоотеческото предание, на което да е готов да посвети живота си. Такава „патрология е само рационалистична наука, предмет на която е учението на Отците, но в която отсъства разбирането, че учението на Отците съдържа в себе си истини, от които зависи нашия духовен живот или смърт. Тези т.нар. патролози губят времето си, събирайки доказателства, че „псевдо-Макарий” е бил еретик-месалианин, без да разбират и да се опитват да проверят на практика строго православното учение на Преп. Макарио Велики. Че „псевдо-Дионисий“ преднамерено е подправял книги, чиито мистични и духовни глъбини са явно недостъпни за разбиране от тези, които го обвиняват в това. Че дълбоко християнското монашеско житие на Преп. Варлаам и Иоасаф, предадено ни от Св. Йоан Дамаскин е само „преразказ на историята на Буда и стотици други подобни басни, създадени от „специалисти за ползване от лековерна публика, която няма представа за това, В каква безрелигиозна атмосфера се правят тези „открития”. Когато се срещат наистина сериозни въпроси относно светоотеческите текстове (а такива, разбира се, съществуват), то тях тези „кКсперти” изобщо не са в състояние да решат, зашото всъщност са напълно чужди на светоотеческата традиция и само се хранят за нейна сметка.

Когато „православните учени се ползват от изводите на такива лъжеизследователи на Отците или пък сами провеждат своите изследвания в същия рационален дух, то краят може да се окаже трагичен. Много хора
приемат тези учени за „глашатаи на Православието и считат техните рационалистични определения за част от „истинно светоотеческия“ светоглед. Като с това заблуждават православните хора. Някои, които претендират за освобождаване от „западния плен, В който, както те в своето невежество и незнание на истинското православно предание на последните векове (което може по-скоро да се намери в манастирите,
отколкото в академиите) считат, че се намира православното богословие от последните три века, сами попадат в мрежата на протестантския рационализъм.

Чрез литургическото богословие всичко това прекрасно ни е показал протопрезвитер Михаил Помазански – този, наистина съвременен православен богослов. Предстоящо е, за съжаление, разобличаването по подобен начин на лъже-изследователя на руската святост и Светите Отци Г.П.Федотов, който си е вьобразил, че преп. Сергий е „първият руски светец, когото можем да назовем мистик (Като пренебрегва, по пози начин, точно толкова мистичните руски отци, живели преди преп. Сергий през първите 4 века на Руското православие). Федотов се занимавал с безсмислено търсене на оригиналността в литературните трудове на преп. Нил Сорски, (показвайки с това, че дори не е разбрал смисъла на Преданието в Православието). И изопачава великия православен Свети Тихон Задонски, като го нарича „по-скоро син на западния барок, отколкото наследник на източната духовност. Федотов пресилено се опитвал да представи преп. Серафим Саровски
(всъщност толкова дълбоко вкоренен в светоотеческото предание, че е невъзможно да го отличиш от Великите египетски подвожници на древността), за „изключително руски феномен, който бил „първият известен ни представител на старчеството в Русия, „чийто подход към света не е срещан в източната традиция и Който бил „предтеча на новия тип духовност, който е длъжен да се появи след просто аскетичното монашество“.

Колкото и да е печално, ко последствията на подобна лъженаука често могат да се срещнат в реалния живот – в съзнанието на доверчивите хора, които приемат на вяра тези неправилни изводи и които започват да работят над „литургическото възраждане” на протестантски основи. Преп. Серафим, например, изглежда (при пренебрегването, разбира се, на неговите „неудобни“ изказвания за еретиците, за които той говори същото, което и всички отци) като индийски йога или харизматик.. Към Светите отци, подобно на болшинството съвременни учени, те подхождат без почтителност и страх, като към равни, и тогава светоотеческото предание започва да се приема не като път към истинския живот и спасение, а като упражнение по езотеризъм или своего рода интелектуална игра.

НЕ Е ТАКОВА ИСТИНСКОТО Православно учение, не е такова истинското православно светоотеческо предание, чрез което до нас е достигнало същинското непроменено учение за истинското християнство, преминало по веригата от духовни бащи към духовни деца и от учител към ученик устно и запечатано в слово.

