Православният светоглед

Лекция на йеромонах Серафим (Роуз), изнесена по време на св. Германското поклонничество през август 1982 година в св. Гетсиманска обител в Платина, Калифорния

Преди да започна доклада си, искам да се спра на въпроса защо е толкова важно човек да притежава православен светоглед и защо днес е много по-трудно да го придобиеш, отколкото е било преди.

През изминалите векове, например в Русия през XIX век, православният светоглед е бил част от православния живот и намирал всеобща подкрепа. Не съществувала необходимост за него да се говори като за нещо отделно – всички живеели по православному в съгласие със заобикалящото ги православно общество. В много страни самото правителство изповядвало православието: то било център на обществена дейност и сам царят или владетелят исторически бил първият правосалвен мирянин, чието задължение било да дава на поданиците си пример за християнски живот. Във всеки град имало православни църкви и в много от тях службите се извършвали ежедневно сутрин и вечер. Манастири имало във всички големи градове, в много от по-малките градове и извън техните предели – в свелата, в отдалечените и пустинни места. В Русия имало повече от хиляда официално зарегистрирани манастира без да се броят другите църковни общини. Монашеството било общоприета и призната част от живота. И наистина, в повечето семейства поне един – братът или сестрата, чичото, дядото, някой роднина – бил монах или монахиня, без да споменаваме за другите примери на православен живот – странници и Христа ради юродиви. Целият начин на живот бил проникнат от Православието, център на което, естествено, било монашеството. Православните обичаи били част от православния живот. Повечето повсеместно четени книги били православни. Самият всекидневен живот бил за повечето хора труден: налагало им се много да работят, за да преживеят, надеждите за живот не били големи, смъртта не била рядкост – всичко това подкрепяло учението на Христос за реалността и близостта на другия свят. При такива обстоятелства да живееш по православному означавало да имаш православен светоглед и необходимостта да се говори за това била малка.

Сега всичко е променено. Нашето православие е островче сред света, който живее по съвършено различни принципи и с всеки изминат ден тези принципи се променят към по-лошо, все повече ни отчуждават от него. Много хора са подложени на изкушението да разделят живота си на две категории: всекидневния живот на работното място, със светските приятели и светските дела, и православието, съгласно което живеем всяка неделя и рпез другите дни от седмицата, когато имаме време за това. Но ако се вгледаме по-внимателно, кръгозорът на такъв човек често представлява странна комбинация от светски и християнски ценности, които по своята същност не са съвместими. Целта на този доклад е да покаже как днешните хора могат да направят светогледа си по-ценен, да го направят изцяло православен.

Православието – това е начин на Живот. Ако не живеем по православному, ние просто не сме православни, независимо от това, към каква вяра формално принадлежим. Животът в съвременния свят стана много изкуствен, много неопределен, много объркан. Православието, разбира се, има свой Живот, но и то не е толкова изолирано от живота на заобикалящия го свят и затова животът на православния християнин, даже когато е наистина православен, не може, така или иначе, да не го отразява. Някаква неопределеност и обърканост са се промъкнали днес дори и в православния живот. В този доклад ние ще се опитаме да разгледаме съвременния живот, за да разберем как по-добре можем да изпълним християнските си задължения, да водим духовен живот дори в тези ужасни времена и да имаме православен поглед върху своя начин на живот, който ще ни позволи в днешните условия да оцелеем и да съхраним вярата си в нейната пълнота.

Животът днес стана ненормален

Всеки, който сравни нашия съвременен живот с онзи нормален живот, който някога – например в Русия, или Америка, или която и да е западноевропейска страна, не може да не бъде поразен от това до каква степен е станал ненормален животът днес. Самите понятия като авторитет и послушание, приличие и вежливост, поведение в обществото и в личния живот – всичко рязко се е променило, обърнало се е наопаки. Изключения правят само няколко отделни групи – обикновено християни от едно или друго вероуизповедание, които се опитват да съхранят така наречения „старомоден“ начин на живот.

Нашият ненормален живот днес може да се охарактеризира като извратен, разглезен. От младенческа възраст към съвременното дете се отнасят като със семейно богче: неговите прищевки се удовлетворяват, желанията се изпълняват, то е заобиколено от играчки, развлечения, удобства, не го учат и не го възпитават в съответствие със строгите принципи на християнското поведение, а го оставят да се развива в посоката на неговите желания. Обикновено е достатъчно то да каже: „Аз искам“ или „Аз не искам“ за да накара услужливите си родители да му разрешат да постъпи както си иска. Може би, това не се случва във всички семейства и във всички времена, но се случва достатъчно често, за да се наложи като правило при съвременното възпитание и даже родителите, имащи най-благи намерения, не могат изцяло да избягнат това Влияние. Но дори те да се стараят да отгледат детето си строго, съседите се опитват да направят нещо друго. Това трябва да се вземе предвид при възпитанието на детето.

