Митр. Йосиф: Има различия

В интервю на в. „Новинар“ от 28 ноември 2000 г. най-официално се заявява: „Между Православието и католицизма няма различия, защото те са двете страни на християнството. Нещо повече, те са възможно най-близки (…)“.

Като епископ на БПЦ, бих желал да предпазя от изкушения просветените читатели на „Църковен вестник“ и да им напомня, че между светото Православие и католицизма има разлика.

На Запад също открито и убедително се говори и пише, че „православното християнство е източният клон на Римокатолическата църква“. И още, че това са две църкви-сестри, които в 2001 г. ще станат една, тъй като „различията им са незначителни“.

А така ли е всъщност? Разбира се, че не е така. Искате доказателства? Нека опресним знанията си само върху пет категорични различия:
1. Разбирането на римокатолиците за папството;
2. Филиоквето;
3. Учението за чистилището и индулгенциите;
4. Новите догми за непорочното зачатие на св. Дева Мария, папската непогрешимост и приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата;
5. Различията в практиката на причастяването, разделянето на кръщението от миропомазването и принудителното свещеническо безбрачия.

1. Римокатолическото разбиране на папството

Нека да сме наясно! До отпадането на римския епископ от единната Църква в 1054 г. Православието по принцип не е отричало първосветителството на римския епископ-папа в Рим като „пръв между равни“. Но се е разграничавало от разбирането на Римската църква за специалния статут на нейния предстоятел като „епископ на епископите“. С други думи, никой епископ в Православието няма право да отстранява свой събрат епископ и да налага волята си в неговата територия. Коя позиция тогава е правилна? Тая на древната Църква, т.е. православното разбиране. Вярно, църковни историци признават, че при организирането си древната Църква е следвала „принципа на приспособяването“, т.е. градовете с по-голямо значение в Римската империя тя превърнала в патриаршески престоли: Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Но Рим е влияел повече, не че църквата там е била основана от апостол Петър (защото апостол Петър е бил епископ на църквата в Антиохия, преди да види Рим), но поради обстоятелството, че църквата в Рим е била столична. В същия дух и Цариград е заел почетната втора позиция през IV век като нова имперска столица. Но докато Цариград, Александрия, Антиохия и Йерусалим на Изток поддържали системата на проверка и баланс помежду си, Рим останал в изолация на Запад. Бидейки единствен, той добре се постарал да създаде привилегии за себе си, опитвайки се дори да разшири папската юрисдикция на Изток, в противовес на древната Църква, много пъти с помощта на политическата власт.

Така че днес разделението между Изтока и Запада е в резултат не толкоз на православния инат и отричането на папската власт, но на римокатолическите неоснователни папски претенции.

2. Филиоквето

„Какво пък е това“ – ме попита веднъж на село благочестива православна християнка. В превод от латински това означава „и от Сина“. Израз, който Римокатолическата църква едностранно е добавила към текста на нашето Верую, съставено от светите отци на Първия (325 г.) и на Втория (381 г.) вселенски събор в Никея и Цариград. Оригиналният текст, както си го знаем, гласи: „Вярвам (…), И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от ОТца изхожда“. Точно както Господ Иисус Христос е мислил, когато е казал: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене“ (Йоан 15:26). Римокатолическият текст обаче гласи другояче. Там четем: „И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца и Сина изхожда“. Според което Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина. Нововъведение, което било вмъкнато в текста на Символа на вярата в 589 г. в Толедо, Испания, и било разпространено във Франция и Испания. Папа Адриан I го въвел официално в Римокатолическата църква.

Разбира се, Изтокът реагирал веднага на това западно нововъведение и от богословска гледна точка го определил като неточно. През IX век св. Фотий, патриарх Цариградски, писмено осъдил всички нововъведения на римокатолиците, включително и Филиоквето, и осъдил папа Николай като еретик с отлъчване от Църквата.

3. Чистилище и индулгенция

Тези понятия са влезли в историята по време на разпрата между римокатолиците и протестантите през XVI в. Разпродажбата на индулгенциите дори се счита като повод за избухването на Реформацията. Всъщност есенцията на тези думи се състои в следното: знаем, че римокатолиците се молят за умрелите. В тази тяхна практика обаче те внесли следното нововъведение: дори прегрешилият да се е изповядал и да е опростен за прегрешението му, „временното наказание“ остава, тъй като грехът не е изплатен (изкупен). И ако прегрешилият умре, след като е бил опростен и е изплатил (откупил) „временното наказание“, небесната радост му е подсигурена! Преди обаче да влезе в нея, той трябва да прекара известно време в чистилището за прочистване.

Заради извършения грях обаче „временното наказание“ може да бъде изкупено не само чрез разкаяние, но още и с „дара“ на църквата.