В нашия ХХ век един православен архиерей изпъква особено със своя светоотечески дух – това е архиепископ Теофан Полтавски (поч. 1943 г., 19 февруари), който е „навярно главен създател на безкомпромисната и
традиционна светоотеческа идеология на 20 век, в качеството му на заместник-председател на Синода на епископите на Руската Църква зад граница (20-те години), той е бил известен като най-пълно възприелия „ума на Отците сред всички руски богослови от това време. През 30-те години той заживял като затворник, като последвал примера на св. Теофан Затворник и оттогава, колкото и скръбно да е това, той бил почти напълно забравен. За щастие, споменът за него с най-голямо благоговение съхранили учениците му, а един от главните му последователи – архиепископ Аверки Сиракузки и Троицки – издал биографията му заедно с няколко негови проповеди. От тях ясно се вижда благоговението и почитта, които светителят Теофан Полтавски отдава на Светите отци, неговата светоотеческа школовка и свръхестествено смирение, което го кара да не говори нито една дума лично от свое име, а само да изразява мислите и думите на Светите отци. Така в проповедта на Петдесетница той казва: учението за Св. Троица е върхът на християнското богословие. Загова аз и не смея да излагам това учение със собствени думи, а ще го изложа с думите на светите и богоносни богослови и Велики отци на Църквата: Атанаси Велики, Григорий Богослов и Василий Велики. Мои са само устата, а техни думите и мислите. Те предлагат Божествената трапеза, а аз съм само служител на тяхното Божествено пиршество.”

В друга своя проповед Архиепископ Теофан обяснява защо се чувства толкова нищожен в сравнение с Отците, (което между другото е характерно за Великите пазители на православното предание, даже за толкова велики богослови като архиепископ Теофан, и което днес светските „учени“ разглеждат като „липса на оригиналност). В проповед за седмицата на Светите отци на Шестия вселенски събор, произнесена през 1928 г. в гр. Варна, България, той предлага на верните „слово за значението на светите отци и учители на Църквата за нас християните. В какво се заключава тяхното величие и Какво обуславя тяхното значение за нас? Ето въпросът, на който трябва да дадем отговор. Църквата, братя, е „дом на живия Бог и стълб и Крепило на истината (1 Тим.3:15), Истината на християнството се пази в нея (Църквата) – В Свещеното Писание и Свещеното Предание, но тази истина се нуждае от пазене и правилно тълкуване. Значението на светите отци се съдържа в това, че те са най-правоспособните пазители и тълкуватели на тази истина поради светостта на своя живот, дълбокото познаване на словото Божие и изобилието на обитаващата в тях благодат на Светия Дух. Всичко останало в проповедта са само цитати от Светите Отци (св. Атанасий Велики, св. Василий Велики, преп. Симеон Нови Богослов, преп. Никита Ститат), които потвърждават таза мисъл.

Последният от отците, голям цитат от който привежда Светителя Теофан в проповедта си, е близкият му по време предшественик в препредаването на истинското светоотеческо Предание в Русия – Епископ Игнатий Брянчанинов. Този светител е Важен за нас днес от две гледни точки: не само защото той е Светият отец на нашето време, но и защото в търсене на истината той е изминал път, приличащ на този, по който вървят
съвременните търсачи, чрез което той ни показва как „съвременният просветен човек може да се освободи от всеобхващащото робство на съвременните идеи и гледища и да се върне отново в света на чистото Православно християнство и истинно-светоотеческите мисли. И ние можем да почерпим огромно вдъхновение от повествованието на самия епископ Игнатий за това, как един военен инженер, разкъсал мрежите на „съвременното знание и влезнал в светоотеческото Предание, не само чрез четене на книги, но и непосредствено с помощта на ученика на Преп. Паисий Величковски и е предал това на нас -днешните християни.

Още когато се учих, – привежда св. Теофан думите на епископ Игнатий, – не ми беше до веселия и до развлечения! Светът не беше за мен нещо примамливо. Моят ум беше изцяло потънал в науките и заедно с това в мен пламтеше желанието да разбера къде се крие истинската вяра, къде се крие истинското учение за нея, чуждо на догматическите и нравствени заблуди.

Постепенно стигнах до границата на човешките знания във висшите науки. И стигайки до тези граници, аз попитах науките: Какво ксъщност давате Вие на човека? Човекът е вечен и собствеността му трябва да бъде
вечна. Покажете ми тази Вечна собственост, това Вечно богатство, Което аз бих могъл да Взема със себе си зад пределите на гроба! Дотук аз Виждам само знания… завършващи в земята, и неможещи да съществуват след разлъчването на душата от тялото!“.

Търсещият млад човек задавал тези въпроси по ред на математиката, физиката, химията, философията, показвайки при това своите дълбоки познания; след това питал географията, геодезията, езикознанието,
литературознанието, но накрая стигнал до извода, че тези науки са земни. В отговор на всички свои мъчителни въпроси той чувал същото, което чували и търсачите на истината В нашия още по-„просветен 20-ти век: „Науките мълчаха!