Когато такъв човек порасне, той естествено се заобикаля с това, към което е привикнал от детството си: удобства, развлечения, играчки за възрастни. Такъв живот се превръща в постоянно търсене на „развлечения и тази дума, между впрочем, била съвършено нечувана в който и да е друг речник, в Русия от XIX век или във всяка сериозна цивилизация просто не биха разбрали, какво означава тя. Животът – това е непрестанно търсене на „развлечения“, които са до такава степен лишени от какъвто и да било сериозен смисъл, че евентуалният посетител от всяка друга страна на ХIХ век, като гледа нашите популярни телепрограми, паркове-атракциони, реклами, кинофилми, музика – почти всеки аспекг от нашата съвременна култура – би помислил, че е попаднал в страната на някакви безумци, коипо са загубили всякакъв контакт с всекидневната действителност. Ние често не си даваме сметка за това, защото живеем в съвременното общество и го приемаме като даденост.

Някои скорошни изследователи на нашия съвременен живот наричат днешната младеж поколението „на мене“, а нашето време – „Векът на нарцизма“ и характеризират по този начин преклонението пред себе си и обожанието на самия себе си, което пречи да се развива нормалният човешки живот. Други говорят за „пластмасовата“ вселена или фантастичния свят, където днес живее огромно количество хора, неспособни да застанат с лице към реалността на обкръжаващия ни свят, да се приспособят към него ли да се съсредоточат върху вътрешните си проблеми.

Когато поколението „на мене“ се обръща към религията, което се случва много често през последните десетолетия, то това обикновено е някаква „пластмасова“ или фантастична форма на религия: религия на „саморазвитието“ (където „Аз“ си остава обект на поклонението), промиване на мозъците и контрол на мислите, обожествени гуру или „свами“, търсене на НЛО и „извънземни“ същества, ненормални духовни състояния и усещания. Ние няма да разглеждаме тук всички тези явления, които, вероятно, са добре познати на болшинството от нас, а ще се докоснем само до начина, по който те днес въздействат на православния християнски духовен живот.

Важно е да осъзнаем, когато се опитваме да живеем днес по християнски, че светът, който е създал нашето разглезено време, предявява изисквания към душата – било в религиозния или светски живот, които по своята същност са тоталитарни. Това лесно може да се види в получилите през последните години толкова голяма популярност израждащи душата култове, които изискват подчинение на самозвания „светия”. Това е също толкова очевидно и в светския живот, когато човек се сблъсква не с отделно изкушение тук или там, а с постоянно изкушение във вид на фоноуа музика, ноято се слуша навсянъде – в магазините, в учрежденията, във вид на указатели и дъски за обявления по градските улици, рок-музика, която достига до горските пътечки и палатковите лагери, или домовете, в които телевизията често става таен домоуправител, определящ съвременните ценности, мнения, вкусове. Ако имате малки деца, вие знаете колко е вярно това, че ако те са видели нещо по телевизията, то ще ви бъде много трудно да се преборите с това ново мнение, което те възприемат като авторитетно.

Смисълът на това всеобхващащо изкушение, което днес направо напада хората (напълно открито в неговата светска форма, а по-прикрито в религиозните му форми), се съдържа в следното: живей за днешния ден, наслаждавай се, отпусни се, чувствай се добре. Зад този смисъл се чува друг, по-мрачен обертон, който звучи открито само в официално атеистичните страни, изпреварили с една крачка в това отношение свободния свят. Действително ние сме длъжни да осъзнаем, че процесите, които протичат в света днес много си приличат – било то зад желязната завеса или в свободния свят. Съществуват различни негови варианти, но атаките с цел завоюване на душите ни са твърде сходни. В комунистическите страни, които имат атеизма за официална доктрина, напълно открито говорят: забрави за Бога и всеки друг живот, освен сегашния, изгони от душата си всеки страх от Бога и почитта към светиите, гледай на тези, които още вярват в Бога в „старомоден стил“, като на врагове, които трябва да се унищожават. В качеството му на символ на нашето безгрижно, преследващо развлеченията, самоизмамващо се време, може да се вземе и нашия американски Дисниленд. Ние не трябва да пропуснем да видим зад него зловещия символ, който показва, накъде всъщност се движи поколението „на мене“: към съветския Гулаг, веригата от концлагери, които управляват живота на почти половината световно население.

Два лъжливи подхода към духовния живот

Но можем да се запитаме какво отношение има всичко това към нас -хората, които се стараят да водят доколкото могат здрав православен християнски живот? Голямо! Ние сме длъжни да осъзнаем, че животът около нас, колкото и да е ненормален, е всъщност това място, откъдето започваме нашия християнски живот. Какъвто и да направим живота си, с каквото и истинско християнско съдържание да го напълним, той все пак носи върху себе си някакъв отпечатък на това поколение, което нарекохме „на мене“, и трябва да бъдем достатъчно скромни, за да го признаем. С това и ще започнем.

