Силва Маринова

Притчата е проста и кратка, но разнообразна, запомняща се форма на изразяване. Евангелските притчи разкриват много истини и могат да бъдат характеризирани като земни истории с небесен смисъл, т.е. те имат
нравствено, дидактично и догматическо значение.

Разглеждайки смисъла на библейските притчи, св. Йоан Златоуст (Тълкувание на книга Псалми, РG55, 225) отбелязва, че те имат много значения, т.е. едновременно подчертават добрия пример и изобличават лошия, едновременно хвалят и упрекват.

Понятието притча има широко значение и обхваща всяко образно слово, даже гатанки и пословици. Според Шиваров (Н. Библейски речник, С., 1994, с. 274.), думата „притча“ в Свещ. Писание се използва за почти всеки израз с преносен смисъл. Според гръцкия автор Лангопатис общоприето е да се счита, че познатите ни като притчи евангелски разкази, които Христос използва, за да предаде учението Си, биват три вида метафори: алегории, сравнения и нравствени разкази или примери. В древногръцката литература притчата се използва като сравнение, паралел и аналогия във връзка с това, което се смята за абсолютно правилно. Аристотел не само разграничава притчата от алегорията и метафората, но и от мита.

Има няколко причини Спасителят да преподаде Своето учение в притчи. Първо, много от притчите на нашия Господ Иисус Христос съдържат нравствени или духовни истини, които не могат да бъдат предадени на обикновените хора, ако не са „облечени“ в притчи, които говорят за Божието царство по подходящ и разбираем начин.

„Защо Христос е говорел с притчи?“ – отговор на този въпрос е даден в евангелията от Марк, Матей и Лука, както и в Исайя (вж. Марк. 4:10-12; Мат. 13:11-13; Лука. 8:9-10; Ис. 6:8-10).

По-долу са посочени думите на Спасителя според евангелието на ап. Марк и това на ап. Матей: „А когато остана насаме, окръжаващите Го заедно с дванайсетте Го попитаха за притчата. И казваше им: вам е дадено да узнаете тайните на царството: Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи; за да гледат с очи, и да не Видят; за да слушат с уши, и да не разбират; понеже те се боят, да не би някога да се обърнат, и да им се простят греховете“ (Марк. 4:10-12) и „затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират“ (Мат. 13:13). Следователно чрез притчите се интригува умът и се заостря вниманието на слушателя и чутото става по-лесно за запомняне.

Второ, хората, които не разбират напълно учението на Спасителя могат да го интерпретират по свой собствен начин и да разпространяват неправилно тълкуване, но притчите запазват целостта на Христовото учение чрез приспособяване на съдържанието му в конкретен разказ.

Трето, притчите могат да са по-убедителни от преките поучения, защото те не само съдържат всеобщия Божествен закон, но и показват приложимостта му в личния и обществения живот.

Когато четем Марк. 4:10-12: „А когато остана насаме, окръжаващите Го заедно с дванайсетте Го попитаха за притчата. И казваше им: вам е дадено да узнаете тайните на царството Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи“, изниква въпросът защо като че ли притчите са използвани от Господ повече за да скрият, отколкото да разкрият истината.

Споделя се мнението, че Христовите притчи имат и друга цел, която е съвършено противоположна на първата. А именно да скрият истината: „затова им говоря с притчи, понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират; и над тях се сбъдва пророчеството на Исаия, което казва: „с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите“ (Мат. 13-11).

Като цяло, притчите от Новия Завет имат ясно значение. Въпреки това, в Притчата за злите лозари и от думите на евангелист Марк (вж. Марк. 4:1-12) проличава, че книжниците и началниците не са вникнали в смисъла на притчата. Те са се почувствали изобличени, а народът е разбрал думите на притчата. Трудно е да си представим, че Иисус Христос е използвал притчите, за да държи хората далеч от евангелското откровение. Според някои изследователи тонът на Марк в 4 гл. стих 1-12 е ироничен, а с времето е претърпял малка неизбежна промяна. За пълното разбиране на притчата трябва да се взима предвид и текстът около нея, контекстът, в който е поставена.