Този дар се нарича „индулгенция“. Така че, щом си изплатил (изкупил) този документ-индулгенция, даден от църквата, ти се освобождаваш от „временното наказание“ за греха ти и чрез ходатайствената молитва за „страдащата душа“ в чистилището влизаш безпроблемно в пълнотата на небесното блаженство. Нещо, което е съвсем механично и чуждо на светото Православие и на духа на светото Евангелие. Вярно, ние, православните, също вярваме в съществуването на място, където душите на покойните прекарват времето от смъртта до изгрева на Последния ден, но това място за почивка е напълно различно от чистилището на римокатолическата доктрина. И това римокатолическо учение, базирано по-скоро на съдебното земно право, че душата трябва да плати това, което притежава, ни изкушава и смущава, защото спасението не е правен термин. Защото Господ Иисус Христос пострада за нас и нашето спасение и ни изкупи от греха. Няма нужда от изплащане на „остатъчни необяснени дългове“, които „остават“, след като човекът е опростен. Поради тази причина светото Православие реагира срещу цялата идея за временното наказание на греха. Няма преживяване на „пълната радост и блаженство“ на небесата до Последния ден. „Междинната държава“, така да се каже, е място за почивка, където всички души ще пребъдват в очакване на пришествието Господне (1 Сол. 4:13-17). По време на тази почивка те ще предвкусват тяхната вечна награда или наказание, което ще бъде уточнено в Последния ден. Православната църква учи, че през това време душите на покойните благоденстват по молитвите на вярващите. Тези молитви в израз на обич утешават душите на мъртвите и по-добре ги подготвят да стоят уверени в Божията благодат и милост и в подготовката им да дадат добър отговор на страшния Христов съд в Последния ден (2 Тим. 1:18).

4. Новите догми: непорочното зачатие на св. Дева Мария, папската непогрешимост и приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата

Догматът за непорочното зачатие на св. Дева Мария е почти на сто и петдесет години. Въвел го е папа Пий IX В 1854 г. Определението му е следното: от първия момент на нейното зачатие, чрез извънредната благодат и благоволение на Всемогъщия Бог и предвид заслугите на Иисус Христос, Спасителя на човечествот, св. Дева Мария е запазена чиста от петната на първородния грях.

Разбира се, Православната църква не оспорва чистотата на св. Дева Мария, защото и ние я възпяваме като „пречиста“, „по-чиста от херувимите“ и „пресвята“, но реагира срещу неправилното разбиране на първородния грях спрямо нея. Разликата е в това, че Православната църква счита първородния грях за наследствена вина, наследствено проклятие, поради което човеците се отчуждили от превъзходния живот и станали поданици на греха и смъртта. И понеже първородният грях предизвикал Божието проклятие спрямо прародителите, които станали смъртни, папа Пий IX провъзгласил догмата, отстоявайки чрез него безсмъртието на св. Богородица. Според неговата логика, щом св. Дева Мария е чиста от първородния грях, тя не може да бъде смъртна. Тя не е като останалите човеци. Нещо, което православното християнство не може да приеме. Защото светото Православие счита св. Дева Мария като първия човек, удостоил се с голямата благодат на спасението, приготвено пред лицето на всички народи.

Привикнали вече към нововъведения във вярата, за римокатолиците не било трудно шестнадесет години по-късно, на Първия ватикански събор от 1870 г., да формулират и догмата за непогрешимостта на папата. Това означава, че когато папата говори от трона си, или официално, по въпросите на вярата и морала, той е непогрешим. Тогава цялата Църква се задължава чрез неговото учение. Нововъведение, което няма връзка с древното християнско разбиране за ролята на римския престол в едната, света, вселенска и апостолска Църква, в резултат на което светото Православие го отрича.

Светото Православие реагира отрицателно и срещу догмата на римокатолиците за приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата, формулиран от папа Пий XII през 1950 г. Този догмат гласи, че след като извървяла земния си път, св. Дева Мария била приета телом и духом в небесната слава.

Ние, православните, приемаме традиционното предание на древната източноправославна Църква, че след смъртта на св. Богородица нейният Син и наш Бог Иисус Христос я взел на небесата, където пребъдва и сега.

5. Различия в практиката

За разлика от православните, римокатолиците причастяват миряните само с осветен хляб, при това безквасен (хостия). Независимо, че Вторият Ватикански събор препоръчва възстановяването на причастието от светата чаша, досега това не се прави. Така нововъведението продължава да се практикува в римокатолическите църкви.

Друго различие от древната наша традиция е, че римокатолиците отделят тайнството Кръщение от Миропомазанието и Причастието и ги извършват поотделно. Тоест, докато древната Църква е извършвала кръщението и миропомазанието ведно, след което кръстените и миропомазаните се причастяват, римокатолиците разделят тайнствата едно от друго. Някъде дори дават причастие след кръщението, макар кръстените да не са още миропомазани.

Следвайки практиката на древната Църква, светото Православие не изисква задължително безбрачие на свещенството. Римокатолиците и тук са въвели промяна. За тях безбрачието е задължително още от Средновековието. Разбира се, предизвикателствата са големи и опущенията са явни, но въпреки това официалното становище на Римокатолическата църква за целибата се поддържа и е закон.

Това са от православна гледна точка само няколко от множеството нововъведения, които Римокатолическата църква практикува в религиозния си живот. Различия, които са отдалечили римокатолиците и тяхното изповедание от древната Църква и които непременно трябва да се изоставят като погрешни, за да бъдем едно.

Автор Йосиф, митрополит на САЩ, Канада и Австралия

Източник в. „Църковен вестник“, бр. 2/2001 г.; Да пазим Божия закон, фондация „Покров Богородичен“, 2009 г.