Съществвуват два лъжливи подхода към живота около нас, които мнозина приемат, мислейки, че това е образецът, съгласно който трябва да постъпват истинските християни. Първият и най-разпространеният подход, е просто да се върви в крак с времето, да се приспособяваш към рок-музиката, съвременните моди и вкусове и целия ритъм на нашия джазов съвременен живот. Често се случва така: по-старомодните родители почти не се докосват до този живот и живеят повече или по-малко отделно своя собствен живот, но те се усмихват, наблюдавайки как децата им тичат след най-новото безумство и мислят, че това е нещо съвсем безобидно.

Този път е огромно нещастие за християнския живот, това е смърт за душата. Някои могат все още да водят външно пристоен живот без борба с духа на времето, но вътрешно те са мъртви и умират, и което е по-печално от всичко, децата им ще заплатят за това с различни психични и душевни разстройства и болести, които все повече и повече се разпространяват.

Един от лидерите на култа на самоубийците, който толкова „ефектно“ завърши своето съществуване в Джоунстаун (1976 г. – б. пр.) беше младата дъщеря на гръцки православен свещеник. Сатанинската рок-група „Kiss“ (буквално „целувка“, но тук съкращение от „Kids in Satan’s Service“, т.е. деца в служение на Сатаната“ – б. пр.) се състои от руски младежи, които са били православни. Това са само няколко ярки примера. Повечето православни млади хора не стигагат толкова далече, те само се съгласяват с обкръжаващия ги антиправославен свят и престават да бъдат какъвто и да е пример за християнство за околните.

Тоеа не трябва да се допуска! Християнинът е длъжен да се отличава от света и това трябва да е едно от основните неща, които той следва да усвои като част от своето християнско възпитание. Иначе няма смисъл да си християнин, особено православен християнин.

Лъжливият подход на другата крайност е това, което би могло да бъде наречено лъжлива духовност. Доколкото преводите на православните книги за духовен живот стават все повече и повече достъпни, а православната терминология по духовната борба все повече се носи във въздуха, все по-голям брой хора разсъждават за исихазма, Иисусовата молитва, аскетичния живот, възвишените молитвени състояния и за най-възвишените от светите отци, като св. св. Симеон Нови Богослов, Григорий Палама или Григорий Синаит. Много е добре да се знае за тази действително възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, който са го водели; но ако ние нямаме много реалистичното и много смиреното съзнание доколко всички ние сме далече от живота на исихастите и колко слабо сме подготвени за това, макар и малко да се приближим до него, то интересът ни към него ще бъде още една от изявите на нашия егоцентричен пластмасов свят.

Издадени са много популярни книги на тази тема. Например, римокатолиците сами активно се занимават с тези въпроси под православно влияние и оказват влияние на други православни. Например йезуитският свещеник отец Джордж Мелони пише книги на тези теми, превежда светите Макарий Велики и Симеон Нови Богослов и се опитва да направи хората исихасти в техния всекидневен живот. Те практикуват всевъзможни видове „уединения“, обикновено „харизматически“. Хората се вдъхновяват от Светия Дух (като че ли) и пробват всички видове аскеза, за които знаем от светите отци и които стоят много по-високо от това равнище, на което ние днес се намираме. Има една дама, Катрин дьо Хет Доарти (всъщност тя е родена в Русия, а после е станала римокатолочка), която пише книгите „Пустиня “, „Мълчание“ и за всичко, което би ѝ се искало да въведе в живота, по такъв начин, като че ли рекламира нови бонбони. Това, разбира се, е много несериозно и носи върху себе си трагичните белези на нашето време. Възвишените неща се използват от хора, които нямат и понятие за това, което говорят. За някои това е само навик или начин за прекарване на времето, но за други, които го приемат сериозно, нещата могат да се превърнат в трагедия. Те мислят, че водят възвишен живот, а всъщност не са могли да решат своите лични вътрешни проблеми.

Позволете ми отново да подчертая, че тези две крайности – светския подход и свръхдуховността – следва да се избягват, но това не означава, че ние не трябва да имаме реална представа за законните изисквания, които предявява към нас светът, или че трябва да престанем да почитаме великите отци на исихазма и да се ползваме от техните разумни поучения или сами да прибягваме към иисусова молитва в съответствие с обстоятелствата и възможностите ни. Само че това трябва да бъде на нашето равнище, по-близко до земята. Работата е там (и това днес е абсолютно необходимо за нашите разбирания на православни християни), че сме длъжни дълбоко да осъзнаем в какви времена живеем, колко малко всъщност познаваме и чувстваме нашето православие, колко сме далече не само от светците от древността, но дори от обикновените православни християни, живели преди стотина години или преди едно поколение, и колко силно трябва да се стремим към това да можем днес просто да оцелеем като православни християни.

Какво можем да направим?

По-конкретно: какво можем да направим, за да придобием това осъзнаване, това разбиране,и как можем да направим така, че то да принесе плод в нашия живот. Ще се опитам да дам отговор на този въпрос на две части: първата засяга осъзнаването на окръжаващия ни свят, който, както никога по-рано в историята на християнството, е станал наш съзнателен враг, а втората – нашето осъзнаване на православието, което, боя се, повечето от нас познават много по-малко, отколкото би трябвало, много пъти по-малко, отколкото се полага да се знае, ако искаме да го запазим.