„Тогава за удовлетворителен отговор, за отговор действително нужен, жизненоважен, се обръщам към вярата, но къде се криеш ти, – Вяра истинна и свята? Не мога да те открия във фанатизма на Римо-католическия папизъм, който не е белязан с Евангелска кротост. Той е изпълнен с плам и самопревъзнасяне.

Не мога да те открия в своеволното учение на протестантството, отделено от Църквата, изградило своя система, суетно и повърхностно, провъзгласяващо изнамирането на нова, истинска християнска вяра, семнадесет столетия след Въплъщението на Бога Слово! – О, в какво тежко недоумение е потънала моята душа? Как ужасно се измъчва тя? Съмненията я връхлитаха като вълни, раждаха се от недоверието към
самия себе си, от липсата на доверие към всичко, което шуми и крещи ОКОЛО мен от незнание, от неразбиране на истината.

И аз започнак често, със сълзи на очи да умолявам Бога да не ме превръща в жертва на заблудите, да ми покаже правия път, по Който мога да се насоча към Него с невидимото шествие на ума и сърцето си. И чудото стана! Вчезапно ме прониза мисъл: и тя ме обгърна, както обятията на приятел. Тази мисъл ми внуши да потърся вярата в източниците – в писанията на Светите отци! „Тяхната святост – казваше ми тя – е гаранция за тяхната Вярност… избери си тях за духовни водачи. ПодчиняВам се. Намирам начин да получа съчиненията на светите угодници Божии, започвам жадно и задълбочено да ги чета и изследвам. След като  прочета едните, започвам да чета други, препрочитам, изучавам. Кое ме удиви най-много в писанията на Отците на Православната църква? – Чудното и величествено тяхно съгласие. Цели 18 века устата им единогласно провъзгласяват „единното божествено учение!

Когато в ясна есенна нощ гледам към чистото, осеяно с безброй звезди небе, толкова различни по размери, но излъчващи единна светлина, тогава си казвам: такива са писанията на Отците! Когато в летен ден гледам към безбрежното море, по което се носят множество различни съдове с разпуснати платна сякаш бели лебедови криле, носени от един и същ вятър, устремени към една цел, един пристан, си казвам: такива са писанията на Отците! Когато сушам многогласен хор, в който различни гласове изпълняват в стройна и съзвучна хармония единната Божествена песен, тогава си казвам: такива са писанията на Отците!

Питам се, какъв е между впрочем, смисълът на тяхното учение? И намирам учение, повторено от всички Отци, учение, затова че единственият път към спасението е да се следват неотклонно наставленията на св. Отци. „Ако срещнеш някой, казват те, прелъстен от лъжеучение и погинал от неправилен избор на подвизите си – знай: той е последвал себе си, своя разум своите мнения, а не учението на Отците (Авва Доротей, Пето наставление). От тяхното учение се съставя догматическото и нравствено предание на църквата и с което тя, като с безценно богатство, подхранва вярата у  своите чеда.

Тази мисъл е пратена от Бога, от който произтича всяко благо, от който ни е и благата мисъл – също начало на всяко благо. Тази мисъл стана за мен първо пристанище в страната на истината. В нея душата ми намери заслон от ветровете и вълненията. Мисъл блага и спасителна! Тя стана крайъгълен камък за съзиждането на моята душа. Мисъл – дар безценен на всеблагия Бог, Който исКк да бъдат спасени всички хора и всички хора да познаят истината! Тази мисъл стана основен Камък за духовното изграждане на моята душа! Тази мисъл стана моя пътеводна звезда: Тя започна постоянно да осветява моя толкова труден и толкова скръбен, тесен и невидим път на ума и сърцето към Бога. Погледнах към религиозния свят от тази гледна точка и видях –
причината за Всички заблуди е незнанието, забравата и отсъствието на тази гледна точка:

Четенето на Отците оформи у мен дълбокото и ясно убеждение, че спасението несъмнено е в недрата на Руската (те. православната – 6.пр.) църква, а не в религиите на Западна Европа, които не са съхранили нито
догматичното, нито нравственото учение на Христовата църква в неговата цялост. Чрез него разбрах какво е направил Христос за човечеството, В какво се състои падението на човека, защо е необходим Изкупителят. В Какво се състои спасението, дадено ни и дарявано ни от Изкупителя. То утвърждаваше в мен мисълта: трябва да развиеш, да усетиш, да видиш в себе си спасението, без което вярата в Христос е мъртва, а християнството е просто дума и наименование без реализация. То ме научи да гледам на Вечността като на вечност, пред която е нищожен и хилядолетният земен живот, а какво остава за нашия, измерван с някакво си половин столетие. То ме научи, че земният живот трябва да бъде подготовка за вечността… То ми показа, че всички
земни занятия, наслаждения, почести, преимущества са празни играчки, с които безсмислено си играят и чрез които проиграват блаженството на вечността възрастните деца… Всичко това Светите Отци съвсем ясно са изложили в техните прекрасни писания.

