Неверието на св. ап. Тома

Много често прозвището, дадено на някой човек, придобива по-голяма тежест, отколкото собственото му име. Самият той до такава степен свиква с него, че макар и прозвището да не е винаги приятно, човек спира да се пита кога и как го е получил. Добър пример в това отношение е св. ап. Тома, наречен Тома Неверни. Приели сме това прозвище и продължаваме да го употребяваме без да проверим дали то е справедливо. А проверка е необходима, защото Неверни наричаме един от дванадесетте апостоли. И дали наистина е неверие проявеното от св. ап. Тома съмнение в Христовото възкресение?

Какво ни дава евангелският текст по този въпрос?

„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени… дойде Иисус, застана посред и им каза: мир вам! …А Тома, един от дванадесетте, наричан Близнак, не беше с тях… Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Иоан 20:19, 24-25)

Колко силно звучи такова изявление, силно и смущаващо! И е така, защото е направено от пряк свидетел на Христовите чудеса, на кръстната смърт на Спасителя и станалия заедно с нея природен катаклизъм (вж. Мат. 27:51)… Но казаното е казано. Св. ап. Тома иска първо да види с очите си и попипа с ръцете си Христос, за да повярва в Неговото възкресение.

Когато се смущаваме и „възмущаваме” от проявеното от св. ап. Тома съмнение в истинността на думите на Господните ученици, не бива да забравяме, че всички те, малко преди това, посрещнали с недоверие донесената им от жените-мироносици радостна вест, че Христос е възкръснал, за което свидетелства св. ап. Лука: „И като се върнаха от гроба, обадиха всичко това на единайсетте… И техните думи им се показаха празни, и не им повярваха“ (Лука 24:10
11). Освен това, единайсетте също веднага отишли на гроба, за да се уверят с очите си, че това е истина. Така както св. ап. Тома искал със своите си очи да види, за да повярва.

Това първоначално неверие, искащо видими за себе си доказателства, преди да повярва, ни показва, че и в сърцето на св. ап. Тома, но и в сърцата на останалите апостоли старозаветният човек бил все още жив. Затова те недоумявали много от нещата, които Христос говорел за Себе Си, особено това, че „Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият…” /Мат. 17:22-23/ и всичко казано за страданията Му и Кръстната смърт. Нещо повече, те били готови да не допуснат това да стане, което изразил и св. ап. Петър, възразявайки на Своя Учител с думите: „Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе”/Мат.16:22/… Затова и при залавянето на Христос в Гетсиманската градина се разбягали и Го оставили Сам /вж. Мат. 26:56/. И после, след Неговата кръстна смърт и погребение се криели „поради страх от иудеите” /Иоан 20: 19/… Рано било още за онзи момент, когато духовните очи на апостолите Христови ще се отворят и не плътта, а духът щял да заговори в тях. Предстояло обещаното от Христос изпращане на Светия Дух. Дотогава за всички тях били в сила думите на св. ап. Павел: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах“ (1 Кор. 13:11).

По духовно младенчески реагирал и св. ап. Тома. Затова и неговото: „Няма да повярвам“ не означава липса на вяра в Господ Иисус Христос, нито съмнение, че именно Той е обещаният Месия. Тома искрено обичал Своя Учител и дори бил готов да отиде на смърт за Него /вж. Иоан 11:16/. Той без съмнение вярвал и в обещанието, че на третия ден след смъртта си Христос ще възкръсне и чакал неговото изпълнение, чакал го с онази радост, която те кара да приемеш сбъдването на най-големите ти надежди и очаквания с „неверие”. Нима никой от нас не е казал поне един път в своя живот: „Най-после голямата ми мечта се сбъдна. Още не мога да повярвам”?!…

Има и друго. Св. ап. Тома съзнавал добре своята човешка духовна немощ, която не един път проявявали и другите Господни ученици и поискал да подкрепи вярата си чрез плътските си сетива. Това му желание било проява на смирение, подобна на онзи баща, който въззовал към Христос: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми” /Марк 9:24/. Така и Тома въззовал към Своя Божествен Наставник във вярата: „Вярвам, Господи, в Твоето възкресение, но имам нужда от Твоята помощ, за да се укрепи вярата ми”.

И Господ го подкрепил. След една седмица апостолите отново били заедно „и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъде невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой!“ (Иоан 20:26-28).

Православният писател и богослов Иван Николов, когато говори за Томиното неверие, много точно посочва, че светият апостол не е бил невярващ, а искал да изгради своето благовестие за Христа Възкръсналия от мъртвите на възможността да каже: „Аз ви говоря за Христос, не защото другите апостоли ми казаха за Него, че е възкръснал, както Сам бе обещал, че ще стане, а защото след възкресението Му Го видях с очите си и попипах раните Му с ръцете си”. Така, както по-късно казал с голямо дръзновение и сила на своите убиици св. Лонгин Стотник: „Аз съм Лонгин, когото търсите, а това са моите другари, които заедно с мен видяха възкресението Христово и повярваха. Правете с нас това, което ви е заповядано” /Жития на светиите, м. октомври, ср. Мат. 27:54/…

Господ Иисус Христос подкрепил Тома, но все пак, като че ли го и укорил, като му казал: „Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали” /Иоан 20:29/. Да, Господ облажава нас, защото ние не сме видели и сме повярвали. А дали наистина не сме видели!? Не се ли е приближил до нас в определен момент от нашия живот Христос, тръгнал е с нас, докато се разгори в сърцата ни огъня на вярата /вж. Лука 24:32/ и поемем по Неговия път – пътя към Царството Божие? И след това, вървейки по този път, колко много пъти Бог ни се е явявал в нашия живот чрез различните благодатни проявления на оказана ни свише помощ или изживяна духовна радост.

Така ние сме призовани, подобно на св. ап. Тома, да извикаме: „Господ мой и Бог мой!” /Иоан 20:28/, ставайки благовестници на Христа Разпнатия, но и Възкръсналия, Който със смъртта Си смъртта победи, а чрез възкресението Си на всички ни дарува живот вечен. Амин!

Автор: Прот. Емил Паралингов