Първо, доколкото искаме или не искаме, се намираме в света (неговото влияние силно се усеща даже в такова огаалечено място като нашия манастир) и ние сме длъжни да гледаме на него и неговите изкушения твърдо и реалистично, да не му се поддаваме, в частност, ние сме длъжни да подготвим нашата младеж за примамващите я изкушения и някакси да я „ваксинираме“ срешу тях. Всеки ден трябва да бъдем готови да отвърнем на влиянието на света с принципите на здравото християнско възпитание. Това означава, че всичко, което детето узнава в училище, вкъщи трябва да се проверява и поправя. Ние не бива да мислим, че това, което то узнава в училище, е просто полезно или е нещо светско, което няма никакво отношение към неговото православно възпитание. Него могат да научат на полезен занаят и факти (макар че много училища в днешна Америка се провалят позорно и в това отношение; много учители ни разказват, че единственото, което им се удава, е да поддържат ред в клас, а за за обучение и дума да не става), но дори и ако то усвои това, ще го научат на неправилни гледни точки и идеи. Основното отношение и оценката на детето за литературата, музиката, историята, изкуството, философията, науката, и. разбира се, живота и религията – трябва да идват не от училище, защото всичко това в училище вие ще получите смесено със съвременна философия. То най-напред трябва да идва преди всичко от вкъщи и от Църквата, иначе детето ще получи неистинно образование в днешния свят, в който общественото обучение в най-добрия случай носи агностичен, а в най-лошия – атеистичен или антирелигиозен характер.

Родителите трябва точно да знаят на какво учат децата им в различните повсеместно разпространени общообразователни училища и да поправят това вкъщи, като не само се придържат към откровена позиция по въпроса (особено между бащите и синовете, което се случва рядко в американското общество), но и като отделят неговия морален аспект, което напълно отсъства от общественото образование.

Родителите трябва да знаят каква музика слушат техните деца, какви филми гледат (като слушат или гледат с тях, ако е необходимо), какъв език чуват и какъв език използват и да дават на всичко това християнска оценка.

В такива домове, където не достига мъжество да се изхвърли телевизора през прозореца, той трябва строго да се контролира и да се следи, за да се избегне отравящото въздействие на тази машина, която се е превърнала в главен учител по антихристиянски оценки и идеи в самия дом, особено за младите.

Аз говоря за възпитанието на децата, затова защото именно тук светът нанася на първо място ударите по православните християни и ги възпитава по свой образец. Щом у детето се е формирало неправилно отношение, задачата за неговото християнско възпитание става двойно по-трудна.

Но не само децата, а и всички ние сме изправени пред свят, който се опитва да ни направи антихристи посредством училището, телевизията, киното, популярната музика и всички други средства, които сякаш се стоварват върху нас от всички страни, особено в големите градове. Ние трябва да разбираме, че това, което ни се внушава навсякъде, произлиза от един и същ източник – той има определен ритъм, определено идейно съдържание – това е идеята за самопреклонението, размекването, нахалството, наслаждението, отказа и от най-малката мисъл за другия свят, което ни се натрапва в различни форми. Фактически това е обучение по безбожие. Като знаем какво именно се опитва да направи с нас светът, ние сме длъжни активно да се защитаваме. Да се защитаваме чрез формулиране и придаване на гласност на нашия православен и християнски отговор на всичко това, откровено казано, като наблюдаваме как живеят днес православните семейства и как предават своето православие, може да ни се стори, че тази битка по-често се губи, отколкото печеми. Броят на православните християни, които запазват своята вяра непокътната и не се променят по образеца на съвременния свят, всъщност е твърде малък.

И все пак не трябва да разглеждаме заобикалящия ни свят като изцяло лош. Всъщност, за да се съхраним като православни християни, ние трябва да бъдем достатъчно разсъдливи, и да използваме за нашите цели всичко, което е положително в този свят. Тук аз ще се спра на някои моменти, които могат да бъдат използвани в интерес на православния светоглед, макар че нямат непосредствено отношение към православието.

Детето, което от детството си е проучено да слуша добра класическа музика, душата на което се е развивала под нейното влияние, не се поддава на изкушенията на грубия ритъм на рока и другите форми на съвременна псевдомузика до степента, в която се поддава израсналият без музикално възпитание. Такова музикално възпитание, по думите на някои оптински старци, пречиства душата и я подготвя за възприемане на духовни впечатления.

Детето, приучено да възприема и цени добрата литературна драма и поезия и усетило нейното въздействие върху душата си, т.е. изпитало истинска наслада, няма да стане лесно привърженик на съвременната телевизия и евтините романи, които опустошават душата и я отклоняват от християнския път.

Детето, което се е научило да вижда красотата на класическата живопис и скулптура, няма да приеме извращаването на съвременното изкуство и не ще изпита влечение към безвкусните изделия на съвременната реклама и порнография.