Притчата е тясно свързана с алегорията, като много често не се прави разграничение между тези две понятия и те се използват като взаимно заменяеми или синоними. Появата на притчата като алегория е исторически обусловена. Алегорията е широко употребявана по времето на Иисус Христос и по време на съставяне на евангелията. Още питагорейците са използвали символични изрази, стоиците философи са тълкували алегорично митовете за боговете, както и иудеите равини са използвали алегории в своите тълкувания.

Понятието „алегория“ произхожда от гръцката дума „αλλος“ („друг“) и „αγορευειν” („говоря“) и означава „дума или израз, в който се говори едно, а се разбира друго“ и е „начин преносно да се изрази смисъл, различен или допълващ буквалния“. Примери за кратки алегории с нравоучителени възпитателен характер са баснята и притчата. Основната черта на алегорията е вторият план.

През ХХ в. интересът към притчите е възроден и представители на различни научни области, свързани с интерпретацията на свещените текстове, се опитват да дефинират понятията „притча“, „алегория“, „метафора“ и тяхната връзка. Немският изследовател Jülicher категорично разграничава притча от алегория. Авторът поддържа тезата, че Христос е поучавал само с притчи, а наличието на алегории в евангелския текст се дължи на самите евангелисти или на привнесени елементи от други извори. От своя страна, Бломберг определя притчите Христови като алегория, главно поради някои ограничения.

В притчата разказът е по-разгърнат, като повечето или всички детайли имат свои съответствия в действителността. Притчата съдържа в себе повече от едно сравнение, което накратко изразява твърдение или поука чрез алегория, в коя тослушателят или зрителят трябва да намери себе си.

Евангелските притчи представляват приблизително една трета от записаните слова на нашия Господ Иисус Христос и са цитирани и преподавани от самото начало на християнството. Те са били известни още от времената на Стария Завет, но реално придобиват своето специфично съвършенство и красота чрез устата на Божия Син. Впоследствие притчата е застъпена в раннохристиянската и средновековната литература, става еталон и в монументалната църковна живопис, дърворезба и други.

Брой и Класификация
на Христовите
притчи

Все още в научните среди няма постигнато съгласие относно точния брой на Христовите притчи. В евангелията ние откриваме повече от тридесет притчи, които представляват завършени разкази, а също и няколко неголеми поучителни разкази, които също често се причисляват към притчите. Основната част от тях е от синоптическите евангелия. Мнението на новозаветните тълкуватели относно броя на притчите вари-
ра в широките граници – от тридесет и две до четири- десети шест. А според гръцкия учен Каравидопулос определението притча отговаря на 48 места от текста на синоптическите евангелия и се намира в: 1) думи на Иисус Христос, които не са директно разбираеми и се нуждаят от обяснение; 2) поговорки, напр. „лекарю, изцери се сам“ (Лука. 4:23); 3) познатите разкази в притчите. От тях само деветнадесет са определени от евангелистите като притчи. Заслужава внимание и подробността, че известни притчи (напр. Притчата за добрия самарянин), не са счетени от евангелистите за притчи.

Броят на притчите е труден за определяне, тъй като често в него са включени и кратките изречения под формата на метафори, като напр.: „Вие сте солта на земята“ (Мат. 5:13). Ако към притчите се причислят и използваните алегории (напр. алегорията за „Добрия пастир“ (Йоан. 10:1-16), то броят им надхвърля тридесет и две или тридесет и три.

В Евангелието от Йоан притчите на Христос са предимно разширени метафори и някои изследователи не приемат, че в това Евангелие има въобще притчи. Това становище е възприето и при изследването на притчите в настоящата статия, т.е. разглеждат се притчи, съдържащи се само в трите синоптически евангелия – на Матей, Марк и Лука. Този научен труд не се спира на Евангелието по Йоан, тъй като приемам, че в него няма притчи (в смисъла, в който те се намират в горните  три евангелия). Разгледани са притчи от синоптическите евангелия и тъй като има изображения на Притчата за добрия пастир, ние ще я разгледаме към притчите, въпреки че това е една метафора.