Архиепископ Теофан завършва своята проповед за Отците със следния призив: „Братя, нека тази блага мисъл (Светите отци да се превърнат в наши наставници) бъде Ваша пътеводна звезда през дните на земното Ви странстване по вълните на Житейското море!

Оттогава изминаха десетилетия, но времето само доказа верността на тези думи и на вдъхновените слова на Епископ Игнатий. За този период светът отиде още по-далече по пътя на отстъплението от Истината на Християнството и днес става все по-очевидно, че единствената алтернатива на този гибелен път е безкомпромисният път на Истината, прокаран и показан ни от Светите отци.

И ние трябва да подхождаме към Отците не просто „за да узнаем за тях. Ако е така, то ние с нищо не сме по-добри от празните бърборковци, от мъртвите академии на този загиващ съвременен свят, дори ако това са
„Православни академии, където учените богослови ловко определят и обясняват всичко, свързано със „светостта”, „духовността” и „теозиса”, но никога не са изпитали чувството, което би им позволино да се  обърнат към сърцата, към жадуващите души и би им помогнало да стъпят на пътя на аскетичния подвиг. Те не притежават знанието в тази степен, че да видят колко дълбоко се заблуждават тези академични богослови, които говорят за Бога с цигара в уста и чаша вино в ръка и нямат мъжеството да обвинят „каноническите йерарси-отстъпници в предателство към Христа. Ние трябва така да изучаваме Светите отци, че да станем техни ученици, да получим от пях учението за истинския Живот, за спасението на душата, дори да знаем, че ще загубим благосклонността на света към нас и ще станем изгнаници в него. Ако ние тръгнем към Отците, то ще видим, че този път води настрани от обърканото блато на съвременната мисъл, основана именно на отричането на свещеното светоотеческо учение. Тогава ще разберем, че Светите отци са изключително „съвременни, когато говорят за подвига на православните християни, когато дават отговор на най-важните въпроси – въпросите на живота и смъртта, които обикновените академични учени дори
се боят да задават. И когато все пак ги задават, то дават какви да е безобидни отговори, задоволяващи само онези, които са любопитни, но не жадуват с цялата си душа за отговор. Ние ще получим от Отците истинско
наставление, ще се научим от тях на смирение и недоверие към нашата суетна светска мъдрост, вездесъща като въздуха в разпътното ни време, ще се научим да се доверяваме на угодилите на Бога, а не на света. Ние ще намерим в тях истински бащи, които толкова рядко се срещат в наши дни, когато „у мнозина е охладняла любовта” (Мат. 24:12), бащи, единствената цел на които е да насочат нас, своите деца, към Бога, към Неговото Небесно царство, В което ни очакват разходки и беседи с тези ангелски хора и неизразима радост
завинаги.

Не съществува такъв съвременен проблем, който не би намерил разрешение при внимателно и почтително изучаване на творенията на Светите отци: независимо дали се отнася до изобилстващите днес секти и
ереси, или разколи и „юрисдикции, претенции за духовен живот, които претендират за „харизматическо възраждане или пък фините изкушения на комфорта и удобствата; сложните философски въпроси, като например „еволюцията или очевидните случаи на абортите, евтаназията или ограничаването на раждаемостта; измънчената апостасия на сергианството, което заменя Тялото Христово с църковната организация или грубото обновленчество, което започва с преразглеждането на календара и завършва с „протестантизма на Източния обряд. На всички тези въпроси единствено верният отговор ни дават Отците на Църквата и техните последователи, Отците на нашите дни, ето нашите пътеводители.

Епископ Игнатий и други по-късни Отци показаха на нас, последните християни, кои Свети отци са най-важни за нас и в каква последователност трябва да ги четем. Нека това ни вдъхнови да приемем отеческото учение за крайъгълен камък на дома на нашата душа, за да наследим Вечния живот! Амин!

Из Православен светоглед. Светите отци – истинският път към християнството, изд. Славяна, 1995 г., Пловдив