Детето, което знае нещо за световната история и особено за времето на християните, за това как са живели хората, за какво са мислили, какви грешки са правили, в какви клопки са попадали, отклонявайки се ог Бога и Неговите заповеди, и какъв достоен за слава живот са водили, когато са Му били верни, може да съди за живота и философията на нашето време и няма сляпо да последва някаква случайна философия или начин на живот. Един от проблемите, които стоят сега пред училищното образование е в това, че днес у децата не възпитават повече чувство за история. Това е опасно и съдбовно нещо – да лишиш детето от чувство за история. Това означава, че го лишаваш от възможността да вземе пример от хората, живели в миналото. А историята всъщност постоянно се повтаря. Когато забележите това, иска ви се да узнаете как хората са решавали проблемите си, какво се е случило с тези, които са въстанали срещу Бога, с онези, които са изменяли живота си, давайки ни ярък пример, стигнали и до наши дни. Чувството за историята е много важно и то трябва да се Възпитава у децата.

Въобще, човекът, който е добре запознат с най-добрите плодове на светската култура, която на Запад почти винаги има определено религиозно и християнско звучене, получава много повече възможности да води нормален плодотворен живот на православен християнин, отколкото този, който се е обърнал към православието и е запознат само със съвременната популярна култура: този, който е преминал към православието направо от „рок“ културата и въобще всеки, който мисли, че ще може да съчетае православието с култура от такъв род, ще трябва да премине през много страдания преди да може да стане действително и сериозен православен християнин, способен да предаде своята вяра на другите. Без страдания, без разбиране православните родители ще отгледат деца, които съвременния свят ще погълне и унищожи. Най-доброто от световната култура, усвоено по подходящ начин, пречиства и усъвършенства душата. Днешната популярна култура изражда и деформира душите и им пречи правилно да се отзоват на призива на православието. Затова в битката против духа на този свят можем да използваме най-доброто, което предлага светът, за да отидем по-далеч от това най-добро.

Всичко най-добро в света, ако ни достига мъдрост да го видим, сочи към Бога и Православието, а за нас остава възможността да уловим и се възползваме от този шанс. Заели такава позиция – да виждаме в света както доброто, така и лошото – ние можем да имаме православен кръгозор, т.е. да живеем с православен възглед по отношение на целия Живот, а не само по отношение на тясноцърковните Въпроси. Битува невярното мнение, за съжаление твърде разпространено днес, че е достатъчно да има православие, ограничено в църковното здание и нормална „православна“ дейност от типа на молитва в определено време или кръстно знамение. В останалото, съгласно това мнение, можем да живеем като всички, да участваме в живота и културата на нашето време без всякакви проблеми, дотолкова, доколкото не извършваме грях. Всеки, който е разбрал колко е дълбоко православието и колко са сериозни задълженията на сериозния православен християнин, а също така какви задължения ни налагат, какви фатални изискшанич предявява към нас съвременния свят, лесно може да разбере колко е погрешно това мнение.

Или ти си православен по всяко време, всеки ден, във всяка житейска ситуация или всъщност ти съвсем не си православен. Нашето православие се разкрива не само в строго религиозните ни възгледи, но и във всичко, което правим и говорим. Болшинството от нас почти не осъзнават че носят християнска отговорност за светската страна на живота си. Човек с истински православен кръгозор ще преживее всяка част от живота си като православен.

И затова тук ще попотаме – как можем в нашия всекидневен живот да подхранваме и поддържаме православен кръгозор?

Първият и най-очевиден път е да бъдем в постоянно съприкосновение с извора на християнско захранване, с всичко, което ни се дава за нашето просвещение и спасение: църковните служби и светите тайнства, Свещеното писание, Житията на светиите, писанията на светите отци. Трябва, разбира се, да се четат книги, които са подходящи за твоето равнище на разбиране, и да се прилага църковното учение към собствените ти жизнени ситуации и обстоятелства, само тогава те ще се окажат плодотворни, като ни насочват и променят по християнски.

Но често тези основни християнски източници не ни оказват пълно въздействие или въобще не ни въздейетват, защото не заемаме правилна християнска позиция по отношение на тях и на християнския живот, който те трябва да вдъхновяват. Позволете ми сега да кажа няколко думи по въпроса, каква трябва да бъде нашата позиция, ако искаме да извлечем от тях истинска полза и да сложим начало на своя истински православен светоглед.

Преди всичко, християнската духовна храна по самата си природа е нещо живо и захранващо. Ако нашето отношение към нея носи чисто теоретически и книжен характер, то ние няма да получим тези блага, които тя може да ни даде. Затова, ако четем православни книги или се интересуваме от православие, само за да получим информация или за да блеснем със своето знание пред другите, то ние не виждаме същността на вярата. Ако учим заповедите Божии и закона на Неговата Църква само заради това, за да постъпваме „правилно“ и да съдим за „неправилността“ на другите, ние не виждаме същността ѝ. Те трябва не просто да оказват влияние на идеите ни, но и непосредствено да засягат нашия живот и да го променят. По време на всяка голяма криза в човешките дела, хората, които познават повърхностно законите, каноните и правилата, не могат да оцелеят. Силни ще се окажат онези, на които православното образование е дало усета за това какво е истинското християнство, онези, чието православие се намира в сърцето им и е способно да затрогне други сърца.