Според Спиридонова броят на притчите се колебае от двадесет и седем до петдесет, тъй като това, което за едни са притчи, за други са метафори. Авторката посочва, че в Знциклопедия Библейская се споменават тридесет и една притчи (като е направена уговорката, че към този брой могат да бъдат включени и други Христови думи), а в Ерминията на Дионисий от Фурна са описани четиридесет притчи. Трудността при определяне броя на притчите идва от факта, че се бро ят и притчи, които се повтарят (напр. притчата за лампата под одъра присъства в евангелията на Матей. 5:14-15; Марк. 4:21-22 и Лука. 8:16, 11:33, но тази в Евангелието на Лука е посочена като самостоятелна и се брои като отделна притча) или такива, които могат да бъдат обединени в една група (напр. за талантите и за сребърниците) и др.

Най-много притчи има събрани в Евангелието на св. ев. Лука, двадесет и седем на брой. В Евангелието от Матей са включени двадесет и една притчи, които започват от гл. 13 и продължават до гл. 25. При св. ев. Марк притчите са девет.

Съществуват множество класификации на притчи, в зависимост от различни критерии и показатели. Притчите могат да бъдат класифицирани в съответствие с трите периода на земното служение на Спасителя. Нашият Господ Исус Христос е преподал първа та група притчи скоро след Проповедта на планината, в момента между втората и третата Пасха на земното Му служение. Тези първоначални притчи разказват за условията за разпространение и укрепване на Царството Божие, и за Църквата сред хората. Тази първа група включва притчите за сеяча, плевелите, семената растящи в земята, за синаповото зърно, скъпоценния бисеор и др.

Втората група притчи била преподадена от Господ до края на третата година от Неговото земно служение. В тези притчи Господ проповядвал за безкрайната Божия милост към онези, които се каят, и предал различни нравствени поучения. В тази група откриваме притчите за заблудената овца; за блудния син; за лукавия слуга, който получил прошка на своя огромен дълг, но не простил малкия дълг на своя другар; за добрия самарянин; за неразумния богаташ; за мъдрия строител; за неправедния съдия и т.н.

В третата и последна група притчи, които Иисус Христос е преподал малко преди Неговите страдания на Кръста, се говори за Божествения закон и човешката отговорност пред Бога. Той също предсказал наказанието за евреите, които не вярвали в Него, Неговото Второ пришествие, Страшния съд, наградата на праведните, и вечния живот. Тази последна група включва притчите за безплодната смоковница, лукавите лозари, за поканените на сватбата, за талантите, за десетте девици, за работниците, които получили равно заплащане, и други.

Според дидактичното послание, което съдържат притчите, те могат да се разделят на четири категории. Към първата се числят тези, които се отнасят до отношенията на Бога и човека. Това са: притчата за Жениха и сватбарите, за старите дрехи и новото виновстарите мехове, за солта на земята, светлината на света, града на върха на планината и светилника под крина, притчата за дома, построен на камък; за децата, които играят на улицата; за двамата длъжници,  за сеяча, за съкровището в полето, за търговеца, който търси хубави бисери; за безочливия приятел, за добрия пастир, за първите и последните; за поканените на голямата вечеря, които отхвърлиха поканата; за строителя на кула; за царя, който отива на война; за загубената овца, за изгубената драхма, за блудния син, за служенето на двама господари, за негодните слуги и за дълга, за неправедния съдия и настойчивата вдовица, за митаря и фарисея, за работниците, наети на лозето; за десетте мини; за двамата синове, пратени на лозето; за злите лозари и притчата за талантите.

Втората група притчи разкриват Христовото учение за отношението към ближния: за двамата длъжници, за двамата слепци, за милосърдния самарянин, за верните и неверните слуги, за първите и последните, за несправедливия управител, за богаташа и бедния Лазар и притчата за двамата синове, пратени на лозето.

С третата група притчи Господ Иисус Христос разкрива пред Своите последователи учението за Божието Царство и достигането му от човека: за двамата длъжници, за разделеното царство, за дома на силния и други кратки притчи, за сеяча, за житото и плевелите и за растящото семе, което изобразява царството Божие, за синаповото зърно, за кваса, за съкровището в полето, за търговеца, който търси хубави бисери; за мрежата, от която изхвърлиха лошите риби; притчите за работниците, наети на лозето; за брачния пир и за десетте девици.