Няма нищо по-трагично от това да виждаш как човек, възпитан в православната вяра, който познава катехизиса, чете житията на светиите, има представа за общите цели на православието, разбира някои служби и при всичко това не осъзнава, какво се случва около него. И то поднася на децата си този живот в категории: едната – за това как живее болшинството, а втората – как православните живеят в неделя и когато четат някакъв православен текст. Когато възпитават детето по такъв начин, то по-скоро няма да избере
православието, последното ще представлява твърде малка част от неговия живот, защото съвременният живот е твърде съблазнителен и твърде много хора се стремят към него. Животът подменя действителността, ако човек не е бил научен на това как да се защитава от вредното му въздействие и как да се възползва от преимуществата на доброто, което съществува в света.

В този смисъл нашата позиция трябва да бъде приемлива и нормална. т.е. тя трябва да се прилага към реални обстоятелства, а не да бъде плод на фантазия, отдръпване от живота и отказ да се сблъскаш лице в лице с неприятните явления от обкръжаващия ни свят. Твърде възвишеното и витаещо в облаците парниково православие е неспособно да помогне на хората в ежедневния живот. Нашият свят е достатъчно жесток и ранява душата ни със своята грубост. Ние сме длъжни на първо място да отговорим с трезва християнска любов и разбиране, като оставим исихазма и висшите форми на молитва на тези, които са способни да го възприемат.

Нашата позиция не трябва да бъде и егоцентрична, а да се обръща към тези, които търсят Бога и духовния живот. Сега навсякъде, където има създадена християнска община, съществува и изкушението тя да се превърне в общество на взаимните поздрави и възторзи от нашите добродетели и постижения, от красотата на нашите църковни здания и уредбата им, от великолепието на службите, даже от чистотата на нашето учение. Но истинският християнски живот, още от апостолски времена е бил винаги неотделим от това да бъде споделян с другите. Православието е живо именно поради това, че служи на другите и няма нужда от учредяване на „мисионерски отдел“. Огънят на истинското православие е нещо, което пазим само за себе си и с което се хвалим, когато ние мъртвите, погребваме мъртвите, а именно в такова състояние се намират сега много от нашите православни общини, даже онези, в които има много младежи, ако те не се изживяват дълбоко своята вяра. Не е достатъчно да се каже, че младежта ходи на църква. Ние трябва да се запитаме, какво носят те там, какво изнасят от църквата, и ако те не възприемат православието с целия свой живот, тогава няма смисъл да се говори, че те ходят на църква.

В същото време нашето отношение към хората трябва да бъде отношение на любов и опрощение. Сега в православния живот се е прокраднала някаква жестокост: „този е еретик, не общувай с него“, „този може би е православен, но не може да се твърди със сигурност, „а онзи явно е шпионин“. Но кой няма да започне да отрича, че Църквата сега е заобиколена от ерагове и че има някои, които биха се възползвали от нашето доверие. Но така е било от апостолски времена и в практическо отношение християнският живот винаги е бил нещо рисковано. Но даже понякога да се възползват от нас, даже и да сме длъжни да проявяваме предпазливост, все пак ние не можем да се откажем от нашата основна позиция на любов и доверие, без нея ще загубим основата на основите на нашия християнски живот. Светът без Христос е недоверчив и студен, но християните, напротив, трябва да бъдат с любещи и открити сърца, иначе ще загубим солта Христова в себе си и ще станем подобни на света, годни единствено за това да ни изхвърлят и тъпчат с Крака.

Известно смирение при вглеждане в себе си би би помогнало да бъдем по-великодушни и опрощаващи грешките на хората. Ние обичаме да осъждаме другите за странността на тяхното поведение; ние ги наричаме „куку“, или побъркани: новопокръстени. Действително, ние сме длъжни да се пазим истински от неуравновесените хора, които могат да нанесат голяма вреда на Църквата. Но кой сериозен православен християнин днес не е малко луд? Ние не съответстваме на обичаите на този свят, а ако им съответстваме в днешния свят, то ние вече не сме истински християни. Истинският християнин не може да се чувства свой в света и не може да не изглежда на себе си и другите малко „откачен“. Например, в Съветския съюз и в много други страни е достатъчно да се придържаш към идеалите на християнството или да се кръстиш възрастен, за да попаднеш в лудницата, а тези страни отъпкват пътеката на целия свят.

Затова да не се боим, че в света към нас ще започнат да се отнасят като към леко „откачени“ и да продължаваме да пазим християнска любов и всеопрощение, които светът никога не ще разбере, но от които в глъбините на сърцето си той се нуждае и за които дори жадува. Накрая, нашата християнска позиция трябва да бъде – не мога да намеря по-добра дума – невинна. Днес светът придава голямо значение на сложността, житейския опит, „професионализма“. Православието не придава на тези качества никаква стойност, защото те убиват християнската душа. И все пак тези неща непрестанно проникват в Църквата. В нашия живот. Колко често ни се налага да слушаме особено от възторжени новопосветени за желанието им да отидат в големите центрове на православието, храмовете и манастирите, където се събират хиляди вярващи и където навсякъде се говори на църковни теми и може да се почувства колко все пак е важно православието. Това православие е само малка капка в морето, сравнено с обществото като цяло, но в тези големи храмове и манастири се събира толкова народ, че ти се струва, че православието наистина преобладава. И колко често виждаш тези хора в жалко състояние, след като те са удовлетворили желанието си и са се върнали от „великите центрове на православието“, мрачни и разочаровани, наслушали се на светски църковни сплетни, пълни с осъждане и загржени единствено за това да бъдат „православни“, „съответстващи“ и светски опитни по въпросите на църковната политика. С една дума, те са загубили своята невинност, били са объркани именно от увлечението си по светската страна на църковния живот.

В различни форми това изкушение застава пред всички нас и ние сме длъжни да се борим с него, да не си позволяваме да оценяме в Църквата външното и винаги да се връщаме към Единствения, който ни трябва – Христос, с надежда за спасение: на нашите души от изкушенията на лукавия. Ние не трябва да си затваряме очите за това, което става в света и в Църквата, но нашето знание трябва да бъде трезво, просто и прямодушно, а не усложнено и светско.

Заключение

За всеки православен християнин, който си дава сметка за това, което става наоколо, е ясно, че светът се приближава към своя край! Знаменията на времето са толкова очевидни, че би могло да се каже, че светът стремително се руши.

Що за знамения са това?

1. Ненормалността на света. Никога подобни странни и неестествени прояви и постъпки не са били приемани като нещо, което се разбира от само себе си, Както това става днес. Само погледнете към заобикалящия ни свят: какво пишат по вестниците, какви филми се демонстрират, какво се показва по телевизията, кое хората считат за интересно и развлекателно, на какво се смеят – това е просто ужасно. И има хора, които целенасочено способстват за всичко това, разбира се, за своя собствена изгода и защото е модно, защото съществува извратен стремеж към подобни неща.

2. Войни и слухове за войни, един от друг по-смразяващи и безжалостни, а всичко това се засенчва от заплахата от самоубийствена ядрена война, която може да започне с едно натискане на копчето.

3. Повсеместни природни бедствия: земетресения и изригвания на нови вулкани – последният се образува недалеч оттук, в йосемитския резерват в Централна Калифорния, които вече променят климата на земята.

4. Нарастващата централизация на информацията и властта над отделните хора, представяна в частност от монтирания в Люксембург нов компютър, който е способен да съхранява досието на всеки жител на земята: неговият кодов номер е „666“, а тези, които работят с него, са го нарекли „звярът“. За да улесни работата с компютрите от този вид. американското правителство има намерение да започне през 1984 г. издаването на лични чекове за социално-осигуряване с номер, (ясно е, включващ кодовото число 666), отпечатан на дясната ръка или на челото – именно това изискване ще бъде главното, съгласно Апокалипсиса (гл.13), по време на царстването на Антихриста. Разбира се, това не значи, че първият, на когото сложат номер 666, е Антихристът или неговият слуга, но ако това се извърши повсеместно, то кой би могъл да устои? Отначало: вие ще привиквате, а после ще ви заставят да му се поклоните.

5. Появата на множество лъже-христи и лъже-антихристи, последният от от кандидатите точно през това лято (1982 г.) похарчил, вероятно, милиони долари, рекламирайки по световната телевизия своето неминуемо пришествие, като обещава да даде в момента на своята поява „телепатично съобщение“ до всички обитатели на земята. Покрай всякакви окултни сили, които биха могли да бъдат въвлечени в подобно събитие, на нас ни е достатъчно добре известно, че съществува възможност за подаване на безсъзнателни сигнали по радиото и особено по телевизията, а също и затова, че е по силите на всеки, който притежава технически възможности, да се вмъкне в нормалните радио- и телесигнали, независимо от съществуващите против подобни действия закони.

6. Наистина зловещата реакция на новия филм, за който всички в Америка говорят и който всички гледат „Е.Т.“ („Извънземното“ – б.пр.), буквално заставил милиони външно нормални хора да изразят своята преданост и любов към героя „спасител от Космоса“, Който е съвсем очевидно демон – е явна подготовка за преклонение пред бъдещия Антихрист. (И, между другото, редакторът по въпросите на киното в официалния вестник на Гръцката архиепископия в Америка, православен свещеник, от цялата си душа препоръча този филм на православните хора, като каза че това е забележителен филм, който може да ни научи да се обичаме и всички трябва да го гледат. Съществува рязка разлика между хората, които се опитват да разберат какво става и тези, които просто се увличат от общото настроение.)