Четвъртата категория притчи сатези, отнасящи се. до християнската Есхатология или за Страшния съд: за двамата длъжници, за житото и плевелите и за растящото семе, което изобразява царството Божие; за мрежата, от която изхвърлиха лошите риби; за безумния богаташ, за будните слуги, за верните и неверните слуги, за безплодната смоковница, за поканените на голямата вечеря, които отхвърлиха поканата; за несправедливия управител, забогаташа и бедния Лазар, притчите за работниците, наети на лозето; за десетте мини; за двамата синове, пратени на лозето; за злите лозари, за брачния пир, за смоковницата, за стопанина на дома и крадеца, за верния и за злия слуга, за десетте деви, за талантите и за Страшния съд.

Тематичната класификация на съдържанието на евангелските притчи спомага да се разкрие смисълът на човешкия живот, отноше нията с Бога и ближните, Страшния съд и Небесното царство.

В първата група притчи са включени тези, които ни учат какво да бъде отношението ни към Бога. Във втората група притчи влизат тези, които проповядват дела на любов и милости могат да бъдат определени като нравоучителни. В третата група притчи Господ Иисус Христос дава Божественото учение за разпространението сред хората на Божието Царство или Небесното Царство. Под тези имена следва да се разбира Христовата Църква на земята, която отначало се състояла от дванадесетте апостоли и най-близките Христови ученици, а след слизането на Светия Дух върху апостолите в деня Петдесетница, започнала бързо да се разпространява из различните страни, в които апостолите проповядвали.

Хората, които са членове на Христовата Църква, се наричат в притчите „синове на Царството“,  противоположно на невярващите и неразкаялите се грешници, които се наричат „синове на лукавия“. Към последната категория за Страшния съд спадат притчи, определени като есхатологични. Към тях. се отнасят тези, в които се преподава учението за съда след смъртта и бъдещия живот.

Друга класификация е ясно свързана с определени събития (напр. притчата за добрия самарянин (Лука. 10:25 и др.). Често целта им е да накарат слушателите да видят една друга гледна точка, да определят отношението си към Господ Иисус Христос и по този начин да ги въведат в едни нови взаимоотношения с Него. Това е, което кара някои учени да наблегнат върху „единствената“ цел във всяка притча.

И все пак някои притчи ясно изразяват по няколко конкретни идеи. Можем да приведем за пример една от най-популярните Христови притчи – Притчата за блудния син, която разкрива благостта и радостта на Бог Отец при опрощението на чедата Си, разкрива също и същността на разкаянието, както и греха на завистта и самодоволството (Лука. 15:11-32). Нито една притча не съдържа цялото Христово благовестие – дори тази за блудния син, защото в нея не се казва нищо за изкуплението.

Евангелските притчи могат да бъдат класифицирани и според мястото, където Христос ги е произнесъл. Това има значение при тълкуването на притчите, защото според слушателите (просветени в Писанието или обикновени хора), съдържанието и символиката е различна. По хронология и на географски принцип притчите се групират по времеи място на произнасянето им: 1) притчи разказани в Галилея; 2) притчи разказани по пътя към Йерусалим; 3) притчи разказани в Йерусалим. Jülicher (Die Cleichnisreden jesu, t.1, 1888, t. 2, 1899) класифицира притчите от синоптическите евангелия в три категории: 1. Обикновени притчи или поговорки, които се въвеждат в текста с наречията ως, ωσπερ и ωμοιωθη, а не παραβολη което означава притча; 2. Притчи, които са обширни разкази с много елементи (Марк. 4:1-9; Лука. 8:4-8) и 3. Разкази, в които се посочва някакъв пример, за който не са използвани образни средства (Лука. 18: 9-14; 12:13-21; 10:25-37; 16:19-31).

Бломберг е класифицирал притчите според броя на присъстващите персонажи, които според него са основа за различни интерпретации на притчите.

Много от притчите имат за цел „да откроят Божията благодат, разкрита чрез Господ Иисус Христос в настоящето и да покажат, че „новият Век“ вече изгрява. Други имат дидактично съдържание и препоръки относно земния живот на човека. За онези, които не гледат и няма да погледнат на Неговото служение като служение на Месия, притчите Му си остават земни истории, лишени от дълбок 60жествен и тайнствен смисъл“.

Силва
МАРИНОВА

Източник Църковен вестник, брой 4 / февруари 2019 г.