Аз бих могъл да приведа още примери и подробности от такъв характер, но моята цел е не да ви плаша, а да ви накарам да осъзнаете какво става около нас. Наистина, сега вече е много по-късно, отколкото си мислим, Апокалипсисът е започнал. И колко е печално да виждаш християните, а още повече – младите хора, православната младеж, над главите на които е надвиснала тази немислима трагедия и които мислят, че могат в тези ужасни времена да продължават това, което се нарича „нормален живот“, като изцяло участват в прищевките на безумното, самодоволно поколение, което изобщо не подозира, че „раят на глупаците“, в който живеем, всеки момент може да рухне и е съвсем неподготвено за отчайващите времена, които ни очакват. Сега вече въпросът не е в това да бъдеш „добър“ или „лош“ православен християнин, сега въпросът е: ще бъде ли вярата ни съхранена вьобще? Много хора няма да я опазят, бъдещият Антихрист ще бъде твърде привлекателен, твърде съответстващ на духа на Времето, на този светски дух, към който се стремим, така че болшинството от хората дори не биха се досетили, че покланяйки му се, са загубили своето християнство.

Но призивът на Христа е все още отправен към нас: нека да започнем да се вслушваме в него. Най-ясното изражение на този призив произлиза днес от поробения безбожен свят, където съществуват реални страдания за Христа и сериозност на живота, която ние бързо губим или вече сме загубили. Един православен свещеник в Румъния, отец Георги Калчу, сега умира в комунистучески затвор, защото се е осмелил да призове семинаристите и студентите да отхвърлят сляпата привързаност към духа на времето и да работят за Христос. Той разкрива пустотата на атеизма пред съвременната младеж със следните думи:

„Аз Ви призовавам към далеч по-голямо извисяване, към пълна самоотверженост, към акт на смелост, които отправят предизвикателство към здравия разум. Аз Ви призовавам към Бога, към този, който превъзхожда света, за да можете да познаете безкрайния рай на духовната радост, и Който търсите пипнешком във вашия личен ад и Който вие търсите дори в състояние на спонтанен бунт. Господ Иисус Христос винаги Ви е обичал, а сега Вие имате избор, за да отговорите на Неговия призив. Отзовавайки се, Вие се подготвяте да отидете и
донесете плода, който ще се запази. За да бъдете пророк на Христа в света, където Живеете. За да обичате ближния като самия себе си и да направите всички хора свои приятели. За да възвестявате с всяка своя постъпка тази единствена и безгранична любов, която възвисява човека от роба до приятел Божий. За да бъдете пророк на тази освобождаваща любов, която Ви избавя от всякакви връзки, разкривайки Ви вашата чистота, щом се отдавате на Бога.“

Отец Георги се обръща към онези млади хора, които не горят от желание да служат на Христовата Църква, защото са приели светското мнение, популярно в свободния свят, че Църквата е само съвкупност от здания или светска организация. Призовава и тях, и нас, към по-дълбоко осъзнаване на това какво е Христовата църква, и че „формалното членство“ е недостатъчно за да ни спаси:

“Христовата църква е жива и свободна. Ние се движим и съществуваме в нея чрез Христос, Който е неин глава. Ние имаме пълна свобода в Него. В Църквата ние ще познаем Истината, и Истината ще ни направи свободни (Йоан 8:32). Вие сте в Христовата църква винаги, когато помагате на някого, или подавате милостиня на бедния, или посещавате болния. Вие сте в Църквата Христова, когато сте милостиви и търпеливи, когато се отказвате да се гневите на своя брат, даже ако той е наранил Вашите чувства. Вие сте в Църквата Христова, когато се молите: „Господи, прости му!“ Когато честно се трудите на работа, и се връщате вкъщи изморен, но усмихнат, когато отвръщате на злото с любов – вие сте в Църквата Христова. Нима не виждаш, млади приятелю, колко е близко Христовото Царство? Ти си Петър и Бог съзижда своята Църква на тебе. Ти си камък от неговата Църква, Който нищо не може да помръдне… Да построиш Църквата с нашата вяра, Църквата, която не може да бъде разрушена от никоя човешка сила, църквата, основа на която е Христос… Чувствай брата до себе си! Никмога не питай: „Кой е този? “ – По-добре кажи: „Той не е чужд, той е мой брат. Той е Църквата Христова, така, Както и аз.“

Имайки в сърцето си този призив, да се опитаме истински да принадлежим на Христовата църква, на Църквата Православна. Външното членство не е достатъчно, вътре в нас трябва да се извърши промяна, която ще ни направи различни от външния свят, даже ако този свят се нарича християнски и „православен“. Нека да пазим и подхранваме качествата на истинския православен светоглед, за който говорих по-горе: живо, нормално отношение, любящо и всеопрощаващо, а не егоцентрично, съхраняващо нашата невинност, даже при пълното и смирено съзнание за нашата греховност в сушата на заобикалящите ни светски съблазни. Ако наистина живеем с такива православни възгледи, вярата ни ще устои на бъдещите удари и ще послужи като източник на вдъхновение и спасение за онези, които ще търсят Христос дори сред започналото вече крушение на човечеството.

Източник Православен светоглед. Светитте отци – истинският път към християнството, изд. Славяна, 1995 г., Пловдив